Есенно х 4, с пейзаж

Есенна картина
В златисто са обагрени листата,
блещукащи из сребърна мъгла.
Лъчите слънчеви, заключени са в небесата.
Зелените треви превити са от бисерна слана.

Земя. Небе. Разстлана между тях уютна тишина.

Стихове Тотка Лунгарска


х х х
Пурпур. И лимонено. И ярко. Септември е.
Свършека на морето усещам във вените
и чувам оная висока камбана за радост,
за Вяра, Надежда, Любов. За Рождение...

Панаир и стрелбище, петлета от захар. Октомври е.
Паветата - жълти, червени - ушите ми,
студ - или някой говори за мен?... Детско е.
В зелено ли мигат напред светлинте ми?

Дъжд, слана и мъгла. Супер Луна. Ето, ноември е.
Кафявият месец е като стар софийски трамвай,
пълен с всякакви - и мокри, и шарени пътници
за Младост ли, за Дружба ли - кой ли го знай.

Първи сняг, вино, погачи, луканки. Декември е.
Мирише на неразказани приказки свише
за принцове, за принцеси, за "Лека нощ!" и "Довиждане!"...
Или за спасение... Виж - черно на бяло го пише.

Стихове Стоян Радулов


х х х
В гора от златна тишина
под гнезда на отлетели птици
пред дълга зима, в есента
узряват лешници в зениците...

Стихове Мария Бегова


Есенен пейзаж
Сиво, стедено и кално е.
Мокро е.
И всичко така е подгизнало,
че въздухът даже
се стича по клоните
и къпе нивята облизани.
Пусто, безлюдно и глухо е.
Мрачно е.
Готов да приеме причастие,
светът е настръхнал,
присвил е клепачите
и тръпне в тревожно очакване...
Да, стига да можеш
да спреш на пътеката
и просто да вдигнеш очите си,
едва ли ще търсиш
ключа към вълшебствата.
Те идват сами. Като в приказка.
Студено е. Мокро е. Мрачно е.
Кално е.
И лъха отново на зима.
Но има поезия!
Даже сред локвите.
Когато в душата я има.

Стихове Димитър Дънеков

ПЕЙЗАЖ (пастел), художник Пепа Машева

Кратко, точно, ясно, безпощадно... Епиграми от Димитър Дънеков

Мъка, мъка!
Лястовице бяла,
чудодейна птица,
как да те намеря
по откраднатата жица?

Пресконференция
- Кой, та кой? – го разпитват
и му тикат в носа микрофон.
Часове, денонощия… Нищо!
Ни дума, ни вопъл, ни стон!

- Не човек, а желязо! –
простенал мастит журналист!
- Не, бе! – друг му подсказал –
просто бивш комунист!

P.R., но не Славейков, а Путин
Руска сила, руска воля,
руска кръв и руски пот
ще избавят от неволя
и донецкия народ!

Руски апетит
Хей ухнем, ребята!
Животът е кратък!
Водка и сельодка!
Крим!
И по-нататък!…

Медиите
До една на господари
служат и са жалки,
но хартиените барем
стават за подпалки.

Автор Димитър Дънеков

Още от Димитър Дънеков в "Чат-пат" четете тук.

Вярвам, жив си, Апостоле!

Как те търся, Апостоле!
Знам, че тук, между живите,
пак си буден на поста си,
сив във дните ни, сивите.
И навярно за хлебеца
се бъхтеш като всинца ни,
пак невидим, но в себе си
зрял за святост и истина.
Ти не си в кабинетите
от интриги задушени –
за душата ти тесни са
те, килийките плюшени.
И не си на площадите
по партийните митинги,
на властта в барикадите,
по разпивки и брифинги.
Те си нейде зад ралото
или прав зад машините,
движиш времето, спрялото,
със очите си, сините.
Ти си тук!
Знам го!
Вярвам го!
Под Балкана ни, стария,
без духа ти апостолски
няма дни за България.
Аз те виждам – на поста ти
и на път към бесилото.
Вярвам, жив си, Апостоле,
и в това ми е силата!

Стихове Димитър Дънеков
 

Васил Левски

Чат-пат цитат от Димитър Дънеков

 Четете тук есето за Митко Дънеков (Стефанов) "Дърветата умират прави".

Дом до светофара

Как да те, срещо, залюбя -
като си чиниш косите и си люта намяра?!
Децата ни направляват глутница люде,
нас и себе си - че стипца е вярата.

Чивяк на определена възраст му се види свободно -
и задължен, и самотен... Но по менюто на кармата.
Ти осмисли ли какво си родил и какво си загробил?!
А бъдещето цъфти с омеза на "Златна пармена".

Сега сме весели окол софрата -
дето ти с мерак нареди я, и свети!
Подай и на чакащите, додето чете светофара...
И връщайки се, целуваме те и е хевиметъл.

Мълчи! Вече разтуря се гостито.
Евала на интелигентни приятели!
Първо легло от срещи толкова
и от прозореца - оргазмено слънчеви зайчета.

После... проспахме си старините.
Събуждахме се прегърнати и мъдро неми.
Адекватни за внуци и с дъх на смирна.
И относителни - като нещата и времето.

Стихове Иван Станчев
Снимки от архива на автора, от Димитър Дънеков, от Райка Йорданова и от Мария Перфанова

Овесянин е наричан "моята надежда" от Димитър Полянов

Признавам си, че преди да попадна в кръжока, наречен на неговото име, не бях чувал да се
говори за поет, известен като Богдан Овесянин. Причината е проста – не е имало откъде. В учебниците по литература (с изключение на тези, предназначени за бъдещите филолози) за него не се споменаваше нищичко, а творчеството му не е било тиражирано чак дотолкова, че да се среща на път и под път.
Такава е историята – любимците си въздига на пиедестал, а останалите обрича на забвение. И всичко това тя върши не според качествата или делата на отделните личности, нито пък заради заслугите им към самата нея. Не бива обаче да й се сърдим. Тя си има своята логика, а обемът на човешката памет е твърде ограничен, за да се намери светло място за всекиго. Особено пък за този, който по никакъв начин не й се натрапва. Справедливо или не, ще трябва да се примирим - в аналите на големите битки по правило остават имената на генералите, а не на войниците, въпреки че без тях не е спечелено нито едно сражение. А пък и хората са различни. Водени от вътрешните си пориви, някои са осмисляли живота си чрез въздигане на светилища, а други, за да се увековечат, са ги опожарявали. И като е така - ще може ли да отговори някой днес кой е бил този, който е построил храма на Артемида? Едва ли. Но името на Херострат се помни. Къде е справедливостта?
В този ред на мисли считам, че името на Богдан Овесянин не бива нито да се свързва, нито да се измерва според това колко често е споменавано след смъртта му, макар че приживе то е било поставяно неизменно до тези на Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев и на малко по-възрастния Димитър Полянов, който го е наричал „моята надежда”.
Убеден съм, че и самият Овесянин едва ли е преследвал безсмъртието си на всяка цена. Достатъчно е да се вгледаме в житейския му път, за да проумеем, че става дума за един скромен, но достоен труженик на българското литературно строителство, а което е и още по-важно, макар и по-незабелязвано – на полето на българското просвещение.
Богдан Овесянин е роден на 11 октомври 1908 г. в Панагюрище и е записан в общинските регистри като Тодор Кръстев Натов. Родителите му са учители, което донякъде предопределя посоката и на личния му житейски път. Учи се в Панагюрище, Казанлък и Самоков, докато през 1927 г. се записва във факултета по Славянска филология към Софийския университет. Завършва го през 1933 г., след което поема по пътя на родителите си – учителства в София, Разлог, Свиленград и Копривщица. През последните четири години на живота си работи като директор на новосформираната гимназия в тогавашното село Стрелча.
Не е трудно да се предположи, че точно тези четири години – от 1944-та до 1948-а са били най-драматичните в трудовия му път. Ако се вярва на спомените на Иван Динков (а аз самият нямам основания да не им вярвам), който е бил ученик в същото училище по същото време, стрелчанската гимназия е била доста трудна за овладяване. Пак според Динков тя е била единствената в страната със 100 %-ов състав от ремсисти. Ремсисти, но какви! Обзети от обяснимия за времето си революционен плам, момчетата са влизали в класните си стаи с пищови, запасани на кръста. А как се укротява такава кръв? Богдан Овесянин явно е знаел как, защото в паметта на своите ученици, някои от които са живи и до днес, той е останал като „прекрасен човек и народен учител”.
Кога е пламнала любовта му към книгата не се знае. Знае се обаче, че първите му поетични опити датират от ранните му юношески години, когато са забелязани и насърчени от неговата учителка по литература Василка Сугарева. Още през 1921-ва, тоест, когато е бил едва тринадесетгодишен, той и още трима - четирима от неговите приятели започват да издават вестник. Написан на машина! Да им се неначуди човек, но… на какво ли не е способен момчешкият ентусиазъм, когато открие възможностите си? Този чудноват вестник е бил наречен „Знание”, което може да предполага съдържанието му, и е разпространяван от ръка на ръка между съучениците на невръстните автори-редактори.
Само пет години по-късно се появява и първата публикация – в списание „Наковалня”, а почти веднага след това и много, много други – в цяла поредица от вестници и списания - “Литературни новини”, “Литературен подем”, “Жупел”, “Стожер”, “Нов Живот”, “Студентска трибуна”, “Народна просвета”, „Звезда”, “Художествено творчество”…

Ако трябва да се изброят заглавията на периодични издания, помествали някога произведения на Богдан Овесянин и другите му „превъплъщения” - Федя Кръстев, Адажио Чубрак, Виктория Планинска, Елха Никитина, най-вероятно ще трябва да се споменат още толкова. Не ми се ще обаче в никакъв случай да бъдат пропуснати детските - “Барабанче”, “Светулка”, “Детски свят”,
“Славейче”, че и още няколко, в които са публикувани множество стихове и приказки за деца, подписвани от Овесянко.
Овесянко!
Мисля, че псевдонимът сам по себе си излъчва любовта на поета към незнайните му малки читатели. По някаква странна приумица на съдбата Богдан Овесянин почива точно на рождената си дата – 11 октомври 1948 година. Едва 40-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на творческите си сили. Погребан е в Стрелча, там, където са преминали последните му години.
Много е вероятно през главата на поета да е минавала и мисълта за издаване на самостоятелна авторска книга, но даже и да е имал такива намерения, ранната смърт не му е позволила да изживее подобна радост. Творчеството му обаче не е забравено и книгите му, макар и късно, започват да се появяват една след друга.
Когато в началото стана дума за позавехналата памет на историята, пропуснах да направя едно уточнение - казаното там не се отнася за панагюрския регион. Паметта на поета тук продължава да се тачи и недвусмисленото доказателство за това са цветята, които продължават да се появяват под бронзовия барелеф, монтиран в началото на улицата, носеща името му. А признанието, което вероятно би стоплило поетичната му душа, ако тя наистина гледа някъде отгоре, е, че не един, а два литературни кръжока са наречени на неговото име – първият в Панагюрище – още през 1951-ва, а вторият – в Стрелча, малко по-късно. За неговото творчество е издадена и една монография, написана от стрелчанина Яко Бойчев.
В годините след 1944-та Богдан Овесянин е определен от деятелите на новата власт като пролетарски поет. Личното ми мнение е, че това съвсем не е така. Не че имам нещо против пролетарските поети – как бих могъл да се изправя против изключителния поетичен талант на Христо Смирненски, например? Но как бих могъл да поставя в същата редица и Овесянко, когато от неговите стихове не лъха нито на барут, нито на класова идеология. А неговата пролет по нищо не напомня на онази „Пролет моя, моя бяла пролет”.
В днешните, съвсем различни по дух времена, се случва и друго – някои от детските стихове са вмъкнати в сборник „Християнче”, който се самоопределя от авторите си като религиозно издание. Трябва ли тогава да считаме, че освен пролетарски, Богдан Овесянин е бил и църковен поет? Не, разбира се. Той си е той! А и поезията, и прозата му са простички, общочовешки и общобългарски. От тях налъхват ароматите на свежите гори и разораните почви, чуват се трелите на птиците и ромонът на планинските потоци, виждат се искрящо синьото небе и пасторално-селските картини от родния му край. В тях никъде не се говори за вражда, докато любовта му към майка България блика в изобилие и точно заради това тези произведения ще останат ценни завинаги. Ето две от тях:

КОЛЕДНА НОЩ
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли,
над дядовата родна къща
сняг едър трупа и вали.
Макар от роден край далече,
макар и в чуждите земи,
аз виждам как на Бъдни вечер
там никой тая нощ не спи.
В огнището стар бъдник тлее
и плиска ясна светлина,
по детските лица се лее
като усмивка радостта.
Ще тръгнат малките ми братя
да коледуват тая нощ;
дружината навън ги чака
и песен пей за Рождество.
О, песен весела и жива,
теб пее цялата земя,
но мама светото кандило
поглежда с майчина тъга.
И мисли си – къде ли скитам,
когато едър сняг вали –
и рони мъката си скрита:
– Исусе, моя син пази!
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли.
Аз виждам дядовата къща:
там никой тая нощ не спи.
Ала дълбоките пъртини
не спират младите момци,
там пеят коледни дружини:
– Исус се тая нощ роди!

ГОСТЕНЧЕ
Вънка мракът блика
от катран по-чер.
Татко ми извика:
– Донеси фенер!
Радост разпознавам
в ясния му глас.
- Хей, аз зная, зная
кой е гост у нас!
Бързо полетявам
в селския ни двор
и оттам направо
в топлия обор.
Кравата ни лиже
мъничко теле.
- Добър вечер, Сивке,
имаш си дете!
Гали я фенерът
с весели лъчи.
Чудна радост грее
в погледа й тих.
Майка е – тя моли
всички от сърце
с обич да посрещнем
нейното дете.
А то, малко, нежно,
щом като ни чу
весело поглежда
и ни казва: му-у!

Тези две творби, разбира се, са твърде недостатъчни, за да се добие цялостна представа за автора им, но аз съм сигурен, че панагюрският читател отдавна е наясно – Богдан Овесянин е талантлив и верен син на своя град. И точно заради това – достоен за патрон на литературния му кръжок.

Текст Димитър Стефанов, из антологичната хроника "Дойдох. Видях!..."

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

В Амстердам всичко е спокойно

щом Димитър Стефанов е там

"Съдбата на Рембранд, а пък и на Ван Гог е като тази на Христос - първо ги разпъват, а после трупат лой от тях."

  

Да ударим барабана: "Съобщава се на всички! В неделя, 14-и того, от 18 часа, на площада пред музея на Ван Гог в Амстердам ще се проведе протестен митинг на българите живущи в Холандия против правителството на Пламен Орешарски. Всички, барабар с мене на мтинга!"
Така е, хуморът и усмивката по български си намират почва навсякъде, където пребивават Българи. А на "Dam" в Амстердам всичко е спокойно, щом нашият приятел и събрат, че и председател на литературен клуб Димитър Стефанов е там.
Неведоми са пътищата... Отдавна е казано.
Засега обаче Стефанов само дразни любопитството на чат-патци, като споделя в групата на "Чат-пат" във Фейсбук  част от снимките си и преживяванията си, които изпълват пътешествието му из ниската земя на Холандия. Но понеже знаем, че всяко свое изживяване по чуждите земи той е способен да претвори в книга, то вече чакаме с нетърпение писанията му за страната на Ван Гог и Рембранд. Па дори и да бъдат само в кратък пътепис.
Сигурно е едно - освен да се разходи покрай каналите на "Северната Венеция" и да попие атмосферата на този космополитен град с всичките му улични трубадури, битаци и червени фенери, Митко вече е успял да се докосне до картините на любимия си художник Ван Гог и да посети музей като "Крьолер Мюлер". Той се намира на около 70 км южно от Амстердам и е с най-голямата експозиция на открито може би не само в Холандия - площта й е стотици декари. "В залите му е истинско богатство от картини. А да застанеш лице в лице Ван Гог е върховно усещане!", споделя Димитър Стефанов.
Стоян Радулов, снимките са споделени от Димитър Стефанов в групата на "Чат-пат" във Фейсбук 

Гневът на Ейяфятлайокутъл / от Димитър Дънеков

Дръжте крадец-а-а-а!...

Ангел Чортев е бизнесмен. А откакто стана такъв, туловището му беше наедряло набързо до размер „мечо-стръвнишки”. И походката му бе станала меча – бавна и уверена в комбинация с леко полюляване - ту наляво, ту надясно, но стабилна като на крачещ атомен ледоразбивач. Походка, каквато всъщност подобава на всяка абсолютно сигурна в неуязвимостта си жива твар.
Особено внушително бе това самочувствие в минутите, когато Чортев дефилираше по коридорите на огромния си офис. И подчертано от погледа му, който, изострен като копие в полет, сочеше напред и само напред. Запътен към вратата на кабинета си, бизнесменът не отклоняваше очи към нищо и към никого и не даваше никакъв знак, че е забелязал дори и тези, които страхопочитателно се прилепваха към стените и се опитваха да го поздравят с „Добро утро!”.
И защо да ги забелязва? Никой от тези, които ядяха хляб от ръката му, не заслужаваше какъвто и да е отговор. Неблагодарници са те! Слезе ли човек до нивото им, току виж се покатерили и на главата му!
Ето защо днес всички останаха гръмнати, когато видяха шефа си да профучава край отворените врати, настръхнал и забързан като разярен бик. Лицето му бе зачервено и запотено, а устните му - стиснати като на сумист пред последната решителна схватка.
Явно нещо се бе случило, но какво?
Любопитните се залепиха на прозореца, за да видят как Чортев, пухтящ като парен локомотив, се приближи към портала. А там…
Там вече имаше групичка от няколко зяпачи, насъбрана около бдителния портиер и един набеден в кражба работник.
- Ха, кажи сега на господин Чортев какво си загърнал в този пакет? – усмихна се злорадо охранителят, задавайки въпроса си с тон на върховен обвинетел.
Работникът, познатият на всички като сприхав особняк бай Манол, се дръпна настрана и избухна:
- Лайна! Лайна има!
- Добре! – продължи със същия тон обвинителят. – Хей сегичка ще видим какви лайна си потулил в торбата си!
Той вече знаеше какво ще намери в мистериозния пакет. Грес! Един от неговите внедрени агенти вече беше му звъннал, за да извести за престъпните намерения на стария шлосер. Беше го видял как бръква скришом в бидончето и как запълва едно цяло пластмасово пликче със скъпоценната смазка. А той от своя страна бе уведомил незабавно будното око на работодателя си.
- Разгръщай! – изкомандва гръмко Чортев.
Направи го с глас, с какъвто обикновено командирът на отряда за екзекуции издава командата „Огън!”. И немедлено надникна в разтворената торбичка, но само за секунда, след която гнусливо се дръпна назад.
- Какво е това? А? Какво е?
- Ами… Лайна!… - обади се с глас, приглушен почти до нулевото си ниво, пазачът. – Гюбре…
И започна да бърше гнусливо пръста си, с който бе бръкнал, за да вземе контролната проба.
Кибиците наоколо избухнаха в смях, а бай Манол, зачервен и запотен не по-малко от Чортев, започна да ги оглежда един по един. Той веднага се досети какво се е случило – беше му светнало, че освен от „агента-предател”, прегрешението му е било забелязано и от някой от вечно погаждащите му разни номера негови колеги-зевзеци. Като го знаеха какъв е пиперлия, те не веднъж го вбесяваха с всевъзможните дивотии, които му скрояваха. Явно беше, че в случая шегаджията незабелязано бе сменил греста с поне половин „кравешка торта”. Ефектът естествено би трябвало да се очаква на следващия ден, но… „контраразузнаването” го бе осуетило. И докато бай Манол, безспорно доволен от развоя на събитията, но същевременно и ядосан на незнайния все още шмекер, се оглеждаше на всички страни, Чортев изригна като неумолимия исландски Ейяфятлайокутъл:
- Ще ме крадеш, а? Ще ме крадеш! Уволнен си! Още от утре! – и като се обърна към охранителя, кресна: - Викай личния състав да му снемат обясненията и да му готви заповедта за дисциплинарното…
- Ама… К-к-каква кражба?… - запелтечи служителят. – Лайната ли?
- Как каква кражба, бе? Как каква кражба? – нахвърли му се Чортев. – Лайна било? А той тия лайна да не би от вкъщи да си ги е донесъл, а?... И те са мои!... Щом са тук, са мои!... И никой няма права да краде от лайната ми!...
- Ами като не ни плащаш по шест месеца – набра кураж бай Манол – какво очакваш, да си купувам лайна от супера ли?...
- А-а-а!!! - Ейяфятлайокутъл изригна с пълната си мощ. – Аз съм ти виновен, значи! Крадец! Крадец! Да идва личният състав! Като ти взема аз сега една заплата, ще се научиш ти как се крададат лайната на тоя, дето те храни!... И всички ще се научат!... Вън! Вън!... Неблагодарници такива!
Смехът на кибиците бе секнал. А вулканът даде гръб на събитието и пое обратния курс по обичайния за него начин – като истински атомен ледоразбивач.
Автор Димитър Дънеков, карикатура от Доньо Донев (2004 г.)

(Феълетонът е публикуван и във в. "Време" - Панагюрище, бр. 2 (686) 2013 г.)

Дум! Дум! Рефернду-у-ум! / от Димитър Дънеков

Карикатура: Христо Комарницки, в. "Сега"

ДУМ! ДУМ! РЕФЕРЕНДУ-У-УМ!
Не е за вярване, но януарските дни наистина се заредиха с такова слънце, че спокойно биха могли да се нарекат априлски. От което пък градският парк е светнал като окъпан младенец и привлича по алеите си кого ли не – млади майки с лудналите си отрочета, крещящи тинейджъри и влюбени двойки, за които слънцето всъщност няма никакво значение.
Не пропуска шанса си за свеж въздух и дядо Цонко, та ето го – тъпче по алеята с клатушкане и с придърпване като разнебитена циганска лада, задавена от хроничната си горивна недостатъчност. Знае си той, че пак е закъснял за уречената среща, но не бърза. Че как да устои на мерака си? И как да не удря спирачката си през крачка, през две и да не се извръща на половин оборот, за да измери с поглед походката на всяка от подминаващите го бабички?
„Ех, младост, младост!” – въздиша горчиво бившият юначага, облизва се като стар котарак и се оглежда и за още бабички, но и за набора си, дядо Нонко, който вече би трябвало да го чака някъде около „Ловния дом”.
Да го чака, ама не! Няма го!
„А! – озадачава се старецът, тъй като никога досега не се е случвало той самият да се появи пръв, а пък наборът му да не роптае. – Да не би пък да му се е случило…”.
Но не успява да се удави в тревожната си догадка. За негово успокоение дядо Нонковата осанка се появява макар и не на обичайното си място, а на мостчето откъм пазара.
- Хей, чивяче – подвиква с облекчение Цонко, - що щеш там, бре? То нали пазарът днеска никакъв го няма?
- Хм! Пазарът! – презрително изпъшква Нонко. – То него като го няма, бюблюотеката не видиш ли?
- Ха така! В бюблюотеката пък що щеш?
- Книги търсих, Цоно-о-о! Книги! – натъртва дядо Нонко. – Четене трябва да пада сега. Нали референдумът иде…
- Ей го и тоя! – диви се дядо Цонко. – Малко ли е дето на телевизора всеки ден ми бият тъпана: „Дум, дум! Референдум! Дум, дум! Референдум!”. Че и ти същата песен ми подфащаш…
- А-а-а! Не може така! Ти не помисли ли, че като ще идем с тебе утре пред урната, откъде ще можем да знаем „ДА” ли да пуснем в дупчицата или пък „НЕ”… Да се проучи трябва тоя въпрос… Не може така на кьораво бюлетина да се пуска…
- И как точно ще прогледне кьоравото? – суче мустак дядо Цонко и се заглежда към задницата на една приведена над детето си майка.
- Ето така! – отвръща му настойнически дядо Нонко и изважда изпод мишницата си едно бая дебелшко томче. – Ама тука гледай, ня там!
- „Яд-ре-на фи-зи-ка” – просричва дядо Цонко, след което втренчва изумения си поглед в дядо Нонковото лице. – Ти май-май съвсем си превъртял… Че то-о-о… За тебе ли е тая наука, бре?
- Щом е опряло до Нонко да се допитват, значи и за мене! – в гласа на върлинестия старец започва да проскърцва раздразнение. – И за тебе, и за всичките…
- И за тия от маалата ли? – ехидно се подсмихва дядо Цонко.
- И за тях! Даже най-много, щото те най ще гласуват. На тумби, на тумби, щото сигур пак ще ги накичат с по някоя двайсетачка… Ама…
- Какво ама?
- Само тая книга май няма да е достатъчно. Ще трябва и нещо по-практично… Някакъв „Наръчник на атомика”, ако има такъв, та да ги видим какво точно вършат тия в централите.
- Ами „Наръчник за сметкаджията” не ти ли трябва? Дето да видиш в него, дали като удариш чертата на „Дал Колю – взел Колю”, по-евтино ли ще ни излиза атомният ток или по-скъпо? Че инак ние откъдя ще можем да го знаем и т’фа – профъфля Цонко, докато намества поразхлабените си ченета. Че то ако ни го натресат двойно, не знам…
- Верно! И „Наръчник на…” Такъв за сметките, де!… Ще трябва и таквоз да се премята май…
- Верно, я! Ама за да я направиш ти тая сметка, първом трябва да знаеш рандемана и от другите токаджийници. ВЕЦ-овете, ТЕЦ-овете, МЕЦ-овете… Та да се види хептен ясно има ли го исапът от атома, или го няма… Да не вземе да стане като зеления ток…
- МЕЦ-ове! Щуротии! Ама за исапа – и тук си прав. На кантар трябва да се сложат всичките, та да се види ясно файдата къдя е…
- Прав съм я! А пък да е сигурно, че няма да станем я Чернобил, я Фуку… Фоку-у-у..
- Фукошима!
- Фокуш-ш-ш-има, де!… Друго проучване трябва да правиш…
- Мии… И тук си прав… Ще трябва да видим значи дали са написали учените глави и някакъв „Наръчник на земетръсчика”. За Вранча… За цунамито по Дунава… Че то на сигурно трябва да се тъпче…
- И „Наръчника по търговията с тока” май трябва да преметнеш! Щото, така както си правят аритметиката да го продават, ти откъде да знаеш има ли кой да го купува тоя ток, или няма. Че то завърти ли се веднъж реакторът, токът в буркани няма да ще да влиза! Нонко, Нонко! Така както си се закахърил, май-май цялата бюблюотека трябва у вас да пренесеш! А пък кога ще я четеш и проумяваш - Господ да ти е на помощ…
Дядо Нонко се почесва по главата. Което означава, че според него тракането на Цонковата воденица този път не е съвсем лишено от логика. И изпуска парата:
- А бе, мене ако питаш, чудя им се аз на акъла на тия наши министри! Защо аджеба са взели нам да питат дали вдигат още реактори или да не вдигат. Че то ние с тебе ако знаем кое е право и кое криво, то първом на столовете им тряба да седнем … Или пък барем да ни направят пенсийките министерски! А-а-а! Министри! Управници!
- Хм! – подхилва се дядо Цонко. – Хитри са те, Нонко-о-о! Хитри! Питат нам, щото утре ако стане беля - я ток да поскъпне, я някой реактор да гръмне, да си изтръскат ръцете и да ни кажат: „Вие си я надробихте тая попара, вие си я сърбайте!”.
- Ами ей затова сега трябва да четем… Та да не сърбаме пресолени попари…
- То да четем, аджеба! Ама докато си вземем професурата и по атомите, и по сметките, и по земетръсите, и по търговията - ехе-е-й! Друго трябва да направим сега… Друго!
- ??? – безмълвно питат дядо Нонковите очи.
- По-добре ще е, значи, сега ние с тебе да вземем да идем при кмета и да му кажем да ни доведе туканка някой… Я доктор по централите, я академик по сметките, я някоя врачка по земетръсите… Пък да вземе да ни направи един ПУЦ… Ама скоростен, че дум-дум-референдума хей го де е… И да ни ограмоти накуп - и нас пенсионерите, и братята от маалата, и женурята… Та тогава да знаем със сигурност „ДА” ли да пускаме в дупчицата, или пък „НЕ”… Инак ще ни остане само думкането… Бош лаф работа!
- Верно – съгласява се дядо Нонко.
- Верно, я! – издига се гордо дядо Цонковата глава. – Ама я първом да се отбием в капанчето на пазара. Да му дръпнем там по едно менте, пък да си формулираме въпроса, ама малко по-ясно от оня - референдумския…
- Пък да вървим! – приема предложението дядо Нонко.
Двамата старци правят кръгом и поемат обратно към мостчето. Придвижват се по алеята с клатушкане и с придърпване като две разнебитени цигански лади, задавяни от хроничната си горивна недостатъчност, като след всяко залитане спират, за да поумуват какви още наръчници ще трябва да си набавят, за да се ограмотят в предлагания от тях ПУЦ. Защото никак не им се ще, като се явят утре пред урните, да си пускат бюлетините така, сякаш са боравили само с „Наръчника на щурака”. И щом е дошло време те дават акъл на управниците, да го дадат като истински експерти.
Автор Димитър Дънеков, публикувано във в. "Време" бр. 1 от 2013 г.

Гавърверсия: Дунавски вълни `2012

Художник Иван Кутузов

Дунавски вълни `2012
(предизборна гавърверсия)

Тих бял Дунав се вълнува,
Белене шуми
и АЕЦ-ът отпътува,
Бог да го прости!

Нов маршрут му се съзирва -
Козлодуйский бряг!
Добрев бодро заподсвирва
и развя байряк.

Мигом още рой юнаци
му припяват там.
Пусти финикийски знаци
как разгарят плам!

Горд отпреде им застана
мъдрият им вожд,
чак на Путин се заканва,
реже като с нож.

- Аз глава съм на народа,
момци са ми тез.
С енергетиката родна
Аз търгувам днес!

И на цяла България
ток пак Аз ще дам!
Де какво ще се закрие -
туй решавам сам!

Сал Овчаров – руснак същи
дърпа се - тогаз
Бойко люто се намръщи
и реве на глас:

- Туй го искам, не се моля!
И Аз имам план.
Тук се слуша мойта воля!
Как не те е срам?!!!

Вий лъжете народа
с референдум благ,
но сте крали като орда,
иска ви се пак!

И гласът му става страшен –
при тия слова
Сергей бледен и уплашен
го тресе глава.

А дружината запява
песен като в бой
и байряка си развява
гордо с ГЕРБ-а свой.

- Братя! - вика им войвода
със гърмовен глас.-
скоро с нов мандат народа
ще дарува нас.

Ний на думи сме най-вещи,
и най-вече Аз.
Нам сърцата са горещи,
гладни сме за власт!

Менти-шменти ще изпитат
грозната ни мощ,
в миша дупка ще ги тикам
докле Аз съм вожд!

А във тази дандания
шепне глухий глас
„Боже пази България,
от самите нас!”

Ванчо Саксиев

Дънековизми: Ревност по панагюрски

Усмивки по време на криза: Спешен случай

Автор Димитър Дънеков

Рисунка Стайо Гарноев

(из брошурата "Открихме му колая - усмивки по време на криза")

Чат-патология: Вечният дим

Градското бунище на входа на Панагюрище откъм Пазарджик и магистрала "Тракия", 2012 г.

Вечният дим
Прехвърлиш ли “Свети Никола”,
ти, пътниче, за миг поспри!
Виж – Панагюрище бунтовно
в стихия яростна гори...

Пламти бунтовното огнище
на онзи паметен Април -
дими предградското бунище –
о, символ огнен, символ мил!

Над урви, храсти и дървета,
не са ли вихрен ескадрон,
не са ли хвърковати чети
ятата пъстри от найлон?

Не е ли всяка тук къпина
на първите редути страж?
Не е ли драката княгиня
с байряк, макар от амбалаж?

Огнището е живо! Пуши
и във синовните очи
как люто пари то, как души,
как после в гърлото горчи!...

Кълнем се в теб, Април бунтовен,
и в този дим непобедим,
заместил Вечния ти огън,
и с гордост над духа ти бдим!

Димитър Дънеков

(2005 г.)

Чат-патограф от Димитър Дънеков

 

Повече за Първата неформална среща на "Чат-пат" вижте тук

Димитър Дънеков: Римите свършват, поетите не!

Димитър Дънеков

Сбогуване

Обичай ме, когато ще ме няма
на твоя ден в пенливата река.
Повярвай ми, дори през океана
ръката ми е в твоята ръка.

Обичай ме и в изгрева, и в мрака,
и в нощите, пронизвани от хлад.
Не питай ще се върна ли, а чакай -
аз нямам други пътища назад.

Обичай ме! В най-нежното си чувство
заливай ме с вълшебна светлина,
че щом една любов не е изкуство,
не е любов, а глупава игра.

Обичай ме и вярвай в този огън,
пред който е безсилна и смъртта -
така навред по пътя ми тревожен
ще имам вярна водеща звезда.

С цветята ти

Сухи пламъци парят в ръцете ми.
И в душата ми парят.
И в очите ми.
Сякаш пак съм потънал в позлатата
на узрялото жито.
И в мака му.
Сякаш в мънички огнени залези
пак ме викаш по пътя на слънцето,
за да търсим хармония в багрите
и в горещия дъх на безсмъртното.
Сякаш в устни, за пръв път докоснати,
пак откривам прекрасната истина
на любящия дух, на магията,
без която животът е никакъв.
Суха плът са цветята, откъснати
от ръката ти някога. Помниш ли?
А ми светят и парят.
Изгарят ме.
"Макове! Пурпурни макове..."
Стихове Димитър Дънеков
(Избраните стихотворения са от дебютната поетична книга на автора "Взривена тишина")

Снимка Стоян Радулов

Гавърверсия: Хубава си, моя горо

Димитър Дънеков - "Химия на любовта"

Автор Димитър Дънеков

(из брошурата "Открихме му колая - усмивки по време на криза")

Димитър Дънеков - "Момчето не си отива"

Димитър (Стефанов) Дънеков

Димитър (Стефанов) Дънеков празнува рождения си ден на 19 март. Всъщност това е важно, само за да си намерим повод да му честитим и да публикуваме едно от неговите бисерчета, в които самоиронията и чувството за хумор преливат над обикновенността.
В разговори често е заявявал, че не се изживява като писател, поет, изобщо - като човек на литературата, в смисъл, че не се е взимал насериозно. Но на майтап или на шега книгите му като че ли сами го опровергават - поетичната "Взривена тишина", сборникът с фейлетони "Шок след шок", родолюбивата "Началото и краят на света", посветена на родното му село Жребичко, тритомната поредица "През джунглата на времето" - житейска и социална равносметка след живота му в Ангола, и антологичната хроника "Дойдох. Видях!..." по повод 60-годишнината на панагюрското литературно братство... Как по друг начин да наречем човек като него, освен писател!? На всичкото отгоре е и като че ли най-дългогодишният председател на Литературния клуб "Виделина" (наследник на кръжоците преди него). Колково хубаво е, че има хора като него! И колко хубаво е, че животът ни е събрал!
Така че, Митко, бъди жив и здрав, и все така вдъхновен!
С нетърпение чакаме новите ти творби!
Стоян Радулов

Момчето не си отива
Като ден, като миг, извъртя календара
още цялa година. Ах, мамка му стара!
Няма как – ще призная, че от мене надзърта
нова младост красива, само... малко по-дърта,

че главата ми, умната, ден след ден олисява
и на г*з заприличва, но не ще да престава
да се перчи със нещо по младежки навирено
и да ражда куп глупости над шкембенцето бирено.

Няма как! Ще призная и сърдечно, и просто,
че когато ми дойдат куп приятели-гости,
то, момчето, което ви затрупва със оди
си живурка във мене. И не ще да си ходи!!!

То не иска да чуе, че върти календара,
щом до мене сте вие, ах, мамка ви стара!
И така ще ви лепне зараза от младост,
че дори да ме няма – пак да чувствате сладост.
Стихове Димитър (Стефанов) Дънеков

На Димитър Дънеков

НА КРЪСТОПЪТ се спира, но в мечтите не!
Защото любовта е многолика...
И тя прилича повече на ден,
отколкото на проза в стихове.

Защото ти вървиш след погледа си лъчезарен -
пред тебе слънцето е вечно,
след теб е кълн без суета нетрайна...
Когато литваш, си по пътя Млечен.

И колкото звезди откриваш, толкова души растат -
светлее нещото във мене.
А боговете всичко ще простят,
защото ОТ ПОЕТИТЕ СА ВЕНИТЕ ИМ.
Стихове Иван Станчев

ЧАТ-ПАТ ГАТАНКА
Остро око, мисъл бърза.
Език пъргав и развързан.
Лирик, епик, текстописец.
На всинца ни летописец.
Ха, сега, кажете без запънка
От кой род славен е изДънка?
  
Днес всички познаваме Митко, но през зимата на 1984 г. той пристига в Панагюрище самотен и на никого непознат. И много скоро разбира, че този град ще е неговата съдба, че тук ще намери въздухът, за който е мечтал. И го намира в кръжока. Тук написва и публикува първото си стихотворение.  Не знам доколко „Поезинът” е наследствен, но със сигурност е заразен. И, както сам авторът признава – заразен е и той. Заразен е, и още как! И ето, че повече от  28-години щастливо боледува тук, в нашия град, без, разбира се, да забрави кой е и откъде е...
Мария Бегова

На 8 март и . . . по-нататък

                                                                          Стихове Димитър Дънеков
                                                                          Художник Стайо Гарноев

Из брошурата "Окрихме му колая (усмивки по време на криза)", 2009 г.

Усмивки по време на криза: Семеен парламент

Художник Стайо Гарноев

Стихове Димитър Дънеков

Из брошурата "Окрихме му колая (усмивки по време на криза)", 2009 г.