"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет Жребичко. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Жребичко. Показване на всички публикации

За Димитър Стефанов дърветата умират прави

Този път, по който вървим двамата с Митко Стефанов, е издялан от твърдия родопски гранит и е построен със сух градеж от един силен мъж само за три месеца. Той свързва останките от старата му къща с неговите ниви. И е пример за несъкрушимата сила на човека, когато силно жадува нещо. От него пък се излиза на стар черен път, свързващ гробищата на родопското село Жребичко с 12-метровия кръст и параклиса на Св. Илия, издигнат в прослава на завърналата се вяра на един друг жребичанин. Оставам поразен обаче от два вековечни дъба в самите гробища - единият отдавна изсъхнал, а другият само с едно живо клонче. "Дърветата умират прави", сочи Митко към тях и аз потръпвам не само от пророческия тон, с който са изречени тези думи. Защото преди това ми е разказал за жестоката борба на Вълчан войвода, докато се взирахме в "Родопското море" от канарите на Куката. А и от предишния ден ме потриса из дъното на душата ми, разказвайки ми за тежките съдби на жребичани. Особено за старицата, която живеела сама в една съборетина, накрая съвсем не можела да ходи, но всеки ден се влачела по ската до улицата, за да брани ябълката си от прибиращите се вечер кози.
Накъдето и да погледнеш - воля за живот. Дърветата умират прави... Или ги посичат.
Жребичко е родното село на писателя Димитър Стефанов ("Взривена тишина", "Шок след шок", "Началото и краят на света", "Дойдох. Видях!..."), настоящият председател на литературния ни клуб в Панагюрище, вдъхновител и един от основните автори на безподобния вестник "Чат-пат". Той обаче е живял там само четири години. "Татко продаде къщата и се изместихме в Брацигово, - доверява той. - Аз обаче имам спомени отпреди това - как лазех по старите каменни стълби". По-късно, той ще признае, че когато го попитат откъде е, в съществото му се явява смущение. Роден в Жребичко, израснал в Брацигово, днес е панагюрец. Впрочем, любопитна е историята за панагюрството, което придобива за един ден - на шега. В Брацигово остава без къща, която е обявена за паметник на културата, а в Панагюрище му предлагат апаратамент, срещу неговите знания за двигателите с вътрешно горене. "Дайте ми апратманет, и ще дойда", подмята той тогава случайно. А те му го дават. За да напише по-късно с ирония, насочена към брациговци: "Сродил съм се със средногорските диваци и варвари, които говорят на панагюрски само с козите си". Между другото - работил е няколко години и като учител в Ангола, откъдето е пълен с истории, но то е друга - тритомна история (книгата "През джунглата на времето"). Митарствата му обаче показват едно - че ако не друго, Митко поне е дърво с широки корени. И още е прав. Той е петият от седем деца, а самият е отгледал две.
Димитър Стефанов винаги е казвал, както съм писал и друг път, че не се изживява като писател, поет, изобщо - като човек на литературата, в смисъл, че не се е взимал насериозно. В случая обаче важното е не какво мисли той, а какво мислят другите за него. И тук идва първото разминаване. Второто пък идва от факта, че се води Стефанов, а всъщност е Дънеков (дядовата му фамилия) - "Така че, Дънеков съвсем не ми е псевдоним" - докато братята му са Спасови. Около личността на всеки писател обаче трябва да има и малко мистика - за да е по-интересно. Щото нали и "Пегас не е магаре, за да го яхнеш". Това обаче може да го каже само човек, който прекрасно си дава сметка за силата на словото. А словото е началото на всичко друго. Включително и на онези дървета, които умират прави, но... възпяти.
Текст и снимки Стоян Радулов, използваната рисунка-протрет на Димитър Стефанов е от Николай Радулов

Чат-пат срещи: Спомен за Жребичко

Древни къщи
побелели от радост,
сред цветни градини.

Други тъжни
посивели от старост,
скрили спомени дивни.
Стихове Тотка Лунгарска

Колко години минаха от онези две знаменити арт срещи в Жребичко - родното място на Митко Стефанов? Няма значение. Ходил съм там и по други поводи. И все пак, отдавна си беше. Но това село не ми излиза от акъла. Нито старите му къщи, нито дървесата над скромните гробища, нито хората му, нито историите им. Нито това, което превърна гостуванията там - и моите, и на всички нас - в магия, за която няма илачи. Все едно някоя незнайна орисница ме е зарекла, като се спомене думата село, аз да се сещам за Жребичко... И мислите ми намига натам да отлитат. Ама, като го погледнеш на пръв поглед - нищо и никакво селце. Чак да ми се чуди човек. Но изглежда е истина, че най-хубавото е невидимо за очите. Друг е въпросът, че по принцип си падам по вехтите работи, дървените чардаци и оня простор, дето само в Родопите го има...
Гледам старите снимки и ми иде да ревна... Щото като погледна през терасата, виждам панелки. Не, че съм вързан тука с тежки пранги, ама... Митко книга написа, филм направихме, колко думи изрекохме за това чудно място... Като че ли все му е малко...
Не!
На мен ми е малко.
Текст и снимки Стоян Радулов

Стихове Димитър Дънеков