Вижте и чуйте: В горнилото на Априлий: Предсмъртните думи на Левски
Чат-пат виц кьоше: Молитва за дъжд!
"Чат-пат" обявява
Национален конкурс
за написване на текст за песен с поп-религиозно съдържание
под наслов "Молитва за дъжд"
Конкурсът е комерсиален, изпратете си банковите сметки!
Вземете пример от Ицо Фрица и ни изпратете своите творби!
Мото на конкурса:
"О, неразумний юроде, поради миризмата ли се срамиш да се наречеш панагюрец?"
Цел на конкурса:
"Да не ни се въвонят и душите!"
Мото на конкурса:
"О, неразумний юроде, поради миризмата ли се срамиш да се наречеш панагюрец?"
Цел на конкурса:
"Да не ни се въвонят и душите!"
* * *
Имам си една мечта
от чешмата ми да потече вода,
чиста, бистра без ръжда,
ей такава -сякаш е от язовира.
Седя и чакам ден и нощ
поредната "авария" за лека нощ.
И ето гръмва "точката" гореща,
поредната "авария" ни е насреща!
Кога ще мога, питам аз,
да се изкъпя без да ползвам тас,
под душа със сапунче във ръка,
а не с леген и кофите с ръждясала вода?
Ицо Фрица
От Агенцията за закрила на мъжете и Задругата "Майки за синовете си" подеха почин за подпомагане бедственото положение на панагюрци, като ги приканват да се откажат да са "столица на Вселената" с обещанието да ги поемат у столицата... :)
Участвайте в конкурса, за да докажем, че все пак сме столица!... Пък да видим на какво!?
Поетични диалози между Станчев и Лунгарска
* * *
Някъде бяха тръшнали врата.
Чувствата ти потърсиха мене.
Постлах на надеждите
и отключих душа.
Видях, че на прага не свети...
Иван Станчев
По средата на нищото...
По средата на нищото расте
цветето на нашите желания.
Поливам го със звезден прах.
Когато заискри, правя си хербарии.
Пътувам нощем към съня ти.
Поглъщаш дните ми.
Целувам вятъра,
ухаещ на усмивката ти.
Рибарска мрежа съм изплела.
Внимателно пристъпвай.
Копринените нишки да не скъсаш,
че инак как ще разпознаеш
в съня ли те спохождам
или на яве те прегръщам.
Тотка Лунгарска
Някъде бяха тръшнали врата.
Чувствата ти потърсиха мене.
Постлах на надеждите
и отключих душа.
Видях, че на прага не свети...
Иван Станчев
 |
| Тотка и Иван по време на една от срещите на "Чат-пат", снимка Стоян Радулов |
По средата на нищото расте
цветето на нашите желания.
Поливам го със звезден прах.
Когато заискри, правя си хербарии.
Пътувам нощем към съня ти.
Поглъщаш дните ми.
Целувам вятъра,
ухаещ на усмивката ти.
Рибарска мрежа съм изплела.
Внимателно пристъпвай.
Копринените нишки да не скъсаш,
че инак как ще разпознаеш
в съня ли те спохождам
или на яве те прегръщам.
Тотка Лунгарска
ФОТОГРАФИЯ: Надежда за дъжд
Краят на юли. Панагюрище е в жесток воден режим, нарушаван от постоянни аварии по магистралния водопровод от река Марица. И въпреки това изкуството живее. Чувството за красивото не умира. Както и точният усет на панагюрци към злобата на деня, към притчата.
"Браво на юнака... Сега гази калната вода, вкъщи ще го мият с червено-кафявата... И когато дойде време да я спрат, може би ще се появи чистата вода.Детето не знае, но е герой от една добре позната ни приказка."
Тонка Кесова
(По материали от групата на "Чат-пат" във Facebook)
 |
| Под мостовете не шумят реки, снимка Мария Бегова |
 |
| Радостта на едно хлапе, докато се стичат стотици литри вода..., снимка Райка Йорданова |
 |
| Облак е името на надеждата..., снимка Мария Бегова |
 |
| Искам в локвата с вода... вкъщи капка няма!, снимка Райка Йорданова |
Тонка Кесова
(По материали от групата на "Чат-пат" във Facebook)
Дебют: Станислава Арбалиева с "Дяволски ангелско"
 |
| В село Баня, снимка Станислава Арбалиева |
Дойдох и взех това, което ми трябваше. Дългата ми подредена коса, сините очи и ангелско изражение те заблудиха и аз ти отнех най-скъпото. Сега вървя по тясна уличка, вятърът разрошва косата и дразни очите ми. Присвивам клепачи, но още те виждам. Пред мен е онази гледка, в която ти рониш тежки сълзи, а те превръщат пепелта в кал. В главата ти гъмжи от въпроси... Смяташ, че животът ти е измислица. Ах, каква драма. Нагледала съм се на много такива. Ловко откраднах хиляди сърца като твоето.
Продължавам да вървя по тясната уличка, но ти не спираш да ридаеш. Усмихвам се. Но ти не смятай, че съм безчувствена. Някога и аз бях като теб - мечтаех и обичах, копнеех и се вричах на непознати. Но и моето сърце беше откраднато. Затова тръгнах и аз да крада, за да компенсирам липсата. Може би започнах, за да си върна моето или просто за да забравя празнотата.
Не се чуди дявол ли съм, ангел ли съм. Все тая. Сърцето ти ми трябваше. Дойдох и взех нужното. Откраднах го дяволски ангелско.
Тачката, кор. от Баня
(Станислава Арбалиева )
______________________________
Станислава е един от новите членове на групата на "Чат-пат" във Фейсбук, родом от панагюрското село Баня. Предложи ни няколко свои поетични творби - предимно интимна лирика. От тях най-много ни допаднаха няколко импресии (поезия в проза) и избрахме да започнем представянето на нейното творчество в "Чат-пат" именно с "Дяволски ангелско"
Виктория Катранова в централна поетична роля
 |
| Виктория Катранова |
Харесваш кучките - върви при тях.
Те носят страст и наглост дива.
Привлича те порочният им смях,
поддържат мъжкото ти его живо.
Да, те умеят мрежи да плетат,
поредния спектакъл с теб играят.
Самите те са Сатана от плът,
какво от теб да вземат точно знаят.
Не мога грешни мрежи да плета -
не съм достатъчно добра плетачка.
Над мен, макар че само прелетя -
душата ми успя с пета да смачкаш.
Все пак бъди наистина щастлив!
Желая ти попътен вятър!
След теб духът ми пак остана жив,
но повече не съм миманс в театъра ти.
На върха на иглата
Взели са ме триста дяволи -
все на някого съм крива.
Ангелите ме забравиха
и душата ми се свива.
А сърцето тупка,
лудо се бунтува.
Пак съм в черна дупка
и не се преструвам.
Чудя се и мая
в тази безизходица.
Не се вижда края,
но е близо Богородица.
Стихове Виктория Катранова
Моменти от гостуването на Виктория Катранова в Панагюрище вижте тук
Величка Момнева - научена да живее в мир
 |
| Величка Момнева |
сляпа. И по-право ще ме съди.
Човешко е и грешна под звездите,
не тръгвам срещу мойта съвест.
Виновна съм, Царице на съдбата,
живях според човешките закони
и ако каже Бог, или звездата -
приемам всяко наказание.
Наказвай ме и даже ме бичувай,
понасям всичките си рани...
Но дай ми право на последна дума:
Без любов животът е голяма драма,
но и без нея съм готова аз за твоите друми.
* * *
Най-трудно е да бъдеш себе си
при сблъсъка със грозното отсреща;
да носиш старите си белези,
готов за следващата среща;
да бъдеш себе си лице в лице
пред криво огледало -
оставаш сякаш с половин сърце
във тяло овехтяло...
Чувства уморени заспиват като в дрога,
мислите в самотни нощи все се блъскат.
Ах, колкото повече опознавам хората,
толкова повече заобиквам животните...
И се научих да живея в мир
Защо написах първо "Мама"
е тъй просто - тя даде ми живот.
А после бяха "Що е?", "Да", "Добро" и "Няма" -
така се учих на любов.
Но сблъсквам се със злото всеки ден,
а в мрачни нощи ангели сънувам.
Контрастите откривам на живота
и в слънцето дъги рисувам.
За сбогом "Тате" аз написах -
със молитвите към Небесата.
На мир духът му ме ориса
и днес спокойна е душата.
Стихове Величка Момнева
Още стихове от Величка и повече за нея вижте тук
Среща с Величка Момнева в Панагюрище - на 13-ти юли. Вижте повече тук
Станчев и Гарноев в "Дефиле из небето"
 |
| Автошарж, художник Стайо Гарноев |
На Стайо Гарноев
Оранжевото вече ти свърши.
А брадвата трепти във въздуха.
Руйната четка дъгата прекърши я,
че и боите са цветове грухани.
Тътне каскета и потта тегне.
Иде време да рисуваме слабините.
Месечината цяла е, не мирише на менгеме.
И Фройд се смее на съдбините ни.
А дървото с вечния си таван -
и сянка, под която лъчи не връзват...
Вече зидан си, да връщаш корана.
Още млад си, да цъфтиш на стълба.
И резба с дефиле из небето...
Отражение земно на всички мечти.
И отварям ти слънцея, след което
ти седлаеш брадвата - да ечи,... поете!
Стихове Иван Станчев
Михаил Гунчев - "Колко струва" (Разказ)
 |
| Михаил Гунчев |
Слуша ме бай Ахмед и по лицето му преплъзва усмивка. И аз знам един от Герман, до София, вика, ама за него по-подир, та слушай да ти кажа, вика, видя ли оня кукуруз, на влизане в селото? Мой е. Видя ли гаргите?
Как няма да съм ги видял, първо тях видяхме преди да видим селото. Царевицата – ошмулена, окършена до мамула. На четирите краища забит по един кол и на кола – обесена гарга. Плаши. Челен селски опит, от България, и опита, и той мигрирал. Икономически, прескочил комшулука и хоп – шопнал се в Ширинкьой, Щастливото село. Отвъд кукуруза – голо, зокум цъфти та се къса, гущери, из камънака – някоя и друга коза, някоя и друга маслина, стърчи като каракачанка кога преде, с посребрени листи маха, нам ли, на жегата ли.
Лежахме преди обеда ний, гостите, на плажа. Морето топло, не бяло, ами синьо та зелено, изумруд, ама на плиткото – тюркоаз. Много го обичам тоя цвят, любимите очи са ми такива! И мамините! Като споменах мама, сетих се за татко. Хе, преди години и той се е топил в тия води, е, малко по на северозапад, при Неа Кавали, там е кметувал има-нема година, в Новите земи. Морето топло, та солено, и да искаш не можеш потъна. Ама Новите земи на Царство България излязоха сетне солени на Народната република, та попотъна тя финансово. Да внимавам и аз как се плацикам, нищо че станах от раз милионер как преминахме митницата на Капъкуле, сто двадесет и пет хиляди лири дадох само да посетя тоалета, та не ще ми стигнат авоарите да плащам сега репарации и контрибуции.
Ама плаши Кольо гаргите, охлажда виденията за челния ни опит, непотъващите репарации и прочие удоволствия бай Ахмед, че ми вика – сигур ще видим и ние кукуруз тук, колкото и ти грозде. С туй се мъча сега, а и с маслина се кана да се захвана. Тук друго не вирее, на тоя камик. Ти се преквалифицираш от строител на чифчия, викам му, пък у дома, в България, брат ми уж доцент, пък козарлъка изучи. Гледам при вас, на острова, козите свободни, никой ги не варди, що така? Тук а краднеш, а си загинал, вика. Свободни са козите, шарат из острова дорде ги посети сайбията, че задели някое и друго яре за Курбан байрамът. Туй им е свободата – острова. Ама не вярвам да е чак толкова зле свободата сега при вас, вика, не може да бъде тая дето ми я разправяш, хубава си е България. Знам аз! И аз знам, ама няма да огорчавам сега бай си Ахмеда, нека си живее сиромахът с тия си щастливи видения, от щастливия някога остров България, да му услаждат душата и блажат дните на сегашния му тоя остров. Старото, гръцкото име на това островче е Ймроз, на един лакът море от Галиполи, на залез. Сега, откак е техен, прекръстили го братята турци Гьокчеада, Поднебесен остров. Той си е бил Поднебесен и по гръцко, та как няма да има поне едно щастливо село под тия небеса, гръцки, че и турски, викам си. Ама турската държава как им построила новото село, тозчас му турила и туй име – да знаят, че са щастливи новозаселниците. По декрет още. Гледам аз – новите къщи – по декрет и под канап. Развежда ме моят благ турчин – спретната, дворче, оградки, подредена работа. Отвън – уж малка, пък вътре – всичко има, прибрано, всичко си е по декрет, ама и в ред, добър архитект трябва да е проектирал на бай Ахмед новия дом подир оная “голяма екскурзия”. Ний, в България, им спретнахме на хората екскурзията, пък комшиите им спретнаха къщиците. Виж, с гръцките села не знам как стоят работите по декрет, все едно курешки на чайки белеят, реят се далечни, като загадка. Пазят скромно мълчание. И зъб не обелват братята турци, че там, високо, под небето стръмно на заспалия вулкан, се е пръкнал човекът с най-стръмния православен сан, Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей. Ама пей не дава щастливата гарга за Вартоломей, та от поднебесния бай ти Ахмед ще ти се плаши!
Та умувам аз над моята си обесена мумия и смъртта и нали съм в косовска война – иде ми на акъла друга, стара хватка, и на пропагандните аслани любима: що ли не пусна една опашата лъжа, да я впрегна и повтарям хиляда пъти, да нарува дорде стане тя истина, де има дума в Карлово – “на Сучурума – перушина, на Балабанов мост – гъска”, че да плаши косия електорат. Но ми трябва живо косле, да го попритисна, че да му записка човката, да запиша отчаянието и страха в предсмъртните вопли, па да го курдиша магнетофончето под лозата, да им го пусна и – пей сърце, да си гледам кефа! Пошушвам аз на бай Ахмед, с подобаващ откривателски тембър за тоя ми патент за отчуване на лозата и свободно пиене вино, пък той бели зъби срещу мен, хихика тъжно и ми вика: Кажи-речи, както ни се погоди тоя номер и нам, че го пием туй свободно вино и сега.
Айде, отиде ми патента! Ще изпреваря събитията и ще кажа, че съм на път да го осъществя чак сега тоя ми пъклен трик. Гьобелс, немеца, ако бе жив, ще има да си почесва щръкналата четина. Ама ако даде резултат, ще пална една свещица Гьобелсу, па ще бия една телеграма и бай Ахмеду. Само дето не мога му даде акъл как да ловне жива беломорската гарга. Тия дни хванах едно малко, попрохвръкнало вече, захлупих го с шапката, па го записах: “Кри, крък, крик, кръц, чирък, ци-и-ир, кръци, ци-и-рк, ци-ик, кри, крък, крик, ци-и-рк!” Цирк, ама тъжен – разпискаха се и внучките: Дядо, пусни го, не го мъчи! Само си побегна, пойно дроздле беше, внучките скандират, в него ми е сега надеждата вино да пия зимъс и да си пея. Четох тия дни в една дебела книга, писали орнитолозите, че моите лози, а че и окол тях, в Средна гора, било “орнитологично важно място в България и Натура 2000”! А де! Аз си го откога подозирах. Имат се тия учени младоци в закачка с държавата и нема-нема – пишат ли пишат, че и пискат – пойният дрозд и косът били застрашени и трябвало да ги овардим в ареала, че да не станат покойни. Иди сега та не прави записи и не пускай магнетофончето – хем вълкът сит, хем агнето цяло. Ама да кажа. Спретнаха ни и домакините едно магнетофонче предната заран, като за пред нас – военен парад. Щото било националния празник на Републиката. Щото туй островче е шпиковано с войска. И щото Войската е Републиката! Надойдоха едни салтанатлии от материка – с лампази, нагайки, мустак до мустака, орден до ордена, тъпанът блъска, толчав тъпан за сефте виждам, оглушахме, все едно чак смъртта сърцата ни стиска, бие крак войската, танкови вериги, бурии, хай гъкни ако ти стиска! Тъй де – “Думам ти щерко, сещай се снахо!” Вечерта – на стадиона, няма яйце да хвърлиш, народ, младеж, младеж, сукалчета, младежта реве – “Дарданмюзик” от Чанак кале е преплувала, блъска че калесва, бабите ще изтърват сукалчетата в данданията, над всички и всичко – Той, Кемал Ататюрк, бащицата, ще изскочи и той от екрана, голям, по-голям, най-голям, гледа строго народа и знамето с полумесеца биля.
Ама бай Ахмед дали тоя национален гърмел чува или моето магнетофонче послушва, щото се заплесва та унася по тракийските танци, дето ги тропа нашият танцов състав. Дошли сме на острова, без войска!, карловски общинари и културтрегери, да им гостуваме с цел установяване топли връзки и “бизнес контакти”. Като си ги изпуснахме в България, сега ще ги гоним в Турция! Та покрай контактите, за армаган – концерти. Ама си ги бива нашите, як пушилек дигат на тая земя щастлива.
Че се отпуши по едно време бай ми Ахмед, ти само слушай. Слушай, вика, аз последно работих на Меден рудник, до Бургас, се в Строителни войски, се на Кольо Радованов в бригадата, башмайстора, дето сме работели с него наедно пет годин още по Баташкия водносилов. Убави години беха, млади, имахме сичко, берекят версън! И булката, Незифя, водих – се с мен, че сетне я проводих сама да ражда в града, че ние имахме пуск на главите си, седемдесе и два часа проба, па тя за два часа добила, та кога пробата я нагласихме и са пусна централата, слизам аз от обекта при Незифето, пък на Рамаданчо вече пораснала пишката на седемдесе и два и кусур сахатя. Хъ, хъ, хъ! ... Незифя сега е нема тук, на Чанак кале седи, въздъхва той, при Рамадана и снахата, че имаме вече пети внук, пак мъжко. Да ти е жива и здрава челядта!, викам му. Слушай, мъчи се той, снишава глава – натиска го нашият “плей бек” и виковете на игралците, убаво ни беше наедно, ама що ни обидихте, та посегнахте ни на имената? Иде ми и ... сè плача ... Аз апартамента в Меден рудник сглупих та продадох. Има в града едни млади, българи, ама мюслюмани, из Сърница забегнали, държат кафене, жената го крепи, мъжът прехожда на Чанак кале, работа намирва, та с тях са имам. Ама сега – тук! Сами! Се едно интерниран, бетер заточеник ... Мълча, нямам какво да му река на Ахмеда ...Чуй, да та питам, ти Кольо Радована знаеш ли? Ако го срещнеш да му носиш много здраве – от бай Ахмед, речи, дето наедно ви затисна коминя под Узун дере, знаеш ли Узун дере, на деривацията под Снежника ... Кажи му как съм тука, имаме сичко, само дето България е нема ... Ама слушай, да та питам, ти като си по-младо и учено: Ха, кажи ми ти, ако знаеш, и аз да знам – като колко пара чини тая пущина свободата?
Ех, бай Ахмед, бай Ахмед, ех, Ахмеде Рамаданов Караосманов, де да знам и аз колко струва свободата, кой ни би по главите, та сега си седиш тук, самин, Ахмед ага Рамадан Караосманооглу, в Щастливото село, мисля си, ще му го нося, нарочно, многото ти здраве на твоя Кольо Радован, де да го диря сега, нося му го задочно, щото зад очите ти какво ли друго да видя, освен сълза ...
А се сълза не носи!
Михаил Гунчев
19 юни 2012, Стрелча
Усмивки по време на криза: Спешен случай
Автор Димитър Дънеков
Рисунка Стайо Гарноев
(из брошурата "Открихме му колая - усмивки по време на криза")
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Случки с д-р Тушлеков
Д-р Тушлеков (Лека му пръст!), специалист по уши, нос и гърло, бе един от най-колоритните лекари в панагюрската поликлиника дълго време. Остроумен и находчив като повечето чешити, той говореше на чист панагюрски диалект. Всъщност бе един от ярките му носители. Да си припомним няколко случки с него, разказани от Иван Радулов.
Това се случило, докато д-р Тушлеков осъществявал стандартен преглед на доведено при него детенеце:
- Добря ти са а затикнал гръцмола - обърнал се докторът към детето, - па врещиш като козъ за ере. Ма тя, майкя ти, е за лабут, че та е оставила да втасаш, па та е довела. Нарувай, нарувай, като за четиреесе малки турчета, тамън нема `а та карам `а викаш "А-а-а!”.
Я дигни главъта и дзепни!
Д-р Тушлеков се прибирал от работа. На улицата го пресрещнал пациент, спрял го и му се оплакал:
- Докторе, тука нящо ма боли и ми присяда. Не мога да гълтам.
- Що, ракия ли – му отвърнал докторът. - Я дигни главъта и дзепни!
Онзи отворил широко уста. Докторът се понавел, заобиколил го и си заминал, оставяйки нещастника със зяпнала уста насред улицата.
Колчов е гьол!
Отишъл д-р Тушлеков за пръв път на море и възкликнал:- Ау-у, колчов е гьол! И на Азелете бивола не мое а го улочи...
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)
Абонамент за:
Публикации (Atom)