"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет Павлинка Георгиева. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Павлинка Георгиева. Показване на всички публикации

От Покровското училище назад - до първите просветители. История от старите снимки

Една любопитна снимка на ученици с тяхната учителка Цанка Кукуряшкова, правена някъде след 1930 г. пред сградата на старото "Св. Покровско" училище в Панагюрище, е достатъчна провокация, за да бъде разказана голямата история за началото на образователното дело в Панагюрище.

Но преди това историята на старото кадро.
То изплува в архивните семейни албуми на Павлинка Георгиева, която я споделя в интернет. Оказва се, че в него друга панагюрка - Надежда Петканска, открива своята баба - Надежда Чолакова (Загарьова) (на първия ред най-вдясно) и нейната близначка Парашкева Чолакова (второто момиче от ляво на дясно). Разпознати са и техните братя, също близнаци - Кръстьо и Георги Чолакови.

Кликни върху снимката за по-голям размер
Снимката предизвиква вълна от любопитство в социалните мрежи и лицата на учениците (между набор 1923 и 1930, понеже тогава класовете са били смесени) започват да се сдобиват и с имена. Между тях са Христо Стоименов (четвъртият отдясно наляво, на последния ред). Сред децата е и бъдещият д-р Димитър Дееничин. Момиченцето вдясно от учителката, облечено с бяла рокличка, се казва Евгения Маслева. А през едно момиче от нея на същия ред, вдясно, е Мария Кирчева (Михайлова), майка на бъдещия д-р Михаил Михайлов - известна фигура от съвременния ни политически живот. Снимката е предоставена от Павлинка Георгиева и е правена някъде след 1930 година, вероятно от местен фотограф, тъй като е открита в няколко албума на различни панагюрски семейства - като тези на Пенка Тодорова, на Надежда Петканска, на Христо Стоименов и др.

Но кога започва същинското просветно дело в Панагюрище,
за да се стигне по-късно до въпросната фотография...

През Възраждането панагюрци никак не изневеряват на стародавните просветни традиции.
Още през XVIII век в двора на първата панагюрска църква "Св. Тодор Тирон" е имало килийно училище. Двете стаи, в които се е помещавало училището, са впръсквали сред малките панагючета знания по църковно пеене и четене. Учело се е българско четмо. Панагюрци съзиждали пламъка на националното будителство и с други килийни училища, помещавани в частни къщи и при манастирския метох в Драгулин махала, който бил към Рилската Света обител.
Според потребностите на новото време, килийните училища, които са поддържали българския дух и през най-тъмните години на робството, прерастват и постепенно биват заменени със светски училища. Още през 1806 г., заедно с килийните училища, в Панагюрище функционира първото светско училище - т.нар. "Общо школо", в което учителства образованият за времето си панагюрец Цвятко Хаджигеоргиев. Ползвал е, забележете, свободно турски, гръцки, албански и италиански езици. Мобилизиран е в турската армия по време на Руско-турската война от 1809-1812 г. А през 1818 г. издава в Будапеща първия български печатен календар. До Освобождението през 1878 са издадени 120 календара, 13 от които "вечни" - наречени така, защото имат таблици за намиране на празници и определени дати и за следващи години. Повечето от тях представляват по-малки или по-големи по обем книжки и по съдържание приличат на малки годишни енциклопедии или по-скоро алманаси. В общи черти такъв е и характерът и на календара на друг един панагюрец - Велко Королеев, който съдържа 190 страници, но е издаден през 1853 г. в Цариград. В него той определя 11 май като ден за честване на св Кирил и Методий...
Но да се върнем на просветното дело, неизлизащо от ума на будните панагюрци. Ето, рибният буквар на д-р Петър Берон е въведен като учебник в Панагюрище само година след първото му излизане (1824). Забележителното е, че в Панагюрското училище са имали като учебници освен Бероновия буквар и всички печатни книги на новобългарски език, които са попадали в ръцете на тогавашните учители.
През 1838-39 г. панагюрци откриват мъжкото взаимно училище - ново просветно гнездо, от което изпървом притаени, а сетне възторжени и гласни излизат един след друг певците на националното освобождение, на народната просвета и култура. В нарочно построената сграда, училището се урежда от колоса на нашето възраждане – Неофит Рилски. Наречено е „Главно“ и е кръстено „Св. Троица“. Главен учител в него е Кесари Попвасилев от Казанлък. За няколко години броят на учениците достига 600. Училищната книжнина и свидетелствата се подпечатвет със собствения на училището печат, с надпис “Панагюрище – училищен печат”. В средата на неговата кръгла форма е изобразена училищна сграда, а над нея – пеещ петел.
Но през 1841 г. училището изгаря. Веднага обаче бива направено ново, което някои изследователи считат за първото класно училище в България (класното училище в Елена е основано в 1843 г., а в Копривщица – 1846 г.). Негов ръководител и благодетел е видният панагюрски просветител Сава Радулов. (Повече за него четете тук.) Жаждата за просвета скоро налага необходимостта училището да се разшири в четирикласно. Неговите възпитаници, между които и Марин Дринов, Нешо Бончев, Христо Груев Данов, добре подготвени учители, носят факела на знанията от Панагюрище във всички краища на все още поробената, но кипяща в трепета на предосвободителния устрем Родина.

Марин Дринов
Прочее, Данов, който е роден през 1828 г. в Клисура, първоначално учи в тамошното килийно училище. След това продължава образованието си в класното училище на Сава Радулов в Панагюрище, а по-късно и в Копривщица - при Найден Геров и Йоаким Груев.
В същата 1841 г. в Панагюрище се основава и женско училище – след онова в Плевен, второто в България. Отначало то се помещава в частни къщи, а в 1843 г. за него се построява специална сграда, за която голямо дарение прави видният български общественик Александър Екзарх. Първите учители са свещеници и монахините Ефросиния и Агафия (имало е монахини и от Калоферския  манастир), а първата светска учителка е панагюрката Петка Данова.
Като дарение от д-р Петър Берон в Панагюрище през 1844 г. пристигат още 160 екземпляра на Рибния буквар. Поликарп Чуклев, който е учител по това време в Панагюрище, ги разпределя сред най-будните семейства в града.
През 1847 г. класното училище отново изгаря, а през 1849 г. е възстановено за пореден път. Тогава, в новото начало, към училището започнала да се урежда и нарочна библиотека, която след няколко години притежавала много книги на руски, гръцки, български и други езици.
След Сава Радулов главен учител в Панагюрище е Атанасий Чолаков от Дупница, при който панагюрското училище се прочува из цялата страна. Впрочем, Атансий Чолаков е възпитаник на Неофит Рилски, който през 1837 г. напуснал Габрово и се установил в Копривщица. Там обучавал за преподаватели още хора като Найден Геров и Йоаким Груев.
Старата училищна библиотеката е открита за обществено ползване с голямо тържество през 1860 г. в деня на славянските просветители Кирил и Методий – 11 май стар стил, след пламенна реч за значението на просветата, произнесена от учителя Никола Харитонов. А жаждата за просвета довежда през 1863 г. до основаването в Панагюрище на култулно-просветен кръжок за четене и беседване. На стария печат на читалището в средата, е издълбана тая година, която се счита като начало на читалищния живот тук.
В периода 1864-66 г. в Панагюрското училище учителствува Василий Чолаков. Под влияние на Константин Миладинов той започнал да събира български народни песни, приказки и поговорки, които по-късно издал в "Български народен сборник".

Петър Карапетров - Черновежд
През 1865 г. в Панагюрище официално е основано народното читалище "Виделина" - поредният пазител на българщината. 20-годишният Петър Карапетров - Черновежд (повече за него четете тук), тогава печатар в Цариград, известен книжовник и публицист преди и след Освобождението, написва и приготвя устава на бъдещото читалище. На 27 юли 1865 год. след подписване на устава се съставя и първото читалищно настоятелство под негово председателство. В настоятелството влизат следните членове: Филип Щърбанов – подпредседател, Кръстьо Гешанов – ковчежник, Искрьо Мачев – писар, Иван Джуджев – негов помощник, Рад Иванов – книжар (библиотекар), Иван Маньов – негов помощник. Всички те се провъзгласяват за членове-основатели. Симеон Хаджикирилов, онаследил от баща си богата библиотека от книги, ръкописи, списания и вестници на български, руски и старославянски езици, дава няколко книги на Васил Априлов при идването му в Панагюрище, а по-късно дарява значителна част от тях на новооснованото читалище "Виделина".

Филип Щърбанов и дейци на Съединението в Панагюрище
След Карапетров начело на читалищната дейност идват последователно Филип Щърбанов, Захари Койчев, Искрьо Мачев и т.н. До въстанието Читалището се помещава в Хаджидеяновия дюкян, намиращ се на левия бряг на Марешката река, редом с Драгуловата къща и дюкяни, срещу основно училище "Св. Георги".
Така след буйна книжовна и културна дейност, в навечерието на въстанието от 1876 г. в панагюрските училища учат около 900 деца, а панагюрските просветители са сред първите, пръскащи култура и знания сред народа български.
Естествено е, икономическият и духовен подем на средногорския градец да създадат благодатна почва за развитие на националноосвободителното движение. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Панагюрище революционен комитет. Събранието се провежда в къщата на Иван Духовников, запазена до наши дни в двора на Историческия музей. На 14 април 1876 г. в местността "Оборище" се провежда първото българско Велико народно събрание. А Панагюрище става център на IV революционен окръг и главен град на Априлското въстание. В него апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски организират силен и деен революционен комитет, който успява да вдигне цялото население на въоръжена борба за освобождение.

Д-р Алберт Лонг
При потушаването на Априлското въстание класното училище в Панагюрище е изгорено от турците, но след Освобождението е изградено наново със средства на американския протестантски мисионер д-р Алберт Лонг.
__________________

Логото LOVE.PANAGYURISHTE е върху всички кадри, защото те са част от проекта LOVE.PANAGYURISHTE / СТРАНИЦА ЗА ПАНАГЮРИЩЕ, който се развива във Фейсбук и цели да популяризира сред неговите потребители чрез споделяне на изображения историята на Панагюрище, културата му, туристическите възможности, интересните места и хора с техните истории, забележителностите, различните събития и активности, които се случват в града и пр.

Стоян Радулов

Мечтите на едно дете / от Павлинка Георгиева


Асансьорът със скърцане спря на нашия етаж. Отворих вратата с рамо, с чанти в ръце няма друг начин. Успях някак си да се справя и с отключването, оставих покупките в кухнята. Сега към детската. Имах час време преди правенето на вечерята, за да проверя докъде са стигнали учебните дела на моя второкласник.
Момчето, чуло шума от влизането, вече тичаше към мен.
- Мама си дойде!
Хвърли се в прегръдката ми, гушна се, подаде бузките за целувка… След това ме хвана за ръка и весело бърборейки, ме поведе към стаята си. Беше свикнал вече, че най-напред се занимаваме с уроците и домашните, а след това ще се поглезим повечко.
Подаде ми една тетрадка.
- Написах си сам съчинението. Да го провериш… - гледаше ме притеснен, ако имаше много грешки, късах листа и трябваше да преписва.
Приседнах на стола. Ох, колко съм уморена… Но няма как… Започнах да чета:
„Моите мечти”
Така, в заглавието този път няма грешки. И е написал сам съчинението? Интересно, какви ли мечти има моят малишан?
„Аз искам да имам много пари.”
Първоначално се стреснах. Я какъв материалист се извъди. Но после си помислих, че да имаш много пари, не е чак толкова лошо. Да видим за какво ще ги похарчи…
„За да убиколя света.”
Запетайка след „пари”, малка буква „з”, обиколя с „о”. Трябват му пари, за да обиколи света? Дали ще ме вземе с него? Вътрешно се усмихнах на мисълта как ще си пътешестваме двамата. Не иска играчки, дрехи, апартамент или кола… Вятърничав като майка си. Но мога да му спретна една лекцийка малко по-късно, че многото пари се изкарват с престижна професия, а за нея първо трябва здраво да се учи.
„Искам да бъда добър шахматист.”
О, имаме амбиции в спорта, но за да станеш добър и там, също трябва да се потрудиш, детенце, не стига само талант.
„Искам да стана световен шампион.”
Е, те това сега е голямата мечта. А аз ще бъда майката на световния шампион. Тук вече усетих усмивката на устните си.
„Искам да съм жив и здрав.”
Ха, това и аз го искам. Най-много от всичко, сине, искам да си ми жив и здрав.
„И мама и тати да са живи и здрави.”
Гледай ти, детето се е погрижило и за нас. Уредихме се и ние с живот и здраве. Мамино сладко…
„И чиче и баба и двамата дядовци да са живи и здрави.”
Хм, цялата рода е изредил. Щедра душичка имаш, моето момче, браво на теб. Никой не си пропуснал. Само две запетайки… До тук добре, май няма да късам листа… Едно изречение остана.
„А другата баба ако може да се върне.”
„А другата баба ако може да се върне” - прочетох още един път с невярващи очи … Стаята леко се залюля около мен. Другата баба, моята майка, си беше отишла от този свят преди две години. Затаената мъка се размърда и ме стисна за гърлото. Ех, да можеше да се върне наистина…
Усетих как сълзите напират…
- Мамо, мамо? – малкият ме гледаше уплашен. Уж се усмихвах, а какво стана…Дори не се карам, а плача…
Разтворих ръце за прегръдка и той чевръсто се метна на коленете ми. Обхвана ме с  малките си ръчички и сгуши глава в мен. Инстинктивно го загалих по косата.
Като бавна, тиха вълна се запромъква плаха радост. Беше я запомнил… Беше я запомнил, макар да я виждахме само за месец през лятото. Беше запомнил топлината и обичта, с които го обгръщаше. Беше запомнил кроткия й благ глас, с който му разказваше приказки. С добро я беше запомнил, щом искаше да се върне.
Но каква е тази мечта, та това е невъзможно… От там никой не се е върнал… Трябва да му обясня още сега. На момента… Промълвих, едва изтегляйки думите:
- Миличко, нали ти разказвах…, че баба вече е на небето…, оттам ни гледа и ни се радва… Но тя не може да се върне…
- Знам, мамо, знам – прекъсна ме светкавично детето.
После ме погледна умолително и изстреля към мен с немалка доза инат:
- А какво ми пречи да си помечтая?...

Павлинка Георгиева

Павлинка Георгиева в поетичен поклон пред майка й

Павлинка Георгиева
* * *
Понякога забравям,
че отдавна теб те няма
и мислено си казвам:
„Ще се обадя днес на мама.”
Ще й разкажа
как животът ми върви,
в какво успях,
къде се провалих.
Ще ме изслуша,
туй-онуй ще ме попита
и ще ми каже:
„Бъди по-упорита!”

И после сепвам се
с безмълвен стон –
до оня свят
не е прекаран телефон…

Боляло, минàло…
„Боляло, минàло,
за друго питàло...” –

нашепваше ми мама
вълшебните слова,
ласкаво погалваше
немирната глава
и поръсваше
със прах за рани
обелените колена.

Но те няма, мамо,
тук сега...
Да промълвиш
целебните слова,
да изтриеш нежно
отчаяна сълза
и да посипеш
с прах за рани
изподраната душа.


Милувка
                      На мама
Ела в съня ми
и ме погали
така, че да усетя
колко ме обичаш.
След туй полека
си тръгни…
А аз ще се пробудя
в сълзи обляна,
но щастлива -
дойде в съня ми
мама
и ме помилва.

Стихове Павлинка Георгиева

Павлинка Георгиева - "С вкус на къпини"

На тролейбусната спирка двама влюбени се целуваха под възмутените погледи на две-три бабички, които веднага замърмориха за морала на младото поколение. Притиснали се в нежна прегръдка, те се поглеждаха за миг и после отново се целуваха. В главата ми се запромъква упрек, но се препъна в един спомен отпреди много, много години. И ние бяхме влюбени, страстно влюбени, и се целувахме под път и над път под укорителните погледи на тогавашните възрастни. И ние се обичахме и искахме целият свят да знае това.
Отдавна вървя с момчето от моя спомен заедно по семейния път. Коловозите му са дълбоко изровени, ту вървят успоредно, ту криволичат и все по-рядко се събират. Понякога той се загубва по някоя странична пътека, но после пак се връща в общия път. Нали се връща… Защото пред нас тича като буйно конче синът ни, все още не стигнал до своя път в живота. От време на време така ми се приисква да се отбия и аз настрани и то за постоянно, даже на новия път да няма друг коловоз за компания. Но жребчето полудува, полудува, пък се обърне да провери крачим ли заедно. Защото то иска да ни има в един впряг – и мама, и татко. Да, така да бъде… може би в някой ден ще престъпя извън пътя, към някой храст с къпини, да си откъсна от омайния плод, да усетя отново сладкия и леко тръпчив вкус… А къпинакът ще ме дерне тук-там, но няма пълно щастие. Ще боли, ще преболи, но споменът за вкус на къпини ще бъде с мен. И после, обратно в коловоза…
Такива мисли ми се въртяха в главата, докато двамата влюбени се целуваха. „Ех, казах си, Господи, как ми се иска да съм отново млада и влюбена…” Изглежда идващият тролей е попречил на Господ да чуе думата „млада”. Или съм дръпнала дявола за опашката…Защото се влюбих. На тия години. Като тийнейджърка – внезапно и лудо.
Една сутрин се събудих с позабравен трепет в душата… Лелей, какви са тия лъчи, какво е това трептене? Погледнах се в огледалото – чак аз се харесах. Лицето ми излъчваше спокойствие и светлина. А бе направо си сияех. Тук трябваше да ми светне сигналната лампичка. Каква сигнална лампичка – аварийна сирена трябваше да ми завие оглушително! Защото бях влюбена… виртуално… При всичкия си интелект и жизнен опит. При цялата си тежест, стабилност и реализъм. Можех веднага да прекратя всичко. В Интернета това поне е лесно. Но тази неудържимата стихия от чувства, връхлетяла ме така внезапно. Оставих се да ме повлече. Дори не се опитах да се отбранявам. Ех, тези сладки вълнения, непреживявани отдавна…Чувствах се ефирна, лека, не стъпвах по земята. Летях… Само мъничко още, оправдавах се пред себе си, толкова ми е хубаво, и светло, и слънчево…
Промяната в мен бе повече от очевадна. Синът ми попита да не съм болна, защото съм спряла с постоянното си гълчене по него. Мъжът ми започна да гледа обидено и ревниво. Ха сега да видиш, на мен лесно ли ми е, когато завиваш по други пътеки. Дори една вечер ми донесе без повод подарък и ме покани да се разходим през уикенда. А колежките се пръснаха от завист, като забелязаха новия ми фасон. Шушукаха си зад гърба ми, че сигурно съм си намерила любовник, та така съм разцъфтяла. Следяха ме любопитни да разберат дали ще отправя по-особен поглед към някой мъж от фирмата.
Не ми пукаше, ама изобщо. Усмивката не слизаше от лицето ми, май дори и насън се усмихвах.
Войната с мъжа ми за дистанционното бе прекратена. Телевизията съвсем не ме интересуваше, никакви сериали, реалити и т.н.  Дори не чувах изцепките на футболните коментатори. Стройно и организирано вършех всичко, не се размотавах, приключех ли с домашните задължения вечер, идваше моето лично време. Сипвах си нещо в чашата, включвах лаптопа и… отивах на поредната среща.
„Чакаш ли ме?”
„Откога те чакам…”
И се започваше едно чатене, едни разговори, за какво ли не… Даже и словесни дуели, които, за мое учудване, понякога губех. Мъж да ме надприказва мен? Явно насреща ми седеше умен и интелигентен човек, с приятно чувство за хумор. А колко нежност носеха думите му… Да получиш и дадеш топлинка… Омагьосаха ме ласкавите му слова. Миговете с него бяха толкова красиви, толкова вълшебни, толкова невероятни… Вечер след вечер ние се отправяхме на разходка в различни точки на света - от най-екзотични до съвсем обикновени места. Но най-обичах малката горска хижа - настанявахме се удобно край виртуалната камина, пийвахме си, гледахме играта на пламъците и говорехме до безкрай, дори и да помълчим заедно ми беше хубаво. Докато едва вечер той ми написа:
„Ела да те прегърна.”
Онемях, чувах сърцето си как продънва тишината, удар след удар… „Ела да те прегърна…” И тогава в съзнанието ми зави сирената, оная, сигналната… Дрезгавият й звук прогони мъглата на омаята и тя бавно, с нежелание, се разнесе. И блесна безпощадната истина. Прегръдка… нямаше да има. За прегръдка трябват двама. И за всичко останало след прегръдката. Май само аз бях увлечена... Не знаех какво да отговоря, времето течеше, мислите ми се трупаха накуп…
„Заспа ли край камината?” – попита той.
Не, приятелю, събудих се. От един вълшебен сън. Все някога трябваше да се събудя. Господи, какво правех? Той беше само една снимка и красиви думи. Не виждах очите му, не знаех какво има в тях – ласка или присмех. Не чувах гласа му – не знаех какво звучи в него – симпатия или ирония. Не виждах тялото му – не знаех какво излъчва – желание за прегръдка или задоволство от свалката. Поредната жена, уморена от безкрайната сивота на ежедневието. Осъзнах, че животът ми до такава степен е бомбардиран от безразличието, грубостта и злобата, че с две изречения виртуалният ми непознат ме бе очаровал и вкарал шеметно в този нереален танц. Изречения, пълни с изящна словесност Осъзнах как душата ми неистово е копнеела да чуе няколко мили слова. Всъщност в човека ли се бях влюбила или в думите му? Думи като изворче с бликаща нежност, която жадно поемаше зажаднялата ми за ласка душа…
„Ще дойдеш ли да те прегърна? Ще бъда нежен…” – настояваше той.
Нещо в мен простенваше, пръстите ми се протегнаха сами да пишат… Да, щях да отида за една прегръдка. Прощалната… Защото в този момент разбрах, че докато аз съм  превръщала трепетите си в думи, той със завидно умение е обличал думите си с чувства. Трябва да пишеш романи, приятелю, любовни романи. Жените ще ги купуват като топъл хляб. Ще лягат и ще стават с тях, ще си ги държат до възглавниците, ще си ги носят в дамските чанти. Защото всички ние винаги имаме нужда от глътка нежност…, сладка и тръпчива като къпинов сок.
...
На монитора ти потрепва моята снимка. Хващаш я с мишката и бавно я влачиш към папка „Свалени мадами”. Още една виртуална бройка в сметката. Впрочем, удоволствието да се превърна в поредното ти завоевание беше и мое. Дори бих казала, заслужаваш го, приятелю! Вкусът на къпини беше божествен…
Павлинка Георгиева

"Лека нощ!" - от Павлинка Георгиева

Павлинка Георгиева
Мислите ми изпълниха с леко жужене стаята, усмихнаха се и затанцуваха щастливи в кръг. Преди да тръгнат към теб от вихъра им изскочи една мъничка фея с лилава ефирна рокличка - феята Лека нощ. Втъкна една моя усмивка в къдриците си. Направи няколко пируета със звънлив смях, погледна ме закачливо, внезапно грабна от устните ми две целувки и излетя. Стрелна се в синята нощ, яхна едно облаче и препусна след танцуващите мисли. Прелетя над гори и поля… Покръжи над твоя дом и се промъкна при теб.
О, вече си прегърнал възглавницата… Лека нощ тихичко запърха над главата ти. Извади усмивката ми, раздроби я на безброй малки розови късчета и ги разпръсна наоколо.
За да са цветни сънищата ти …
После бавно се приземи до един кичур върху челото. Пристъпи с плахи стъпки към слепоочието и го погали нежно.
За да са спокойни сънищата ти…
След това се хързулна по наболата брада, издраска се, но продължи смело към устните.
„Хайде, остави там целувките…”
Погледна дяволито:
„А, не, няма…” -  плъзна се плавно, едва докосвайки устните ти.
Подхвръкна отново. И кацна… на носа между очите…
„Олеле, къде отиваш?”
Лека нощ се усмихна и ласкаво положи върху спящите ти клепачи по една целувка…
За да са вълшебни сънищата ти…

Накрая се настани до възглавница… да пази съня ти… до утринта...
За да ми донесе обратно твоето „Добро утро”.

Павлинка Георгиева

Повече за автора и още от нея ЧЕТЕТЕ ТУК

Павлинка Георгиева - "Носталгично за. . . Панагюрище"

Панагюрище, снимки Стоян Радулов

Носталгично за... Панагюрище

Автобусът взема плавно поредния завой. Още малко, още няколко завоя и пристигаме. Цяла година бленувам това пътуване.
И ето го – малкото градче, сгушено в зелената прегръдка на планината. С мъка удържам сълзите, гърлото ми се стяга, едва казвам със задавен глас на сина си: „Пристигнахме вече. Ето, вижда се. Това е Панагюрище.” Той ме гледа учудено. Не може да проумее защо „Желязната лейди” (както ме нарича) се кани да се разреве без видима причина. То и аз не мога да се разбера. Толкова години живея в по-голям град, не успях да се претопя. Какво ме привлича тук? Не мога да си обясня защо носталгията по родното място става все по-силна. Няма значение за какво става дума, спомене ли се за Панагюрище, на мен тук, отвътре, душичката ми се разтреперва.
Каква е магията на малкото градче? Дали в славното минало?
От траките по тези земи е останало Панагюрското златно съкровище, с непонятна за ума хилядолетна красота. А във въздуха витае духът на Априлското въстание. Земята е попила бунтовната кръв на хилядите жертви при жестокото му потушаване. Всеки, който е дишал този въздух и е стъпвал по тази земя, носи в сърцето си особена гордост и това създава неповторимата атмосфера на патриотизъм, на прословутия панагюрски шовинизъм.
Винаги съм се гордеела, че съм израснала в този град, че съм потомка на българи, принесли себе си в курбан за Свободата. Затова обикновено се представям така: „Аз съм от Панагюрище, но от еди-колко си години живея… еди-къде си.”
Каква магия ме тегли насам? Дали не е разкошната природа - гората, обгърнала градчето и въздухът, ухаещ свежо на бор. Тихо и спокойно е...
А дали частица от магията не я носят хората? Панагюрци са хора горди, със силно чувство за собствено достойнство и с една особена борбеност, граничеща с… инат. Независимо от това са и топли, сърдечни, пословично гостоприемни.
Най-после пристигаме. Вдишваме дълбоко, до замайване, средногорския въздух. По улиците срещаме познати и всеки се поспира да ни поздрави с "Добре дошли!". Посрещат ни с уважение и с искрена, неподправена радост. С наслада слушам панагюрския диалект. Толкова е хубаво, че отново ми се замайва главата...
У дома нетърпеливо ни чакат майка и татко. Милите!… Колко са остарели!... Прегръщам ги дълго, дълго…
Мечтаната почивка започва.
Сутрин рано излизам на двора с голяма топла чаша. Присядам и потръпвайки от утринния хлад, отпивам на малки, бавни глътки горещата течност. Наслаждавам се на тишината, на живителния планински въздух и си мечтая… Мечтая си как някога ще се върна тук. Ей там, в дъното на двора, ще си направя зеленчукова градинка - да има салата за ракийката. А тук, под крушата, ще засадя трева и ще сложа масичка със столчета. О-о-о, и на тази идилийка много ще й отива едно палаво момиченце (внучката, другата ми мечта) да тича и бърбори наоколо.
Но ако съдбата ми отреди друго и животът ме напусне далеч оттук, сигурна съм - в последния миг очите ми ще гледат насам – към Панагюрище.

Автор Павлинка Георгиева
____________________________________________
Както сами разбирате, Павлинка Георгиева е панагюрка, но отдавна не живее тук.  Изпрати ни това затрогващо есе от Плевен."Особено ми е драго, че сайт като "Чат-пат" се появи във виртуалното пространство и по този начин имам още една връзка с родното Панагюрище - написа ни тя. - Изпитвам респект към големите панагюрски творци! Пожелавам успех във вашето начинание!". За което й благодарим, с уточнението, че голям е читателят, а не писателят!. Казва за себе си, че "също е изкушена от литературата". Но явно е малко повече от това. Защото есето й "Носталгично... за Панагюрище", заедно със "Зимна история", бяха включени през 2009 г. в алманах "Проза" на Фондация "Буквите". Година по-късно нейни творби се появяват и в алманаха за проза, и в този за поезия. Оказва се, Павлинка Георгиева е активен автор на "Буквите". "За мнозина от нас алманахът се явяваше първи шанс да видим нашите текстове, отпечатани на хартия. Защото, макар всички, изкушени от перото, да публикувахме в интернет, нищо не може да се сравни с добрата, стара напечатана книга", свидетелства друга от участничките. И ето, че Павлинка става и автор на "Чат-пат". Очаквайте още творби от нея тук.
Павлинка Георгиева в разговор с Райчо Русев по време на представянето на алманаха на "Буквите"