"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен."(Иван Вазов)
Как те търся, Апостоле!
Знам, че тук, между живите,
пак си буден на поста си,
сив във дните ни, сивите.
И навярно за хлебеца
се бъхтеш като всинца ни,
пак невидим, но в себе си
зрял за святост и истина.
Ти не си в кабинетите
от интриги задушени –
за душата ти тесни са
те, килийките плюшени.
И не си на площадите
по партийните митинги,
на властта в барикадите,
по разпивки и брифинги.
Те си нейде зад ралото
или прав зад машините,
движиш времето, спрялото,
със очите си, сините.
Ти си тук!
Знам го!
Вярвам го!
Под Балкана ни, стария,
без духа ти апостолски
няма дни за България.
Аз те виждам – на поста ти
и на път към бесилото.
Вярвам, жив си, Апостоле,
и в това ми е силата!
Всяка заран слушам музика. Програма “Христо Ботев”. На нея съм си настроил за постоянно приемника. Ако се събудя около три часа, често се случва, слушам класика – “Еврокласик ноктюрно”. Истинско удоволствие, два часа наслада. От пет насетне - музика на народите, от пет и тридесет до шест – българска народна музика. Една заран, подир изпълнението на Амалия Родригес, дарила ми трепета на португалската си душа, трагичен мъжки глас закова сърцето ми. Иван Пановски! Познат глас, позната мелодия, познати думи, остри и безмилостни като кама. На секундата очите ми плувнаха в сълзи – “Еничари ходят, мамо, от село на село ...” Нямам обяснение защо тази песен ме поразява така. Мисълта за безкрайните петстотин години ме води все в тая песен, сякаш тук, като в черна дупка, в непостижимата за разума черна точка се съсредоточава всичко, казва се всичко и няма повече накъде да отиде майчиното сърце, надеждата е умъртвена ... Това е бездната на едно сърце. Сърце, чиято свидна кръв е изтекла. Завинаги!
Винаги, чуя ли тая песен, плача. И не крия сълзите си. От никого.
Някога Федерико Гарсия Лорка, като говори за поезията, бе изрекъл знаменателната фраза, какво, че “Най-съвършеното стихотворение е онова, което пробожда сърцето като шпага!” И че то още не е написано. Приемам тези думи дословно, че след него следва смъртта. Тази песен ме води в смъртта.
Но има за мен в българската поезия още една песен, по трагизъм равна с първата. Това е бездната “О, Майко моя, родино света!...” Още първият вопъл, първите думи ме люшват земетръсно. Това е бездната на един народ, нашия. Тая песен постави гения на Христо Ботйов наравно с народния. Тя пробожда сърцето на цял народ. На 19 февруари, моето сърце е мокро. На 19 февруари, моето сърце е прободено.
Две слова за Левски
Тия дни, по всички наши земи, из цяло Българско, се споменува един човек, който остави незаличима диря в народната душа, в стремленията й за човещина и правдини, във вековечното й бленуване по достоен живот. С мечта и страдания той срина българската прокоба, преобърна и българската душевност и история, в общочовешката съкровищница той вложи безценните помисли на проникновението, осенило страстно младия мъж с даровете на мъдрите.
Васил Левски
И така, преди 173 години карловката Гина дарява семейството си със сина, който кръстиха Васил. Народът по-сетне му туря своето име – Апостола. На Свободата човешка! Знаела ли е тая негова майка, че родилните й мъки са сравними с тези на Богородица, че дава живот на най-великия народен син, че ражда българския Христос, Спасителя и Изкупителя на греховете ни, трупани в безпросветния и неизбродния мрак на вековете робство? Нада ли! В ония дни, в оная година, чума е косяла черна жетва и раждането на нов човек е носило преди всичко тревога, нежели мечти. Но съдбата на българите, най-сетне е довела над новороденото добрата орисница, за да го запази тя за нас. И за тези след нас, докато има дори един човек, който се изповядва българин! Въпреки големите трудове, вече толкова години, ние надали сме проумели напълно какво е Васил Иванов Кунчев, какво е йеродяконът Игнатий, какво е митичният за властите, но и за народа си Левски. И надали ще узнаем! Помислите на тоя наш син са необятни, мечтите му - гибелни за всяка тиранична власт, словото му – “ сладко и опасно”! И днес! Да, и днес. Когато азиатското национално потисничество е далеч в историята, ние свободни ли сме? Не са ли надвиснали над нас други потисничества? Неговия идеал постигнахме ли? Ние още нямаме отговор на онзи апакалиптичен вопъл с четирите въпросителни! Та какво можем да кажем нему днес? Имаме ли какво? И стига ли ни куража? Много се съмнявам.
А тогава, какво е мътило душите тогава? Страх, крехко съмнение, уплетени с трепетни надежди, чиста сълза и привично недоверие са се мешали в простата молитва към Бога, след неговата скромна проповед, що е оставяла без сън душата. Така, от най-ниското стъпало на църковната иерархия, в тая именно душа той прекрачва до непостижимите, патриаршески висини на общочовешката духовност и идеали. Един самороден, безценен и свят къс от утробата, от плътта народна, зрял столетия. Не случайно Иван Вазов, там някъде, из скръбните химни на “Епопея на забравените”, поразен възкликва: “Селяните прости светец го зовяха!” Той, “на сляпата История подал надежда”, сам той Надежда!
Нему ще палне свещ утре България. Нему, и на светата му благатка майка. Нека ги пали вовеки! Амин!
Ако спечеля, печеля за цялнарод — ако загубя, губя само мене си. — до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г. Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност. — до Л. Каравелов, 25.VII.1872 г. Бързата работа ялова излиза. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г. Времето е в нас и ние сме във времет, то нас обръща и ние него обръщаме. — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г. Всичките
народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както
е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр.,
каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно
с българинът. Така ще е в наша България! — Писмо-дописка до Л. Каравелов в Букурещ, 10.V.1871 г. За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно — до Ив. П. Кръшковски, 20.VI.1871 г. За враговете на демокрацията и републиката — смърт! — из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г. Народната работа стои над всичко. — до Христо Иванов-Големия, 4.VIII.1872 г. Нашето
драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят
по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите
европейски народи. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и
бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се
кланяте и ги въздигате. Не си народен: виждаш народното зло и не го
казваш. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г. С моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите — до едно чорбаджийско семейство в Карлово.
Васил Иванов Кунчев, Дяконът, Игнатий, Джингиби или просто Левски –
едни от многото имена, с които е известен Апостолът на Свободата. Левски
е основна фигура в българското освободително движение. Организира
Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен
централен комитет (БРЦК). Идеологията му вдъхновява много българи, днес
той е национален герой и през 2007 оглави класацията „Великите българи”
на БНТ.
Левски е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. Родителите му - Иван
Кунчев Иванов и Гина Караиванова имат още четири деца. Васил учи във
взаимното училище в Карлово, но прекъсва през 1851, когато умира баща
му. Той, заедно с братята си Христо и Петър, е принуден да се грижи за
семейството си. Започва като послушник при вуйчо си Василий. На 7
декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския
манастир „Св. Спас“. Монашеството обаче не описва будната и непокорна
същност на Апостола. Страстен патриот и националист той избира съдбата
на бунтовник.
На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата
българска легия на Раковски в Белград. Качествата му далеч не остават
незабелязани. Прозвището си получава благодарение на „левския” си скок
по време на военна тренировка. Раковски е личността, вдъхновила именития
българин и дала идеи за нов път на революция. След Сърбия Левски
заминава в Румъния, където опознава емиграцията за кратко. През 1864 г.
захвърля окончателно расото по време на честванията на Великден в Сопот.
Работи незначително време като учител, след което изцяло се посвещава
на мисията да спаси народа си от турските поробители.
През 1867 г. е
посочен от Раковски да вземе участие в четата на Панайот Хитов.
Четничеството обаче разкрива пред Дякона своите недостатъци и в писмо до
Панайот Хитов той изрича крилата си фраза: „Ако печеля, печеля за цял
народ – ако губя, губя само себе си”, чрез която разкрива намеренията си
да поведе народа само след усилена предварителна подготовка за бунт.
Първият
комитет от ВРО е основан в Плевен. По време на първата си обиколка из
страната възникват и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък,
Пловдив. Апостолът не прави напразни блянове – ясно съзнава, че в
центърът на Османската империя, България
трябва да постъпи изключително отговорно при сформирането на
революционната организация. 1869 г. заедно с Любен Каравелов създава
Българския революционен централен комитет. Румънската емиграция, макар и
пламенна, все още върло подкрепя четническия принцип. Левски е
неспособен да им внуши идеологията си за централна съпротива. Връщайки
се в България, продължава изграждането на тайни комитети. ВРО се
разраства, а за негова столица е обявен град Ловеч. Постепенно се
набират средства и оръжия, организацията набира нови членове. ВРО дава
сериозни прогнози за успех до неочаквана смърт на Дяконът през 1873 г.
Левски
бива заловен при Къкренското ханче от турската полиция. За негови
предатели се считат поп Кръстьо и Димитър Общи, по-рано организирал
обира на турския Арабаконак, което налага тежък удар на революционната
общност. Левски е отведен в София, където го очаква неравен процес.
Заради раните си Апостолът не може дълго да бъде идентифициран. Викат се
свидетели, които в отказа си да признаят, биват наказвани. Не можейки
да понесе тази несправедливост, Левски се признава за виновен, в
обвинение, че единствената му цел е била да помогне на Родината си с
честни средства. Присъдата е изпълнена на 19 февруари, 1873 г. в
околностите на София. Отива си борбена и възвишена личност, патриот,
национален герой, светец…
Днес името на Апостола се произнася с
уважение и признателност. Редица обществени центрове носят неговото име.
Бива възпят от именити поети като Ботев и Вазов. Левски остава в
историята с делото си, но не като обикновена фигура – той е безспорен
пример за поколенията, носител на националната идея, образ на
революцията.
B столицата и най-голям град на Аржентина - Буенос Айрес
има паметницк на Васил Левски. През 2009 г. открит от български
астрономи астероид е наречен на Васил Левски - 204831 Левски.
Паметникът на Левски в София
Датата е 19 февруари 1873 г. Февруарски студ. В покрайнините на София
е издигнато мрачно бесило. На него е убит Апостолът на българската
свобода Васил Иванов Кунчев, наречен още Левски. Днес това място е в
самия център на София, току зад храм-паметника "Св. Александър Невски". И
на него е издигнат скромният паметник на героя. Разположен е в центъра
на оживено кръстовище, регулирано с кръгово движение, при пресичането на
булевардите „Васил Левски“ и „Янко Сакъзов“ и улица „Московска“. От
едната страна е старата сграда на бившия ректорат на Техническия
университет, която трябва да се превърне в "българския Лувър", по
виждането на министър Вежди Рашидов. От другата страна е Ботаническата
градина с Журналистическия факултет на Софийския университет. От третата
страна е тъжната изгоряла и все още неремонтирана сграда на бившето
кино "Сердика" - най-голямото навремето стерео кино в София.
Паметникът на Васил Левски в София
е един от първите паметници, поставени в новата столица след
Освобождението. Паметникът е поставен в близост до предполагаемото място
на екзекуцията на българския революционер Васил Левски на 19 февруари
1873 година. Плановете за изграждането му датират още от Освобождението
през 1878 година, но поради лоша организация и липса на финансиране той е
официално открит едва на 22 октомври 1895 година.
Паметникът
представлява колона с височина 13 метра, изработена от сив гранит по
проект на чешкия архитект Антонин Колар. Основната част от колоната е
работа на италианеца Абрамо Перукели, а бронзовият барелефен портрет -
от Йозеф Страховски (според някои източници - от Рудолф Вайр).
Подготви Стоян Радулов. Снимки от Василена Вълчанова и Стоян Радулов. На картината от Борис Ангелушев е показано обесването на Васил Левски. Днес на мястото в София се намира паметникът на Апостола
