"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет Дима Дюлгярова. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Дима Дюлгярова. Показване на всички публикации

Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Такава любов, подарък от мигове
(рецензия)

На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг, 
като утрин диханна – 
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.

Стоян Радулов


Развиделява се... за Дима Дюлгярова и за нас

Фотография от серията "Сенки", © Стоян Радулов
И В МЕН ПОКЪЛВА СМИСЪЛЪТ

Развиделява се. И в мен покълва смисълът...

Дъхът ми – облак пара сред снежинките –
рисува мислите в мъгли от истини.
Денят се плисва в миглите и изгрев приказен
потъва в топлината на зениците.

В шума от стъпки на кошути средногорски
долавям пулса си, прескочил ритъма.
Люлеят утрото в хамак от тръни полски
южняшки ветрове и в мен покълва смисълът.   

И вече ден е. Светлината се е плиснала...

Мъглите вдигнаха поли – номадски фусти,
горите тръснаха от клоните си бялото.
Стоя насред света и стискам нежно в пръсти
живота, мен избрал да съм му тялото.

Понесли сини бързеи, реките
горчиви спомени отмиват в коритата си,
кръщават ме, разплискват се в очите ми
и сбъдват любовта ми на отблясъци.

Смрачава се. Вечерница коси прибира...

Търкулнал се във ниското зад хребета,
светликът на земята с шал на кръпки 
загръща шарения свят, приспива времето
и бавно отзвучава с тихи стъпки.

Луната блясва – резен меден пъпеш,
родопски гайди, глъхнещи на стъмване,
и сняг от звезден прах поръсва къщите
за сън и за разкош преди разсъмване.

...И в кош от гъши пух светът заспива.

Стхове Дима Дюлгярова

Дима Дюлгярова - от любов, за любов, през зима и сезони тя просто съществува


Просто съществувам

С теб сме тук. Навън нощта сама е -
не би могло да бъде другояче -
ти по своему със мен скучаеш
а аз все по-далеч от тебе крача.
Чашите си пълним непорочно
и мъчим се да бъдем предвидими,
опрели гръб до гръб нарочно
за да не можем да се видим.
Кръстосвам левия си крак в удобство
и паля следваща цигара -  
в характерите ни - несходство
в сърцата ни - поквара.
По навик пак самонаказвам
душата си. Гласът ти чувам
но аз мълча, не искам да ти казвам,
че в тази стая просто съществувам.    

Зимно

По стъклата ледът е бродирал дантела –
цяла нощ майсторил зад пердетата фрески.
Снежна утрин – ароматна и бяла неделя е
с дъх на чай, на все още неутъпкани преспи.

С вкус на сладки канелени  и на мед от пчелина
се събужда душата ми и поема нагоре,
със дима от дървата пращящи в камината –
през комина се стрелка, за да стигне просторите

да се спусне над къщите с празните дворове,
да похлопа на портите с медни звънчета,
да подсвирне на врабците сгушени в клоните
след това да завие към близката черква,

дето вече се чува звъна на камбаните,
да запали свещичка за здраве. Молитвено
ще целуне иконата, както правят миряните
и смирено ще тръгне – преблага и чиста.

Към дома си ще бърза – в удобство пантофено
да затопли нозе, да разпусне косите си…
Ще изтупа снега от палтото износено
и през прага ще влезе напълно пречистена.

В тази утрин неделна, ще си свия кравайчета
и ще пусна във джоба си шепа печени кестени,
ще приседна край огъня и с очите си  в крайчеца,
ще събирам снежинки за теб и за себе си.

Подарък

Ще събера най-хубавите мигове
в сребърна кутийка за подарък,
отгоре ще и сложа синя панделка,
като небето нежна -
под нея ще прозира лист хартия,
на който кратко е написано
името ми а до него-минало...

Ще залепя сълза изстрадана, но жива
в единият и ъгъл. Да ти свети
в тъмното, когато си отида 
докоснеш ли я пак да ме усетиш.

От другата страна ще сложа въглен
един от многото в душата бяла,
студено ли ти е или си тъжен -
то все едно до теб съм спряла.

До него ще изпиша с устни "твоя".
Усъмниш ли се случайно утре
ще дойда да ти дам покоя,
да те обзема целият отвътре.

Ще пръсна капчици парфюм за спомен -
следи от тялото ми да си имаш,
когато осъзнаеш неспокоен,
че от самотност трудно дишаш.

След тях ще нарисувам с дъх капчука,
как пее моята любима песен
да те теши дочуеш ли, че чука
в прозореца ти страшна есен.

Перо от гълъб ще поставя също
с надеждата, че то ще е до тебе
когато в многолюдната ти къща
си чужд сред свои, непотребен.
           
Ще сложа и сърцето си накрая
останала без дъх. Не ме залъгвай,
че всичко е наред - лъжа е зная -
вземи подаръка ми и тогава тръгвай.           

Стихове Дима Дюлгярова

Дима Дюлгярова: "Рисувай с пръст по гърба ми крила . . ."


Дълъг спомен

Сърцето ми - чаша фин порцелан
събира прах върху рафта от години насам
а очите ми - две запотени стъкла,
зад които очаквам с надежда дъжда

да налее във вените живи води,
да удави гнева ми, да спре да боли,
да се вдигне от миглите тежкият сняг,
да се върна отново на синия бряг.

Искам всичко да бъде, както преди -
да сме там и съвсем отдалеч да личи,
как блестят по косите ни влага и сол
по нозете ни пясък от черупки набол.

Да сме в онзи огромен пристанищен град,
да съм млада и ти да си пагубно млад,
под чадър на райета любовта да кипи
с бирен шепот в шишета, с дъх на морски вълни.

Да рисуваш с пръст по гърба ми крила
с ментов вкус да целуваш... Да запомня това.
Да завиеш под кърпата всички вини,
да започнем на чисто, както в първите дни.

И в далечното синьо да проблясват платна -
водораслено-перлени птичи ята.
Да разбиват вълните скалистия бряг
заглушили шума на големия град.

Искам пак онзи бриз закачливо да вдигне
мойта рокля и скришом към теб да намигане
и разбрал този намек по мъжки, през рамо
да ме сграбчиш в прегръдка за себе си само.

Искам пак посред нощ под звездите на юга
да съм твойто момиче и ничия друга.
Да ме любиш, да литна с онези крила
дето сам нарисува по гърба ми с ръка.

Искам пак да отидем в ресторанта отсреща,
да поръчаме миди. Вечеря на свещи.
После старият келнер беззъбо и плахо
да помаха за сбогом до идното лято.

Да ме щипнеш по бузата с фин маниер,
там на онзи площад и под онзи фенер
аз наужким да цупя красиви уста
над страхотната рокля на жълти цветя.

Под полите си скрила деня кадифе -
с дъх на бял шоколад и на черно кафе,
да събуя сандалите - боса да тичам
да крещя до пресипналост: "Тебе обичам!"

Ето, виждаш ли, помня всичко това -
от тогава, повярвай, та чак до сега...
Сърцето ми - чаша фин порцелан
събира прах върху рафта от години насам.

Стихове Дима Дюлгярова

Зная всичко, но не зная как живеете с истината за себе си

Дима Дюлгярова
Зная, за потните ви чела и за пулсиращите ви слепоочия, когато сте се изкачвали към върха на планината за да се насладите на най-красивата гледка в живота си - за напомпаните до пръсване с кръв вени и ожулени до кокал колене, когато сте се връщали по обратния път надолу.
Зная за мечтите ви, като разпилени мъниста от скъсана огърлица - и за онези надежди, като счупени крила на птица, които жадуват за още един полет; за всички онези зеници с цвят на кехлибар или див синчец, които няма да забравите - и за онези укоряващите, безмилостно- студени, като ледовете на Антарктида погледи, които също ще помните.
Зная колко време изгубихте, за да търсите иглата, с която да зашиете скъсаната си риза, но намерихте ножицата и си скроихте потник в най-мразовития ден от годината, само за да си докажете, че не сте от онези, които се предават лесно.
Зная, за всички лъжи: някои - малки, други - големи (но непременно осъзнати), приличащи на куршуми, с които вместо дивото животно - сте ранили най-близкия до сърцето ви човек.
Зная, за миговете в които си казвате „ Всичко свърши!“, а всъщност това е само началото; за безконечното лутане по този път, което ви изтощава до припадък и не води до никъде.
И за летните танци, любови и страсти, които отключват енергията ви и карат гените ви да стават неуправляеми зная - и за липсата на определен човек, отговорен за това сбъдване, която ви слага тежките брънки на оковите и ви кара да се чувствате закотвени и приземени.
Зная за радостта от наследниците, които дават смисъл на съществуването ви, но не заменят липсващата - другата ваша половинка, така щото да твърдите категорично, че сте си самодостатъчни.
Зная, за блажените сънища и кошмарната действителност - за непрекъснатия низ от радости и тревоги, които, ако ги броите (както беше казал някой), ще видите, че се случват по равно и непременно са  последователни.
Зная, за онези красиви мигове, когато дърпате пердето, за да пуснете светлина в дома си, когато отваряте прозорците в хладните утрини, за да посрещнете новия живот - но зная и за онези печални моменти, в които разбирате, че в тази гледка липсват не само птиците и лазурната шир. Липсва светът - онзи свят, който е отражение на самите вас... И така, вместо животът да нахлуе в стаята ви с цялата си прелест - вие издишвате срещу него вулканична пепел и го правите мрачен, непрогледен и черен... Докато телефонът не звънне и неговият стряскащ шум не ви върне обратно в телата ви.
Зная, че животът навън ще продължи да бъде все така красив, какъвто всъщност си беше и преди да дръпнете завесите, ще си остане закачен там - от външната страна на дограмата, като платно, сътворено от велик художник, което да ви напомня с пленяващите си нюанси, че очите ви заслужават тази шарена радост, и че дъгата има повече цветове, отколкото вие може да видите.
Зная за всички ваши скандали - незначителни и грандиозни; за телесните ви (среднощни) срещи - искани или отблъснати; за усмивките – породени от поривите на сърцето и за онези- ехидните и злъчните – плод на ежедневието; за сълзите, избликнали в очите ви в миг на отчаяние и за онези, които криете в сърцата си, като съкровена тайна.
Зная, за пълните вечери, празните нощи и студените утрини; за липсите на „ другите“, които са винаги помежду ви; за завивките, които мечтаят телата ви; за ревността, която е свила юмруци и блъска до синьо в главите ви; за триумфа от жалко спечелени битки, взели мимолетно надмощие в часове на самотност; за гротескната истина надвила онези по-горните; за безумието да бъдете други в стремежа си да сте себе си.....
Всичко зная!
Не зная само, как живеете с тази истина?

Дима Дюлгярова

Циганското лято на Дима Дюлгярова


Циганско лято
Самотно е без теб и непонятно,
различно е и синьото небе,
алеите през циганското лято
пустеят,  като моето сърце.

Различни са и слънцето и друма,
самата есен всичко заличи.
Затрупани под шарената шума
заспаха кротко нашите следи.

И само на места пъстреят кръпки
от лятото, което е било.
А аз вървя и не оставям стъпки
и питам себе си "Защо?”.

Самотно е без теб и непонятно,
оставих всичко хубаво назад -
сама изпращам циганското лято,
сама посрещам този листопад.
Стихове Дима Дюлгярова

Дима Дюлгярова за пепелта и мълчанието

Дима Дюлгярова
* * *
Така е празно в моята душа,
в гърдите няма плам, дори искрица.
Преди летях със ангелски крила,
а днес лежа в пръстта - ранена птица.
Така са празни двете ми очи,
сълзи не ми достигат да заплача
и само по лицето ми личи
онази самота злокобна в здрача,
онази нечовешка празнина,
безумната цена на всеки спомен,
а късно осъзнатата вина
лежи в нозете, като лист отронен.
Така е тъжно в моето сърце
и всеки негов удар е ненужен -
излишно е да вярвам, че ще спре
да ми напомня, колко си ми нужен;
да ме проклина, че стоя сама
сред немите стени на тази стая,
когато мога с тебе да деля
едно легло и да се чувствам цяла
и повече от всякога жена,
разпръснала коси на твойто рамо;
да те усещам с всички сетива
и твойто име да изричам само...
И колко време - за да разбера,
че повече без теб не мога,
че ако трябва някога да изгоря -
ще изгоря във твоя огън.
Сега съм сигурна поне в това
макар и късно, късно осъзнала,
че пепелта е по-велика от пръстта
защото е горяла.

* * *
Самотна вечер...
Предисловие...
Изпразнен ум от сквернословие...
Сълзи удавили разкоша
от мислите,че нещо можеш
но ти не можеш даже
две думи да си кажеш.
Горчилката от прежна мъка
отпиват устните ти.
Глътки...
а този лист потъва в бяло
ела и ме завий със тяло.

Мълчание
Мълчиш, а много искам да те слушам...

Гледаш ме
и с мене пълниш погледа си,
за теб е редно
да не споделяш чувствата си.
Сега замислен
рисуваш тялото ми
и с ревниви устни
вкусваш младостта ми.

Мълчиш, а много искам да те слушам...

Полуоблечена
с коси разпуснати
седя обречена,
като дете във скута ти.
Мълчиш
и сянката ми даже
„ обичам те ”
очаква да ми кажеш.

Мълчиш, а много искам да те слушам...

Гледам те
и в тебе търся думите си,
за мен е редно
да споделям чувствата си.
Сега замислена
рисувам тялото ти
с ревниви устни
и предлагам младостта си.

Мълчиш, а много искам да те слушам...

Полуоблечен
бавно ме събличаш...
гориш в очакване
и мълчаливо ме обичаш.
Всемир,
проливен дъжд след дълга суша...
Говоря аз
а ти смирено слушаш.

Мълчиш...
Мълчиш...
а искам да те слушам...

Стихове Дима Дюлгярова

Дима Дюлгярова: Почувствай до болка излишъка!

Дима Дюлгярова
Какво ми трябва?
Какво ми трябва? Въздух, за да дишам
или треви нозете ми да газят,
човек, когото истински обичам
или очи, които да ме мразят?

Какво ми трябва? Пепел да възкръсвам
или жарава да горя щастлива,
капка топлина да не замръзвам
или отрова страшна и горчива?

Какво ми трябва? Пулс, за да не спира
сърцето ми, когато те докосвам
или студенина, за да прикрива
тревогата, че ти ме омагьосваш?

Какво ми трябва? Нощ, за да сънувам
или пък ден - за миг да не заспивам,
устни, дето дълго да целувам
или ръце, в които да умирам?

Тъгата пак душата ми ограбва
и с присмех във очите ми се вглежда...
Попиташ ли ме днес: ”Какво ти трябва?”,
ще изкрещя в лицето ти: ”Надежда!”


* * *
Не познавам жените в твоя живот
имената им даже не зная...
Как ли изглеждат и коя със любов
е осъмнала с теб в тази стая?
Коя ли предишната вечер с тъга
те е питала ”Има ли друга?”,
а ти си отвръщал в превес на това
„Само твоята обич си струва”.
Коя си докосвал с нежност и плам,
коя като утро възкръсва -
не зная, дори и не искам да знам
причината дето ви свързва.
Имам спомени само за тъжни ръце,
които прегръщат бездушно,
за очи на безизразно мъжко лице,
впити в мойто по женски послушно.
Имам спомени само, че друга стаен
всеки път като сън преоткриваше
и се чувствах нещастна. Безкрайно студен
беше с мен и това ме убиваше.
Имам спомени само за устни от лед
и за думи, които не струват -
безсмислени колкото мене и теб -
снежни преспи пред нас образуват
и затрупват надеждата. Няма лъчи
да стопят снеговете големи.
Пропаст огромна сега ни дели
и не знам как да стигна до тебе,
как да търся пътека до твоя олтар.
Нямам сили за повече, нямам!
Днес се питам дали и ти си разбрал-
не към мен, а от мене си бягал,
не към теб, а от тебе съм бягала аз
себе си да не погубя.
От страх съвестта ми крещеше на глас,
че може във теб да се влюбя,
да плачат очите с горчиви сълзи,
да виждат как става ужасно -
душата ми, седнала тихо в страни,
до мен да мълчи безпристрастно.
Да изтръгнеш сърцето ми с лека ръка,
за да спре да пулсира смутено
и да бъда нещастна след всичко това
да го гледам, от теб умъртвено.

Когато си сам
Празнотата стените ще спука!
Потресаващо! Страшно подтискащо!
Бих желала и ти да си тука
да почувстваш до болка излишъка.

Да усетиш студа, неподкупния -
този шеметен студ всепоглъщащ -
как за миг мисълта ти избухнала
се смразява и тъне във нищото.

Да се плашиш от голата истина,
че си сам в празна стая затворен,
че ключа от вратата боядисана
е захвърлен със скъпите спомени,

че стените, варосани в бяло,
са сменили цвета си предишен.
Хайде влез, затвори се във стаята
и почувствай до болка излишъка!
Стихове Дима Дюлгярова

Дима Дюлгярова в дрипльо е влюбена

Снимка Стоян Радулов
Думите ти говорят едно -
лицето ти друго.
До теб съм в добро и в зло.
(Неродена мома и съпруга.)

Пред теб съм - вървейки назад,
зад теб - изпреварила сянката.
Какъв непредвиден обрат
ми спретна съдбата.
Мамка му!...

А твоят живот си тече,
сякаш нищо няма за случване.
Ти - все същото старо момче,
аз - момичето за разпускане.

Ти - семейният good капитал,
аз - страничният разход (излишният)...
Гордо стъпваш - почти осъзнал,
че си по-нависоко от бившия.

Извинявай, но нещо невред
ме притиска съвсем под лъжичката.
Ти, приятелю, твърде зает
в този пробег, изгубил си нишката,

който води към моя олтар,
съвсем като в преизподнята,
дето чувстваш себе си цар
срещу мене - изгодната.

Sory, моето мъжко момче -
интереса отдавна изгубих
към царствени, славни мъже...
Днес в дрипльо съм влюбена!

Стихове Дима Дюлгярова

Дима Дюлгярова: На 13 Б вали безразличие

Художник Манол Панчовски
13 Б
Безжизненост, Беззвучие, Безмълвие
прерязват утрото на този ден
и знам до свършекът му ще е същото-
сама със него, той със мен.

Безкористност, Безименност, Безсмислие,
Безсилие... Какво ли още не
и как да оцелея между всичките
въпроси- от кога и от къде.

Безпаметност, Безизразност, Безизходност.
Мъртвеят даже стайните цветя
а по листата им зелена Бездиханност
се стича, като капчица сълза.

Внезапен дъжд горчиво оцветен
избликнал на лицето ми красиво,
размил един Безцветен ден
сега Безшумно ме приспива.

* * *
Бавно пада нощта - и навън, и в очите.
Заваля самота! Заваля безразличие!
Вместо огън и жар - тъпа болка в гърдите,
само няма печал и бездушно приличие.

Нито страх, нито мъст. Само спомен във бяло.
Тишина заваля - тишината от рая
с нецелунати устни, с недокоснато тяло
бавно махна с ръка и...
Изчезна в безкрая!

Нито стон, нито вик. Само душно пространство
и парче от небе, под което аз крача
с неуверени стъпки. От вълшебно пиянство
заваляха звезди в тържеството на здрача

и запяха щурци, в хор нечуван доскоро.
Но защо ме боли от щастливите звуци?
Няма радост и плам. Само сляпа умора
натежала над мен и самотните улици.

Заръмя ситен дъжд! Не навън, а в очите!
Заваля самота!
Заваля безразличие!

Стихове Дима Дюлгярова
Повече за Дима и още поезия от нея вижте тук

Дима Дюлгярова - негативни стихотворения преди разсъмване

Дима Дюлгярова
* * *
Сядам с чаша студена вода
и огромна порция мисли
а срещу мене - ти -
необуздано първичен
с големи и тъмни очи,
сред своите мисли стоиш и мълчиш.
Дали ме обичаш?
И дали в този луд кръговрат
от вълнения и тревоги
чувствам себе си жива?
А дали мога?
Окаченият горе таван
се заканва да падне!
Не просто таван-
свят порцелан
изпочупен отдавна.
Стоя с празна чаша в ръка
и огризки от мисли...
Ти наблюдаваш това
и само въздишаш.
Може би е виновна
тази близка далечност,
че сме двамата.
Налей ми чаша вечност
и да си лягаме.

Негативно
Колко сме странни понякога
и неискрени,
по нестинарски стъпваме в жаравата
заради себе си
и огласяваме, че го правим за другите
и си вярваме на думите.
Колко сме наивни понякога
с тъжно-скучни тела на бездушни пазачи
се мислим за ангели и се харесваме,
защото няма друг начин.
Колко сме лоши понякога в упорството си
да бутнем този до нас, а после
да го виним, че ни е препънал с тялото си.
Колко сме умни понякога,
когато вселяваме съвест у другите
и на драго сърце разпиляваме своята мъдрост.
Но за какво?
Да кажем утре - раздадохме всичко
и ето ни тук отново немъдри...
Колко е трудно понякога
да подредим живота си,
да намерим най-точните думи,
да извърнем главите си,
да надникнем в преживяното,
давайки си сметка за всичко свършило
и да зареем поглед в необятното пространство,
очаквайки бъдещето.
Колко сме странни понякога.
Колко сме странни!
Непознати и чужди...
Безпътни...
Бездомни...
Ненужни...

Преди разсъмване
Стрелките отброиха полунощ
а болката от час с юмруци блъска
по входната врата - неканен гост,
горчиво настоява да я пусна.

Отвътре друга болка й крещи
на две разполовила тишината,
че няма място тук, да си върви,
достатъчна била едната.

Онази й отвръща с леден глас,
че идва отдалеч, за да ме види
и ако трябва ще остане още час,
но няма просто тъй да си отиде.

Две болки - между тях врата -
едната тук, отвънка другата.
Поредна нощ, поредната война
в безкраен спор... аз нямам думата.

Стрелките отброиха вече три,
навярно свети само в мойта къща.
Така е от години - все боли,
не се променя нищо, все е същото.

И все едно коя ще победи,
коя от тях на кръст ще ме разпъне!
Две болки... Две разплакани очи...
Безкрайна самота преди разсъмване...

Стихове Дима Дюлгярова