Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно

Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова

Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.

Павел Бобеков, ок. 1875 г.

Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...

Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.

____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.

Книгата може да бъде открита в книжарниците в Панагюрище, както и в системата на "Български книжици"
Друг откъс от първия том на изданието четете тук.
Светлописната летопис на Панагюрище - за книгата на Радулов от Катя Зографова.
Късометражен филм за старо Панагюрище гледайте тук.

Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!

Как Ретро Панагюрище събира стари кадри, картички и истории

Ретро Панагюрище влезе и в БНР

Историята на един паметник

Беленчани първи издигат паметник на загиналия  Волов  
Панагюрецът Янко Павлов прави нова скулптура през 60-те години

В България има много места свързани с борбите на народа ни за свобода. В края на град Бяла, близо до река Янтра в красив озеленен кът се издига скромен паметник, който напомня на минувачите за славните априлци – апостолите от ІV Панагюрски революционен окръг Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов загинали в мътните води на Янтра през пролетта на 1876 г.
Идеята за издигане паметник на това място възниква през 1901г., когато в Бяла идва Стоян Заимов в качеството си на председател на комитета „Цар Освободител Александър ІІ” заедно с Никола Обретенов. Една от целите им е да издирят предмети за бъдещия музей на Възраждането. По същата причина посещават и други селища, родните места на видни наши революционери, къщи, църкви, училища, манастири свързани с националноосвободителните борби. В разговор с беленски първенци се стига до извода, че близо до мястото, където са загинали Волов, Икономов и Попов /по-късно се доказва, че  загиналият е Стоян Ангелов/ трябва да бъде поставен камък.
През ноември 1901 г. беленчанина Филип Филипов пише до Никола Обретенов. В писмото се съобщава, че той заедно с търговеца Георги Дюлгеров и учителите от класното училище Димитър Анчев и Пенев са поели инициативата и са взели решение, не камък, а паметник да поставят на мястото на загиналите. За целта е избран ъгъла, където се съединяват двете шосета Русенското и Търновското и всеки пътник ще може да го види. Събрани са малко количество доброволни парични дарения и паметникът е поръчан в с.Арбанаси, където се изработват такива от тамошен камък. Подадена е молба до Русенския Окръжен управител да разреши събирането на пари и нареди на Градския съвет да одобри избраното място. Филипов не пропуска да подчертае, че родителите на инициаторите са участвали в Освобождението на България.
В брой 8 от 16 юни 1902 г. на вестник „Беленски известия” се описва тържеството, организирано във връзка с откриването на паметника. След църковната служба всички граждани се отправят към брега на Янтра. Присъстват повече от 500 души. Сред гостите е и сестрата на Волов – Вичка. Различните дружества носят със себе си и знамена. Учителят от основното училище, Боян Бонев държи реч, след него са учителите от класното училище – Анчев и Пенев. Празникът продължава с декламации и песни. Събират и по 1 лев за почерпка.

През 1960 г. на мястото на стария паметник е издигнат нов паметник-чешма с бюст на Волов. Последният е дело на скулптура Янко Павлов, чиято сила е изработване на бюстове-паметници, спазвайки начина на класическото им изработване.Янко Павлов е син на свещеник. Роден е на 23.Х.1888 г. в Панагюрище. Още от дете слуша за Априлското въстание, като по-късно това става една от основните теми в творчеството му. Първоначално учи в родния си град, а след това завършва Средното рисувателно училище в София, а след него, с отличие, Софийската художествена академия. Дълги години е учител в 4 девическа и 7 мъжка гимназия в София. След 1926 година е назначен като скулптор в Министерството на народната просвета. През 1928 г. Държавна комисия под председателството на Димитър Страшимиров му възлага да изработи проект на паметник за мястото на Първото българско Велико народно събрание на Оборище. Проекта е одобрен и реализиран. Павлов по оригинален начин в свои произведения пресъздава героите на Александър Божков и Елин Пелин. Негови творби са изложени в галерии в България, Москва, Белград, Прага, Стокхолм и др. Умира на 18 юни 1974 г.
Преди десеттина години оригиналният бронзов бюст на Волов е откраднат. Градчето ни осъмва без него няколко дни преди 2 юни. По-късно е изработен нов ,по запазена стара отливка, съхранявана в музей „Освободителна война”.
През годините сред беленчани се заражда и друга идея, на Градището, хълма над двата моста, да се изгради величествен скулптурно-архитектурен ансамбъл „Априлци” – достоен мемориал за безсмъртния подвиг на Панайот Волов, Георги Икономов и Стоян Ангелов...Може някога и да стане...

Текст Татяна Йорданова, уредник в музей”Освободителна война” гр. Бяла

---------Посетете РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във ФЕЙСБУК --------

Стою Пенчев Пиклев - от Сръбско-Турската война до опълчението

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

Ето още един от истинските герои на нашето Освобождение, на нашата, българска Свобода.
Това е панагюрецът Стою Пенчев Пиклев, известен и като Комитата. Този човек с благ, но твърд поглед на снимката, направена му много след Освобождението, е бил уастник в 4-та опълченска дружина, под командването на  майор И. Т. Редкин, по време на Руско-Турската освободителна война от 1 май 1877 г. до 30 август 1878 г., а преди това е взел участие и в Сръбско-Турската война през 1876 г.
Смелостта му, геройствата му са запечатани на ордените, които висят на гърдите му - а сред тях и кръст за храброст.
Роден е на 15 март 1854 г. в Панагюрище и е доживял до 1 август 1940 г., когато е починал в Пловдив след един богат и изпълнен със събития живот.
Снимката е предоставена на Историческия музей в Панагюрище през 1992 г. по повод 114-та годишнина от Освобождението на България от Османско иго от неговия внук по майчина линия Апостол Апостолов.
Героят Стою Пенчев Пиклев е отгледал четири дъщери и един син.
Ето на такива хора дължим съществуването на България днес - обикновени, смели, целеустремени. И в никакъв случай - незнайни. Всеки от тях има име, житейски път и привилегията да е живял и участвал в историческите събития без страх, а напротив - с открито чело и с мисия за бъдещето. Т.е. - нашето настояще. Какво ние ще оставим след нас обаче, се пита времето.

Стоян Радулов, редактор

Очерк за опълченеца Тодор Калоянов четете тук

Следете Ретро Панагюрище във Фейсбук и потънете в миналото на града:

Как бе построен паметникът на свободата... Из клиповете на Ретро Панагюрище

Из снимките на Ретро Панагюрище...

Опълченецът Тодор Калоянов: "Любете землята, за да ви познава и тя и да ви помага"

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

"Без ордените може, но без сърце не може!"

Панагюрецът Тодор Калоянов е един от последните оцелели опълченци. Заедно с още неколцина другари той доживява дълбоки старини.
Роден е на 1 януари 1853 г. в Панагюрище, в семейството на Илия и Стойка Калоянови - бедни, но свободолюбиви българи. Учил се да чете и пише в килийните училища на града. Един от прадядовците му бил даскал, близък до Софроний Врачански. Говорил много на децата и внуците си за историята българска и най-вече за цар Калоян. Затова старите панагюрци му притурили името "Калоянът", което по-късно се превърнало и във фамилия.
Закърмен с боен и неспокоен дух, веднъж 15-годишният Тодор отворил тайника в бащината къща и откраднал пищовите. Вместо да си играе като другите деца, той се скитал из горите и се учел да "мери нишани". Каймаканинът обаче го усетил какви ги върши, затова Тодор забегнал в Одрин. Укрил се сред работниците на барон-Хиршовата железница.
Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Тодор се върнал в Панагюрище, за да вземе участие в бунта. Сетнешните му скиталчества минали пак през Одрин, Цариград, Одеса, Кишинев и Плоещ - все знакови места за българските хъшове. Тъкмо в Плоещ станал част от Първа оплченска дружина, под командването на подполковник Константин Кесяков.
На 20 май 1877 г. бил произведен в чин ефрейтор за отлично поведение и усърдна работа. Участвал във всички походи и боеве на бойната единица - при героичната отбрана на Шипка, при боя в с. Зелено дърво, Габровско, при зимното преминаване на Стара планина по Химитлийския проход и при атаката над турския укрепен лагер при с. Шейново. Особено се отличил в боевете при Стара Загора и Чадъртепе.
На 30 юни 1878 г. Тодор Калоянов е уволнен от Опълчението.
След Освобождението опълченецът се завърнал отново в Панагюрище. Скоро след това се оженил за Неда Ненова Оряшкова, която била сестра на свещениците Иван и Антон Оряшкови, също учасници в Апрлското въстание. Тодор и Неда имали един син - Илия и три внука. Дълголетието си Тодор Калоянов дължал на редовните разходки, които предприемал из Средна гора. На преклонна възраст, подпрян на дряновия си бастун, отишъл за пореден път до Оборище - мястото на Първото българско народно събрание. Това преживяване той описал в спомена "Едно отдихание до Оборище", което поместваме отделно.
Тодор Калоянов загинал при нелепа злополука на 28 юни 1948 г. на 96-годишна възраст. С военни почести е погребан в София.
Днес улица в Панагюрище носи неговото име. А механа "Старата къща" е построена върху основите на бащината му къща.
„Баща ми бе несломим по дух. До последния си ден живя като възрожденец!” Това са думи на сина му Илия Калоянов, казани с преклонение и почит.
„Животът на Тодор Калоянов е достоен за възхищение, един  живот, живян достойно и отдаден за освобождението и благото на България.  Горди сме, че сме собственици на къща с толкова героично минало!“, споделят днес семейство Петришки.

Стоян Радулов, редактор

Едно отдихание до Оборище

Аз съм пътувал и с Хиршовия трен. Виждал съм отечеството ни и в оная мъка, кога турският сигналист удряше камбанките по куминя и на турски командваше, че тренът тръгва. И всички се юрваха към вратите да се качат. Кой ще ти гледа тогаз Българията? Криех се в Одрин, при нашенци, а след туй се хванах на работа при барон Хирша.
Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с пайтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да додеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори.
Като ме видяха на върха, един от отците отложи шапка. А дечицата - едно до друго: "Дядо Тодоре, дядо Тодоре!" Всяко пита и разпитва. А то землята да можеше да ни върне хората, най-добре, но как?
Разказах за които знаех и каквото знаех. Но най-важното: "Любете землята, деца мили, за да ви познава и тя и да ви помага. Помня Тодорчо Белопитов, секретарчето на Бенковски, сродник мой далечен. Пишеше той поезии и в тях казваше същото. Загина, кажи-речи на ваша възраст. А правеше свирки и хайдушки песни свиреше. Ама ще се качи на Балкана, да го чуе ухото на турчина, че Балканът е майка и баща, и всичко свидно, що наричаме отечество!"
И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.

Тодор Калоянов, опълченец

"Камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта." 

Открийте и харесайте РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във Фейсбук

От Покровското училище назад - до първите просветители. История от старите снимки

Една любопитна снимка на ученици с тяхната учителка Цанка Кукуряшкова, правена някъде след 1930 г. пред сградата на старото "Св. Покровско" училище в Панагюрище, е достатъчна провокация, за да бъде разказана голямата история за началото на образователното дело в Панагюрище.

Но преди това историята на старото кадро.
То изплува в архивните семейни албуми на Павлинка Георгиева, която я споделя в интернет. Оказва се, че в него друга панагюрка - Надежда Петканска, открива своята баба - Надежда Чолакова (Загарьова) (на първия ред най-вдясно) и нейната близначка Парашкева Чолакова (второто момиче от ляво на дясно). Разпознати са и техните братя, също близнаци - Кръстьо и Георги Чолакови.

Кликни върху снимката за по-голям размер

Снимката предизвиква вълна от любопитство в социалните мрежи и лицата на учениците (между набор 1923 и 1930, понеже тогава класовете са били смесени) започват да се сдобиват и с имена. Между тях са Христо Стоименов (четвъртият отдясно наляво, на последния ред). Сред децата е и бъдещият д-р Димитър Дееничин. Момиченцето вдясно от учителката, облечено с бяла рокличка, се казва Евгения Маслева. А през едно момиче от нея на същия ред, вдясно, е Мария Кирчева (Михайлова), майка на бъдещия д-р Михаил Михайлов - известна фигура от съвременния ни политически живот. Снимката е предоставена от Павлинка Георгиева и е правена някъде след 1930 година, вероятно от местен фотограф, тъй като е открита в няколко албума на различни панагюрски семейства - като тези на Пенка Тодорова, на Надежда Петканска, на Христо Стоименов и др.

Но кога започва същинското просветно дело в Панагюрище,
за да се стигне по-късно до въпросната фотография...

През Възраждането панагюрци никак не изневеряват на стародавните просветни традиции.
Още през XVIII век в двора на първата панагюрска църква "Св. Тодор Тирон" е имало килийно училище. Двете стаи, в които се е помещавало училището, са впръсквали сред малките панагючета знания по църковно пеене и четене. Учело се е българско четмо. Панагюрци съзиждали пламъка на националното будителство и с други килийни училища, помещавани в частни къщи и при манастирския метох в Драгулин махала, който бил към Рилската Света обител.
Според потребностите на новото време, килийните училища, които са поддържали българския дух и през най-тъмните години на робството, прерастват и постепенно биват заменени със светски училища. Още през 1806 г., заедно с килийните училища, в Панагюрище функционира първото светско училище - т.нар. "Общо школо", в което учителства образованият за времето си панагюрец Цвятко Хаджигеоргиев. Ползвал е, забележете, свободно турски, гръцки, албански и италиански езици. Мобилизиран е в турската армия по време на Руско-турската война от 1809-1812 г. А през 1818 г. издава в Будапеща първия български печатен календар. До Освобождението през 1878 са издадени 120 календара, 13 от които "вечни" - наречени така, защото имат таблици за намиране на празници и определени дати и за следващи години. Повечето от тях представляват по-малки или по-големи по обем книжки и по съдържание приличат на малки годишни енциклопедии или по-скоро алманаси. В общи черти такъв е и характерът и на календара на друг един панагюрец - Велко Королеев, който съдържа 190 страници, но е издаден през 1853 г. в Цариград. В него той определя 11 май като ден за честване на св Кирил и Методий...
Но да се върнем на просветното дело, неизлизащо от ума на будните панагюрци. Ето, рибният буквар на д-р Петър Берон е въведен като учебник в Панагюрище само година след първото му излизане (1824). Забележителното е, че в Панагюрското училище са имали като учебници освен Бероновия буквар и всички печатни книги на новобългарски език, които са попадали в ръцете на тогавашните учители.
През 1838-39 г. панагюрци откриват мъжкото взаимно училище - ново просветно гнездо, от което изпървом притаени, а сетне възторжени и гласни излизат един след друг певците на националното освобождение, на народната просвета и култура. В нарочно построената сграда, училището се урежда от колоса на нашето възраждане – Неофит Рилски. Наречено е „Главно“ и е кръстено „Св. Троица“. Главен учител в него е Кесари Попвасилев от Казанлък. За няколко години броят на учениците достига 600. Училищната книжнина и свидетелствата се подпечатвет със собствения на училището печат, с надпис “Панагюрище – училищен печат”. В средата на неговата кръгла форма е изобразена училищна сграда, а над нея – пеещ петел.
Но през 1841 г. училището изгаря. Веднага обаче бива направено ново, което някои изследователи считат за първото класно училище в България (класното училище в Елена е основано в 1843 г., а в Копривщица – 1846 г.). Негов ръководител и благодетел е видният панагюрски просветител Сава Радулов. (Повече за него четете тук.) Жаждата за просвета скоро налага необходимостта училището да се разшири в четирикласно. Неговите възпитаници, между които и Марин Дринов, Нешо Бончев, Христо Груев Данов, добре подготвени учители, носят факела на знанията от Панагюрище във всички краища на все още поробената, но кипяща в трепета на предосвободителния устрем Родина.

Марин Дринов

Прочее, Данов, който е роден през 1828 г. в Клисура, първоначално учи в тамошното килийно училище. След това продължава образованието си в класното училище на Сава Радулов в Панагюрище, а по-късно и в Копривщица - при Найден Геров и Йоаким Груев.
В същата 1841 г. в Панагюрище се основава и женско училище – след онова в Плевен, второто в България. Отначало то се помещава в частни къщи, а в 1843 г. за него се построява специална сграда, за която голямо дарение прави видният български общественик Александър Екзарх. Първите учители са свещеници и монахините Ефросиния и Агафия (имало е монахини и от Калоферския  манастир), а първата светска учителка е панагюрката Петка Данова.
Като дарение от д-р Петър Берон в Панагюрище през 1844 г. пристигат още 160 екземпляра на Рибния буквар. Поликарп Чуклев, който е учител по това време в Панагюрище, ги разпределя сред най-будните семейства в града.
През 1847 г. класното училище отново изгаря, а през 1849 г. е възстановено за пореден път. Тогава, в новото начало, към училището започнала да се урежда и нарочна библиотека, която след няколко години притежавала много книги на руски, гръцки, български и други езици.
След Сава Радулов главен учител в Панагюрище е Атанасий Чолаков от Дупница, при който панагюрското училище се прочува из цялата страна. Впрочем, Атансий Чолаков е възпитаник на Неофит Рилски, който през 1837 г. напуснал Габрово и се установил в Копривщица. Там обучавал за преподаватели още хора като Найден Геров и Йоаким Груев.
Старата училищна библиотеката е открита за обществено ползване с голямо тържество през 1860 г. в деня на славянските просветители Кирил и Методий – 11 май стар стил, след пламенна реч за значението на просветата, произнесена от учителя Никола Харитонов. А жаждата за просвета довежда през 1863 г. до основаването в Панагюрище на култулно-просветен кръжок за четене и беседване. На стария печат на читалището в средата, е издълбана тая година, която се счита като начало на читалищния живот тук.
В периода 1864-66 г. в Панагюрското училище учителствува Василий Чолаков. Под влияние на Константин Миладинов той започнал да събира български народни песни, приказки и поговорки, които по-късно издал в "Български народен сборник".

Петър Карапетров - Черновежд

През 1865 г. в Панагюрище официално е основано народното читалище "Виделина" - поредният пазител на българщината. 20-годишният Петър Карапетров - Черновежд (повече за него четете тук), тогава печатар в Цариград, известен книжовник и публицист преди и след Освобождението, написва и приготвя устава на бъдещото читалище. На 27 юли 1865 год. след подписване на устава се съставя и първото читалищно настоятелство под негово председателство. В настоятелството влизат следните членове: Филип Щърбанов – подпредседател, Кръстьо Гешанов – ковчежник, Искрьо Мачев – писар, Иван Джуджев – негов помощник, Рад Иванов – книжар (библиотекар), Иван Маньов – негов помощник. Всички те се провъзгласяват за членове-основатели. Симеон Хаджикирилов, онаследил от баща си богата библиотека от книги, ръкописи, списания и вестници на български, руски и старославянски езици, дава няколко книги на Васил Априлов при идването му в Панагюрище, а по-късно дарява значителна част от тях на новооснованото читалище "Виделина".

Филип Щърбанов и дейци на Съединението в Панагюрище

След Карапетров начело на читалищната дейност идват последователно Филип Щърбанов, Захари Койчев, Искрьо Мачев и т.н. До въстанието Читалището се помещава в Хаджидеяновия дюкян, намиращ се на левия бряг на Марешката река, редом с Драгуловата къща и дюкяни, срещу основно училище "Св. Георги".
Така след буйна книжовна и културна дейност, в навечерието на въстанието от 1876 г. в панагюрските училища учат около 900 деца, а панагюрските просветители са сред първите, пръскащи култура и знания сред народа български.
Естествено е, икономическият и духовен подем на средногорския градец да създадат благодатна почва за развитие на националноосвободителното движение. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Панагюрище революционен комитет. Събранието се провежда в къщата на Иван Духовников, запазена до наши дни в двора на Историческия музей. На 14 април 1876 г. в местността "Оборище" се провежда първото българско Велико народно събрание. А Панагюрище става център на IV революционен окръг и главен град на Априлското въстание. В него апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски организират силен и деен революционен комитет, който успява да вдигне цялото население на въоръжена борба за освобождение.

Д-р Алберт Лонг

При потушаването на Априлското въстание класното училище в Панагюрище е изгорено от турците, но след Освобождението е изградено наново със средства на американския протестантски мисионер д-р Алберт Лонг.

__________________

Логото LOVE.PANAGYURISHTE е върху всички кадри, защото те са част от проекта LOVE.PANAGYURISHTE / СТРАНИЦА ЗА ПАНАГЮРИЩЕ, който се развива във Фейсбук и цели да популяризира сред неговите потребители чрез споделяне на изображения историята на Панагюрище, културата му, туристическите възможности, интересните места и хора с техните истории, забележителностите, различните събития и активности, които се случват в града и пр.

Стоян Радулов

Петър Щърбанов: Моята е свършена вече… Важното е, че България ще живее

Не сме пшеница да се изгуби семето й!

Петър Щърбанов - член на Привременното правителство и военната комисия, един от героите на славната Априлска епопея през1876 година. За живота и делото на знаменития панагюрец разказва историкът Георги Керкеняков, уредник в музея на Панагюрище.

Петър Щърбанов произхожда от стар род, според някои краеведи, водещ началото си от селището край средновековната Секрасна – крепост на 5 километра южно от Панагюрище. От тях научаваме, че предците им са от хората, отбранявали твърдината при турското нашествие с решимост, която кара арабския вожд Фелах Ахмед да им обещае ферман с правдини, какъвто им издействал от султан Мурад І в 1363 г. Според него местните жители се ползвали със самоуправление, срещу задължението да ходят конници в турската армия. Заедно с други такива от целия Балкански полуостров образували елитен конен полк, носил името Левантински, а казармата му е била в Левент чифлик в Цариград.
Знаменитият панагюрски род Щърбанови трайно присъства на страниците на въоръжената борба срещу турското владичество. Всички те – Павел, Петър, Филип, Лулчо, Димитъря до един са в априлското съзаклятие. А Петър Щърбанов краси със саможертвата си подвига на панагюрци при отбраната на столицата на Априлското въстание.

Делото на въстаниците 
от 1876 г. не е случайна страница от нашата история. Тя с пълно право може са се назове „страница от политическото ни възраждане”. Може да се каже, че тази велика саможертва направи от нас българите вечен народ. Без нея, от спомените за славното ни минало от Първата и Втората българска държава, нямаше да остане нищо, „ако делото на въстаниците не бе ги покрило с могъщата си сила”.
„Балканците не сме „второ качество” европейци, казва акад. Георги Марков. Демокрацията, продължава той, е родена тук преди 25 века, когато в други покрайнини на Европа са на етап на племенни съюзи. Балканите могат да бъдат не само покрайнини, но и начало на Европа, в зависимост от гледната точка. Всъщност днес балканските народи се връщат не в Европа, където те са от векове, а към забравените икономически и политически ценности.”
Това че сме с европейско мислене и нагласа, свидетелства всичко онова, което направиха дейците на българското политическо възраждане. Сред тях важно място заемат и представителите на търговско-занаятчийското съсловие, които се явяват най-благоприятна среда за развитие идеите на националната революция.

Родът Щърбанови
Пример за европейско мислене и поведение по онова време е и Петър Щърбанов, който принадлежи на тези среди. Той е второ поколение търговец, онаследил с братята си заниманията на техния баща Стефан Щърбанов. Той успява в стопанските си начинания и помага на тъста си Петър Дудеков при водене на сметките. Признание за предприемаческите му способности е фактът, че сред неговите контрагенти са и търговците Арие от Самоков. Ползваните от него френски, гръцки и турски език очертават географския обхват на стопанските му интереси. Тази мащабна личност притежава остро развито обществено чувство. Няма инициатива в града без негово участие. Намираме го сред учредителите на Братското заемателно дружество (1871). Срещаме го сред създателите на читалище „Виделина” (1865).

Избраник на историята
Едва ли тук със сухия език на фактите ще можем да отдадем дължимото признание на неповторимата личност, каквато е Петър Щърбанов. Всеки момент от биография му е пропит от духа на времето, което го направи герой, а той му вля сили, за да стане то епоха. Няма да сгрешим, ако кажем, че е избраник на историята.
Принадлежащ към търговско-занаятчийското съсловие, чрез чиято „организация, сговор и средства е направено много, за да се съхрани българският народ и българското отечество”, той носи чертите на това съсловие. То допринася „българинът да се издигне не само до по-високи и по-сложни форми на стопански живот, а главно до по-високо и по-сложно, при това съвременно мислене”. Имат право онези изследователи, които считат че: „Идеите за национална просвета и българска книга, за черква и политическа свобода, за национална култура бидоха осъзнати през време на Възраждането, чрез търговско-занаятчийското съсловие. Те оплодиха българския дух, събудиха борческо-творчески елементи, дадоха възможност да се проявят големи ръководни личности, излезли преди всичко из средите на това съсловие.”
В пълна мяра можем да твърдим, че Петър Щърбанов е една от тези ръководни личности, произлезли от тази институция на българското възрожденско общество. Институция, която „внесе нови стопански и обществени отношения и форми в живота на народа, промени манталитета на значителна част от него, а чрез стопанското възраждане и подем обезпечи бързото и неминуемо културно-политическо и изобщо национално възраждане и създаде условия за по-тежки и по-високи борби, т.е. национални борби”. Тя е създадена с участието на всички от рода Щърбанови. И никоя сила не може да ги спре, за да видят отечеството си свободно, за която цел братята Петър Щърбанов и Павел Щърбанов жертват живота си, изпълнявайки революционния обет.
Революционният подем е надделял при вземане решения и стъпки от всякакъв характер в живота на панагюрци. Нищо не е в състояние да ги отклони от поетия път. На респектиращите майчини доводи, приканващи към разум братята, „за да не останат децата им без хляб и сираци”, те убедено отговарят: „Та и да ни изколат, пък децата ни ще добруват един ден. Та не сме пшеница да се изгуби семето й!”

Осъзнатата саможертва
Такива са мотивите за осъзнатата саможертва на Петър Щърбанов. Тя не е повлияна от страх за възмездие от дързостното въставане срещу царщината с каквато цел турските табори и нередовни войски тръгват към Панагюрище. По-скоро тя е избрана, за да бъде защитено националното чувство и личното му достойнство и за да бъде спазена революционната клетва. „Опрости се с мене и децата и се застреля”, изповедно разказва за 30 април 1876 година неговата съпруга Нена Щърбанова. Развръзка, предпочетена, за да запази живота на всички десетки жени и деца, довел и укрил ги в избата на Дудековата къща. Молбите на уплашените майки той зачита, овладявайки порива си да излезе в открита схватка с изпълнилите двора на къщата нападатели. Преди тази крачка към вечността той отправя своя завет към поколенията: „Моята е свършена вече … Важното е, че България ще живее!”

Не може по друг начин да се обясни саможертвата на този исполин на духа, който направи възможни мисиите на Апостолите в Панагюрище. Най-напред на Васил Левски, чийто комитет/1870/ успяваше и заради Петър Щърбанов. След това на Георги Бенковски и Панайот Волов, които се опряха на революционери от ранга му, за да има въстание с организираност и териториален обхват, разклатило прогнилата феодална османско-деспотична система и довело до освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.
В заключение: „Ако слънцето на нашето Освобождение засия ослепително на Шипка през 1878 година, То прекрасните светлини на неговото зазоряване пръснаха трепета си върху България чрез подвига на Средногорието през 1876 година.” А ние бихме добавили, че ярък лъч от тези светлини е и подвигът на Петър Щърбанов, който на 44 години вгради великата си сянка в сградата на възкръсващата българска държава, която стъпи първом на своите нозе през Април 1876 година в Панагюрище. Тази велика сянка крачи редом с нас вече 140 години и така ще бъде докато я има България!

Георги Керкеняков
Текстът е отпечатан първо във в. "Време", Панагюрище, през май 2016 г.

Защо първата пушка гръмва по-рано и как започва Априлското въстание

"Моите оборишки депутати са ангели, най-чистите идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения, за които бяха грозното бесило и заптийския камшик."

Захари Стоянов

Част от оборищенските депутати през 1907 г. на местността Оборище, архивна снимка

След неуспеха на Старозагорското въстание против Османското робство в България от 1875 г., започва подготовката на нов бунт. Главен организатор е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на същата година. Предварителният план предвижда територията на страната да бъде разделена на пет революционни окръга. Най-успешно подготовката за въстанието протича в Панагюрския революционен окръг.
От 14 до 16 април (ст.ст.) 1876 г. в местността Оборище край  Панагюрище, е свикано събрание на представители на всички комитети от този революционен окръг. Целта на провеждането му е да се обсъдят състоянието на извършеното до момента и да се решат някои важни въпроси за това, което предстои. Определена е и датата на въстанието – 1 май с.г.

Мостът на първата пушка в Копривщица, сн. Стоян Радулов

Но замисълът на революционерите не остава напълно скрит и ето, че една конна полицейска група, предвождана от Неждеб ага, пристига в Копривщица на 19 април 1876 г., за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. Опитът за арестуване на апостола Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор на нападението той обявява въстанието по-рано - на 20 април. Конакът бил превзет от бунтовниците, църковните камбани забили, пушките гърмели а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.
Веднага след извършеното нападение Каблешков съставя писмо, с което уведомява останалите апостоли в Панагюрище, където по това време се намират ръководителите на IV революционен окръг, че въстанието вече е започнало. Понеже писмото е подписано символично с кръвта на едно от убитите в Копривщица заптиета, то става известно като „Кървавото писмо”.

Тутевата къща в Панагюрище, сн. Стоян Радулов

Веднага след получаване на вестта в Панагюрище, Георги Бенковски обявява въстанието още на същия ден след обяд. Това се случва в двора на Тутевата къща, където апостолите съставят по повода и възвание за бунта към българския народ. Властта в Панагюрище преминава в създаден Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, начело с панагюреца Павел Бобеков. На него се възлага ръководството на военните дела. Той пък изпраща чета начело със стотника Иван Парпулов, известен като Орчо войвода. Задачата му била да подпомогне въстаниците в Стрелча и да осигури връзката между Панагюрище и Копривщица.
Така започнало всичко...

Голямото дело на Петър Чардаков

Ето и историята на един от участниците в тези велики събития - моят прадядо Петър Чардаков, от село Попинци. Още преди въстанието той бил съратник на Левски, а след това - ако не бил избягал през покрива на Джумайската плевня, когато турците го хванали с оръжие в ръка, те щели да го убият. Но той оживал, дочакал Освобождението и се включил в изграждането на свободна България тук, в панагюрското село Попинци.

Бюст-паметникът на Петър Тодоров Чардаков в с. Попинци, сн. Генка Чардакова

В годината преди въстанието Петър Чардаков бил вече позамогнал се търговец, с невръстни деца и дори - кмет на селото, за какъвто бил избран отново и след Освобождението. Но още в младежките си години, след завършването на местното килийно училище, в него пламтяла искрата на бунта. Запалил я Бейко Гащанов - Бейко войвода, от с. Калугерово. Влиянието на войводата върху местните младежи било неописуемо силно. Запознанството му с Левски станало, когато Апостолът преминавал през Попинци за Панагюрище. При едно от отбиванията си в селото той основал и местния революционен комитет, под негово давление се сформирало и читалището "Искра". Освен Петър Чардаков в комитета влезли още учителят Хаджидякон Поликрап Чуклев, свещеник Лука Енчев, Иван Сотиров - Комитата, Марко Загорски, Иван Карабойчев, Кръстьо Карабойчев и Генчо Джумайов.
В навечерието на въстанието, когато Бенковски дошъл в Попинци и отседнал в къщата на Иван Карабойчев, той събрал гореизброените първенци, държал гореща реч, а придружаващият го поп Груйо от с. Баня заклел патриотите във вярност към предприетото дело. Начело на комитета застанала тъкмо Петър Чардаков, той бил изпратен и като делегат на Оборище.
За преждевременното избухване на въстанието в Попинци съобщил Орчо войвода. Макар и неподготвени заради малкото време и лошо въоръжени, попинчани били сред първите защитници на Панагюрище. В първите редици били Петър Чардаков и брат му Дойчо. Те взели участие в стрелбата с черешовия топ на месността "Бърдото".

Стоил Финджеков и Атанас Узунов с един от черешовите топове, архивна снимка от 1878 г.

При потушаването на въстанието Петър бил заловен и затворен в Джумайската плевня. Знаещ какво го очаква, той успял да избяга през покрива и през Йончово дере да се скрие в Тачово дере, а после и в местността Пенелов кладенец. Напразно турците го издирвали. Старият овчар Танчо Загорски му помогнал с укриването, снабдил го с храна и с дрехи...
При жестокото потушаване на въстанието село Попинци доста пострадало и дало скъпи жертви. Войската на Хафъз паша го опожарила и оплячкосала. Изгорели над 30 къщи, заедно с църквата и двете училища. Отвлечени били около 100 глави едър рогат добитък, около 1500 глави овце и кози, и голямо количество покъщнина.
Наред с въстаниците от селото - братята Карабойчеви, братът на Петър - Тодор Чардаков, Кръстьо Вихрогонски, Петър Сотиров и други, от ножа и куршума на потисниците загинали около 70 души невинни жени, деца и стари хора.
Петър Чардаков се крил в горите около селото чак до Освобождението и дочакал щастлив руските освободители на 31 декември 1877 г., които били от ескадрона на Екатеринославския драгунски полк.
След Освобождението Петър Чардаков участвал активно в обществения живот до самата си смърт. Починал на 28.10.1888 г. в Попинци от инфекция на зъб. Близките и съселяните му го изпратили с почит, уважение и скръб.

Текст Генка Чардакова, редактор Стоян Радулов
 
Използвана е информация от "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, както и от "Великото Народно събрание на Оборище 1876 година и началото на българската парламентарна демокрация" на Христо М. Йонков
 
Снимки Стоян Радулов, Генка Чардакова и архивни кадри

СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:
За Георги Зафиров - аптекар и родолюбив априлец, четете тукЗа Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци, четете тук 
За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук 
За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук 
За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

Читалище "Виделина" - нашата възрожденска, организирана, жизнена енергия

Читалище "Виделина" през 1929 г., после през 1959-та и през 2009-та

                                 Че идеалът ни е днес да оцелем -
                                 наследници на славен летопис!
                                 Кого ли днес могло би да възпеем -
                                 борци, крадци - безкраен низ...
                                      Красимира Василева, из "Най-българското време"

Панагюрище нямаше да е това, което е днес, ако през 1863-та жаждата за просвета не довежда до основаване на култулно-просветен кръжок за четене и беседване, който две години по-късно става причина за основаването и на първото ни читалище "Виделина". На стария печат на читалището, в средата, е издълбана тая година, която се счита като начало на читалищния живот тук.
И ето, че през 1865-та двадесетгодишният тогава панагюрец Петър Карапетров - по това време печатар в Цариград, известен книжовник и публицист преди и след Освобождението, написва и приготвя Устава на бъдещото панагюрско читалище. На 27 юли 1865 год. след подписване на този важен документ се съставя и първото читалищно настоятелство - под неговото първо председателство. В настоятелството влизат като членове Филип Щърбанов – подпредседател, Кръстьо Гешанов – ковчежник, Искрьо Мачев – писар, Иван Джуджев – негов помощник, Рад Иванов – книжар (библиотекар), Иван Маньов – негов помощник. Всички те се провъзгласяват за членове-основатели. В свое „Писмо до българските читалища“ от 7 август 1869 г., друг именит панагюрец - проф. Марин Дринов, говори за ролята и предназначението на тези първооснователи. Според него те са "средоточията на най-просветените и деятелни за напредъка на народността ни български сили". А както знаем от историята, именно тези сили стават и подбудители, и ръководители на Априлското въстание, избухнало в IV-ти революционен окръг с център Панагюрище през 1876 г.

Петър Карапетров - Черновежд, снимка от 80-те г. на ХIХ век

Самият Крапетров в писмо, изпратено години по-късно до читалищното настоятелство, разкрива още интересни подробности:
"Не трябваше само пари, ами трябваше по-преди да се съберат, да се сдушат няколко души и да станат единомисленици относително намислената работа, па тогава да се захване предприемането й. А такива не можеха да бъдат други, освен мои връстници или малко по-стари или по-млади от мене. Тия развити и свестни момци, цветът на някогашното във всяко отношение хубаво, благато и честито Панагюрище, на които се дължи признателност и благодарност, бяха: Кръстьо И. Гешанов, Искрьо Цв. Мачев, Рад Ив. Тухчиев (Клисаря), Иван Стоянов Джуджев, Марин Ил. Братков, Филип Ст. Щърбанов, Манчо Ст. Хаджиманчов, Иван Н. Маньов, Тодор Цв. Бояджийски, Димо П. Диманов, Станчо Маринов Станчеев... Това беше на 27 юли (9 август по нов стил) 1865 г., когато се слави паметта на светите седмочисленици: Кирил и Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Постановихме тоя ден да е празникът на читалището. Съставихме и протокол за това и се подписахме..."

Нешо Бончев

През 1869 г. от Русия в родното Панагюрище за кратко се завръща и Нешо Бончев - първият български литературен критик, до тогава студент там. Идването му е за около месец, но през това време той дарява 1000 златни рубли на общината, с които да се подсигури нова сграда на класното училище. С тях е закупено кафенето на Ненчо Златаров - една обширна за времето си сграда, намираща се в центъра на града на десния бряг на река Луда Яна. Сградата се отдава под наем и приходите са в полза за училищата, като ежегодно се вписват в техните бюджети, поради което тя е известна и като "Училищното кафене". След Освобождението, в един доста дълъг период, това е мястото, където се извършва и същинската читалищна дейност. Затова сградата по-късно става известна и като Бончевото читалище.
През 1928 г. тъкмо тази читалищна сграда, построена с дарението на Нешо Бончев, е продадена от общината на американската компания за производство на килими в града с управител Бедросян. По-късно е разрушена и на нейно място е издигната голяма двуетажна производствена сграда. Постъпилите средства отиват за строителството на новия Театър-паметник-музей - днешната сграда на читалище "Виделина", за това вече е било взето предварително решение.
В края на декември 1929 г., макар и не напълно завършена, сградата е открита с постановката на читалищната театрална трупа на „Иванко - убиецът на Асеня“ от Васил Друмев.
В нопостроената сграда през 1929 г. Димитър Цоцорков монтира и първата киномашина в Панагюрище - така започват и първите кинопрожекции тук.

Христо Докузанов със семейството си в началото на 40-те г. на ХХ век

Средствата за строителството на новото читалище са от заеми, помощи от частни лица и учреждения и от разиграването на всенародна лотария. Големи са заслугите на Иван Бобеков - председател на Окръжната постоянна комисия, на министъра от Панагюрище Стоян Костурков - по предложение на когото Народното събрание отпуска за целта един милион тогавашни лева, и на Христо Докузанов - дарил 400 хиляди лева за измазване на сградата през 1942 г. Окончателно строителните работи по нея са завършени през 1944 г. А Панагюрище се сдобива не само с постоянен културен институт, но и с една от архитектурните си перли, която и до ден днешен е на централно място на големия градски площад "20 април".
Ето как още в своето начало читалище "Виделина" се е преврнало в еманация на възрожденската, на организираната, жизнена енергия на будните панагюрци. Ако ще ни има в бъдещето, то "Виделина" трябва да остане такава завинаги.

__________________

Логото LOVE.PANAGYURISHTE е върху всички кадри, защото те са част от проекта LOVE.PANAGYURISHTE / СТРАНИЦА ЗА ПАНАГЮРИЩЕ, който се развива във Фейсбук и цели да популяризира сред неговите потребители чрез споделяне на изображения историята на Панагюрище, културата му, туристическите възможности, интересните места и хора с техните истории, забележителностите, различните събития и активности, които се случват в града и пр.

Стоян Радулов

Гео Милев за българския народ и пречистването на живота му

Гео Милев

Гео Милев,
Публикувано в сп. "Везни", 1919-1922 г.,
оригинално заглавие на статията: "Българският народ днес"

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
... помощ не иде,
отникъде взора надежда не види...
Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.

*
Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа...
„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*
Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.
И възврат към светлите завети на миналото.
Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?
Не.
Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.
Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.
Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.
Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.
Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).
Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.
С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.
Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!
И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.
__________________________

Гео Милев преди и след взрива край Дойран

Със съпругата си Мила Керанова

Гео Милев (15.01.1895, Раднево - след 15.05.1925 - София) е сред най-известните ни поети и естети. Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Гео от детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. в детското вестниче "Славейче" (бр.15 от 5.1.1907) е отпечатано първото му стихотворение. Като ученик в Старозагорската гимназия (1907-1911) издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стохотворения. Ученическите му стихове са повлияни от творчеството на П. П.Славейков, когото смята за свой учител в поезията и естетиката. Превежда от руски език стихове на Пушкин, Лермонтов, Некрасов,  Колцов, Фет и др. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел.
През декеври 1913 г. в сп. "Листопад" се появяват първите му публикации - "Литературно-художествени писма от Германия". По това време Гео Милев е горещ привърженик на индивидуализма и естетизма. Следващите шест години твори и живее предимно в Запдна Европа - Германия и Великобритания. След като се завръща в София, Гео Милев издава списание "Везни" (1919-1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Под влияние на новата обществено-политическа обстановка в страната през 1922-23 възгледите му еволюират. Промяната в светогледа му е отразена на страниците на сп. "Пламък", което започва да излиза през януари 1924 г. В него Гео Милев печата статии, "Грозни прози", поемата "Септември", началото на поемата "Ад". Заради поемата "Септември" книжка 7-8 на сп. "Пламък" е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно; убит е и заровен в общ гроб в Илиянци.

Василий Чолаков - непримиримият панагюрец

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Василий Динчов Чолаков (1828-1885) е изтъкнат книжовник, един от първите български фолклористи и етнографи, библиограф, просветител, непримирим борец за чистотата на православната вяра. Родом е от Панагюрище.
През 1859 г. за пръв път от съществуването на Рилския манастир той съставя „Каталог на запазените ръкописни книги“. Името на Василий Чолаков се свързва с откриването през 1870 г. на „Пирдопския апостол“ - ценен ръкописен паметник, писан на пергамент през ХІІІ-ХІV век, част от фонда на църковната библиотека в Пирдоп.
Събира и записва народни песни, обичаи и умотворения. Предава на Константин Миладинов сто песни от източните части на България, поместени в сборника „Български народни песни“ (1861) на братя Димитър и Константин Миладинови.
През 1865 г. Василий Чолаков е сред инициаторите за създаване на читалище „Виделина“ в Панагюрище. А също така и един от първите сказчици в него, получили голяма популярност сред младите хора. Като учител допринася съществено за развитието на учебното дело в Панагюрище.
Той е автор на брошурата “Описание на село Панагюрище“,  издание на Панагюрското читалище, излязло от печат през 1866 г. в Цариград. Публикува редица статии и в периодичния печат.

С помощта на своя съгражданин Сава Радулов през 1872 г. обнародва в Болград своя капитален труд „Българский народен сборник“ - ценен принос в българската възрожденска фолклористика. 
Василий Чолаков е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Нешо Бончев: "Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти"

Нешо Бончев

Творчеството на Нешо Бончев не е голямо по обем - няколко статии за образователната система, няколко литературно-критични статии, изключително ценната му кореспонденция с Марин Дринов и други видни български възрожденци - и това е всичко. Имайки предвид и краткия период от четири години /1870-1873 г./, през които публикува статиите си, това е несправедливо малко. Несправедливо, защото той е един от най-образованите българи за своето време. Но неговото присъствие във възрожденската ни култура е така внушително, че и днес той се оценява като най-авторитетният литературен критик през Възраждането и теоретик на организирането на българската просвета.
Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в Панагюрище. Семейството на Бончо Бояджията и Лула Арбалиева  имало четири деца: Петко, Иван, Нешо и Ана. Бащата се занимавал с бояджийство и сапунджийство, но умира рано на 35 години, когато Нешо е четиригодишен. Майката полага неимоверни усилия /по думите на Ана Бончева "работила дононощно, за да изхрани децата си"/ не само за отглеждането на челядта си, но и за тяхното образование. Нешо Бончев тръгва на училище на 6 години при големия педагог Сава Радулов, но две години по-късно майката е принудена да го спре поради голямата бедност и ог дава чирак да учи мутафчийския занаят.  [1]
По настояване на новия му учител Атанасий Чолаков, който е възхитен от успеха и поведението на малкото момче, и по съвета на училищните настоятели, които обещали и осигурили материална помощ, майката се съгласила да продължи учението на сина и. През 1851 г. за главен учител е назначен Йордан Ненов; той взема дванадесетгодишното момче при себе си "да му шета и да се учи" и през четирите години, докато е бил в Панагюрище, живял при него, което оказало сериозно влияние на развитието. Учителят изисквал "да чете не само уроците, но и други книги". "През това време Нешо заякна, - споделя учителят - и силно се заинтересува с библиотеката ми, в която имаше книги на разни езици, а най-много на руски, които повече и привличаха вниманието му. Най-много обичаше да чете поетически съчинения. Много беше трудолюбив и изобщо примерно момче. Като че и сега го гледам пред очите си: телесно слабичък, но пъргав, остроумен, сериозен и се носеше с една благородна гордост; аз не го чух през цели четири години нито едни път да празнослови, когато за другите момчета празнословието беше обикновена работа."[2]  По-късно Нешо Бончев и сам започва да припечелва по малко като помощник учител и църковен певец /сестра му пише, че имал чуден глас/. [3]
Нешо Бончев има щастието да се учи при такива бележити педагози и книжовници като Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненков. 
По тяхно време Панагюрското класно училище дава солидна подготовка на своите възпитаници. В него е застъпена широка и разнообразна програма: свещена история и катехизис, землеописание, математика, всеобща история, физика, антропология, естествена история. Особено място е отделено на езиковото обучение - обширен курс по български език /"Българска граматика с филологическо издирване, сравнение със старобългарски" и др./, руски език /"руска граматика, стихосложение, превод на български и обратно, четенье разни сочинения, разговори"/, новогръцки, черковнославянски, сръбски, латински и френски. [4]   Широтата на тази програма едва ли е по силите и подготовката на един учител да бъде преподавана задълбочено, но нейният енциклопедичен характер и характерната и носоченост буди у любознателните младежи стремеж към постиженията на науката и културата, и нагласа за самоусъвършенстване.
Още в тези години двама от учениците в Панагюрското училище се открояват ярко от връстниците си - Нешо Бончев и Марин Дринов. Оттам започва дружбата им и "в течение на годините закрепва и се превръща в голямо и рядко в нашата културна история приятелство, основано на дълбоко взаимно уважение и плодотворно интелектуално сътрудничество."[5]  Още по времето на учението им Йордан Ненов ги прави свои помощници във взаимното училище, а след заминаването му през 1855 г. общината ги кани да заместят временно напусналия главен учител с обещанието да ги изпрати да продължат образованието си. През трите години освен напрегнатата преподавателска дейност двамата усилено продължават самообразованието си чрез богатата училищна библиотека, в която има български, руски и сръбски книги.
През 1858 г., подпомогнати материално от общината и панагюрски граждани, Нешо Бончев и Марин Дринов заминават за Русия. Там Н. Бончев завършва философския клас на Духовната семинария в Киев, а после  и Историко-филологическия факултет в Московския университет със степен "кандидат", защитавайки дипломна работа на тема "Время преобразованы Селима III-го и Турция". Непосредствено след това е назначен за учител по старогръцки в Първа московска гимназия и за проподавател в Лазаревския институт по източни езици.
По това време в Русия творят едни от най-големите умове в руската политическа мисъл и художествена култура. Двадесет-годишният престой на Нешо Бончев там го прави свидетел на забележителни литературни явления. През този период още витаят непримиримият дух на Белински и мощното излъчване на Пушкин, Гогол, Лермонтов; създават най-добрите си произведения крупни писатели като Тургенев, Толстой, Достоевски, Некрасов, Островски, Салтиков-Щедрин. В революционно-демократичната литература се изявяват такива светли умове като Чернишевски, Херцен и Добролюбов. Като прибавим към това широката култура, която получава като студент в Московския университет, и непрестанния му интерес към западноевропейската и старогръцка литература, ще открием корените огромната му ерудиция. Така в литературно-критическото поприще Н. Бончев се явява като завършен литературовед. До появата му в печата културно-критически статии са писали и Каравелов, и Друмев. В оценките си те също се опират на естетиката на руските писатели-реалисти. Но нито един от тях не е разбунвал така духовете, не е разделял така поляризирано литературните среди.
Със статията си "Читалище, повременно списание", поместена през 1871 г. в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, която е сред най-хубавото, написано от него, си спечелва много приятели и два пъти повече врагове. В нея той излиза с ясно и определено мнение за назначението на критиката:
"Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас".
Нешо Бончев е обезпокоен от посредствеността, 
която се шири във възрожденския печат и благосклонността, с която и се дава път, като по тоя начин се насажда примитивен вкус у читателите. Това е опасност, която застрашава да задържи развитието на народа ни във високо-културна нация. Това е тревогата на Бончев. Неговият единствен критерий са най-добрите образци на западноевропейската и руската литература. Взискателността му, макар и малко прекалена, като се има предвид слабата подготовка на нашите писатели, недостатъчно развитото просветно дело по онова време и най-вече липсата на традиция, сочи високото му съзнание за литературата като общонационално дело, като фактор за духовното усъвършенстване на човека. Ботев и Каравело, съзрели най-после в негово лице един категоричен съмишленик, радушно приемат заключенията му.
И още един важен въпрос засяга авторът на тази статия - качеството на преводите. В стремежа си да поднесат на читателите някои знаменити произведения на чуждите литератури в достъпна форма, повечето от преводачите осакатяват художествените достойнства на творбите. Голям познавач на старогръцки език и старогръцката литература, той не може да се примири със слабия превод, който прави Григор Пърличев на Омировата "Илиада", поместен в сп. "Читалище". Н. Бончев прави превод на 225 стиха от песен първа на "Илиада" и ги помества паралелно на превода на Пърличев. Разликата е огромно и Бончев пише: "Който дерзае да се качва на Олимп, той трябва да се просвети духом, да се напои до костите със сладостната Омирова поезия и да не се връща назад с празни ръце, та да ни свири на гайда". Силно засегнат от безпощадната критика Пърличев изгаря превода си.
Нешо Бончев е убеден, че създаването на литературата е дълъг процес, още повече, когато социалните и национални условия не предразполагат към това. Още по-трудно е, когато липсва традиция. Точно в такова положение е българската възрожденска литература. Затова трябва да се обърне поглед към образците на чуждите литератури и преди всичко руските. С рядко проникновение в статията си "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им" той доказва взаимната връзка на нашата с руската литература. И отново насочва перото си не само към бездарните преводи, но и срещу подбирането от преводачите на слаби произведения. Отново на преден план излиза изключителната взискателност при формирането на художествения вкус у читателите.
Съзнавайки голямата познавателна и възпитателна сила на произведенията на великите писатели, сам се заема с преводаческа дейност. Подпорът на творбите, които превежда и издава - "Разбойници" от Фр. Шилер /1870 / и "Тарас Булба" на Н. В. Гогол /1872/ - подкрепят неговите убеждения. Той се готви да преведе още "Орлеанската дева" от Шилер и "Гьоц фон Берлихинген" от Гьоте, започва да превежда на руски Херодотовата "История", но тежкото му заболяване през 1874 г. попречва на неговите планове.
Три от статиите на Нешо Бончев са посветени на просветното дело: "Да училищата" /1871/, "Две думи за програмата на училището в Плодвив" /1870/ и "Две думи поради програмите на Габровските училища" /1873/. В тях демонстрира не само широка педагогическа компетентност, но извежда на първо място образованието като главен фактор за общественото, икономическото и културно развитие на българите и просперитета на народа. Той е много добре запознат с педагогическите въпроси, както теоретически, така и практически - извън годините на своето учение през всичкото време от Панагюрище до Москва се занимава с преподавателска дейност. Добре познава състоянието на българските училища от посещенията си в родината през 1869 г. и 1873 г., когато навестява и редица градове, редовно следи и публикациите за образованието в българския печат.
В статията "За училищата" Н. Бончев изразява не само недоволството си от състоянието на училищата в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в., но на основата на дълбок анализ на българската обществена действителност поставя остро въпроса за нова уредба на българското учебно дело. Той не оспорва, че съществува остър социален въпрос за прехраната на хората, но не приема това като извинение или аргумент да се оневинява занемаряването на образованието. [6] Съкровено вярва в силата на науката и с възхищение говори за напредъка на естествените науки, виждайки в тях бъдещето на човечеството, а за своя народ - създаването на такива реални училища, които ще доведат до икономическото развитие на страната, до модернизирането на земеделието, до разработването на рудните богатства и т.н. Той пише, че "юношите трябва да изучават най-много ония науки, които са най-потребни в живота... А най-много трябват човеку науки, които го учат как да си варди живота и здравето, да си добива прехраната, да извършва родителските си длъжности. После идват науки, които са потребни човек, като гражданин на едно общество. Най-накрая стоят науки за украшение и забава и на които да се оставя най-малко време."
Нешо Бончев препоръчва например откриването на училища по земеделие в Стара Загора, София и в други "хлебородни места",  за градинарството и копринарството в Одрин, търговско училище в Русе или Свищов, техническо училище в Сливен и училища в Самоков, Пазарджик, Охрид, Солун, Шумен, Търново, Габрово, в които да се изучават науки, потребни за местните нужди и занаяти.[7]  Особено място отделя и на учебните дисциплини, които трябва да се изучават в българските училища - езиците,  историята, естествените науки, математиката, гимнастиката с оглед хармоничното развитие на младежта и на пеенето като изтъква необходимостта от естетическо възпитание чрез музиката и чрез националното ни изкуство изобщо.
Той определя три вида средни училища: класически гимназии, за да се разработи езикът и историята ни; реални училища, които да помагат в подготовката за професията и духовни семинарии, за да се просвети във вярата духовенството ни и покрай него - народът.
За първи път в историята на ново-българската просвета предлага да се създаде общонационален орган за ръководство на образованието - Попечително дружество на българското просвещение, което да се формира на изборен принцип и да бъде утвърдено от османското правителство.
Статиите на Н. Бончев за учебното дело имат широк обществен отзвук и играят значителна, по-точно е да се каже историческа, роля в организирането на учебното дело след Освобождението. Сам М. Дринов, първият министър на народната просвета, признава с благодарност:
"Статията на Бончев "За училищата" е необикновено хубава. Дотогава такава статия не бе се явявала в нашата книжнина. 
Тя напълно и всестранно обсъжда въпроса за училищата. Тя може и сега де се чете с полза и удоволствие не само от учители, но и от управители на народната просвета. С благодарност изповядам, че тя не малко послужи в 1878-1879 г. при изработване първоначалните училищни наредби в политически създадените български области." [8]
И в другите си публицистични статии /"Празникът на тисящелетието на българското кръщение" и "Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда"/ Н. Бончев поставя интересни актуални въпроси - за чуждата религиозна пропаганда и верската търпимост и толерантност, за общественото положение на жената, за свободата на културния избор и изяви на младежта и др.
По време на дългото си пребиваване в Русия Нешо Бончев изпитва дълбоки терзания, че не може да бъде напълно полезен на родината си. Пречат му болестите, които се редуват една след друга. През 1866 г. боледува от тиф и едва се отървава от смъртта /даже Райко Жинзифов съчинява надгробно слово/. След две години се оплаква от ревматизъм. А през 1874 г. отслабналият му организъм пада в плен на туберкулозата, заради която от следващата година е принуден да напусне преподавателската си дейност. [9]  За да се лекува и облекчи страданията, прекарва доста време на юг - в Одеса, Мелитопол, Федосия, Симферопол и в последните месеци от живота си - в Москва. Болен посреща вестта за Априлското въстание и започването на Освободителната война, но все пак намира сили и заедно с Р. Жинзифов превежда за руските вестници сведения за положението в България. В последните дни от живота му го навестява панагюрецът д-р Георги Мачев, който му съобщава за освобождението на България. Нешо Бончев посреща вестта със сълзи на очи с думите: "Нине опуштаеши, Владико, дух мой с миром! Благодаря ти, Боже, че ме подържа да видя отечеството, за което толкова години отдалеч съм жадува, свободно!"
Още едно доказателство за хуманните чувства и гражданската му съвест намираме в неговото завещание. Той разпределя спестените с много труд и лишения 4 500 рубли така: 1 000 р. - за пангюрските училища, 1 000 р. на Славянския комитет в Москва, 1 000 р. на сестра си Ана и 1 500 р. за бедни, вдовици и сирачета. От богатата си библиотека отделя книги и за панагюрските училища.

Георги Гемиджиев

Едни от най-чистите и съкровени мисли за Нешо Бончев принадлежат на д-р Георги Мачев:
"Никога няма да ми се изгладят из ума благородните черти на неговия характер, рядката любов и възвишените му чувства към отечеството, както и безграничната готовност да помогне всекиму, който се явяваше при него за какъвто и да било съвет по образованието си, а също и щедростта му да помага материално нуждаещите се ученици..." [10]

Георги Гемиджиев, 
откъс от книгата "Панагюрци вчера и днес" (т. I, 2007)
__________________________
Бележки:
1. Горинов, Н. Нешо Бончев - животопис. - В: Сборник Нешо Бончев. С.,1939, с.5.  ↑
2. Костурков, С. Нешо Бончев. - В: сп. "Учител", г. V, кн. VI, м. февруари 1898 г., с.434 .↑
3. НБИВ, отдел "Специални сбирки". ф. 3, а-е. 1, л.1. ↑
4. НБКМ-БИА. Ф.111, а.е. 1, л. 1. ↑
5. Динеков, П. Нешо Бончев. - В: Възрожденски писатели. С., 1964, с.357. ↑
6. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 67. ↑
7. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 77. ↑
8. Русева, Д. Нешо Бончев. - В: Бележити българи. т. III. с., 1969, с. 538-539. ↑
9. Динеков, П. Пос.съч., с.361. ↑
10. Костурков, Ст. Пос. съч., с. 436. ↑