Вижте откъс от документален филм, посветен на панагюрския художник Манол Панчовски.
Художникът Манол Панчовски в документални кадри
Вижте откъс от документален филм, посветен на панагюрския художник Манол Панчовски.
Художникът Стайо Гарноев в документални кадри
Вижте откъс от документален филм, посветен на панагюрския художник Стайо Гарноев.
"Черно на бяло" - младата поетична антология на Стоян Радулов
ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ
Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.
Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред. Дори ми прозвуча малко странно това „антология“. После реших, че е началото на едно ново начало. Само той си знае. А аз знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.
В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ е своеобразна антология на поетичния път на Стоян Радулов, започнал през 1995 г. и маркира един вече 25-годишен творчески път.
Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.
Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ на 23 септември 2020 г. пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.
Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.
Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ онлайн и в книжарницата на издателството в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги.
Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, септември 2000 г.
Използваната снимка горе е с автор Стефан Филков
Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава „тяло“ на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Стиховете на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.
Катя Зографова, литературен критик и историк
___________________________
Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път… Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден… Тази книга е тъжна и нежна… И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг… Това е книга на щастието. Щастието по Стоян… И това е така ясно – като „черно на бяло“.
Дарина Дечева, поетеса
Пълният текст на Дарина Дечева за книгата четете тук.
___________________________
I
Две думи само,
само две сълзи,
две ръце разперени,
две върби и две тополи,
шепа ягоди, една съдба…
Две устни само,
само две очи,
в една мечта несъвършена,
край една река. Пикник
на поляна с макове,
пчели, треви, сърце….
Къси дни и дълги нощи…
Пусти улици. Вали.
Няколко светулки
във софийските мъгли…
Две устни само, само две очи…
Две думи само, само две сълзи…
В края на деня над булеварда,
в есента блещукат
две светли чудеса.
Най-важни са изглежда
малкото наглед неща…
С ВКУС НА „ВИОЛЕТКА“
Препускат все напред
забързани годините.
Но защо ли ми довява
споменът от нейде,
от далече
прекрасен вкус на „Виолетка“
на следобедите в слънцето
и в неделите.
Къде изчезнаха
невинните апаши, стражарите
и Пепеляшките,
Арабелите и Румбураците
със техните вълшебни пръстени
и вечно спящите красавици,
очакващи неземните си принцове,
котараците със чизми и Снежанките,
джуджетата, чудаците;
празникът на детството къде пренесе се
и защо не ни понесоха със себе си
феите от любимите ни приказки…
Препускат все напред
забързани годините.
Вълненията – все по-малко,
повече – съмненията.
И защо ли гледат
толкова назад
тъжните ми,
зрелите ми
стихотворения.
Стихове: Стоян Радулов, из "Черно на бяло".
Повече за книгите на Стоян и неговото творчество - в личния му блог.
Сбогом, Красимира!
Красимира Василева - М'бай загуби войната с живота и си тръгна завинаги от нас на 20 септември 2020 г.
Тя бе един от вдъхновителите и първи членове на възродения през 2000 г. Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище, както и кръстник на безподобния му вестник "Чат-пат".
Сърцето ми плаче за тази талантлива, добра и крехка жена, която воюваше с живота, но бе безоръжена. Тя разполагаше само с душата си и с думите, които развяваше като бяло знаме. И въпреки отчаянието си, подаваше ръка на другите. Тя откри за света няколко чудесни поета, издаваше книгите на приятели и познати, раздаваше се на учениците си... И въпреки това, хронотопът я погълна. Тя знаеше това, очакваше го и струва ми се, че напоследък го и искаше. А като всеки поет вече го бе и видяла и сама бе написала собствената си поанта...
Мир и лек ти път горе, Красимира! Ти го заслужаваш, защото земният ти бе като Голгота, а венецът ти кървеше обилно.
Стоян Радулов
__________________________________
Тя бе един от най-интересните и талантливи хора, които не се забравят, които имаха толкова много за казване, а времето никога не стигна. Светлина на душата й!
Татяна Данова
Ех, Краси...отиде си тихо, поела в безкрая! Светлина по пътя ти! Ще ни липсваш!
Тони Лунгарска
Лек път на тази жена, която се бореше с живота със зъби и нокти. Съдбата й бе трудна и нелепа. Учителят, който ни учеше не просто на четмо и писмо, а на нещата от живота. Един наистина интересен и нестандартен човек. С това печелеше учениците си. Няма да забравя в гимназията как ни събираше и играехме постановки на сцените в Панагюрище, а и не само. От там заобичах театъра. Благодаря ви, Госпожо! Поклон!
Миглена Ефтимова
Изключително сензитивен поет, човек , изпълнен с емпатия и страхотен усет за подредба на думите! Дано се прероди обичана и безгрижна!
Росица Чуклева
__________________________________
Под сянката на дърво от мене посадено
не ще приседне никой пътник уморен.
Огнището е празно и студено
във моя дом несъграден.
И споменът за мен ще е погребан
в очи студени и в усмивки зли;
живот - угаснал непотребен,
ненужен и за мен дори.
ПОАНТА
Отиват си тихо - един по един
и враг, и приятел - презрян и любим,
безлични дни - с тях важни дати...
Дошъл е просто мигът, когато
на страсти жарки да туря точка,
нова подтема в нов ред да почна,
да яхна Времето - таз стара кранта,
да полетя - на себе си поанта.
Стихове: Красимира Василева - М`Бай
Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"
ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ
Такава любов, подарък от мигове
(рецензия)
На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг,
като утрин диханна –
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.
като сутрешен сняг,
като утрин диханна –
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.
Стоян Радулов
Абонамент за:
Публикации (Atom)