"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет събитие. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет събитие. Показване на всички публикации

Прости думички, малки зрънца - в миниатюрите на Донка Чамова

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Първа корица на книгата "В градините на моята душа" от Донка Чамова

Новата книга "В градините на моята душа" от панагюрската поетеса и разказвачка Донка Чамова, която от години живее и твори във Варна, се появи на бял свят през пролетта на 2021 г. с щемпела на варненското издателство "Стено". Между твърдите корици на малкото полиграфическо бижу тя е събрала свои поетични миниатюри от последните години, сред които са подредени репродукции на красиви картини от талантливия панагюрски художник Манол Панчовски. Във втората част на книгата Донка е включила избрани моменти мемоаристика, обогатени с невероятни цветни и черно-бели снимки от богатия й семеен архив - безценни документи на времето. Книгата е с посвещение на синовете й Тодор и Огнян, и семействата им - с благодарност към Бог и "с надежда за утрешния светъл ден" - както сама е написала. Последното е особено ценно, особено след безброя от месеци, в които всички се гърчим и носим последствията от глобалната здравна пандемия, причинена от вируса Ковид 19. 

"Прости думички, малки зрънца

като перлички, цветни и бели,

ще ви нанижа бляскави и оживели

в стихове нежни и крехки,

в малка книжчица

букети от вас ще направя,

стихове цветенца,

думички перлени, шарени."

Такава е откриващата миниатюра в тази чудна, пъстра малка книга и тя, струва ми се, заявява ясно намерението на авторката по отношение на съдържанието. За разлика от първата й поетична книга "Евхаристия" (2007), обаче, където преобладава класическият стих, тук поезията й е доста по-разчупена и Донка Чамова, вижда се, плува свободно в стилистиката на свободния стих. Но най-хубавото е, че в сюблимни стихове и строфи постига удивителна концентрация на образност и състояния, предизвиквайки понякога неочаквани чувства. Или поне с мен беше така, четейки миниатюрите й. Изобщо - аз обичам миниатюрите, те са белег за поетическа зрялост. 

Но не са важни моите усети в случая. Затова ще ви оставя сами да попиете и подредите в сърцата си броеницата от малки перлички, която Донка ни предлага сега. 

                                                                    ***

                                                                    Изсякох дърветата 

                                                                    в душата си.

                                                                    Стоплих те и замина.

                                                                    Остана ми студената брадва.

                                                                    Ще я наточа за зимата.

***

Отварям прозореца

след дълго отсъствие.

Над него гнездо и цвърчене!

Какво щастливо завръщане!

                                            ***

                                            В стаята - барокова прегръдка,

                                            в парка говоря с дърветата.

                                            Реката на живота ми

                                            е в долното течение.

***

Децата се люлеят

в слънчеви люлчици.

Така завиждам на детството си!

                        ***

                        Бели ладии в синьо небе,

                        слънчев лъч са веслата.

                        Мечтите (още) пътуват.

                                                                ***

                                                                Бог обича всички ни еднакво,

                                                                но ние се обичаме различно.

                                                                Знак, че сме несъвършени.

***

Ако страданието е равно

на изкуплението,

то съм изкупила всичките

си грехове в любовта.

                                             ***

                                             Душите на поетите

                                             обитават най-ярките

                                             звезди и ни озаряват.

Донка Чамова и синът й арх. Огнян Брънчев в катедрала в Светите земи

Факсимиле на една от мемоарните страници от книгата на Донка Чамова

Изобщо, книгата е едно стремително гмуркане в най-личния свят на Донка Чамова. И ако първата част ни води из градините на нейната душа, то втората част ни въвежда директно в избрани от самата нея моменти от нейното детство и живот. Както показват заглавията на разказите - "За мама", "Баба Цона", "Балеринки в храма", "Филийка с масло", "Родна къща", "Лилави макове", "Милосърдието", "Наследство", "Среща с Блага Димитрова", "Хляб от сметище", "Пътуване до Светите земи" - това са самородни късове мемоаристика. 

Донка е избрала стила на сбития, почти телеграфен разказ, бягайки съзнателно от разточителните обеми, които предполага подобен тип белетристика. Всяка история е само на две-три или на-много - на няколко странички. Все пак и тук личи нейната виталност - от подбора на думите, до подбора на същността - какво точно да ни разкаже - нещо, което е наистина важно и значимо за самата нея. Поетичността й прозира тук-там сред някои фрази, за да ни напомни, истинската същност на авторката. 

Сигурен съм, обаче, че Донка Чамова има да ни разкаже още много истории, останали в чекмеджетата й и скрити из личните й дневници, каквито знам, че води стриктно. Струва ми се, че те ще заслужават отделна книга, разработена внимателно и в значително по-голям обем. И това е моят приятелски съвет към нея. 

Стоян Радулов © за "Чат-пат"

От Алтън Метафора до небесната твърд на Ракхива: пророчествата на Иван продължават

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Първа корица и титулна страница на "Ракхива или Господ е българин"

Иван Станчев и отец Филип в църквата "Св. Въведение Богородично" (архив на Стоян Радулов)

Празникът на Панагюрище. 2 май 2021 г. е и е Великден. И вероятно не е случайно, че пред манастирския комплекс на панагюрската църква "Св. Въведение Богородично", на знаковия площад "20 април", под монумента "Априлци" на Маньово бърдо, се срещам за първи път с петата поетична книга на Иван Станчев - "Ракхива или Господ е българин". Там самият той ми я подарява. Току-що е излезнала от печатницата. 

С нея поетът-чудак от Панагюрище окончателно затвърждава литературния си път, започнат още с "Дяволден" (1992), продължил през "От икебана дървесата ги боли" (2015) и особено ясно изразен в "Аз, Юда, споделям ви" (2019) - а това е пътят на поетическите мистификации, родени от провидения и тълмящи пророчества за неизменни бъднини на човеци, извисили ръст чрез любов като богове. В тази митология авторът сам на себе си отрежда ролята на шамана, както се вижда още с откриващото стихотворение:

"И пак съм истински - на моя кон.

Небе с юзди преполовявам.

Изпил до дъно златния ритон -

пак тук, на Мерул се явявам." 

Не е случайно и заглавието на новата книга на Иван Станчев - "Ракхива". Това е финикийското име на Тракия - земята от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море, а "Ракхива" означава "небесна твърд", както обяснява теологът и философ Ваклуш Толев в обзорната си статия "Религиите в българските земи" (сп. "Нур", бр. 4, 1994 г.) "Когато в книга "Битие" на "Библията" Бог каза: Fiat Lux, раздели водата от земята, се образува твърд. Между небесното и земното се образува твърд - това е универсалното понятие за етерно пространство", пише Толев. Не е случайно и че още Пенчо Славейков проницава: "Бог и България - единство в двойна плът!" - понеже и неговата душевност се родее с Божията плът. Несъмнено е, че и Иван Станчев обитава с душата си същото етерно пространство, откъдето ни тълми: 

"И ще ви казвам всичко?

Подред..., защото е важно..." ("Ти, българина...)

"За Божието има толкова жажда,

че не можем да не бъдем месии." ("Децата на деня")

Както пише рецензентът на книгата, писателят и журналист Иво Тодороов, обаче, "позоваването на библейските мотиви не е самоцел за автора. Метафорите и сравненията създават нови измерения на познати образи от Свещената книга на християнството - като Христос, Богородица, Св. Петър, Юда... Тази богата образност се допълва с поетичните описания на българската природа, в които Иван Станчев е особено умел, с от картини и препратки към селища и места в България, които те карат да си дадеш сметка, че наистина "Господ е българин"... И ти се приисква да последваш призива на автора: "А ти целуни небето, където и да си!"

Ала лично аз си мисля, че сякаш Иван още от "Дяволден", без самият да си дава сметка, пише голямата книга на своя живот и всяка нова стихосбирка през годините е отделна част от нея.

Не случайно още с първите стихове той ни праща в Мерул - знаковото място на откриването на Панагюрското златно съкровище. То директно ни свързва с Тракия, където можем да открием първите си корени като народ. 

Веднъж бях писал, че в стиховете си Иван ни кара да стъпваме по калдъръмите на един негов чуден град, назован Алтън Метафора, в който Ивановият свят намира пълно отражение. Над Алтън Метафора "небето е до колене", в него мечтите звучат като симфония и художниците са на потеря. Изобщо - приказен град, с приказни герои, страстни и мрачни, светли и живи, в който клетвата между приятели е "Върви по ангелите!"... В Алтън Метафора се срещаме с много от Ивановите приятели.

И тук, в петата книга е така, но в нея разбираме още, че вероятно Алтън Метафора е и духовната столица на Ивановата Ракхива. В нея той ни разхожда от Панагюрище, през Пловдив, хълмовете на Родопите, Мелник, София и Шумен, до морето и Несебър... Но тук не иде реч за реалната география, а за географията на чувствата, на усетите и на непоколебимата вяра на автора, който като 

"Стожер дрежди между полюси и екватора

и пуква розите на Ракхива." ("Усещачът")

Иво Тодоров е достигнал до подобни съждения: "Иван Станчев умее да разказва истории в стихове, които привидно познаваме и са предвидими, но пътят на думите често се променя или във финалните строфи  дава нови измерения на посланието. Затворени в  човешките си черупки, всички имаме нуждата думите на поета да ни дадат надежда -  

"Толкова е студено тук,

а навън е изнемогващо цветно."

Притеснявам се единствено, че поетическата образност и съответно езика на Иван е толкова сгъстен, така самобитен и оригинален с непрестанните си изненади, неологизми и диалектизми, че в един момент започва да звучи като таен езотеричен код, достъпен за малцина, нищо, че е написан на "българица", както казва самият Иван.

Несъмнено стилът му е изчистен до минимум, изтъкан от брилянтна поезия, изпълнена с оригинална метафоричност и е непогрешимо разпознаваем. Но съм сигурен, че за неподготвения читател, който не е проследил поетическото му развитие от първата книга досега, той ще е трудно разбираем. Това, обаче, не е повод да спрем насред пътя и да се чудим къде ни води всъщност Иван. Той вече го е написал:

"Със питане и пътища достигнах старост.

Разбрах, че да цъфтиш е нужен някой.

Където се родих, намерих края

и тръгнах за наГоре влюбен в Тракия." ("Ракхива")

"Чувам идното време - тук е побитото... Чувам." ("Чувам")

Издавайки стихосбирките си - глави от голямата книга, която той пише и ще пише през целия си живот, Иван се надява, че и ние като него ще започнем да чуваме. 

От нас само зависи можем ли и искаме ли.

Стоян Радулов © за "Чат-пат"

Цитираните стихове са от Иван Станчев

Факсимиле на страница от книгата (фрагмент)

Книгата "Ракхива или Господ е българин" излиза с щемпела на ИК "Оборище" - Панагюрище. Тя е финансирана частично по проекта "Панагюрище - духовност и творчество в едно" на Община Панагюрище и е станала възможна благодарение още на спомоществователството на "Асарел-Медет" АД, на Лайънс клуб - Панагюрище и на Децата на Деня от общество "Път на мъдростта". Редактори на изданието са Никола Вълчанов и покойната вече Красимира Василева - М`бай, коректор е Дарина Дечева, а основен рецензент е Иво Тодоров. В книгата са използвани и десетки фотографии и репродукции на значими за Иван духовни места и личности от България на множество автори. 

Сбогом, Красимира!


Красимира Василева - М'бай загуби войната с живота и си тръгна завинаги от нас на 20 септември 2020 г.

Тя бе един от вдъхновителите и първи членове на възродения през 2000 г. Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище, както и кръстник на безподобния му вестник "Чат-пат".

Сърцето ми плаче за тази талантлива, добра и крехка жена, която воюваше с живота, но бе безоръжена. Тя разполагаше само с душата си и с думите, които развяваше като бяло знаме. И въпреки отчаянието си, подаваше ръка на другите. Тя откри за света няколко чудесни поета, издаваше книгите на приятели и познати, раздаваше се на учениците си... И въпреки това, хронотопът я погълна. Тя знаеше това, очакваше го и струва ми се, че напоследък го и искаше. А като всеки поет вече го бе и видяла и сама бе написала собствената си поанта... 

Мир и лек ти път горе, Красимира! Ти го заслужаваш, защото земният ти бе като Голгота, а венецът ти кървеше обилно.

Стоян Радулов

__________________________________

Тя бе един от най-интересните и талантливи хора, които не се забравят, които имаха толкова много за казване, а времето никога не стигна. Светлина на душата й!

Татяна Данова

Ех, Краси...отиде си тихо, поела в безкрая! Светлина по пътя ти! Ще ни липсваш!

Тони Лунгарска

Лек път на тази жена, която се бореше с живота със зъби и нокти. Съдбата й бе трудна и нелепа. Учителят, който ни учеше не просто на четмо и писмо, а на нещата от живота. Един наистина интересен и нестандартен човек. С това печелеше учениците си. Няма да забравя в гимназията как ни събираше и играехме постановки на сцените в Панагюрище, а и не само. От там заобичах театъра. Благодаря ви, Госпожо! Поклон!

Миглена Ефтимова

Изключително сензитивен поет, човек , изпълнен с емпатия и страхотен усет за подредба на думите! Дано се прероди обичана и безгрижна!

Росица Чуклева

__________________________________

***

Под сянката на дърво от мене посадено

не ще приседне никой пътник уморен.

Огнището е празно и студено

във моя дом несъграден.

И споменът за мен ще е погребан

в очи студени и в усмивки зли;

живот - угаснал непотребен,

ненужен и за мен дори.


ПОАНТА

Отиват си тихо - един по един

и враг, и приятел - презрян и любим,

безлични дни - с тях важни дати...

Дошъл е просто мигът, когато

на страсти жарки да туря точка,

нова подтема в нов ред да почна,

да яхна Времето - таз стара кранта,

да полетя - на себе си поанта.

Стихове: Красимира Василева - М`Бай

Многоликият свят на село Баня - в книгите "Банци" на Иванка Уливерова и във фотоизложба

Иванка Уливерова и Радка Мутева при представянето на "Банци 2"
В панагюрското село Баня умеят да тачат миналото. Показва го цялостната дейност на читалище „Пробуда - 1872”, чийто секретар Радка Мутева органирзира при всеки удобен повод паметни вечери и събития. Сега ще обърнем внимание на няколко ретро истории. Първо, защото се появи и бе представена втората книга от поредицата "Банци" на Иванка Уливерова. Книгата е факт благодарение спомоществователството на Димитър Цоцорков. И второ, защото в читалището вече подготвят фотоизложбата "Банци през вековете", която получи частично финансиране от Община Панагюрище по проекта за стимулиране на творчеството на местни творци за 2019 г.

Кориците на първата и втората книги "Банци" от Иванка Уливерова
Ето какво отбелязва Нина Радулова за първото събитие:
В петъчната вечер на 26 юли 2019 г. в една от залите на читалището в село Баня (Панагюрско) присъствах на добре организирано публично представяне на книгата „Банци 2“ с автор Иванка Уливерова. Тя е с подзаглавие „Многоликият свят на село Баня, Панагюрско“ и е своеобразно продължение на първата книга „Банци“ (2016) под надслов „За хората и говора на село Баня, Панагюрско“.
Развълнува ме многолюдното присъствие, топлите думи към „леля Ваня“ на взелите отношение, скъпите случки и спомени от пъстроликия свят на банци, сътворили задушевна и трогателна обстановка. Във време, когато ние българите се разпиляваме като отбрулени листа по света, в тази книга оживява образът на баненеца „с цялата си жизнелюбива философия, с която понякога носи спомен за надпяване с мъката, а друг път как се подсмихва това достойно чедо на планината на житие-битието свое и на съселяните си - кога с незлоблива шега, кога с пословично острословие“.
Героите на това кътче от Същинска Средна гора са „упорити и малко чешитски“, провират се през тегобите на живота, както Банска Луда Яна сред хълмовете, „но нали казват, че чудаците украсяват света!“ (думи на авторката във „Вместо предговор“).
Заинтригувах ли те, приятелю? Една мъдра мисъл гласи: „Възможностите определят живота ни, дори тези, които пропускаме!“ Така че, не пропускай да се запознаеш с „Банци“ и „Банци 2“…

Стихотворение от Веселин Ханчев, публикувано на последната корица на втората книга, красноречиво говори за замисъла на авторката:

Нищо друго не остава освен спомена. 
Споменът е нашето безсмъртие. 
О, правете спомени от всичко - 
от едно загубено сражение, 
от едно легло, което пази 
вашите неясни очертания, 
от едно далечно пътешествие, 
от ръката, 
нежна и жестока 
като лезвието на камата, 
от листа, 
населен с ваши мисли, 
от рева тържествен на детето, 
от площада, 
прекосен случайно, 
от зида, 
от късчето желязо, 
от гнева, от стойката погрешна, 
от добрата и другарска дума.
О, правете спомени от всичко!

Ретро кадри от миналото на Баня, прочее, се събират и в страницата "Ретро Панагюрище" във Фейсбук. 

Черно-бяла снимка на почиващи в село Баня, Панагюрско, заснети пред старата Минерална баня. Отпечатана като картичка от неизв. местен фотограф (вероятно Цветков, фото "Надежда") и изпратена до получатели в Пазарджик. Частна колекция. На гръбчето е написано: "27.II.1936 с. Баня / Отъ петъкъ сме въ с. Баня. Тукъ сме съ стринка, децата, кръстници и Емето. Мама иска да й продължите отпуската. Пишете ни до тукъ, защото чичо Петко е въ Пазарджикъ. Адреза ни е: вила "Графъ Игнатиевъ" с. Баня, оп. Панагюрска. Много поздрави отъ всички ни. Корея" 
Вила "Графъ Игнатиевъ", кадър от архива на Иван Игнатов, изпратен до Ретро Панагюрище. 


Безспорно, и подготвяната изложба, и чудесната втора книга на Иванка Уливерова са стъпки в посока на това спомените на банци да останат живи и крепят обичта към бъдещето на родното село Баня.
"Миналото е пъзел, като счупено огледало – опиташ ли се да събереш парчетата, няма как да не се порежеш. Отражението ти в него се променя, а с него се променяш и ти – се казва в една поговорка. Може би затова българите изпитваме постоянна потребност да се връщаме назад, да сглобяваме разпилените отломки на миналото и да се взираме в отражението си, в търсене на обяснения за нерадостното настояще." Това беше написала веднъж чудесната радиожурналистка Венета Николова в репортаж на БНР, а то е напълно в духа на усилията на банци и на панагюрци да тачат своите предци и миналото си.

Подготви Стоян Радулов, с подкрепата на Нина Радулова
Снимки от Глобални Библиотеки и от Ретро Панагюрище


Катя Зографова: Нося Панагюрище в тайника на душата си като талисман



Литературният историк и знаменита панагюрка Катя Зографова бе удостоена в навечерието на 24 май 2019 г. с голямата артистична награда "Творец на Панагюрище". Номинацията за това бе направена от главния редактор на в. "Време" Веселина Велчева, а награда й бе връчена лично от кмета на общината Никола Белишки на официална церемония в Театъра Дом-паметник. Тогава бяха връчени наградите и на най-заслужилите учители от сферата на образованието в града. Междувременно Катя бе посрещната и в дома на актьора Георги Радомиров, където чу откъси от последния му моноспектакъл, посветен на неговия предтеча Орчо войвода - на който Зографова е посветила една от 15-те си книги.


Ето и пълното слово, което Катя Зографова посвети на панагюрци и наградата:

УВАЖАЕМИ Г-Н БЕЛИШКИ, Г-ЖО МАТАНОВА, ДРАГИ УЧИТЕЛИ, СКЪПИ МУЗЕЙНИ РАБОТНИЦИ, БИБЛИОТЕКАРИ, ПИСАТЕЛИ, ХУДОЖНИЦИ, АРТИСТИ, ЖУРНАЛИСТИ,
ПОЧИТАЕМИ АПОСТОЛИ НА ДУХА В ТОЗИ ГРАД НА АПОСТОЛИ-НАЦИОНАЛРЕВОЛЮЦИОНЕРИ!

Това не е първата висока награда, която получавам: преди 10 г. бях удостоена с националната „Блага Димитрова“, през 2014 г. - със Сребърен кръст от Московската организация на Съюза на писателите на Русия – „За утвърждаване честта и достойнството в литературата“, през 2015 г. – със Златна монета "Писменост" на Съвета на европейската научна и културна общност и с Вашата национална „Нешо Бончев“ за литературна критика.
Признавам ви тази вечер - наградата „ТВОРЕЦ НА ПАНАГЮРИЩЕ“ обаче усещам като СВЕТОВНА! Сякаш съм грабнала „Гонкур“ или „Пулицър“?! Вълнението ми е огромно и граничи с най-рядкото чувство на този свят - щастието! Може би защото това е награда-равносметка на дългия ми и съвсем не лек път в литературата, или защото ми я давате вие, моите обични панагюрци, или защото идва в точния момент, когато съм изнурена до предела от литературните си трудове – новоиздадената книга „Световете на Яворов“, 15-та по ред, ударната работа по преиздаването на книгата ми за българките, мащабните усилия по тритомния летопис на Вазовия род...
Винаги съм вярвала, че в САМАТА МИ ПОЯВА НА БЯЛ СВЯТ ИМА ДВА СЪДБОВНИ ЗНАКА, две щастливи поличби – родена съм навръх църковния празник на Св. Св. Кирил и Методий и това се е случило във великия малък град Панагюрище, в митичния Каменград... За него преди 10 г. в книгата „Любовен архив“ писах, че го нося в ТАЙНИКА НА ДУШАТА СИ КАТО ТАЛИСМАН!  Панагюрище със своите герои – поборници и културни деятели, се появява във всяка моя книга – от първата – до последната. Дори когато не иде реч за книги, посветени на панагюрски герои и сюжети като тази за Орчо войвода или за жените в Априлското въстание... Съкровението Панагюрище се появява дори там, където самата аз не съм очаквала. Журналистката Гергина Дворецка в отзива си за „Световете на Яворов“ е уловила цели два панагюрски сюжета, които дори аз не съм забелязала. Те не са преднамерени, търсени нарочно, а са таен, кръвен, органичен психологически код, отдаденост! Макар да не живея в Панагюрище, то е моето истинско духовно Отечество!



Благодаря още веднъж на г-н Белишки и г-жа Матанова, на целия екип на общината! Едва ли можем да се приеме за игра на случайността фактът, че именно при това ръководство аз получих две високи отличия – „Нешо Бончев“ и „Творец на Панагюрище“... Този екип подкрепя духовността, затова нека в навечерието на 24 май му пожелаем успех в целостната дейност, във всички дела за благоденствието на града! Сърдечни благодарности на вестник „Време“ в лицето на Веселина Велчева и нейните колеги, които ме номинираха, на талантливия, неостаряващ актьор и режисьор Георги Радомиров, славната Орчова унука, на Стоян Радулов, Георги Керкеняков и всички колеги, приятели и съграждани, които ме подкрепиха!
Пожелавам ви вдъхновен 24 май, скъпи панагюрци, апостоли на духа! И нека благословът на Светите братя – първоучители и покровители на Европа, да бъде за всички нас!

Катя Зографова
-
Словото е предоставено специално на "Чат-пат"
Снимки от Николай Радулов за в. "Време" - Панагюрище.
Четете още: Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите


За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков

Камелия Кондова: Дано да довършим последната песен

Камелия Кондова
Промяна

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.
И викът умира под косите ми.

На Христо Фотев
и на много други

Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Песен за рода

Спасение търсим. Но търсим на място.
И тъпчем на място с чужди нозе.
Какво сме разбрали? Какво ни е ясно?
Жени със юмруци и нежни мъже.
А толкова тайни ни казаха "сбогом",
когато над чувствата имахме власт.
Светът е обратен. Обратен на Бога.
На дявола също. Обратен на нас.
Кого да помилваш? Кого да обесиш?!
Доброто в човека едва си личи.
Удавници много — ковчегът е тесен.
Потопът е в нашите слепи очи.
Удавници много. Ковчегът е тесен.
И Ной ни подбира и място за гроб.
Дано да довършим последната песен.
Последната песен! След нас и...
потоп.

Стихове Камелия Кондова

---
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява (нескромно) да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.” 
Хубаво е да чуеш такива думи, особено ако са от поетесата Камелия Кондова. Изрече ги преди няколко години, когато за първи път бе на гости на литературното общество в Панагюрище. А скоро ще дойде и да ги затвърди с новата си поезия.

На 23 ноември 2018 г. от 18:00 в читалище "Виделина" тя отново се срещна с нас и с всички свои почитатели от района.
Фоторепортаж от това гостуване на Камелия Кондова в Панагюрище - тук.

Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Небе под ада" (2003), "Малки смърти" (2007) и "Бай Георги Има тъжни рамене" (2014).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
"Неведнъж съ казвала, че от хубаво не се пише. Аз съм жизнерадостен човек, много харесвам и оценявам самоиронията в хората. Писането е освобождаване на напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция", смята Камелия Кондова. 

Тони Лунгарска, Стоян Радулов за "Чат-пат"

"Кой казва, че няма в живота вълшебства?" - поезия за деца в най-висша форма


Представяме ви стихотворенията, отличени с призови места на Националния конкурс за поезия, предназначена за деца "Стоян Дринов" през 2018 г., организиран от Общинската библиотека в Панагююрище. Председател на журито бе поетът Анелия Каменова Янковска-Сенгалевич, член на СБП и носител на Националната награда за детска литература "Петя Караколева" за 2011 г., а негов член - литературният критик и историк Благовеста Касабова.
Репортаж от събитието и кои са останалите отличени творби вижте тук.
Всичко за конкурса "Стоян Дринов" през годините - четете тук.

Батко Владко

Има си сестриче сладко
русичкият Владко.
Той е най-добрият батко,
казано накратко.

Със компютър да игра
Сашето желае.
Все на пръсти се повдига,
но не го достига.

Мъничка е и не знае
с него да играе,
но е толкоз упорита,
плаче, вика, рита.

В къщи кавалер е Владко,
също като татко.
Бързо мястото отстъпва,
тя веднага млъква.

Гледай, гледай на екрана
бъркотия стана.
С тез компютърни неволи
как да се пребори?

Ах дано не види мама,
че ще вдигне врява.
Пак виновен ще е батко,
ех, сестриче сладко!

Автор Тонка Славкова 
Първа награда

Химн

Кой казва, че няма
в живота
вълшебства?
Че те са измама
от вехти наследства,
щом всяко дете
изпитва съблазни
към тях?
А пък те
са много и разни:

в прекрасния лъч
на светлината,
в детската глъч,
в шума на гората,
в глътката чай
от канчето бяло,
в щастливия край
на всяко начало!...

От всички страни
към тебе надничат.
Обичаш ли ги
и те те обичат.
Дори и мигът
с тях крие надежда,
че може светът
по-добър да изглежда.

Автор Тодор Каракашев
Втора награда

Чадърче от дъгата

Сто чадърчета с крачета
Бързат. И вали дъждът.
Сто момичета, момчета,
Към училище вървят.
Тъй чадърчетата крачат
във забързан, весел строй…
А на Косьо му се плаче –
няма си чадърче той!
И обзема го тревога:
трябва вече да е в час.
„Косьо, аз ще ти помогна!” –
лястовица изцвърча.
Тя се стрелна в небесата:
„Ще се върна ей сега!”
И отряза тя с крилата
късче шарена дъга.
„Ето ти чадърче, Косьо!
На  училище върви…
Свърши, точка по въпроса!
За дъжда ти не мисли.”
А пък Косьо в клас се хвали:
„Имам аз голям късмет!”
И чадърчето си гали:
„Става и за вертолет.
Мога под дъжда да тичам,
с вятъра да се въртя.
Лястовицата обичам.
Мога с нея да летя.”

Автор Иван Едрев
Трета награда

Конкурс за непубликувана поезия за деца "Стоян Дринов `2018"


Национален конкурс за непубликувана поезия за деца “Стоян Дринов”

Отново и през 2018 г. Община Панагюрище и Общинска библиотека “Стоян Дринов”, организират Националния конкурс за непубликувана поезия за деца „Стоян Дринов”.
Условия за участие:
- стихотворенията да са с детска тематика;
- да не са публикувани;
- до 2 (две) творби – в три екземпляра.
Награди:
- Първа награда – 350 лв.;
- Втора награда – 250 лв.;
- Трета награда – 100 лв.
Наградите ще бъдат връчени на 31 май 2018 г. в Общинска  библиотека “Стоян Дринов”.
Резултатите от конкурса ще бъдат публикувани във вестниците “Оборище”, “Време”, “Словото днес”, списание “Читалище-1870” и специализирани литературни сайтове.
Срокове за участие:
От 5 февруари до 8 май 2018 година всички, които желаят да участват в конкурса, могат да изпращат своите творби на адреса на библиотеката – гр. Панагюрище 4500, Общински пазар до Общинска библиотека „Стоян Дринов”.
За повече информация - от 9.00 до 17.00 часа (от понеделник до петък) на телефони:
0357/6-35-78 – Магдалина Матанова.
0357/6-23-83 – Стефан Рапонджиев.

Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие


Освен в творческа проява и начин за общуване, за обогатяване, гостуването на представители на Литературен клуб "Виделина" и кръгът "Чат-пат" през лятото на 2017 г. в Арт къщата на Движение "Кръг" в родопското село Дъждовница, се превърна и в медийно събитие.
Предварителен разказ бе излъчен по БНР в интервю на Радост Николаева за медиата. Създаването на Арт къщата в Дъждовница и на галерията на движението в Кърджали е по идея на Радост с подкрепата на Община Кърджали и Швейцарската културна програма в България. С това бе положено и началото на тазгодишните летните инициативи в Дъждовница.
От панагюрска страна участваха Тотка Лунгарска, Мария Бегова, Дарина Дечева, Иван Станчев, Стоян Радулов, Стайо Гарноев, Томи Наплатанов, Михаил Караиванов, Мартин Дерменджиев, Георги Тинков, както и техните приятели - поетесата Соня Георгиева от София и художничката Пепа Маркова от Габрово. 

Ето как събитието бе отразено досега в пресата.

Публикации от в. "Време" - Панагюрище, и от официалния сайт на Община Кърджали

ОЩЕ ПО ТЕМАТА ЗА ПАНАГЮРЦИ В ДЪЖДОВНИЦА В "ЧАТ-ПАТ":
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
Стоян Радулов: Моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима  
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница

Твореското гостуване на Качков в Панагюрище - топла, развълнувана среща на стари и по-нови приятели

От ляво на дясно: Мария Бегова, Манол Панчовски, Любо Качков, Димитрия Руйнекова (отзад), Стайо Гарноев, Розалия Максим, Иван Станчев
Поетична книга, изложба живопис, развълнувано, топло, сърдечно, среща със стари и по-нови приятели, разговори, снимки, автографи... Така се завърна в Панагюрище близо 30 години след последното си заминаване поетът и художник Любомир Качков.
Роден в Димово, Видинско, през 1955 г., той публикува още като ученик в местните вестници, а по-късно в списание "Български воин" и в списание "Читалище". Идва да живее в Панагюрище през 1980 г. Става член на поетичния кръжок "Богдан Овесянин" и след това - негов председател в периода 1984-1986 г. През 1993 г. заминава да живее зад граница. Впоследствие се завръща в България и се установява в родния град Димово, свързва живота си тясно с читалище "Паисий Хилендарски". Там живее и твори и до днес.
През пролетта на тази година Любо Качков  бе удостоен с голямата награда и статуетка на поетичния конкурс „Жената – любима и майка“ – Свиленград 2017, за стихотворението си “Оправдание”. "Поети са всички тези, които четат, до които стига поезията. Ако не сте вие, няма къде да бъдат посети тези семенца на стиховете”, каза тогава той по повода.
На 7 юли в Историческия музей на Панагюрище  Качков представи поетичната си книга "Обречени сезони на любов" и показа живописни творби в самостоятелна изложба.

Моменти от представянето на книгата в Панагюрище
Ето какво пише Мария Бегова за колегата и приятеля Качков в предговора към първото издание на книгата:
"В Панагюрище го беше довела самата Съдба… В нашето малко творческо братство, което тогава скромно се назовава литературен кръжок „Богдан Овесянин”, Любо е не само между най-редовните, най-пишещите, той е и един от най-талантливите. Изкарва хляба си като художник, пее, посвирва на китара, вдъхновено рецитира световните и български поети, а своите стихове чете с тих, леко притеснен сипкав глас. Говори често за родното Димово, говори с обич, мечтае да ни заведе там и лично да ни покаже Дунава и да ни разходи с лодка. Знае десетки вицове, разказва безброй весели и тъжни истории, но и в едните, и в другите винаги намира философия, поука и мъдрост. И тъга, онази необяснима тъга, зад която се таи мисълта за идеалните, за непостижимите неща. Тази мисъл след време ще го поведе в странстване по далечни пътища, което за някои може да е бягство, но за него е търсене, търсене на същите онези идеални неща. Винаги пълен с нови чудати идеи, винаги открит и добронамерен, той е един от онези спойващи елементи, които правят от една група екип от съмишленици. През февруари 1984 година той става председател на литературния кръжок, подготвя литературната притурка „Кълнове”на местния вестник „Оборище, редовно провежда ежеседмичните сбирки, които традиционно завършват в Клуба на дейците на културата или в Клуба на автомобилистите. И печели нови и нови приятели. И, разбира се, не спира да пише. Едно негово стихотворение завършва така:
Но щом изпитвам болка – значи дишам.
И значи – още се съпротивлявам диво.
И имам сили стихове да пиша,
макар че знам – те всъщност ме убиват.

Не, всъщност, ни спасяват. И знам, че са спасявали и него.
Щяха да минат много години, преди да се срещнем отново.
Все се обръщаше се към мен така: „Мария, приятелю!” Сега аз казвам:”Любак, приятелю! Здравей!”

Така през жаркото лято на 2017-та "Здравей!" отново си казаха Любомир Качков и Панагюрище. Срещата с него откри директорът на музея Атанас Шопов. Но гостуването тук бе в рамките на Литературния салон, организиран от панагюрското читалище "Виделина" по идея на самата Мария Бегова. Пред панагюрската публика тя говори нежно за Любо и книгата му. Поетесата Ники Комедвенска пък прочете някои от творбите в нея. Самият Любо бе видимо развълнуван, на моменти - до сълзи, и говори кратко.
След откриването на изложбата разговорите и срещата между старите приятели продължи до среднощ.
С Любомир Качков в Панагюрище бе и група от трима човека от димовското читалище. През деня те бяха на работна среща в читалище "Виделина", после - в библиотека "Стоян Дринов", а след това посетиха и всички музейни обекти. Двете читалища - панагюрското и това в Димово, ще помислят как могат да си сътрудничат и да си разменят гостувания и участия е една от договореностите.

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"
Снимки Николай Радулов за в. "Време", предоставени и на "Чат-пат"

Част от показаните на изложбата в Панагюрище творби

***
Със Слънцето се оправдават сенките
и щом изгрее, плъзват като гущери.
Стоя във тъмното. Там няма сянка
и знам, че вече нямам оправдание,
с което да застана под небето,
където Слънцето винят за сенките.

***
Заинати се времето лъжовно,
но не подписах " да" със сатаната.
Дори духът да стане бездуховен,
на "ти" ще бъда само със земята.

Създаден и обгрижван все от нея
и толкова години непредаден.
През дупките на времето живея
а тя със мене после ще ви храни.

***
Забрави. Забрави и прости.
Непрощаващият се разрушава.
Погледни колко много звезди -
тази гледка не те ли пленява.

Но опасната близост със тях
те обсебва, разкъсва и мачка.
Гравитация жестока. И страх.
И убийствени вибрации.

Забрави и прости. И така
нека залез и изгрев да има.
Но е нужна надеждна земя.
Само мнение... Моля, прости ми.

***
Не съчувствам на себе си.
Точно е.
Всеки миг от съдбата заслужих.
Вместо точка една - многоточие.
Въпросителните са ненужни.
Не скимтя за пари -
на колене подарявам цветя на жена.
И улучвам на хубаво време -
без чадър крачи с мен любовта.

Стихове Любомир Качков

Още за Любо Качков и още поезия от него - тук. 
Нестинарски танц по жаравата на синовната любов - за общата книга на Любо и неговите деца Методи и Магдалена - тук.