Ако Марин Дринов е министър днес / есе от Стоян Панчовски

Аз, Марин Стоянов Дринов, 
по Божие благоволение професор в Харковския университет, българин, панагюрец още не прежалил жертвите и не надмогнал болката, нанесена ми от злополучния край на Априлската буна, потеглям към татковината.
Пак е априлий, година по-късно, априлий – светъл, живототворящ. Луч надежда озарява сърцето ми, на душата ми става леко-леко. Днес, ден дванайсти, всерусийският самодържец обяви война на Турция. Да му даде Бог сила и разум, да освети сабята му, а майчица Дева Мария да простре своя покров над армията му, та това Богоугодно дело-освобождение на един православен народ да се увенчае с успех. АМИН!

Марин Дринов

Пътят със солдатите е тежък.
Самара.
Кишинев.
Яш.
Дунав (що войска се издави).
Свищов.
Към Плевен. Навсякъде с хляб и сол, поляти обилно от сълзи на радост. И пъстри, сякаш с ръка непипнати български шевици, греещи с червеното, синьото, жълтото, моравото. Бях забравил колко красива е българката и каква красота умее да твори.
Плевен - обсада.
Ден първи: Солдатите са безгрижни, духът-бодър, а аз започвам да си водя бележки.
Ден седемдесет и втори: Изминалите дни бяха най тежките в живота ми. Щом ни обгърнаха мъглите, турците започнаха да атакуват, но никога не се стигна до открит бой. Просто атакуваха ариергарда ни и се оттегляха.
Ден сто тридесет и шести: Пиша и се надявам това да не са последните ми мигове. Нощта беше ужасна, турците ни нападнаха, но с цената на много жертви успяхме да възвърнем позициите си. Панихида за умрелите души.
Ден сто осемдесет и трети: Плевен падна. Ура! Пътят към София е открит. На молебена мислено и от сърце се молех - Боже, вседържителю, на всичко земно и неземно - за сетен път - помогни! А забравих за жена, деца, оставил ги толкова далеч.
София – ден последен – ден първи. При княз Черкаски - приказ - от днес министър на просвещението и духовните дела. Господи, за кой ли път се обръщам към тебе, но не напразно - отвори сетивата ми, просветли ума ми, за да бъда на “ползу роду”. Но това беше отдавна, почти вече не си спомням.
Днес, потомци мои, обръщайки се към паметта ми, Вие ме питате: що ли бих сътворил днес, ако съм министър сега. Ще Ви отговоря, макар че аз съм рожба на друго, свое време.
Бих добавил, без да се замисля, към титлата на министерството следното, за да стане министерство на образованието, науката и духовността. Да – духовността. За къде сме без дух, онзи извечен, български. Често казвате днес: духовността е в опасност. Замислете се откъде да започнете, за да се върнете при изворите. От децата, естествено,техните души са като чист бял лист, а на него толкова хубави и стойностни неща бихте написали.
А къде забравихте православието, завещано ни от дедите? Върнете го в училище, там му е мястото. Еее, имало мюсюлмани, арменци, цигани (или както ги наричате днес с модерното роми). Не можело чистото православие в този вид да влезе в класните стаи, ще има недоволни. Сакън да не развалите рахата на някой политик. Та за мене това е само оправдание. За какво отдадох сили да сътворя “Привременен устав на българското школо” и с него въведох повсеместно вероучението от първо до четвърто отделение.
Имам една мисъл, мили мои. Ще си позволя да Ви я припомня - нали ме питате. “Училището не трябва да обременява ума на ученика с много знания, то трябва да изостря ума на детето дотолкова, че то да може да стъпи на крака в живота и да може да продължи своето обучение.” Тук няма да Ви дам ключ, умни сте, проникновени сте, сами стигнете до посланието ми. Нека то Ви води в правилната посока, аз вярвам във Вас, вярвам, че сте на правилната пътека.
Скоро един мой колега, само че академик, директор на академичното издателство, което носи моето име, каза в едно интервю: “Марин Дринов е първият български учен, известен в Европа. Той е имал изключително големи контакти и кореспонденции с едни от най-големите учени. Много преди мисълта за Лисабонската стратегия Марин Дринов е прозрял идеята, основана на знанието и ученето през целия живот. За него това е било максима, която е следвал до края на дните си.” Сега ще си позволя да Ви дам един съвет: ако Вие днес, мои следовници, се движите към набелязаните цели за различните видове и нива на образование в Лисабонската стратегия и строго се придържате, то аз мога да бъда спокоен, че сте прегърнали идеята ми за учене през целия живот.
Някои от Вас ще ме попитат за пари. Аз съм възрожденец, будител, тази тема по мое време не беше актуална, чужд ми е всякакъв материализъм. Да - някои ще кажат - “Благодаря не се яде”, но поогледайте се...
Уморих се. Моля, моля...
И не се сещайте за мене само на 20 октомври.
Позволявам си на изпроводяк: ПАЗЕТЕ БЪЛГАРЩИНАТА, ЧЕ БЕЗ НЕЯ - НАКЪДЕ? БЕЗ НЕЯ НИЩО НЯМА ДА СЪЩЕСТВУВА - ДОРИ БЪЛГАРИЯ!

Автор Стоян Панчовски
__________________________

Стоян Панчовски е дългогодишен преподавател по български и литература в Панагюрище (близо четвърт век в ОУ "Проф. Марин Дринов", бил е номиниран за Учител на годината), а сега и в София. От две години преподава в Първо СОУ "Пенчо П. Славейков".

Стоян Панчовски до новия паметник на Алеко Константинов в София

Автор е на три книги. Първата - „Наший говор мил”, е посветена на панагюрския народен говор и е плод на близо 20-годишен труд. "Досега не е имало цялостен анализ на нашия диалект, и воден от родолюбиви чувства, осъзнавайки, че специфичният ни начин на изразяване си отива, Панчовски издава труда си" - пише тогава за него Марина Тричкова във в. "Оборище". Доц. д-р Лучия Антонова от Института по български език и литература е впечатлена и обещава на панагюрския учител, че изданието му ще бъде препоръчвано на студентите по Българска филология и Диалектология. Чрез тази книга Панчовски желае всеки, който се докосне до нея, да разбере написаното и да остане удовлетворен. Поставена е едновременно на научна основа, но в същото време е и безкрайно забавна. В нея има система за фонетични записвания, кратка характеристика на панагюрския народен говор, фонетични, морфологични, синтактични и лексикосемантични промени в него. Друга част е посветена на исторически пластове в лексиката на панагюрския говор. Има и проучване за турски, арабски, персийски и гръцки думи в лексиката му, както и засвидетелствани румънски думи и унгарски заемки в него. "Авторът въвежда структурите на панагюрския диалект в контекста на днешното ни битие и доказва, че това съжителство обогатява интелектуалния хоризонт на човека" - пише за нея Боян Ангелов. И още: "Панагюрският народен говор" на Стоян Панчовски е нов щрих към многообразната картина на Панагюрския край и без съмнение ще бъде ценен извор за възпитание на подрастващите в привързаност към рожденото им място, а за нас - по-възрастните - начин за възвръщане към детските спомени, огласени от благозвучната реч на дедите и бабите ни."

Книгите на Стоян Панчовски

 "Светят моите корени" (2013 г.) е втората книга на Панчовски. В нея е паметта за рода Панчовски, който има пряка връзка с Райна Княгиня. Самият Стоян сам признава, че „Славата на предците ми гали самолюбието ми и самочувствието ми хвърчи нагоре, особено в дните около Априлската буна”. Отнема му година да проследи сложните родствени връзки, воден от веруюто на любимия посател Йовков – винаги да се връщаме към изворите на живота. И изслушва десетки разкази, свързани със семейната история. Книгата съдържа десетина глави, на по-малко от 40 страници е осветена историята на още един род от Панагюрския край. "Стоян Панчовски умее да борави с пластиката на словото, на българското (панагюрското) слово, да характеризира черти от морала, поведението, труда и стремленията на средногорци – будните и предприемчиви жители на село Мечка, забелязано и овековечено от летописеца Захари Стоянов. Той има сили и талант и необходимите качества на изследовател – с вярно и точно око (и преценка) за лица и събития, факти и документи, за да възкресява имена, средата и климат."  Това пише за него акад. Благовеста Касабова (носител на националната награда за критика на името на "Нешо Бончев" през 2011 г.) по повода.
Третата книга на Панчовски е "В минало и сегашно време" и представлява литературна анкета със самата Благовеста Касабова. Книгата е отпечатана в изд. "Български писател" през 2014 г. А да се води разговор с изтъкнат събеседник като нея е благословено трудно. Автобиографичното в книгата е наситено със спомени и разсъждения за изтъкнати писатели - Георги Джагаров, Николай Хайтов, Любомир Левчев, Тончо Жечев, Първан Стефанов, Генчо Стоев, Андрей Германов, Петър Караангов... Имената са много. Те съставят творческа галерия от няколко поколения и въвеждат читателя в друга, равностойна тематична плоскост - разсъжденията на Благовеста Касабова за историята на българската литература. За хода й във времето и за протичащите в нея процеси днес. Така по страниците на тази кратка книга оживяват цветните разкази за един живот, наситен с мъдрост, творческа чувствителност, несъмнено дарование и критична самооценъчност. "Но щом приех да разговаряме - споделя Касабова пред Панчовски - значи е дошло времето да тръгна по пътя към себе си - изминат в по-голямата си част. Пътят към себе си е най-труден..."

Текст Стоян Радулов, 
използвани са части от цитираната в текста статия на Марина Тричкова във в. "Оборище", както и материали на Стоян Панчовски от личния му блог в интернет; снимки - личен архив

Банци и говорът им - обезсмъртени в книга на Иванка Уливерова

Иванка Уливерова и корицата на сборника "Банци"

Една от старите пощенски картички с изглед от село Баня в средата на ХХ век

Село Баня... "Да, всичко носи спомен... И двете замлъкнали училища, и опустелият двор на бившето стопанство, и камъните на разрушената килимарна, и с укор зеещите изпочупени прозорци на санаториумите, и призивно вдигналият сабята си, гневен на всяко покорство - дори от пиедестала на своя паметник - поп Груйо.
Времето не може и не бива да се връща назад. Но от него и от спомените ни за него може и трябва да се вземе онова, което си заслужава да остане и в днешния, и в утрешния ден на уникалното ни село. Нали искаме люляците му да ухаят и за внуците ни, и за правнуците ни, немирната Луда Яна да им шушне приказките си... Нали си мечтаем все така приседнали за отмора банци да пожелават "Приятна баня" на съселяни и гости.
Мечтаем си... А аз си мечтая и с нещо да допринеса спомените да останат живи и да крепят обичта и съпричастието към бъдещето на родното ми място."
Това е написала Иванка Уливерова като уводни думи към своя сборник "Банци. За хората и говора на с. Баня, Панагюрско" ("Ракурси", Пловдив, 2016). В него тя прави изключително успешен опит да систематизира в своеобразен речник банския говор (близък до панагюрския, естествено), както пише "с неговата образност, в значителна степен плод на житейската мъдрост и остроумие на поколения банци". "Много от думите са позабравени, но в раздумка, в лакардия току проблесне някой бисер и направи приказката свойска, нашенска, напомни за някого, за нещо и те стисне за гърлото", уточнява още авторката. И тъкмо в този неин стремеж е най-голямата ценност на томчето от малко над 200 страници.
Още в първата част на книгата, озаглавена "Пъстър свят", Иванка Уливерова е събрала прелюбопитни, съкровени, смешни и тъжни, но автентични истории от живота в село Баня, такъв, какъвто са го запомнили тя и нейни съвременници. Прочее, историите започват още от въведението "Размишления за банци и с. Баня". И ако във втората част - речникът на говоримия език в селото - може да направите справка и да се учудите дори на някои думи и фрази, то още в първата част много от тях "оживяват" и показват в пълнота и на място своето предназначение в банския говор. Задно с тях пред очите на читателя се изправят един след друг като на кинолента автентичните образи на банци. Ето я сред мъглата на минералната вода в банята баба Неша, която усмирява лудориите на децата в басейна: "Водата е лековита, когато е в покой  и се пие"... Ето го и "ороигрището" на стария мегдан, някогашния площад на селото до реката, край къщата на бае Пенчо Ковача, ведно със стария гайдар дядо Никола, склонил глава над ручилото... Ето го и "Салаша" - някогашната бира-скара, и старата поща на Брегъ, и старата лечебница до нея с незабравимия д-р Ташо Герджиков. "Ами кинотеатърът, самотен и забравен от всички, напуснат даже от дългогодишните си приятели - щъркелите! Сега само навява тъга за времето, когато пълнехме салона - като зрители, и сцената му - като артисти и певци. И той е част от спомена - ведно с веселия и неуниващ бай Васил - кинооператора... Да, всичко носи спомени..."
"Дано тази книжка попадне не само в ръцете на моите земляци, а и в други - и да е кадърна да привлече вниманието и съпричастието към бъдещето на селото ни - на село Баня, Панагюрско", пожелава си Иванка Уливерова. Пожелаваме го и ние - на нея и на всички пламенни и родовлюбени банци.
"Чат-пат"

Иванка Уливерова (вдясно) и Радка Мутева при представянето на сборника в читалището на с. Баня

От банския ѐндек до НДК

При възрастната стринка Гроздена е дошъл да я навести племенникът ѝ Нешо.
- Какво правиш, стринко, как си? - попитал той учтиво.
- Щомъ питаш. Нали видиш? Вече съм да земеш да ма натовариш и е-е там, в ѐндека. За там съм - му отговорила тя.
В това време влезнала съпругата на Нешо, която не била баненка и също любезно попитала стринката как е.
Вместо стринка Гроздена, обаче, отговорил  ѝ Нешо.
- Ами и аз това я питам, пък тя ми вика да съм я натоварел на колата и - в ѐндека.
- Че, Нешко, пък като иска - натовари я, а и мен вземи. Това НДК (ендека̀) и аз не съм го виждала - побързала да се възползва от примамливото, според нея, желание на стринката любознателната Нешкова съпруга.
Откъс от книгата "Банци" на Иванка Уливерова
Очаквайте в "Чат-пат" и още истории от нея

Дядо Славейков туря на мястото им новите, родни душмани на българина

Петко Р. Славейков*, в. „Македония“, 1871 г.
Текстът е писан преди век и половина, а все едно вчера е написан и за днес се отнася

Портрет на дядо Славейков от Иван Мърквичка

Никой народ няма в живота си толкоз и таквиз груби противоречия и несъобразности, колкото има в живота на нашия народ. Бедни материално и невежествени духом, мнозина от нас искат да се покажат, че са нещо повече, от каквото са. Облеклото на тези хора е по последната мода, а животът им – подражание на европейския. Думите им са за големи работи и желанията им клонят към високи положения. За достойнството им не питай, те се считат достойни за всичко, без най-малко приготовление и без положителни способности.
Тези хора забравят де живеят, на кой народ принадлежат и какво е състоянието на този народ. Като гледат на това състояние, те не познават и нуждите на народа, а слугуват на цели, които са почти всякога противоположни на народните.
Когато влезеш в някой български град, ти ще се смаеш пред тези български глави на европейски манер. Те ще ти говорят с някакви безразборно избрани по вестниците думи и ще се мъчат да ти внушат, че те са не като другите.
Ако бяха се спрели тези глупави претенции само на това, само на думите и дрехите, ний не бихме казали ни дума, защото всякой е свободен да живее и да се облича както ще. Но претенциите се простират по-надалеч; те се вмъкват в общите ни работи и докарват, гледай ти, лошавини. Това последното ни кара да поговорим на читателите си за тези, от тази пасмина, наши сънародници.
Като не приличат на народа по външност, тези хора си намислили, че не му приличат и по вътрешните си достойнства. Народът е за тях куп от глупави твари: а те самите са разумът и главата на тази безсмислена маса. Както главата стои над тялото, тъй и те искат да стоят над всичкия народ.
Еднъж погрешни в мислите си за себе си, тези хора на всичко ще гледат и гледат погрешно. Те понечват оттам, дето да прибират работите в ръцете си, да разправят всичко и над всичко да стоят. И тъй дохожда, че те се турят начело на обществените и народните ни дела; навсякъде почти общинските работи са в ръцете на таквизи самомнителни управители и затуй са и тъй управени и отиват толкоз добре, както ги виждаме.
Колко пътя ни се е случвало да чуеме от тези високо достойни хора, че на събранията не трябвало да се викат простите хора (народът), защото нищо не разбирали. Но, господа самоуправници, същото това, дето казвате, че народът е прост, трябва да ви кара да го приемете в събранията, щото вашите светлини да осветляват и него и да го изваждат от невежеството, за което го презират.
Ний страдахме и плакахме от едновремешните чорбаджии, но изпаднахме на по-лоши. Старите чорбаджии угаснаха на много места; на чорбаджилъкът, гледаме, че угаснува… Мястото на старите заловиха млади чорбаджии, които се носят по европейски и без да разбират от нищо европейско. Тези млади чорбаджии са, които се считат за най-достойни между българите, само и само защото са облечени по модата и знаят да лъжат много по-безсъвестно от старите чорбаджии, още и без да се причървяват; те са, които замазват очите на света с няколко книжни думи и покриват с думите си най-дебелото невежество в делата на обществото; те са, които употребяват общите работи за средства към високи положения; те са, които напущат скромните, но почетните си занятия за чорбаджилъка и за месечните заплати: от тях са, които подкопават желания и стремления, за да спечелят благоволението на началството и да станат стражари на народа си; те са, които отстраняват днес народа от общите работи и които показват едно тираническо своеволие. С една дума, те са, които висят днес на врата на народа наместо старите до вчера чорбаджии.
Когато сравни человек делата на старите чорбаджии-изедници с делата на младите чорбаджии-модници, у последните ще се намерят по-големи мерзости.
Злините на старите чорбаджии рядко са закачали повече от една община, но злините на днешните чорбаджии закачат цял народ. Безмерното честолюбие на тези чорбаджии се простира на всичките работи и всичко закача: общите дела на цял народ, вестникарството, училищата, черковните дела – всичко подпада по тяхното злоупотребление, от всичко строят подножието на своето въздигание.
Инак не може и да бъде. Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те искат да живеят не по заслугите си и достойнствата си, а по примера на по-горните от тях, тогаз не ще съмнение, че всичката им деятелност ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и големи заплати без положителни достойнства, те трябва да употребяват в дело най-долните качества като: лъжа, лицемерие и други, още по-добри от тях.
Да са малко теготиите на народа, та трябва и самите синове, които е той родил, да го натоварят с още нови? Наместо да вървим с народа и да споделяме всичките му нужди и лишения, наместо да му помагаме с всичките си сили в удовлетворението на нуждите и в облекчението на лишенията му, ний оставяме народа в калът, а сами се въздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му. За да живеем като по-горните, ний правим всякакви мерзости и съсипваме цял народ. Ний не щем да знаем за състоянието на народа и не мислим – нашият живот прилича ли колко-годе с живота на народа и съгласява ли се с него.
Че нашият живот е пълно противоречие на народната патриархална простота, че нашата охолност, купена със задушавание на нравстваното чувство, е голяма несъобразеност всред народната оскъдност – за това ний не си ни помисляме. Ний искаме нам да е добре, а целият народ, ако ще, и на огън изгоря.
Ако ни слушат, ний сме най-умните в народа; а пък нямаме ни толкоз ум да разберем на какво приличаме с европейската си боя върху платното на народния живот. Имаме ум да се ползваме от лъжата, но нямаме ум да разберем, че лъжата не завожда надалеч и че благополучието от лъжа тъкожде лъжовно.
С искането си да се покажем европейци ний се явяваме добри маймуни, които вършат всичко по подражание и на които всичкото изкуство състои в някакви играчки за услаждане на зрителите-господари.
Умният човек никога не живее по примера на другите. Той всякога гледа своите средства и се съгласява с обстоятелства, които окружават народа му. За умния человек е несносно това, дето народът да живее просто и да се бори със сиромашията, а той да се гордее с модните си дрехи, с престорения си живот и незаконна разкошност. За него това не е человещина!
И несправедливо, и омразно е да ламтим за почести, за да се отделим по-скоро от народа и да се възправим над него; но неразумието не ни оставя да видим тази голяма несправедливост. Ний сме запнали нагоре и не снемаме очи да погледнем и надолу. Ний гледаме само онези, що са над нас, що са по-богати, и по-охолни, и всичките ни грижи са – как да се възкачим до тях.
Да погледнем надолу и да видим бедните и притеснените, на това не се решаваме. Ако бихме хвърляли очи надолу, ако бихме гледали по-често оскъдността до най-долните ѝ степени, тогаз ний по-малко бихме противоречили в общия живот на народа, по-малко бихме бягали подир чорбаджилъка и европеизма и по-малко бихме обременявали народа. Тогаз ний щяхме да бъдем благодарни от своето скромно положение и не щяхме да го меняваме с безсъвестност. Тогаз ний бихме имали по-голяма человещина.
Тогаз ний бихме се държали о народа с двете си ръце и никога не бихме желали да се въздигаме без него. Тогаз нашето деление от народа щеше да ни се покаже във всичката си отвратителност…
Человек не е безумно животно, но същество разумно и общежително; той не може да примине без подобните нему ни една минута. Още по-малко може той без тези, които говорят неговът език, които го обикалят от вси страни. Но като има нужда от обществото и като получава неговите помощи на всякой час, на всяка стъпка, той с това се задължава, обвързва се с длъжности към това общество. Обществото има право да чака от него изпълнението на тези длъжности и да не прощава никому тяхното пренебрежение.
Додето человек се счита член на едно общество, той трябва да дели и злото, и доброто на това общество. Който се показва член само тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и дори отива срещу неговите интереси, той не трябва да се счита за част от обществото и не трябва да се казва, че принадлежи на еди-кой си народ. Обществото трябва да отсича от себе си таквизи членове и да ги покрива с всеобщо презрение.
Просим извинение от всички онези, които не са тази пасмина, за която си позволихме да поговорим.
______________________________________

*Петко Р. Славейков е един от първите ни журналисти и най-сърцати издатели, с огромни заслуги към българското вестникарство. На това поприще той разгръща огромен просветителски и обществен потенциал. Неговият вестник „Македония“ е една от двете най-авторитетни трибуни на възрожденската ни периодика – заедно със „Свобода“ на Каравелов (но за разлика от издавания в емиграция Каравелов вестник, „Македония“ се издава в Цариград). Впрочем първата публикация на Ботев, „Майце си“, я прави именно Славейков на страниците на свой вестник. („Гайда“, 19 бр. Сетне ще попадне и той в Ботевото „Защо не съм“.) Също така единствено в. „Македония“ се осмелява да публикува некролог непосредствено след смъртта на Раковски. През живота си Славейков издава над 23 вестника и списания. Първото списание за литература - „Смесна китка“, първото женско списание - „Ружица“, първото детско списание - „Пчелица“.

Зная всичко, но не зная как живеете с истината за себе си

Дима Дюлгярова

Зная, за потните ви чела и за пулсиращите ви слепоочия, когато сте се изкачвали към върха на планината за да се насладите на най-красивата гледка в живота си - за напомпаните до пръсване с кръв вени и ожулени до кокал колене, когато сте се връщали по обратния път надолу.
Зная за мечтите ви, като разпилени мъниста от скъсана огърлица - и за онези надежди, като счупени крила на птица, които жадуват за още един полет; за всички онези зеници с цвят на кехлибар или див синчец, които няма да забравите - и за онези укоряващите, безмилостно- студени, като ледовете на Антарктида погледи, които също ще помните.
Зная колко време изгубихте, за да търсите иглата, с която да зашиете скъсаната си риза, но намерихте ножицата и си скроихте потник в най-мразовития ден от годината, само за да си докажете, че не сте от онези, които се предават лесно.
Зная, за всички лъжи: някои - малки, други - големи (но непременно осъзнати), приличащи на куршуми, с които вместо дивото животно - сте ранили най-близкия до сърцето ви човек.
Зная, за миговете в които си казвате „ Всичко свърши!“, а всъщност това е само началото; за безконечното лутане по този път, което ви изтощава до припадък и не води до никъде.
И за летните танци, любови и страсти, които отключват енергията ви и карат гените ви да стават неуправляеми зная - и за липсата на определен човек, отговорен за това сбъдване, която ви слага тежките брънки на оковите и ви кара да се чувствате закотвени и приземени.
Зная за радостта от наследниците, които дават смисъл на съществуването ви, но не заменят липсващата - другата ваша половинка, така щото да твърдите категорично, че сте си самодостатъчни.
Зная, за блажените сънища и кошмарната действителност - за непрекъснатия низ от радости и тревоги, които, ако ги броите (както беше казал някой), ще видите, че се случват по равно и непременно са  последователни.
Зная, за онези красиви мигове, когато дърпате пердето, за да пуснете светлина в дома си, когато отваряте прозорците в хладните утрини, за да посрещнете новия живот - но зная и за онези печални моменти, в които разбирате, че в тази гледка липсват не само птиците и лазурната шир. Липсва светът - онзи свят, който е отражение на самите вас... И така, вместо животът да нахлуе в стаята ви с цялата си прелест - вие издишвате срещу него вулканична пепел и го правите мрачен, непрогледен и черен... Докато телефонът не звънне и неговият стряскащ шум не ви върне обратно в телата ви.
Зная, че животът навън ще продължи да бъде все така красив, какъвто всъщност си беше и преди да дръпнете завесите, ще си остане закачен там - от външната страна на дограмата, като платно, сътворено от велик художник, което да ви напомня с пленяващите си нюанси, че очите ви заслужават тази шарена радост, и че дъгата има повече цветове, отколкото вие може да видите.
Зная за всички ваши скандали - незначителни и грандиозни; за телесните ви (среднощни) срещи - искани или отблъснати; за усмивките – породени от поривите на сърцето и за онези- ехидните и злъчните – плод на ежедневието; за сълзите, избликнали в очите ви в миг на отчаяние и за онези, които криете в сърцата си, като съкровена тайна.
Зная, за пълните вечери, празните нощи и студените утрини; за липсите на „ другите“, които са винаги помежду ви; за завивките, които мечтаят телата ви; за ревността, която е свила юмруци и блъска до синьо в главите ви; за триумфа от жалко спечелени битки, взели мимолетно надмощие в часове на самотност; за гротескната истина надвила онези по-горните; за безумието да бъдете други в стремежа си да сте себе си.....
Всичко зная!
Не зная само, как живеете с тази истина?

Дима Дюлгярова

Георги Гемиджиев - в антология на българската поезия

Георги Гемиджиев, рисунка Ст. Гарноев

Провинция
Провинцийо,
ти раждаш свобода
и временни, но огнелики столици.
На бунта с нажежената следа
писа некороновани истории.

Ти -
майко за рождение и смърт,
ти -
мъка, отчаяние и вяра!
Целувам панагюрската ти пръст,
засеяна с кости на бунтари.

Живееш в мене с огнена черта
на стреме,
екнало като камбана.
И литваш като вятър по света
с пламъците на едно въстание.

Априлий мой,
на тебе ли дължа
аз дръзката си обич към България?
Април е пак.
И никаква межда
не ме дели от твоя свят пожарен.

И славата ти като въглен жив
аз нося в родословния си корен.
И в паметта на мойта кръв тежи
априлската ми свята непокорност.

За идеала
Ти такъв остани си -
недокоснат и бял,
мое цвете лъчисто,
мой красив идеал.

Бе в простреляно знаме
и поставян на трон,
през красиви измами
оцеля от погром,
устоя зад решетки,
оживя посред кръв
и сред златните сметки
на предателска стръв.

Не затрупа с богатство
моя беден народ.
Но човешкото братство
беше твой небосвод.

Ще те пазя до края,
ако дръзне вандал
в монумент да те вае
от съвременна кал.
Ще те пазя в душата,
недокоснат и бял.
Теб - безбожно разпятие,
мой красив идеал!

Средна гора
Широкопола, широколиста, с широко сърце
и потайна, и светла като клетва хайдушка,
пазиш гордия дъх на обарутена цев
и опален куршум на комитска пушка.

Ти вековно стоиш под това висине
и вековно отглеждаш стада и овчари,
но роди и Април с хвърковати коне
и запали душите ни с бунт и пожари.

Моя Средна гора, идвам с чисти ръце,
коленича пред храма хайдушки,
до сърцето си нося обарутена цев
и опален куршум от комитска пушка.

Предреквием
Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст ще стане тленното ми тяло.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.

Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.

Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.

Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителският поглед в некролога.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още сутрин слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?

Сякаш
Отминава ноември.
Късен есенен вятър.
Сякаш
глухо безвремие
населява душата.

Много есени мои
отмиляха без време.
Сякаш
винен запой
същността ми отнема.
Не съм пленник на гордост,
не мечтая за слава.
През ръмжащо
покорство
моят ден преминава.

И кого да отмина,
и кого да забравя?
Сякаш
в лепкава глина
паметта ми остава.

И защо есента е
сън от минало лято?
Сякаш
всичко това е
тъжен миг в кръговрата.
               Сякаш.

* * *
Колко тегне една сълза?
Страшно много, ако е искрена,
непосилно, ако е мъжка.

Колко тегне една забрадка?
Страшно много, ако е черна,
непосилно, ако е майчина.

Колко тегне шепа пръст?
Страшно много, ако е свята,
непосилно, ако е родна!

Колко тегне една смърт?
Старшо много, ако е в битка,
непосилно - за свободата.

Стихове Георги Гемиджиев
(Из стихосбирката "Лирика", ИК "Кънчев и сие", София, 2006)
___________________________________

Стихове за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика

Удивително!
Удивително висока, добра и категорична е поезията на Георги Гемиджиев - този скромен на вид и държание панагюрец, който умееше да гледа изпод буйните си вежди с прозорливи и мъдри очи, но явно - и да разбира същността на нещата, на хората, на събитията, на човешката съдба и нейните проявления - доброта, героизъм, човещина...
Сега, не след като съм прочел големите му изследователски трудове, а тъкмо след като за пореден път отворих малката, скромна на вид негова стихосбирка "Лирика", разбирам, че зад пронизващо черните му очи се е криел удивителен, трескав ум (за съжаление не го познавах толкова добре, колкото е трябвало), който е обличал в почти съвършени (и като форма, и като послание) стихове всеки трепет на своята дълбока душа, на своето голямо сърце. В тази книга има изненадващи откровения, зашеметяващи послания, изключителна поезия, достойна за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика.
Ето защо и за огромно съжаление "Лирика" е не само първата, но и остава единствената поетична книга на Георги Гемиджиев. В нея Георги е събрал грижливо кътани през годините и изключително стойностни свои стихотворения. Даже си задавам въпроса дали сам е съзнавал каква точно поезия е създавал или се е самозаблуждавал и подценявал, имайки предвид прословутата му скромност.
В "Лирика" той не е известният панагюрец и филолог, журналист, историк, изследовател, общественик. В нея Георги е свободно, средногорско дете, в нея е възторжен юноша, в нея е до болка верен на себе си идеалист, в нея е влюбен, обичен мъж, в нея е признателен син на родината, на предците... Показва ни се нов, различен, красив и сияещ; и смутен, но и усмихнат; и свъсен, но и намигащ...
В поезията си, убеден съм, видно е, той е владетел на един изящен български език, при това с напълно завършен поетичен похват - а такива са малцина; владетел е на един  изключително фин, но завидно мощен, типично мъжки поетичен стил, чрез който не само отправя своите човеколюбиви и красиви внушения, но те заставя да ги осмислиш и онемееш от яснотата им.
"Георги е изключителен поет и аз съжалявам, че той не обърна повече внимание на стиховете си", сподели съпругата му Дидка Гемиджиева при една от срещите на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище. Цитирам я по памет.
Жалко. Жалко наистина, че книгата "Лирика" остава самотница в поетическите търсения (или бягства), в селенията на лирическия дух на Георги Гемиджиев. Представяте ли си - необятни селения, побрани само в една единствена и то тъничка книжка. Както при Ботев, при Дебелянов, при Далчев... "Убеждавам се — големите поети не пишат много..." Това е цитат от Дамян Дамянов, защото е прав!...А колко биха й отивали на българската поезия още няколко броеници от Гемиджиевите лирически кехлибари! Пък и ако не друго - щяхме да сме доволни да четем още наистина хубава, добра, искрена, естествена поезия. Без превземки и заврънтулки. Ей такава - проста, съвършена, чистосърдечна.

Стоян Радулов

Световна класика: Алберт Щеффен за оформянето на човека

Алберт Щеффен през 1950 г.

Природонаучният мироглед, който се опира на сетивните наблюдения на разсъдъка, води чрез своите познавателни пътища още от началото към едно противоречие. В наблюденията на външния свят, отправени към камъните, растенията, животните; към водата, облаците и небесните тела, никъде не се открива човешкото. И тези изследвания изковават формулата: природата не е човек. От друга страна обаче в човека може да бъде видяна цялата чиста природа. Той приема от земята вещественото, расте заедно с растенията и чувства като животните. Тези изследвания сами по себе си водят до извода: човек обхваща цялата природа. Човекът е природа. Природата не е човек. Следователно човекът не е човек. Значението или незначителността на такова заключение може само да ни разсмее. Въпреки това е нужно да признаем: логиката е състоятелна; ние можем да констатираме това противоречие, но не и да го отменим. Наистина, човекът, който се уповава само на сетивните наблюдения и интелекта, не е човек.
Какво е той тогава? – гласи следващият въпрос.
И агностическата природна наука отново отговаря съвсем логично: животно, надарено с интелект. И тя вярва, че може да използва аргументите на анатомията и физиологията. Това “интелигентно животно” е обособено да изучи законите на природата. То изчислява пътя на слънцето, часовете на деня, годишните времена, световните периоди. И ако тази творческа сила се означи с думата “Бог”, може да предяви претенцията, че е нещо божествено.
Законите, господстващи във вселената, са живи, но в човешкия разсъдък те са мъртви. Интелектът взима част от космическата сила, но не като съзидателна, а като разрушителна: тя развива в човешкия организъм смъртни процеси и ги пренася във външната природа (посредством техниката например). Бихме могли да кажем, че човек, който носи в себе си само природонаучното, е един унищожен бог.
Отново стигаме до потенциалното противоречие. Човекът не е човек, а едно интелигентно животно или един унищожен бог. С това са означени двете заблуди на човечеството, въздействащи така силно в днешната епоха. В миналото, когато човек е живеел без природонаучните знания, е било все още възможно, чрез своите природни способности, да остане човек; той е бил, казано на религиозен език, придружаван от Бога. Днес хората са се оставили да бъдат водени от интелекта си, който е проникнал и във възпитанието. Разсъдъкът, заложен в него още от училище, трябва да реши дали ще разглежда човека като високо развито земно създание, или като ниско паднало небесно същество; дали човек да се отдава на инстинктите (това го принизява до природата), или да го осъжда (така избягва от земята); дали човек е животно, или е ангел. И двата начина всъщност са загуба за човечеството.
Противоречието се преодолява единствено, ако човек приеме познанието, че чрез интелекта не се достига до човешката същност. Към нея принадлежи волята. Човек трябва да може да взима самостоятелни решения, без да му въздействат инстинкти (отвътре – навън) или заповеди (отвън – навътре), а само собствения му Аз. Свободата прави от човека човек. В нашата епоха той трябва да се приобщава към хората, като от своя Аз работи в свобода за качествата и способностите, имащи връзка с природните същества; за своето физическо тяло и всичко, което той изживява с него; той трябва да твори за своята душа, за мислите, чувствата и волята си, за своята цяла съдба. Всеки миг, в който иска да изостави тази своя цел, го грози заплахата да загуби в хода на развитието придобитата си човечност.
Когато той обаче превърне природата, която носи в себе си, във високо развита, постига съвсем друго отношение към външната вселена; той се прави сам инструмент, за да възприеме природата не само като станала, но и като ставаща. Той приема част от нейните жизнени, а не само от нейните смъртни процеси; той е сам вътре в творческия порив и вече по никакъв начин не може да се каже, че не е в природата; защото той живее със своите собствени творчески сили в нея, издигнал себе си в по-висша степен.

Алберт Щеффен

______________________________
Алберт Щеффен е роден през 1884 г. във Винау, Швейцария. Записва медицина в Женева, където се запознава с творчеството на Ницше и Достоевски, но завършва история, социални науки и история на изкуството в Цюрих. Там написва и първия си роман “От Алоис и Верелше”, издаден през 1906 г. от издателство “Фишер” в Германия. В Берлин Щеффен се запознава с трудностите на живота в големия град и придобива трансцедентния опит, че всеки човек носи в себе си злото. Преобразуването на злото в добро става една от най-важните му задачи като поет. През 1907 г. се запознава в Швейцария с Рудолф Щайнер и започва обучението си по антропософия. По негово желание от 1921 до края на живота си през 1963 г. Алберт е главен редактор на седмичното списание “Гьотеанум”, а от 1925 г. е и председател на Всеобщото антропософско общество.

Априлското въстание - апотеозът на панагюрци

След героична и упорита 10-дневна борба Панагюрище пада на 30 април под ударите на турската войска. Започва погромът на Априлското въстание

Но по-важното е, че въстанието доказва на Европа и света, че България трябва да бъде свободна и предизвиква Освободителната война. Така на 30 декември 1877 г. руските войски начело с ген. Дендевил и кап. Галперт освобождават Панагюрище. Подкрепят ги четите на Ильо Стоянов и Крайчо Самоходов.
Оборище
Днес каменна плоча на пътя между Панагюрище и с. Оборище с надпис "Пътнико! Свали шапка, макар отдалеч, поклони се, преди да отминеш!" отвежда към мястото на Първото Велико българско народно събрание.
Там на 14 април 1876 г. се събират 80 свободолюбиви българи от цялата страна, за да вземат последните решения за избухването на освободителното въстание. Паролата е "Да живей България!", клетвата е "Смърт или свобода". Паметникът там символизира това изключително единство на българите, решимостта им за мечтаната свобода, но и примера им за демократизъм, и напомня защо на българския парламент стои надписът "Съединението прави силата".
Панагюрище
Панагюрище става център на ІV Революционен окръг (Пловдивски), след като през септември 1875 г. въстанието, избухнало в България, е потушено "без никакви резултати", както пише Никола Обретенов. Тогава революционерите решават да се "използва общото въодушевление на народа и да се предизвика по-голямо въстание". Гюргевският Революционен комитет, в чийто заседания участват Георги Бенковски, Панайот Волов и Георги Икономов, разделя страната на четири такива окръга.
"Панагюрци са едни от най-здравите стълбове на общото дело", пише първият историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров. Дори векилите (старейшините) на града са членове на революционния комитет. На 7 февруари 1876 г. комитетът, създаден от Левски, се възражда и попълва с нови членове. За председател е избран Павел Бобеков, който по-късно става председател и на Привременното правителство.

Във Финджековите дюкяни при подготовката на въстанието е работилницата на черешовата артилерия – правят се черешовите топчета. Дюкяните са и средище на революционните дейци от Долна махала през април 1876.При Никола Бимбашов пък се коват ножове, ками и саби. С пари от по-заможните панагюрци се купуват пушки, пищови, барут. Търговците доставят провизии. И никой не иска пари, по думите на ковчежника Симеон Хаджикирилов – само разписка. Въстаническите униформи се шият в работилницата на Деян Белишки. Иванчо Зографина рисува 12 знамена за четите... Райна Княгиня ушива главното знаме на въстанниците...

Въстанието 
В къщата на Иван Тутев на 20 април 1876 г. с възгласите на Бенковски "Бунт! На оръжие!" преждевременно е обявено началото на въстанието в Панагюрище, насрочено иначе за 1 май. Присъстват Захари Стоянов, панагюрците Тодор Белопитов и Тома Георгиев. Причината е в "кървавото писмо", проводено по куриер от Тодор Каблешков от Копривщица, заради предателство. В Копривщица Каблешков обявява началото на въстанието и то е обявено и в Панагюрище.
Днес знаем, че чистотата на идеала и безкористието, обичта към отечеството и жертвоготовността бележат имената на българите, дръзнали да се нарекат свободни през чутовната 1876 г. Но те ще ни питат винаги дали сме достойни за техните завети, за тяхното наследство...

Стоян Радулов

Дудековата къща пази страшен спомен за драматичните събития от 30 април 1876 г.  Тогава турската войска и башибозук нахлуват в града, а в къщата се укриват жени, старци и деца. Тук Петър Щърбанов се самоубива с думите "Няма пример да се е предал някой от панагюрските борци с оръжието си. Славно свършиха панагюрци!", за да не попадне жив в ръцете на турците. Паметен знак бележи имената на загиналите в този дом, а българската  кръв и до сега личи върху дървеното вътрешно стълбище.

Четете още:

Оборище - име светиня

Без Оборище нямаше да има Епопея през април 1876-та

Знамето на априлци и тяхната Княгиня

Орчо войвода - ущедрен ратник за националната кауза 

По стъпките на Павел Бобеков - от Панагюрище до Търново

Жените в Априлското въстание - от амазонките до новомъчениците 

Априлската епопея - жертвата на панагюрци

Песента на българските камбани 

Боят настана - песен за панагюрските въстаници

 _______________________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:

За Петър Чардаков от Попинци и защо гръмва по-рано въстанието, четете тук

За Георги Зафиров - аптекар и родолюбив априлец, четете тукЗа Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци, четете тук 

За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук 

За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук 

За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

Зовът на великия час, отразен в журналистиката

Текстът е подготвен по повод годишнината от

обявяването на Балканската война

Щедри слънчеви лъчи озаряват есента на 1912 година и обещават топли и приятни дни. В столицата София животът продължава  необезпокояван, въпреки носещите се слухове за идваща война. По търговските улици „Леге”, „Мария Луиза” и  „Търговска” се носят все същите пъстри тълпи от чиновници, военни, селяни и занаятчии. Градското казино, ложите на вариетето „Нова Америка” , кафенетата „България” и „Панах”, бирариите „Червен рак” и „Батенберг” са препълнени от оживена публика. Ала опитният наблюдател ще усети наближаващата буря, която скоро ще промени изцяло привидното спокойствие. Току-що са жестоко потушени вълненията на българското население в поробена Македония. Клането в Кочани през юли 1912 г. е последното изстъпление на турските власти. В тайно приложение към Договора за приятелство между Царство България и Кралство Сърбия  от 29 февруари 1912 г.  вече е  уговорено разпределението на македонските земи между двете държави.
Няма какво повече да се чака. Това е и мнението на българските политически водачи. В анкети на вестник „Реч” от м. септември Ал. Малинов, шеф на Демократите заявява: „Въпросът за положението в Македония влиза в своята последна фаза”. На същото мнение е и д-р Н. Генадиев, шеф на Народолибералите: „Македонският въпрос узря”.
Колективната нота на Балканските правителства до Високата порта за предоставяне на автономия на Македония и Одринско е отхвърлена. Ето кратка хронология на мигновено настъпилите събития : на 17 и 18 септември е обявена мобилизация на съюзните Балкански държави, на 19 Турция отговаря със същото, на 26 септември малката Черна гора започва бойни действия, на 4 октомври Турция обявява война на съюзниците, на 5 октомври България и Гърция на свой ред се намесват във войната, последвани на 7 октомври от Сърбия.
България и престолният град София – стават имена, които най-често ще се срещат в световния печат. Предстоят звездни мигове за военната журналистика.  Ориент експрес е препълнен с военни кореспонденти от Франция, Австрия, Германия , Англия и други страни. Влакът напуска светлините на Виена и Будапеща и устремно препуска до последната спирка – Белград. Оттам в тъмнините по пътя към София започва неизвестността, която съпътства войната. Ръководството на Министерството на войната акредитира 110 кореспонденти на световния печат : от Русия - 19, от Англия – 17 , от Франция – 14, от Германия – 11 и т.н. България е представена с 12 души. Хубавата и непретенциозна столица на България приютява в пазвите на луксозния хотел „България” многобройните чужденци, които плъзват с фотоапарати и екзотични облекла из улици и учреждения. Присъствието на чуждите кореспонденти е живо описано в спомените на Симеон Радев. Всички са поразени от едно: посрещането на войната с толкова радост. Един френски журналист се удивлява: „Този народ чака да се бие както се чака голям празник „Тук е събран цветът на световната журналистика, като колоритният Людовик Нодо от „Льо Журнал”, посетил през 1902 г. Македония и драматично описал робското тегло на българското  население, интелигентният Рене Пюо от парижкия вестник "Льо Тан" , приятелят на България Джеймс Баучър от „Таймс” , Хенри Невинсон от „Дейли Кроникъл” , В. И. Немирович-Данченко от „Русское слово” , Ал. Пиленко – известният професор по патентно право от „Новое время”. За всички войната е средство да докажат новинарският си талант и да се прочуят. Българското правителство установява Цензурна секция към Щаба на армията. Молби за приемане за цензори подават видни учени и писатели: Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Балабанов, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Венелин Ганев и др. Верни на патриотичният си дълг, те ще проявят изключителна строгост и нерядко ще имат конфликти с нетърпеливите и напористи чуждестранни кореспонденти. За да се опази военната тайна, журналистите не получават позволение да присъстват в началото на бойните действия.  На 7 октомври е разрешено заминаването им за Стара Загора, където е разположена Главната квартира на действащата армия. Но и тук, кореспондентите са задържани и едва по-късно ще имат открит лист за влизане в завзетите територии.
Очертават се два бойни театъра: Тракийски и Македонски. Главните сили на българите са разположени на Тракийския фронт, където ще са най-кървавите сражения. Тук  воюват три бойни армии: Първа с началник ген. Кутинчев, Втора под ръководството на ген. Вазов – за действия срещу Одринската крепост и Трета под командването на ген. Радко Димитриев. Последната е била скрита от противника, за нанасяне на главния удар. Цялата дължина на фронта е 120 км. Общо съюзниците разполагат с 895 000 армия с 1778 оръдия, срещу 645 000 противникова армия с 1412 оръдия.
Какво е състоянието на българската журналистика по това време? Вестниците вече са завоювали значително място в общественото съзнание. Чисто партийните издания  отсъпват място на новинарските. Новината става търсен продукт и от  нейната своевременност и достоверност зависи престижът и тиражът на вестника. Той  прониква до всички обществени слоеве и е  лесно достъпен. През 1900 г. Стоян Шангов създава „Вечерна поща”, по-късно излиза вестник „Дневник”, на който от 1908 г. е собственик Атанас Дамянов. Съществуват и партийно оцветеният „Ден” /Цанковисти/ , „Камбана” /близък до Широките социалисти/, „Реч” /клонящ към Народняците/, „Воля” /Стамболовисти/. Големият шанс на българската журналистика е появата на Стефан Танев /1888 – 1950/. Едва двадесет годишен, на 15 октомври 1908 г. той започва като  репортер на „Дневник”. Идеята за създаване на вестник „Утро” се ражда в новогодишната нощ на1911 г.  Във олелията  на тази бурна нощ, след изпито немоверно количество шампанско, Танев успява да убеди Атанас Дамянов, да  започне  издаването на нов вестник - „Утро”. Той  е замислен  по подобие на парижкия „Матен”. Първият брой излиза на 1 февруари 1911 г. Това е първият сутрешен новинарски вестник, излизал неизменно до 9 септември 1944 г.  
„Никога не съм спал повече от четири часа на денонощие. „Утро” се беше превърнало в нещо повече от моята плът и кръв, в живот на моя живот, свързани неразривно един с друг” – си спомня по- късно Стефан Танев, уви вече в килиите на Софийския централен затвор.
Но да се върнем към Балканската война. Военните действия се развиват светкавично.
На 5 октомври І и ІІІ армия настъпват към Лозенград, на 10 октомври нашите войски с команда „На нож!” отблъскват турската армия, на следващия ден в 11, 30 ч. българските части навлизат в Лозенград. След два дни следва ново настъпление и на 14 октомври съединените войски на І и ІІІ армия превземат Люлебургас. На 31 октомври българските войски са пред силно укрепената позиция на Чаталджа.  Тук нашите войски се спират и след тежки загуби от двете страни, започва холерна инфекция. На 20 ноеври до гара Чаталджа се сключва примирие. Изключителните победи на българите са безспорни.
Тези славни времена никога повече няма да се повторят в българската история. Сравнен с другите, младият вестник „Утро” най-добре отразява събитията. Под главата на вестника /изработена от художника Петър Морозов/, с едър шрифт са набрани заглавия, грабващи вниманието с последните новини. Във всеки брой има рисунка, изобразяваща последните събития. Получава се една разнообразна картинна хроника на войната. Ето  примери взети от големите по размер страници на всекидневника.
В бр. 611 от 12 октомври, на рисунка е изобразено  тържественото влизане с военна музика на нашите войски в Мустафа паша /днес Свиленград /.

Точно този момент описва фон Мах  в своя кореспонденция до „ Кьолнише цайтунг”: „ През селището непрекъснато маршируват войски. Песен в такт отеква от техните редици а гайдата ручи между тях... Те вече скоро се скриват от взора и слуха, а в далечината от Одрин, приглушено гърмят оръдията".
Следващият брой 612 от 13 октомври съобщава славна новина - падането на Лозенград –
На другия ден се дават подробности по заемането на града.



Лозенград е важен транспортен възел, на западната страна на Странджа, с 30 000 жители, предимно  българи. От 1859 г. тук има класно училище, през 1860г. гръцкият владика е изгонен, тук българщината винаги е била много силна. 
В брой 620 от 21 октомври изобразява момент преди атаката „На нож!„



Този завършващ удар е чисто българско изобретение и е в основата на големите победи . „Войникът се хвърля с такова настървление, което граничи с лудостта” – съобщава английското списание „График”.
Картата поместена в бр. 635 от 5 ноември показва турските укрепления при Чаталджа.



Тук е най-тясната част на Цариградския полуостров / 28 км/, само на 40 км от Цариград.
Близостта до столицата на Османската империя поражда силна патриотична еуфория. Израз на това е публикуваният в бр. 645 от 15 ноември боен марш „Пред Цариград”.


Младостта на Стефан Танев съвпада с младостта на нашата журналистика. „Утро” се превръща в еталон на новинарството, тиражът му расте и достига до 320 000. В по- късни времена вестникът несправедливо е обявен за жълт и фашистки, а неуморният му редактор умира в затвора.
Многобройните чуждестранни кореспонденти имат вълнуващи преживелици с българските войски. Те ще издадат книги, някои от тях илюстрирани с карти и фотографии, в които ще опишат героизмът на българите. Един от тях, проф. Александър Пиленко пише : „ Аз потеглих на война с ярко изразено българофилско настроение. Завърнах се буквално възхитен от българската доблест и българското гостоприемство „ .
В книгата си, той публикува интересен снимков материал от войната.
Нашият разказ за Балканската война приключи до подстъпите към Чаталджа. Какво се случва след това? Уви, историята  не е милостива.  Героизмът  не винаги определя последния изход. Краят на всичко, е изразен лапидарно от Стоян Михайловски в стихотворението „История на Балканската война в двадесет и четири думи”:
Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слова.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бясен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.

Текст Тони Зарев, илюстрации от архива на автора
© Всички права запазени!

3 март: Паметта надвива времето

3-ти март! 
Днес всичко българско трябва да коленичи! Днес е Великият Ден на Българската благодарност! Най-отвратителата беда за душата, според мен, е неблагодарността. Неблагодарност към майката, към бащата, към братя и сестри, близки, приятели и другари, към деди и прадеди, към Учителя, към Благодетеля, и най-сетне - към “малкото отечество”, малко и свидно, което всеки има и носи от детството си, до голямото Отечество - към Отечеството на всички, които все още се имат българи! Непростим грях е неблагодарността към ония, дарили ни живот – тяло и дух, осенили ни с животворящата светлина на обичта и доверието, и като така, сторили ни свободни!
Емилиян Станев пише: “Всеки народ и всяко Отечество са създадени от праха на мъртвите.” Недопустимо е това да се забравя! “Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива”, изповядва, сякаш го допълва, писателят Иван Паунòвски.
Паметта! А имаме ли я?
С риск да засегна някои височайши особи, не мога да не спомена за два случая на “загуба” на памет и на не по-срамна загуба на благодарност. Един пръв наш държавен мъж, захленчи, засополиви се, преди време, че видите ли, цитирам по памет – Свободата на българите от османско владичество, не била дошла по най-добрия, най-достойния начин. Санким, дошла е по позорен!? Ще попитам: А имало ли е, в ония години, друг начин? И какъв е той? Докторът не си прави труда да го посочи? Кои от Великите сили, питам, след провала на Цариградската конференция, заплакаха за роба? И кои “скокнаха” в наша защита? Една единствена! И нейният велик народ. Една! За нея Вазов пише с вдъхновено, влажно от сълза, перо:
“ ... затуй зовеш се ти С в е т а,
затуй те любим кат баща
и чакаме като месия:
затуй си ти Р у с и я !" (22 ноемврий 1876”)
Една друга ”Велика” Сила, когато руските бойни знамена се вееха при Сан Стефано, под напора на морския вятър, а във въздуха хвърчаха фуражки и драгунски папахи, когато конете тръпнеха под призивните тържествени звуци на полковите тръби, тази велика сила, прати нота до руския император, че ако полковете стъпят в Константинопол, в Златния рог ще ги посрещнат оръдията на корабите от Армадата на Обединеното Кралство, но не за да ги приветстват. Този е “приноса” за нашата Свобода, за който хленчи бившия ни държавен глава. Този е приноса, който същата година тази велика сила, заедно с още други, на Берлинския конгрес има за разсичане тялото на Отечеството ни на пет части, което тяло и днес кърви.
Ще ми се да спомена думите, изречени от други, че народ, който губи историческата си памет, губи бъдещето си!
С прискърбие и гняв ще напомня, че един сегашен наш първенец, само преди година, на 3 март, не спомена нито веднъж в “речта“ си “туй име свято, родно, мило! “ И не поради загуба на памет, не, а поради унижаващо националното ни достойнство раболепие, в угодничество на една “нова” Велика сила. И тоз човек заяви, че сам пише речите си и се гордее с това!!!
Той обиди, в слепотата си, един велик, достоен, състрадателен народ. Тоя народ, начело с най-великите си умове и пророци, ще спомена само едни Достоевски, Толстой и Тургенев, и още колко, колко, под призивния тътен на камбаните на Иссакиевския Събор, се вдигна единствен, вдигна се единен, за българската кауза – идеала на Свободата! И синовете и дъщерите му легнаха в топлия чернозем и по белите скали и “орляци” на снежния Балкан, завинаги. В братска земя. Тоя човек зачерта безумно свещената братска кръв, пролята за нас, за децата, за внуците ни! Кощунство и безумие, уви, на държавен глава.
Не мога да отмина това, аз съм унизен, душата ми е поругана. Гаврата с националните светини е непростима! Някой трябва да отрие тоя срам.
Ето защо, днес, Аз, от свое име, от името на предците си, проляли кръв за тая наша Свобода, от името на децата и внуците ми, заедно с приятелите и другарите, прося прошка от руския народ, за нанесената му дъблока и незаслужена обида! Простете, братя и сестри! И на “онез”, простете!? Те не знаят какво вършат!
Българите още не сме загубили душите си! Днешният ден, изгаря паметтта ни! Защото още Вазов, сви венеца на признателността ни, като изрече пророческите думи:
“ Русия ! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!”
Какво да прошепне моята, българската ми душа, днес!?
Покайно се моля. Сълзата Ми е за вас! Сълзата Ни е за вас!
Поклон! Вечная Память! И Вечная Слава!

Текст Михаил Гунчев, 18 януарий 2013, Стрелча
Снимки Нина Радулова, връх Шипка, Стара планина

Навръх 3 март
Запънал лък на ъгъла на българската твърд,
коси развял, без злъч – дълбок като отшелник,
тъжиш под вятъра на свободата дръзка,
Ти, празник мой, мой сдържан делник!
Плътта ти, като пъпна връв, с безсъния е дълга,
и древният й въглен стопля нощите огромни,
щом чувам още “Аз съм българче, …!” –
да срича внучето ми, когато те запомня.
Ти, звук и образ, мой съдник малък, не умирай,
от мама, с млякото й тъмно, което суках – завещан!
Покръстен, на бунта в свилата зелена те съзирам,
но не на “Смърт!”, за сладък дълг съм днеска призован.
… Ах, оня рът, от слава - на възбог висок и тръпен
от словата стръмни – “Млади опълченци,
венчайте България …!”, ах, тътне още бойният ти тъпан,
под кърваво венчило главил деди ми – младоженци …
И все такъв, звънлив като бакър – непостижим за чужденеца,с дъха на дъб и в ритъма на ръченица разлюляна,
ти, рошаво орле, трънливо слънце, дивиш на звуците венеца
и бдиш над нас, прострял криле, като Бъл-Кана.
О, зная, зная – златната ти древност е прадълга,
кръвта й ще отмие дните ми, които просветляват.
Ушите ми, със пръст, като с жълтици пълни,
все – “Аз съм българче!”,
ще чуват, че срича Времето, което се задава.
 
Стихове Михаил Гунчев 

Три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов

"Натюрморт с изгаснала Свещ, затворена Книга, отворен Пъпеш и сянка на Тиква", художник Нистор Хаинов

"Натюрморт със сирене и жадна мишка", художник Нистор Хаинов

"Натюрморт с просто, пробито гърне и мъждукащо газениче", художник Нистор Хаинов

Когато ненадейно ми докривее, т.е. уравненията ми нещо не се получават, или просто изпитам необходимостта да избягам от сложната алгебра на ежедневието си, освен да се заровя в добра книга, да се удавя в хубава музика или да избягам в красив и умен филм, се случва да потъна в албумите, спомените или мислите - я моите, я на моите приятели. Щастлив съм, че в житейската си геометрия съм се докоснал за малко или много до изключителни люде.
По една такава допирателна наскоро ме застигнаха "на един дъх" три удивителни натюрморта и една "импресия" на панагюрския художник Нистор Хаинов. Впечатлиха ме не само идеите му, вплетени в този инак доста пренебрегван жанр на "застиналия живот" в изобразителното изкуство, но най-вече факта, че в тях нямаше нищо застинало. Както казва самият Нистор на едно място: "Когато "пъпешите" се "отворят" и сенките на "тиквите" ни стряскат, тогава книгите престават да говорят, а пламъчето в нас угасва"... Пък и имената на тези картини ми зазвучаха като малки, симпатични кантати. И тук Нистор е отново прав: "Живописта е мълчалива поезия". А неговата е на всичкото отгоре сюжетна и води дори към публицистични разсъждения... (Но за това друг път - б.а.)

Текст Стоян Радулов по три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов

"На един дъх", художник Нистор Хаинов

За вярата, поезията и романтиката, с които невидимият свят на Дядо Коледа съществува

Малката Вирджиния, писмото й и Франсис П. Чърч

През декември 1897 година в редакцията на вестник "New York Sun" се получава писмо от едно 8-годишно момиченце, което моли авторитетният вестник да отговори на въпроса: "Има ли наистина Дядо Коледа?"... Това е малката Вирджиния О`Ханлън, която първо пита баща си дали наистина има дядо Коледа. Детето започва да се съмнява в съществуването на брадатия старец, когато нейните приятели ѝ казват, че той не съществува. Филип предлага на дъщеря си да пише на известния по онова време в Ню Йорк вестник, като ѝ казва, че „ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“. Той вероятно се е опитвал да избегне пряк отговор, но Филип несъзнателно дава възможност на редактора на вестника Франсис П. Чърч да повдигне простичкия въпрос и да отговори, разгръщайки сложните му философски страни.
Чърч е кореспондент по време на Американската гражданската война. Тогава той наблюдава голямото страдание, липсата на надежда и вяра в по-голямата част от обществото. Макар статията, която Чърч написва, да е напечатана на лошо място в страница от вестника (под новина за ново изобретение - безверижно колело), посланието на текста стига до сърцата на всички, които го прочитат. Един век по-късно статията остава най-печатаната статия в който и да е вестник на английски език
Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О'Ханлън:
"Драги редакторе,
аз съм на осем години. Някои от моите малки приятели казват, че Дядо Коледа не съществува. Моля Ви, кажете ми истината, има ли Дядо Коледа?
Вирджиния О' Ханлън"
Отговорът на Франсис П. Чърч:
"Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на възрастта, а именно - не вярват, ако не видят. Мислят, че ако техните очи не виждат нещо, то не съществува. Всеки ум, Вирджиния - и на големите хора, и на децата е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Фактът, че той съществува е толкова сигурен, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде, и нещо повече - че носят красота и радост в живота. Уви, колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществуване. Без тях ние нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното, а светлината, с която детството озарява света, ще угасне.
Да не вярваш в Дядо Коледа?
Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в Коледната вечер, за да хване Дядо Коледа, но дори да не го видиш как влиза през комина, това не означава, че той не съществува. Това не е знак, че няма Дядо Коледа. Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да го разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-могъщите хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно... Нямало Дядо Коледа?
Благодарим ти, Господи, че той е жив и ще живее винаги, дори след хиляди години, Вирджиния! Нещо повече, след десет пъти по десет хиляди години той ще продължи да носи радост на детското сърце."