"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите


За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков