Павел Бобеков е най-големият син в бедно панагюрско семейство. Завършва класното училище в града при учител Найден Попстоянов като един от най-добрите ученици. През 1864 г. е пратен да учи в Цариград, вероятно в Роберт колеж. През 1866 г. почива баща му. През 1870 г. се записва в султанското военно-медицинско училище. Там се запознава с други будни български младежи. През 1874 г. е принуден да прекъсне обучението си и да се върне в родния град, за да поддържа семейството си.
Доброто му образование (знаел е френски, гръцки, руски и вероятно английски език) е причина да бъде издигнат като главен учител на панагюрското класно училище и председател на читалището. Уважаван е от съгражданите си за добрия си характер и висока култура.
След пристигането на Георги Бенковски във въстановения революционен комитет на Панагюрище влиза и Бобеков и скоро застава на чело. Преди началото на въстанието той е единодушно избран за хилядник на панагюрци и изпълнява ролята с достойнство.
След потушаване на въстанието успява да избяга във Влашко, след което участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г., заедно с Иван Аджиенов от Казанлък издават българския вестник "Секидневний новинар" в Букурещ, на който Бобеков е първи редактор.
При обявяването на Руско-турската война Павел Бобеков се записва като доброволец и е зачислен при щаба на генерал Гурко. При Велико Търново заболява от тиф. Умира в прегръдките на майка си на 29 октомври 1877 и бива погребан в Търново.
Иван Радулов (в дясно) като Павел Бобеков |
Павел Бобеков е единственият панагюрец сред апостолите на Априлското въстание през 1876 г. от Четвърти революционен окръг - Панагюрският. Не само поради тази причина обаче неговият образ винаги ме е запленявал. А и защото баща ми - Иван Радулов - не веднъж е влизал в неговия образ по време на възстановките на въстанието, които се правеха в недалечното минало в Панагюрище.
Тази причина, битността ми на журналист, а и 130-годишнината от смъртта на Бобеков, която бе отбелязана на 29 октомври 2007 г. ме накараха да предприема едно вълнуващо пътуване до любимия град Велико Търново. За да открия неизвестния гроб на революционера. И да му се поклоня.
По стъпките на Павел Бобеков в ТърновоТази причина, битността ми на журналист, а и 130-годишнината от смъртта на Бобеков, която бе отбелязана на 29 октомври 2007 г. ме накараха да предприема едно вълнуващо пътуване до любимия град Велико Търново. За да открия неизвестния гроб на революционера. И да му се поклоня.
Стъпките ми отекват по кълдаръма на улица “Въстаническа”. Слънчевият ден хвърля живописни сенки по стария град на Велико Търново. Зад гърба ми е останала Самоводската чаршия – сърцето на Старо Търново - с паметника и родната къща на Емилиян Станев.
Стъпките ми имат цел. Поглеждайки към синьото небе, забелязвам камбанарията на църквата “Св. Никола Чудотворец”. И току под нея, в малка градинка, се открива малък барелеф върху родопски гранит с надпис “Аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна... Павел Бобеков”. Това е.
Дворът на църквата "Св. Никола" в Търново |
“Камбаните пеят...”
130 години след това обаче мястото на гроба не е точно определено и все още е така. Изминалите десетилетия са отнели възможността да се поклоним над костите му. Някъде тук е, каза ми тогава отец Славчо и ръката му прави полукръг из двора, където сред рози и гербери се подаваха надгробни обелиски.
Търновци обаче намират начин всички признателни българи да могат да поставят цветя пред една от своите светини. На 25 април 1996 г. по инициатива на местния културен отдел към общината пред храма “Св. Никола” е издигнат паметник на Павел Бобеков. Гранитът е донесен от Малко Търново. Тогавашният НИПК към Министерство на културата, местната структура на Общобългарския комитет “Васил Левски” и Висшето военно общовойсково училище “Васил Левски” помагат на община Велико Търново паметникът да бъде поставен навръх 120-годишнината от Априлското въстание. Привлечени са скулпторът Панайот Димитров и архитектът Теофил Теофилов - това разбирам от Марин Маринов, специалист в отдел “Културно-историческо наследство” на старопрестолнината ни. На церемонията по откриването присъстват акад. Благовест Сендов, по това време председател на Народното събрание, а словото е прочетено от Илчо Димитров, тогавашният министър на образованието. Паметникът е осветен от търновският владика митрополит Григорий.
Историята наднича от всеки ъгъл на тесните и стръмни търновски улички. Самата църква “Св. Никола” е построена в периода 1836-1840 г. от майстор Иван Давдата и архитект Колю Фичето. Иконостасът и владишкият трон в нея са дело на тревненския дърворезбар Йонко Попвитанов.
От високото място, където се намира църквата, се вижда прекрасната панорама на Търново, паметникът на Асеневци, Света гора, Царевец и Трапезица. Град на царе и църкви, на възрожденци и въстаници. В този град почива и частица от Панагюрище. И няма случай, в който да съм дошъл в Търново, и да не съм се отбил дотук.
Текст и снимки Стоян Радулов
СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:
Няма коментари:
Публикуване на коментар