Дарина Дечева:
Поезията за мен е моето писмо
С черните овчици жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме
- Дарина, откога пишеш? Защо изобщо имаш нужда да записваш нещо на белия лист?
- За писането – баналният отговор е „Пиша отдавна...”. Въпросът обаче го започвам от втората му част. Пиша, защото обичам да го правя. Както и да говоря. Но писането ми е по на сърце, защото там не могат да ме прекъсват. И си пътешествам на воля. Писането за мен е едно пътешествие през белия лист. Чертая си пътища по него, пътечки, морета, шляпам си на воля с обувките из локвите, които си създавам без никакви притеснения. На белия лист нямам стени срещу мен, в които мога да се ударя, ако съм в действителността.
Пиша сравнително бързо. Понякога редактирам, но в повечето случаи редакциите ми са технически и козметични. Такива правя много пъти. Но изключително рядко променям думи, смисъл, послания. И винаги започвам писането си от една единствена дума. Нямам готови фрази, или изречения. Имам дума, която визуализирам. В повечето случаи не знам за какво сядам да пиша. Знам само, че точно тогава трябва да пиша. Случвало ми се е да пиша в автобус, върху гърба на билетче. „Пиша” е силно казано, предвид големината на билета например, но съм записвала думи, които съм улавяла във въздуха, или стрелкайки се в главата ми. Спомням си, че като малка много исках да мога да прегърна дъжда. Исках да го материализирам. И първото ми стихотворение беше точно такова – за една прегръдка на един летен дъжд. Нямах идея изобщо как ще го напиша. Просто седнах...и прегърнах дъжда.
- Защо пишеш поезия, а не нещо друго? Изобщо: какво е за теб поезията?
- Пиша и проза, но обичам поезията по една - единствена причина – поезията можеш да си я тананикаш, дори без да са ти композирали специална музика по текста. Пускаш си текста като на екран и започваш да пееш наум с цяло гърло. И докато се усетиш си свършил. Дори нямаш време да разбереш изпял ли фалшиво въображаемата песен. Пееш и...толкоз.
Винаги съм приемала писането на поезия като писмо. Поезията за мен е моето писмо. Нямам конкретни адресати. Надявам се някой също като мен да хареса моите пътечки по листовете, локвите да не му се сторят мръсни и кални и също като мен да „зашляпа” с обувки из тях. Започвам разговор, понякога диалог, в повечето случаи монолог и изобщо не подозирам докъде мога да стигна. Не искам да знам дали изобщо има някой на мястото, към което вървя. Просто „шляпам” през листа и чертая следи. Може пък някой да ги види и да ме намери по тях. Би могъл дори и да ме разбере, че даже и да ме хареса. Във всички случаи поне ще надникне, заинтригуван от шумотевицата и завойчетата върху листовете. А може би...ще чуе музика. Кой знае, може и да запее.
- Какво е твоето послание? Защо си правиш труда да занимаваш хората със себе си, а след това и с думите?
Не пиша послания – дращя следи. Дори един човек да намери следата, да тръгне по нея, да ме намери сред думите, да „пошляпа” по листовете и из локвите – значи всичко това, което правя, има смисъл. Може би ще ми кажеш: ”Ето, виждаш ли – значи занимаваш хората със себе си, щом искаш да те намерят!” Не, не е заради това. Аз не се крия. Аз съм като Джони Уокър – не спирам да вървя. Дори и сама. Разбира се, че всяка компания, особено добрата компания, ще ме зарадва, но дори да кривнат някъде из завойчетата по пътя, или им омръзне и спрат да починат – аз ще продължавам да „шляпам” из листовете.
- Защо броиш толкова много (в поезията си имаш десетки изрази на броене; броиш дните, думите, чувствата, ризите, сълзите, молитвите, луните... и какво ли още не)? Да не си някакъв своеобразен скъперник?...
- Така ли изглежда? Ужас! Сега сериозно. Броя, за да не забравям. И, за да забравям. Спирам до числото, което искам да сложа за финал. Много неща в живота си не бих искала да забравя. И много неща бих искала да не помня. А броенето е вид тренинг на паметта. Държиш я будна, когато искаш и повтаряш, повтаряш, повтаряш... И я приспиваш, когато не искаш вече да е нащрек. И пак повтаряш, повтаряш, повтаряш...Броил ли си някога овце, за да заспиш? Аз да – много пъти при това. И ефектът винаги е различен. Когато искам да заспя – заспивам някъде още на десетата. Но има и случаи, когато не заспивам и след хиляда. Така е, когато не искам да заспя. Та това е за броенето. Но не съм скъперник в никакъв случай. Дори бих казала, че съм прахосник във всяко едно отношение. Най-вече по отношение на чувства и обич. И го правя напълно съзнателно. С намерението да получа поне една трета от това, което реално давам.
- Ако трябва да се опишеш в едно изречение, какво би било то и защо?
- „Не прекалявай и в чужди паници не гледай и не посягай!”. Ще използвам за мотивация отговор на Ванга от една от книгите й: „Не искай много от живота, а само това, дека за теб е определено и драснато. На другото не ке можеш да му платиш цената!”. Не бих искала да плащам непосилни цени, защото съм сигурна, че щом няма да мога да ги платя – значи няма да мога и да ги преживея.
- Кои са съответно най-хубавият и най-страшният въпроси, които си задаваш и защо? А какви са техните отговори?
- Най-хубавият е „Ако разполагаш с един милион лева какво ще направиш най-напред?”. Тривиални и типично женски неща – повече от половината ще ги изхарча с кеф и със сигурност за щуротии. С другата ще ида най-накрая до Мачу Пикчу и до всички останали места, из които вършея мислено. А, ще си оставя и мъъъничко за черни дни. Това май потвърждава тезата ти, че съм скъперник! Шегувам се, не съм. Просто искам спокойствие, което сега определено ми липсва. Това е.
А лоши въпроси не си задавам никога. Суеверна съм в известна степен. Пък и се страхувам от отговорите, които мога да получа, или да дам. Затова по тази тема – мълчание.
- Коя е според теб най-голямата човешка добродетел? Ако не можеш да отделиш една, ми направи Топ 5...
- Първо, честност. Мразя лъжата във всичките й форми и измерения. Но долната, съзнателната, злостната лъжа. Лъгала съм за дреболии съвсем несъзнателно. Понякога не съм могла да си спомня нещо навреме, а е трябвало да реагирам на секундата. В повечето случаи съм спестявала грозни истини на хора, които обичам. Такива лъжи не ги броя. Но някой да ме излъже съзнателно, предварително обмислено и в очите най-вече, когато аз очаквам съвсем друго от него – такова нещо не прощавам. И помня като слон. Не отмъстително, в никакъв случай! Просто не забравям.
Второ, прямота. Лицемерието е нещо, което не приемам на сто процента. Не го приемам, защото не го разбирам. Ясно е, че като не го разбирам няма как и да го практикувам. Но позата, сервилността, подлизурковщината като следствия на лицемерието ме стряскат до степен на ступор. Убиват ме, честно!
Трето, трудолюбие. Не разбирам идеологията на мързеливите хора. В края, от който съм родом, навремето имало един човечец. Симеончо му викали. Малко не бил в час Симеончо, ама само малко. И като го питали: „Симеончо, какво работиш?” той доволно отговарял „Нищо.” На следващия въпрос: „Защо, Симеончо?”, отговорът бил убийствен: „Щото ми е добре!”. За това казах, че Симеончо само малко не е бил в час. Та точно това да не работи човек нищо, щото му е добре, не го разбирам. Най-вече частта „добре”. Мистерия...
Четвърто, чистоплътност. Дядо ми, лека му пръст, навремето ми казваше: „Дидке, да се вардиш, дядко, от мръсен чиляк! На кой му са мръсни ръцете – всичко му е мръсно!”. Мисля, че това мотивира отговора ми повече от всички останали думи.
Пето, способност да се слушат и другите. Това е начинът да ги разбереш – само, ако допуснеш да ги чуеш. А и могат да имат да ти казват нещо важно, което няма как да узнаеш, ако постоянно ги прекъсваш.
- Какво те накара да публикуваш - имам предвид книгите, в интернет, в медии? Какво е чувството в теб, когато си даваш сметка, че някой някъде чете твои неща, мисли за теб, споделя те?... Намираш ли еротика в това? Смяташ ли, че си душевен ексхибиционист?
- Много трудно се „навих” да публикувам. Направих го сравнително късно, ако не броим детските и ученическите ми изяви по разни конкурси, сцени, мероприятия и т.н. Съзнателно го направих едва след като издадох първата си книга. Да, давам си сметка, че някой някъде чете мои неща и мисли за тях. Но аз не се отъждествявам почти никога с лирическите си героини, така че е трудно някой да споделя с мен или мен. Но фактът, че писмото ми е стигнало до него, ме удовлетворява. Ако иска да се върне при мен – ще го направи и аз ще съм си все там, по пътечките и сред локвите. Иначе еротика ми е трудно да намирам в това, защото не смятам поезията си за еротика, в смисъл на послание. Тя е АЗ, а аз в никакъв случай не се свързвам с думата „еротика”. А що се отнася до душевния ексхибиционист...не, не мисля, че съм такава. Защото ексхибиционизмът крещи, той е показ и желание за показ. А аз просто чертая ескизи. И някъде там може би ще ме видите.
- Защо Панагюрище? Дошла си заради съпруга си - това е поводът - но защо си останала?
- Дойдох да живея в Панагюрище по една – единствена тривиална причина – омъжих се. Бях сравнително млада – на двайсет години и за мен беше важно да бъда с човека, когото обичах и продължавам да обичам. Местоположението беше и е без значение.
- Какво ти е направило впечатление в града, когато си дошла в него за първи път и какво ти прави впечатление сега?
- Нещото, което винаги ми е правило впечатление в Панагюрище е това, че панагюрци обичат корените си. Обичат да ги показват на гостите си, гордеят се с тях. Имат основания, разбира се – Панагюрище е история и слава от единия до другия край. И точно това най-много ми харесва у жителите му – принадлежността им, по-скоро усещането им за принадлежност към този град. Не ми харесват много неща, но както всяко стадо – и тук си има черни овчици. Те обаче не ми пречат. Жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме.
- Има ли нещо, с което Панагюрище се отличава осезаемо от другите населени места? Какво харесваш в него и хората му и какво не харесваш?
- Не бих искала да бъда обстоятелствена, но само ще отбележа, че точно колкото са нещата, които ме карат да живея в Панагюрище, точно толкова са и нещата, които ме карат да го напусна. Но отгоре на везната има един фактор, който я накланя в посоката да остана и той е – семейство. Семейството ми се чуства добре в Панагюрище, а аз се чувствам добре само със семейството си. Както споменах – територията не е важна в случая.
- Докъде стигат личните ти хоризонти? Въпросът ми е и за личните ти перспективи... Изобщо: поставяш ли си граници?
- Не се рамкирам, но си поставям граници по отношение на това какво искам, какво мога и какво трябва да правя. Понякога желанията не са най-подходящите за конкретна действителност и тогава рамката е неизбежна. Но в личните ми хоризонти рамкирането е недопустимо. Там е Раят, безметежният Рай. Свободия до шия. До момента, в който усетя, че някой от райските ми хоризонти не се слее с някой от бодливите върхове. И тогава или го спускам внимателно, за да не се ожули, докато не се избистри съвсем и избухне в светлина, или го повдигам, за да го опазя.
Переспективите ми са да намеря повече път до повече хора, колкото и донкихотовско да звучи. Всяка среща с нов човек е един отпечатък – върху теб и върху него. Бих искала да събера точно толкова хубави отпечатъци, колкото ще оставя. Така ще има част от мен на места, на които няма да мога да присъствам. И ще съм с хора, които няма да мога да виждам.
Когато...
- Кажи ми всички синоними на общуване, за които се сещаш? Кой от тях е най-силният?
- Ласка, допир, дума, поглед, жест, усмивка, сълза, мълчание, целувка, прегръдка. Това на прима виста. Може би ще се сетя за още, но искам да са моментните ми мисли. Най-силният – поглед. Всички останали биха могли да бъдат вкарани в роля. Очите винаги казват истината.
С черните овчици жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме
- Дарина, откога пишеш? Защо изобщо имаш нужда да записваш нещо на белия лист?
- За писането – баналният отговор е „Пиша отдавна...”. Въпросът обаче го започвам от втората му част. Пиша, защото обичам да го правя. Както и да говоря. Но писането ми е по на сърце, защото там не могат да ме прекъсват. И си пътешествам на воля. Писането за мен е едно пътешествие през белия лист. Чертая си пътища по него, пътечки, морета, шляпам си на воля с обувките из локвите, които си създавам без никакви притеснения. На белия лист нямам стени срещу мен, в които мога да се ударя, ако съм в действителността.
Пиша сравнително бързо. Понякога редактирам, но в повечето случаи редакциите ми са технически и козметични. Такива правя много пъти. Но изключително рядко променям думи, смисъл, послания. И винаги започвам писането си от една единствена дума. Нямам готови фрази, или изречения. Имам дума, която визуализирам. В повечето случаи не знам за какво сядам да пиша. Знам само, че точно тогава трябва да пиша. Случвало ми се е да пиша в автобус, върху гърба на билетче. „Пиша” е силно казано, предвид големината на билета например, но съм записвала думи, които съм улавяла във въздуха, или стрелкайки се в главата ми. Спомням си, че като малка много исках да мога да прегърна дъжда. Исках да го материализирам. И първото ми стихотворение беше точно такова – за една прегръдка на един летен дъжд. Нямах идея изобщо как ще го напиша. Просто седнах...и прегърнах дъжда.
- Защо пишеш поезия, а не нещо друго? Изобщо: какво е за теб поезията?
- Пиша и проза, но обичам поезията по една - единствена причина – поезията можеш да си я тананикаш, дори без да са ти композирали специална музика по текста. Пускаш си текста като на екран и започваш да пееш наум с цяло гърло. И докато се усетиш си свършил. Дори нямаш време да разбереш изпял ли фалшиво въображаемата песен. Пееш и...толкоз.
Винаги съм приемала писането на поезия като писмо. Поезията за мен е моето писмо. Нямам конкретни адресати. Надявам се някой също като мен да хареса моите пътечки по листовете, локвите да не му се сторят мръсни и кални и също като мен да „зашляпа” с обувки из тях. Започвам разговор, понякога диалог, в повечето случаи монолог и изобщо не подозирам докъде мога да стигна. Не искам да знам дали изобщо има някой на мястото, към което вървя. Просто „шляпам” през листа и чертая следи. Може пък някой да ги види и да ме намери по тях. Би могъл дори и да ме разбере, че даже и да ме хареса. Във всички случаи поне ще надникне, заинтригуван от шумотевицата и завойчетата върху листовете. А може би...ще чуе музика. Кой знае, може и да запее.
- Какво е твоето послание? Защо си правиш труда да занимаваш хората със себе си, а след това и с думите?
Не пиша послания – дращя следи. Дори един човек да намери следата, да тръгне по нея, да ме намери сред думите, да „пошляпа” по листовете и из локвите – значи всичко това, което правя, има смисъл. Може би ще ми кажеш: ”Ето, виждаш ли – значи занимаваш хората със себе си, щом искаш да те намерят!” Не, не е заради това. Аз не се крия. Аз съм като Джони Уокър – не спирам да вървя. Дори и сама. Разбира се, че всяка компания, особено добрата компания, ще ме зарадва, но дори да кривнат някъде из завойчетата по пътя, или им омръзне и спрат да починат – аз ще продължавам да „шляпам” из листовете.
- Защо броиш толкова много (в поезията си имаш десетки изрази на броене; броиш дните, думите, чувствата, ризите, сълзите, молитвите, луните... и какво ли още не)? Да не си някакъв своеобразен скъперник?...
- Така ли изглежда? Ужас! Сега сериозно. Броя, за да не забравям. И, за да забравям. Спирам до числото, което искам да сложа за финал. Много неща в живота си не бих искала да забравя. И много неща бих искала да не помня. А броенето е вид тренинг на паметта. Държиш я будна, когато искаш и повтаряш, повтаряш, повтаряш... И я приспиваш, когато не искаш вече да е нащрек. И пак повтаряш, повтаряш, повтаряш...Броил ли си някога овце, за да заспиш? Аз да – много пъти при това. И ефектът винаги е различен. Когато искам да заспя – заспивам някъде още на десетата. Но има и случаи, когато не заспивам и след хиляда. Така е, когато не искам да заспя. Та това е за броенето. Но не съм скъперник в никакъв случай. Дори бих казала, че съм прахосник във всяко едно отношение. Най-вече по отношение на чувства и обич. И го правя напълно съзнателно. С намерението да получа поне една трета от това, което реално давам.
- Ако трябва да се опишеш в едно изречение, какво би било то и защо?
- „Не прекалявай и в чужди паници не гледай и не посягай!”. Ще използвам за мотивация отговор на Ванга от една от книгите й: „Не искай много от живота, а само това, дека за теб е определено и драснато. На другото не ке можеш да му платиш цената!”. Не бих искала да плащам непосилни цени, защото съм сигурна, че щом няма да мога да ги платя – значи няма да мога и да ги преживея.
- Кои са съответно най-хубавият и най-страшният въпроси, които си задаваш и защо? А какви са техните отговори?
- Най-хубавият е „Ако разполагаш с един милион лева какво ще направиш най-напред?”. Тривиални и типично женски неща – повече от половината ще ги изхарча с кеф и със сигурност за щуротии. С другата ще ида най-накрая до Мачу Пикчу и до всички останали места, из които вършея мислено. А, ще си оставя и мъъъничко за черни дни. Това май потвърждава тезата ти, че съм скъперник! Шегувам се, не съм. Просто искам спокойствие, което сега определено ми липсва. Това е.
А лоши въпроси не си задавам никога. Суеверна съм в известна степен. Пък и се страхувам от отговорите, които мога да получа, или да дам. Затова по тази тема – мълчание.
- Коя е според теб най-голямата човешка добродетел? Ако не можеш да отделиш една, ми направи Топ 5...
- Първо, честност. Мразя лъжата във всичките й форми и измерения. Но долната, съзнателната, злостната лъжа. Лъгала съм за дреболии съвсем несъзнателно. Понякога не съм могла да си спомня нещо навреме, а е трябвало да реагирам на секундата. В повечето случаи съм спестявала грозни истини на хора, които обичам. Такива лъжи не ги броя. Но някой да ме излъже съзнателно, предварително обмислено и в очите най-вече, когато аз очаквам съвсем друго от него – такова нещо не прощавам. И помня като слон. Не отмъстително, в никакъв случай! Просто не забравям.
Второ, прямота. Лицемерието е нещо, което не приемам на сто процента. Не го приемам, защото не го разбирам. Ясно е, че като не го разбирам няма как и да го практикувам. Но позата, сервилността, подлизурковщината като следствия на лицемерието ме стряскат до степен на ступор. Убиват ме, честно!
Трето, трудолюбие. Не разбирам идеологията на мързеливите хора. В края, от който съм родом, навремето имало един човечец. Симеончо му викали. Малко не бил в час Симеончо, ама само малко. И като го питали: „Симеончо, какво работиш?” той доволно отговарял „Нищо.” На следващия въпрос: „Защо, Симеончо?”, отговорът бил убийствен: „Щото ми е добре!”. За това казах, че Симеончо само малко не е бил в час. Та точно това да не работи човек нищо, щото му е добре, не го разбирам. Най-вече частта „добре”. Мистерия...
Четвърто, чистоплътност. Дядо ми, лека му пръст, навремето ми казваше: „Дидке, да се вардиш, дядко, от мръсен чиляк! На кой му са мръсни ръцете – всичко му е мръсно!”. Мисля, че това мотивира отговора ми повече от всички останали думи.
Пето, способност да се слушат и другите. Това е начинът да ги разбереш – само, ако допуснеш да ги чуеш. А и могат да имат да ти казват нещо важно, което няма как да узнаеш, ако постоянно ги прекъсваш.
- Какво те накара да публикуваш - имам предвид книгите, в интернет, в медии? Какво е чувството в теб, когато си даваш сметка, че някой някъде чете твои неща, мисли за теб, споделя те?... Намираш ли еротика в това? Смяташ ли, че си душевен ексхибиционист?
- Много трудно се „навих” да публикувам. Направих го сравнително късно, ако не броим детските и ученическите ми изяви по разни конкурси, сцени, мероприятия и т.н. Съзнателно го направих едва след като издадох първата си книга. Да, давам си сметка, че някой някъде чете мои неща и мисли за тях. Но аз не се отъждествявам почти никога с лирическите си героини, така че е трудно някой да споделя с мен или мен. Но фактът, че писмото ми е стигнало до него, ме удовлетворява. Ако иска да се върне при мен – ще го направи и аз ще съм си все там, по пътечките и сред локвите. Иначе еротика ми е трудно да намирам в това, защото не смятам поезията си за еротика, в смисъл на послание. Тя е АЗ, а аз в никакъв случай не се свързвам с думата „еротика”. А що се отнася до душевния ексхибиционист...не, не мисля, че съм такава. Защото ексхибиционизмът крещи, той е показ и желание за показ. А аз просто чертая ескизи. И някъде там може би ще ме видите.
- Защо Панагюрище? Дошла си заради съпруга си - това е поводът - но защо си останала?
- Дойдох да живея в Панагюрище по една – единствена тривиална причина – омъжих се. Бях сравнително млада – на двайсет години и за мен беше важно да бъда с човека, когото обичах и продължавам да обичам. Местоположението беше и е без значение.
- Какво ти е направило впечатление в града, когато си дошла в него за първи път и какво ти прави впечатление сега?
- Нещото, което винаги ми е правило впечатление в Панагюрище е това, че панагюрци обичат корените си. Обичат да ги показват на гостите си, гордеят се с тях. Имат основания, разбира се – Панагюрище е история и слава от единия до другия край. И точно това най-много ми харесва у жителите му – принадлежността им, по-скоро усещането им за принадлежност към този град. Не ми харесват много неща, но както всяко стадо – и тук си има черни овчици. Те обаче не ми пречат. Жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме.
- Има ли нещо, с което Панагюрище се отличава осезаемо от другите населени места? Какво харесваш в него и хората му и какво не харесваш?
- Не бих искала да бъда обстоятелствена, но само ще отбележа, че точно колкото са нещата, които ме карат да живея в Панагюрище, точно толкова са и нещата, които ме карат да го напусна. Но отгоре на везната има един фактор, който я накланя в посоката да остана и той е – семейство. Семейството ми се чуства добре в Панагюрище, а аз се чувствам добре само със семейството си. Както споменах – територията не е важна в случая.
- Докъде стигат личните ти хоризонти? Въпросът ми е и за личните ти перспективи... Изобщо: поставяш ли си граници?
- Не се рамкирам, но си поставям граници по отношение на това какво искам, какво мога и какво трябва да правя. Понякога желанията не са най-подходящите за конкретна действителност и тогава рамката е неизбежна. Но в личните ми хоризонти рамкирането е недопустимо. Там е Раят, безметежният Рай. Свободия до шия. До момента, в който усетя, че някой от райските ми хоризонти не се слее с някой от бодливите върхове. И тогава или го спускам внимателно, за да не се ожули, докато не се избистри съвсем и избухне в светлина, или го повдигам, за да го опазя.
Переспективите ми са да намеря повече път до повече хора, колкото и донкихотовско да звучи. Всяка среща с нов човек е един отпечатък – върху теб и върху него. Бих искала да събера точно толкова хубави отпечатъци, колкото ще оставя. Така ще има част от мен на места, на които няма да мога да присъствам. И ще съм с хора, които няма да мога да виждам.
Когато...
- Кажи ми всички синоними на общуване, за които се сещаш? Кой от тях е най-силният?
- Ласка, допир, дума, поглед, жест, усмивка, сълза, мълчание, целувка, прегръдка. Това на прима виста. Може би ще се сетя за още, но искам да са моментните ми мисли. Най-силният – поглед. Всички останали биха могли да бъдат вкарани в роля. Очите винаги казват истината.
Интервю на Стоян Радулов, (radulov.blog.bg)
ВИЗИТКА: ДАРИНА ДЕЧЕВА
Ако я питате за биографията й „на едро”, ще ви каже: „Именувам се Дарина. Забавих се малко – има-няма трийсет и седем години. Един дъжд така здраво ме беше прегърнал в едно балканско село, че не можах да се отделя дълго време от него. После в столицата две години се стрясках от шума и се учех как да обичам хората, причинявайки им физическа болка. После малко се заплеснах по един мъж (има-няма седемнайсет години), почти толкова го играя майка-лъвица, доучвах си тук-там почти четири години, изучавах хората около себе си, отричах Фройд, колкото го приемах, тренирах разума си на търпение и очите си на привикване с чуждата мъка...”Родена е на 13 януари 1972 година в село Черни Вит, Ловешко. Това – със столицата – всъщност означава, че е завършила ЦМИ в София (сега по-известен като Медицинския колеж), специалност „Медицински лаборант”. Доучването: успяла е да вземе и бакалавърска степен по социални дейности от ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий". Но по-важното е, че пътят й в тази посока продължава. Догодина завършва и психология в ПУ "Паисий Хилендарски".
„Понаписах една-две книги между другото, - продължава Дарина, - и скълъпих за още една стихотворения. И тъй...Ако ти харесва с мен - давай да си спретнем пътешествие из листовете ми!”. Но ако искаме да сме пунктоални, няма как да не споменем въпросните книги. Едната е в съавторство - “Родени през десет” (ИК “Богианна” – София, 2006 г.). А “В съня ми бродиш” (ИК “Богианна” - София, 2007 г.) е първата й самостоятелна стихосбирка.
Третата й книга е „Дом от камъш” (И-во „Оборище” ЕООД – Панагюрище, 2009 г.). Дарина публикува още в сайтовете: „Откровения” (otkrovenia.com), „Хулите” (hulite.net), и „Стихове БГ” (stihovebg.com).
НОВИНА:
Новината от началото на 2012 година е, че следващата поетична книга на Дарина ще излезе с щемпела на "Български писател", а редактор на изданието ще бъде самата Камелия Кондова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар