"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Катя Зографова: „Никоя идеология не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров”

Ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света.

В къщата-музей на поета в Банско
Никола Вапцаров – един от новаторите в нашата литература, човек със сложна и трагична съдба. Семейството му е сред най-известните в Банско. Баща му е един от войводите в борбите за освобождението на този край, останал до 1912 г. в границите на Османската империя. По-късно е в приятелски отношения с царското семейство. Майката на Вапцаров е завършила Американския колеж у нас и развива широки културни интереси у децата си. Самият Вапцаров е възпитаник на Морското машинно училище във Варна. Надарен с жив ум и литературен талант, той би могъл да има спокоен и осигурен живот. Вместо това избира да бъде работник. И така да сподели тежкия труд, безработицата и бедността на своите герои. Да опише големите противоречия на ХХ век, да открие романтика в машините, да изрази вярата си в един по-справедлив свят. През 30-те години става член на БКП. В годините на Втората световна война, когато България е съюзник на Германия, е сред организаторите на антифашистката съпротива. Осъден е на смърт и е разстрелян на 23 юли 1942 г.
„За Вапцаров има издадени хиляди страници – и биографични, и аналитични за творчеството му – разказва в интервю за Радио България Катя Зографова, преди уредник на музея „Н. Вапцаров” в София, а днес директор на Националния литературен музей. – Преди промените у нас в популярните издания имаше предговор, в който пишеше, че съдбата е била жестока към Вапцаров приживе и щедра след смъртта му. Красиво звучи, но не е вярно, защото какво значи щедра съдба, след като Вапцаров беше превърнат в паметник... После пък, след промените от 1989-а, някои пишман Вапцароведи се опитаха да го принизят и подло да твърдят, че не заслужава да бъде в най-високия ред на литературните ни имена. Българинът е открил Вапцаров, когато са се появили неговите „Моторни песни” през 1940-а година, без тази книга да бъде забелязана от критиката, без да бъде наложена от някаква институция или от левите му съмишленици по идеи. Така че Вапцаров е открит от народа, от своите читатели и рецитатори. И това обяснява факта, че никоя идеология всъщност не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров. Той пише много топло, той е изключително хуманен в своето мислене. Когато четем стиховете му, оттам блика човечност и интимност дори когато говори за най-глобалните проблеми на историята. И точно затова е обичан, защото сякаш беседва с нас като близък приятел. Но е много дълбок, въпреки измамната простота, лекота и достъпност на стиховете си. Неслучайно е един от най-превежданите български автори. Стихотворенията му са излезли в над 40 страни, на повече от 60 езика. ”
Никола Вапцаров е единственият българин, носител на международната Почетна награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. А ЮНЕСКО обяви 2009-а за година на Вапцаров в чест на 100-годишнината от рождението му.
„Вапцаров е модерен европейски и световен поет, все по-актуален, бих казала, за младия читател – споделя Катя Зографова. – Младите хора го харесват по един много специален начин. Те са доста скептични, демотивирани, обезверени. И Вапцаров в първия момент им се струва невероятен наивник, романтик, чиито утопии не са се сбъднали. Животът все още не е станал „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Така че младите отначало леко се усмихват, четейки Вапцаров, но постепенно започват да го харесват. Защото, ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света. А той показва отчуждението между хората, всичките тези съвременни процеси на омерзение, на дехуманизация, сравнява ги с гангрена, с проказа. Но целият му живот и творчество са посветени на това, че трябва да вярваме в човека. Той дава възможност на отцеубиеца в „Песен за човека” да се преобрази, да преживее нравствен катарзис. И понеже е много талантлив автор, успява да ни убеди, че това е възможно.”
  
Източник: bnr.bg/radiobulgaria, снимки Стоян Радулов

"Многоликата българка": Ана Карима

Анна Карима
Родена през 1871 г. в Бердянск, Украйна. Учи в Шумен, Варна и София, където завършва девическа гимназия. През 1888 г. се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов, от когото има две дъщери, всяка с висока култура и дарби.
Отначало работи като учителка в Шумен, Плевен, Одрин. През 1897 г. открива първото у нас женско търговско училище. Не закъснява и първата по-крупна феминистка проява на Карима: през 1899 г. тя основава женско образователно дружество „Съзнание”, което се бори за допускане на жени до Университета. Карима е и една от основателките и първа председателка на създадения през 1901 г. Български женски съюз с печатен орган в. „Женски глас”. Кипяща от енергия, тя основава през 1908 г. нов съюз (на напредничавите жени) „Равноправие” с едноименен орган.
Когато избухва Балканската война, Карима отива на фронта като самарянка. Сред най-големите писателски успехи на Ана Карима, както твърди и Фани Попова-Мутафова, са прекрасните „Разкази на народни мотиви”.  Тези творби, както и цялостното й културно присъствие дават основание на Попова-Мутафова да я нарече „най-живописната фигура сред българските литераторки и общественички”.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006) 

Анна Карима с трите си деца: Евелина, Надежда и Иван през 1917 г.

Театър, страст моя: "От много любов" като история

Маргарита Търкаланова и Лука Карайлев
Пътуваме назад към най-силните години на театъра в Панагюрище с част от архивите, събрани от Иван Радулов, баща ми, за неговата книга, посветена на златните години на това изкуство в родното градче.
„От много любов” е една от най-успешните постановки на театралната трупа в града, която буквално пали залата на Читалище „Виделина” през сезон 1967-1968 г. По онова време към театъра в малкия град се е подхождало така, че да не отстъпва на нито един голям спектакъл в столицата. Спазва се целият творчески път по изграждането на една постановка, издават се брошури, правят се професионални снимки с фотографа на Народния театър.

Факсимилета на откъси от брошурата към постановката "От много любов"
 „Първият ми опит да напиша драма беше тъкмо пиесата „От много любов”, пише авторът й Климент Цачев.  - Написах я от инат – исках да докажа на един режисьор, че сюжетът на повестта ми „Отплата” става за драматично произведение. Повестта не написах, но излезе драмата. Тя бе приета неочаквано за мен доста прилично от зрителите, а след това поставяна и в няколко други страни.”
През 60-те Климент Цачев е около 40-годишен, обещаващ и поставян автор. Работи като редактор в Радио София, във в. „Народна младеж“, във в. „Литературен фронт“, в. „Труд“, сп. „Наша родина“, в. „Народна култура“. Завежда отдел „Белетристика“ в сп. „Пламък“ (от 1975 година). През 1955 година работи в Румъния. Специален кореспондент на в. „Народна младеж“ и в. „Литературен фронт“ в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963) и на Театър „София“ (1969-1970). Член на СБП. Автор на десетина поетични книги и на драмите „От много любов“ (1958), „Горчив залък“ (1960), „Завръщане на земята“ (1963), „Последният от отряда“ (1965), „За любовта“ (1966), „Момчетата станаха мъже“ (1966), „Наследството на бащите“ (1967), „Августовско безверие“ (1968), „Благословен живот“ (1971) и пр.
Режисьорът Лука Карайлев се спира на „От много любов” не случайно. 
„Далече от претенциите да бъде съвършена, пиесата на Климент Цачев притежава редица художествени качества, които ни дадоха основание да я включим в нашия репертоар.  „От много любов” поставя един съществен въпрос, който вълнува всички ни и който е в центъра на нашето съвремие – какви трябва да бъдем, към какво да се стремим, какви идеали ни вълнуват, за кого живеем и работим.”
Това пише Луката в брошурата към спектакъла в Панагюрище. В него един от най-обичаните местни актьори Лука Милков пресъздава образа на Боян Караджов, Елена Толева е Ана Караджова, а режисьорът Лука Карайлев влиза в ролята на техния син Владимир. Обичаната от публиката Маргарита Търкаланова пък е в ролята на дъщерята на Караджови - Юлия. Райна Чоролеева играе Катина, Йорданка Ангелова изпълнява ролята на нейната дъщеря – Люба, а Васил Славов – внукът на Юлия – Петър. Художник-проектант на пиесата на читалището в Панагюрище е Богоя Сапунджиев.

Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов

Статията "Театър, страст моя: Звездата на Маргарита" четете тук 



This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Зовът на великия час, отразен в журналистиката

Текстът е подготвен по повод годишнината от
обявяването на Балканската война
Щедри слънчеви лъчи озаряват есента на 1912 година и обещават топли и приятни дни. В столицата София животът продължава  необезпокояван, въпреки носещите се слухове за идваща война. По търговските улици „Леге”, „Мария Луиза” и  „Търговска” се носят все същите пъстри тълпи от чиновници, военни, селяни и занаятчии. Градското казино, ложите на вариетето „Нова Америка” , кафенетата „България” и „Панах”, бирариите „Червен рак” и „Батенберг” са препълнени от оживена публика. Ала опитният наблюдател ще усети наближаващата буря, която скоро ще промени изцяло привидното спокойствие. Току-що са жестоко потушени вълненията на българското население в поробена Македония. Клането в Кочани през юли 1912 г. е последното изстъпление на турските власти. В тайно приложение към Договора за приятелство между Царство България и Кралство Сърбия  от 29 февруари 1912 г.  вече е  уговорено разпределението на македонските земи между двете държави.
Няма какво повече да се чака. Това е и мнението на българските политически водачи. В анкети на вестник „Реч” от м. септември Ал. Малинов, шеф на Демократите заявява: „Въпросът за положението в Македония влиза в своята последна фаза”. На същото мнение е и д-р Н. Генадиев, шеф на Народолибералите: „Македонският въпрос узря”.
Колективната нота на Балканските правителства до Високата порта за предоставяне на автономия на Македония и Одринско е отхвърлена. Ето кратка хронология на мигновено настъпилите събития : на 17 и 18 септември е обявена мобилизация на съюзните Балкански държави, на 19 Турция отговаря със същото, на 26 септември малката Черна гора започва бойни действия, на 4 октомври Турция обявява война на съюзниците, на 5 октомври България и Гърция на свой ред се намесват във войната, последвани на 7 октомври от Сърбия.
България и престолният град София – стават имена, които най-често ще се срещат в световния печат. Предстоят звездни мигове за военната журналистика.  Ориент експрес е препълнен с военни кореспонденти от Франция, Австрия, Германия , Англия и други страни. Влакът напуска светлините на Виена и Будапеща и устремно препуска до последната спирка – Белград. Оттам в тъмнините по пътя към София започва неизвестността, която съпътства войната. Ръководството на Министерството на войната акредитира 110 кореспонденти на световния печат : от Русия - 19, от Англия – 17 , от Франция – 14, от Германия – 11 и т.н. България е представена с 12 души. Хубавата и непретенциозна столица на България приютява в пазвите на луксозния хотел „България” многобройните чужденци, които плъзват с фотоапарати и екзотични облекла из улици и учреждения. Присъствието на чуждите кореспонденти е живо описано в спомените на Симеон Радев. Всички са поразени от едно: посрещането на войната с толкова радост. Един френски журналист се удивлява: „Този народ чака да се бие както се чака голям празник „Тук е събран цветът на световната журналистика, като колоритният Людовик Нодо от „Льо Журнал”, посетил през 1902 г. Македония и драматично описал робското тегло на българското  население, интелигентният Рене Пюо от парижкия вестник "Льо Тан" , приятелят на България Джеймс Баучър от „Таймс” , Хенри Невинсон от „Дейли Кроникъл” , В. И. Немирович-Данченко от „Русское слово” , Ал. Пиленко – известният професор по патентно право от „Новое время”. За всички войната е средство да докажат новинарският си талант и да се прочуят. Българското правителство установява Цензурна секция към Щаба на армията. Молби за приемане за цензори подават видни учени и писатели: Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Балабанов, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Венелин Ганев и др. Верни на патриотичният си дълг, те ще проявят изключителна строгост и нерядко ще имат конфликти с нетърпеливите и напористи чуждестранни кореспонденти. За да се опази военната тайна, журналистите не получават позволение да присъстват в началото на бойните действия.  На 7 октомври е разрешено заминаването им за Стара Загора, където е разположена Главната квартира на действащата армия. Но и тук, кореспондентите са задържани и едва по-късно ще имат открит лист за влизане в завзетите територии.
Очертават се два бойни театъра: Тракийски и Македонски. Главните сили на българите са разположени на Тракийския фронт, където ще са най-кървавите сражения. Тук  воюват три бойни армии: Първа с началник ген. Кутинчев, Втора под ръководството на ген. Вазов – за действия срещу Одринската крепост и Трета под командването на ген. Радко Димитриев. Последната е била скрита от противника, за нанасяне на главния удар. Цялата дължина на фронта е 120 км. Общо съюзниците разполагат с 895 000 армия с 1778 оръдия, срещу 645 000 противникова армия с 1412 оръдия.
Какво е състоянието на българската журналистика по това време? Вестниците вече са завоювали значително място в общественото съзнание. Чисто партийните издания  отсъпват място на новинарските. Новината става търсен продукт и от  нейната своевременност и достоверност зависи престижът и тиражът на вестника. Той  прониква до всички обществени слоеве и е  лесно достъпен. През 1900 г. Стоян Шангов създава „Вечерна поща”, по-късно излиза вестник „Дневник”, на който от 1908 г. е собственик Атанас Дамянов. Съществуват и партийно оцветеният „Ден” /Цанковисти/ , „Камбана” /близък до Широките социалисти/, „Реч” /клонящ към Народняците/, „Воля” /Стамболовисти/. Големият шанс на българската журналистика е появата на Стефан Танев /1888 – 1950/. Едва двадесет годишен, на 15 октомври 1908 г. той започва като  репортер на „Дневник”. Идеята за създаване на вестник „Утро” се ражда в новогодишната нощ на1911 г.  Във олелията  на тази бурна нощ, след изпито немоверно количество шампанско, Танев успява да убеди Атанас Дамянов, да  започне  издаването на нов вестник - „Утро”. Той  е замислен  по подобие на парижкия „Матен”. Първият брой излиза на 1 февруари 1911 г. Това е първият сутрешен новинарски вестник, излизал неизменно до 9 септември 1944 г.  
„Никога не съм спал повече от четири часа на денонощие. „Утро” се беше превърнало в нещо повече от моята плът и кръв, в живот на моя живот, свързани неразривно един с друг” – си спомня по- късно Стефан Танев, уви вече в килиите на Софийския централен затвор.
Но да се върнем към Балканската война. Военните действия се развиват светкавично.
На 5 октомври І и ІІІ армия настъпват към Лозенград, на 10 октомври нашите войски с команда „На нож!” отблъскват турската армия, на следващия ден в 11, 30 ч. българските части навлизат в Лозенград. След два дни следва ново настъпление и на 14 октомври съединените войски на І и ІІІ армия превземат Люлебургас. На 31 октомври българските войски са пред силно укрепената позиция на Чаталджа.  Тук нашите войски се спират и след тежки загуби от двете страни, започва холерна инфекция. На 20 ноеври до гара Чаталджа се сключва примирие. Изключителните победи на българите са безспорни.
Тези славни времена никога повече няма да се повторят в българската история. Сравнен с другите, младият вестник „Утро” най-добре отразява събитията. Под главата на вестника /изработена от художника Петър Морозов/, с едър шрифт са набрани заглавия, грабващи вниманието с последните новини. Във всеки брой има рисунка, изобразяваща последните събития. Получава се една разнообразна картинна хроника на войната. Ето  примери взети от големите по размер страници на всекидневника.
В бр. 611 от 12 октомври, на рисунка е изобразено  тържественото влизане с военна музика на нашите войски в Мустафа паша /днес Свиленград /.

Точно този момент описва фон Мах  в своя кореспонденция до „ Кьолнише цайтунг”: „ През селището непрекъснато маршируват войски. Песен в такт отеква от техните редици а гайдата ручи между тях... Те вече скоро се скриват от взора и слуха, а в далечината от Одрин, приглушено гърмят оръдията".
Следващият брой 612 от 13 октомври съобщава славна новина - падането на Лозенград –
На другия ден се дават подробности по заемането на града.



Лозенград е важен транспортен възел, на западната страна на Странджа, с 30 000 жители, предимно  българи. От 1859 г. тук има класно училище, през 1860г. гръцкият владика е изгонен, тук българщината винаги е била много силна. 
В брой 620 от 21 октомври изобразява момент преди атаката „На нож!„



Този завършващ удар е чисто българско изобретение и е в основата на големите победи . „Войникът се хвърля с такова настървление, което граничи с лудостта” – съобщава английското списание „График”.
Картата поместена в бр. 635 от 5 ноември показва турските укрепления при Чаталджа.



Тук е най-тясната част на Цариградския полуостров / 28 км/, само на 40 км от Цариград.
Близостта до столицата на Османската империя поражда силна патриотична еуфория. Израз на това е публикуваният в бр. 645 от 15 ноември боен марш „Пред Цариград”.


Младостта на Стефан Танев съвпада с младостта на нашата журналистика. „Утро” се превръща в еталон на новинарството, тиражът му расте и достига до 320 000. В по- късни времена вестникът несправедливо е обявен за жълт и фашистки, а неуморният му редактор умира в затвора.
Многобройните чуждестранни кореспонденти имат вълнуващи преживелици с българските войски. Те ще издадат книги, някои от тях илюстрирани с карти и фотографии, в които ще опишат героизмът на българите. Един от тях, проф. Александър Пиленко пише : „ Аз потеглих на война с ярко изразено българофилско настроение. Завърнах се буквално възхитен от българската доблест и българското гостоприемство „ .
В книгата си, той публикува интересен снимков материал от войната.
Нашият разказ за Балканската война приключи до подстъпите към Чаталджа. Какво се случва след това? Уви, историята  не е милостива.  Героизмът  не винаги определя последния изход. Краят на всичко, е изразен лапидарно от Стоян Михайловски в стихотворението „История на Балканската война в двадесет и четири думи”:
Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слова.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бясен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.


Текст Тони Зарев, илюстрации от архива на автора
© Всички права запазени!

"Многоликата българка": Елена Николай

Елена Николай
Световната оперна прима Елена Николай  е родена в село Церово, Панагюрско, през 1905 г. Ранната бащина смърт води майка й до необходимост да поеме на 22 годишна възраст, грижата за двете си деца. Решава да замине за Франкфурт, където кара курсове за операционна медсестра.
Елена Николай е приета да следва в престижната Миланска консерватория, първа в списъка. Завършва с отличие, но без средства и е подпомогната от проф .Пинторно, човек с „неизчерпаема доброта на истински жрец на изкуството”. Известният импресарио Канела се впечатлява от великолепния й глас и й отваря „тежките двери” на престижните италиански оперни зали. Елена пее в неаполитанския театър „Сан Карло”,  за 29-годишната си кариера участва в 22  оперни сезона там. След Неапол тя пее на още редица италиански  сцени: „Верди”, „Дузе” и „Корсо” в Болоня, театър „Масимо” в Палермо, „Ла Фениче” във Венеция, „Джузепе Верди” и „Реджо” в Триест, „Реджо” в Торино. Роля след роля през 1942 г. тя се появява въодушевена  и на българска сцена в постановка на операта „Трубадур” в Народната опера. През 1943 г. Елена отново идва в България, като води малката си дъщеря – Мария-Аурора, наричана от нея… Минка.  Елена се е омъжила на 31-годишна възраст и скоро след това е преживяла ужаса да загуби първото си отроче. Съдбата я дарява с второ (Мария-Аурора), към което Елена изпитва през целия си живот чувство за вина, породена от прекалената й творческа заетост и трудното й съчетаване с майчинските задължения.
Царственият глас, скулптирана осанка и изпълнителският талант  на Елена Николай я отвеждат до великолепната ”Арена ди Верона”, където тя дебютира през 1947 г. в операта „Джоконда” на Поанкиели  пред 25 000 души!  И ролите следват една след друга: от 1947 до 1956г. тя е единствената Амнерис във Вердиевата „Аида”. Изследователят на нейния творчески път, проф. Константин Карапетров пише за нея така: ”Пределно разностранен е и стиловият обхват на интерпретаторската й дейност. Българката се изявява в предкласична, класична, романтична, веристична, експресионистична и съвременна музика, показвайки умения да вниква в стилово-жанровите особености на всяка епоха.” (Елена Николай. Второ преработено и допълнено издание., С. 1983).
Следва малко ранен, но категоричен отказ от сцената, преди гласът й да й е изневерил – през 1963 г. Елена Николай прави следваща стъпка…към киното. Снима се във филма на Виторио де Сика „Възходът”, после във филма на Дино де Лаурентис – „Моята съпруга”, в „Прелъстени и изоставени”, в „Докторът на пенсионерите” на Луиджи Дзампа. Впрочем, киното я уморява по-бързо от сцената и до края на дните си – до 1993 г.- тя се оттегля от активна творческа дейност. 

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people.

Евелина не иска хляб от влюбени момчета


* * *
Не искам хляб от влюбени момчета,
че хлябът им е обич неживяна.
Разплитам цветовете на дъгата
и пиша с тях по смуглото ти рамо.
Червено като мак мастило
разпръсква всяко нежно междуметие.
Страстта на топка се е свила
и вие във гърдите ми като вълчица.
Страхувам се от нежност и доверие,
като бодли раняват,
като грях тежат.
Една усмивка грабвам в шепи
и моля се за капчица вода
от устните ти стиснати в мълчание,
миришещи на мед и кестени.
Капанът на последната ми обич ме приклещи.
Сега ще искам прошка с чаша нежност.

Стихове от Евелина Кованджийска

Dernier / от Михаил Гунчев

                                                                                        На Никола Радев

     Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.
     Ехе-е-е, още от преди Девети, в село си имахме доктор! Селото ни не е току-така, имахме си докторче, влашки възпитаник, хъм, в Bucureşti медицина хуманна завършило – хем да ни лекува, хем, пу, пу, да ни и влашки попсува, доктор, ама доктор – чак и псувнята му лекува. (Ще вметна аз, че кум ми е притеснителен, ама много, стара школа даскал, северняк, из славното село, ще го споменем тук като Кармалин, ширнало се насред житища и лозища, та до хоризонта на световно известната Севлиевска губерния. Има туй ни селце нещо в името си като съдба, като “карма” го речи, зер, Къкринското ханче не е далеч, има обаче и “лин”, щото то си бе един съдбовно непрекипял лин, виното му младо, дето “перманентно” се разлива и опива не само селския народец, ами и гражданята из губернията, не само из Отечеството ни любезно шуполи и шета, ами и по Европата, че и отвъд океана, ако щеш, го знаят туй интелигентно вино кармалинско. Как ли се реши кумът, с тая му притеснителност интелигентна, да ми приказва за тоя им доктор, тая панта, не проумявам, но ще го слушам, сигур оня хубавец ще е наистина рядка птица, може и застрашен екземпляр да е, ама чак за изчезнал ... )
     Тоя наш доктор, “Минцо Ницков” се вика, кумец, не бе нашенец. (Ще се вмъкна пак аз, кумецът, в повестованието, за да отбележа, че името на доктора го криптографирам, но инициалите и историческата истина не са похитени. Един път ще го отбележа само с кавички тук и толкоз, да се сещаме насетне, че не си е баш както е.)
     Има-няма, до Девети и подир Девети пак, петнайсетина годинки как ни псувà из село, докато не го прибраха в София. Можеше да го “приберат” и преди да дойде Девети, щото той, в онуй време, бе спастрял “по нещо”от медикаментите и бе го провождал армаган “туй нещо” в Габровско-Севлиевския отряд, да се лекуват партизаните, ама му се размина лечението в полицията. След Девети обаче – не! При народната власт разминка няма!
     Та драгият ни доктор Минцо бе дежурен двадесет и пет часа в денонощието; като да нямаше си семейство – ни дете, ни коте, остави, ами и съпруга като да нямаше; денем, нощем – там, амбулаторията свети – хан бе, хан. Една заран, едва се развиделява, тръгнал съм пеш за града, гледам – лампата палната, чакай да се отбия, викам си, пътем за консултация. Влизам – две бабички, сгушили се на пейката, не смеят да шукнат. “Добрутро!”, “Добрутро!” Как едва си го рекохме “добрутрото”, с ряз се тресна вратата на кабинета, излетя оная ми ти хала – чула е и тя “добрутрото”, а че като ни подбара:
     - Не ще чак толкоз да ви е добро “добутрото”, щом още гурелите ви на очите, ама ми се тука бутате ... Коя от две ви е първа? Другата да трае, ама да не се напикае! Ти ма, бабо Гицке, що не си лежиш при младоженека, под чергите, ами ми си се юрнала рано-рано? Я си закопчей пазухата – още ти зее!
     - Ти пък дохторе, виж, нà, на горната устна, нещо ми кърви бая време ...
     - Как нема да ти кърви, като са ръфате и смучете по цели нощи! Ами ти, лельо Иваничке, – подмладява от раз другата бабка докторът, – да не си трудна, а, имах си хас, гледам нещо по лицето ти – нишан га че избива?
     - Пепел ти на езика, Минцко сине, майтап си чиниш, старешки нишан са тия, ама ей тук насинила съм се нещо, та да видиш ...
     - Насинил те е рано-рано чичо Петър, за добро поведение, да не му пошавваш ма, ей!? Я сваляй сукманя да видя, ами те бе, Данчо, – пита ме, – русен здравец, по росиляк бран, ти какво си го вириш тука, покрай бабите, че не си гледаш ергенлъка, да не си согрешил бе, някоя пеперуда да си хванал, че ми я носиш?
     Фамилията нали ми е “Ruseff”, (по френската транскрипция и правопис), също като на оная, бразилската президентка, наша Вилма – благородна фамилия, вехта, та чак аристократична, ей оттам прекàдя ме той на “русен”, а не “росен” здравец. Ала тая заран бе докторът цивилизован, псувня се не чу; иначе, Боже, Боже, всякоя рецепта подпечатва с псувня, да не ги изказвам, че тоз илач изказ няма; виртуоз да ги докарва, “шипка” бе, от онез чушлета лютите, на въглен пернати, броеница – край няма, те нашенци им нямаха насита и наслада. Диагнозата му точна, ама и нашата, селската, и тя по-долу не пада. И други села идваха, като за награда, да почетат тая му слава, натискат се да се врачуват, кой телом, кой духом, чак ни облазяват и завиждаха ни: “С Бога сте вечеряли, благатки с тоя ви Минцко! И приказката, и псувнята му сладка, че чак лекува!" Ей туй, нà, ако не е слава и признание народно, здраве му кажи!
     Да, ама се разчухме непредпазливо, наивно, да ти кажа, чак опасно се разчухме, та ни завидяха ония софиянци, че го прибраха. В Министерството. Да инспектирал всички болници и болни по България, щото бил годен. Как не – той от годност си е болен! По рождение и по убеждение. От годност! Той си е годен за всичко, биля небесните болници да му поверят, и Господа ще инспектира и басма няма да му цепи, нежели псувня да пожали, да спести, ще му я включи като нищо на Всевишния в рецептата, знаем си ний стоката.
     Изработили го бяхме с прякор – “Червен!” Ти се смей, ама без прякор в село никой не замръква, пази Боже, да си легне обиден! “Името ми е Червен”, взе че после кръсти оня си роман Орхан Памук, турчина, ала прякорът дето му го турихме на докторчето, наша рожба си е, с приоритет; и си е чиста мистификация, бетер роман, да не река “селска конспирация”; дали дето си бе комунист – червен и в червата; или че си е червендалест и кръвен – “меча кръв”!, че и с перчем отгоре – същи тогавашния наш Пръв министър и Отговорник – Вълко Червенков; дали щото как идеха булките на преглед, като кръв червени из кабинета се повръщат, па прихваха в забрадка и тъй зафундросани се по дома прибират, та ги свекървите им подпитват какво ще да е туй червило, дето са си го по обрàза наклепали. Знам ли? “Колегия по прякорите и авторските права” си имахме, ама нà, разпиля се по градища и по гробища, та кой да иде сега, че да ги пита.

    Хеле, кога да го изпращаме, ела да видиш – пчелна пита! Народ, народ, цялата губерния на мегдана, жужи; потоп – ама това огради, сгради общински – всичкото помляно, по прозорци, по дърветата окол, шумка де има – отгоре й изпращач, пращи, и кучетата, да ти река, и те по камъни и паметници стърчат, клечат, ох, щото той и стоката ни вардеше и почиташе, нищо че бе хуманен, та и те – мемлекет селски, да си го проводят и поскърбят с нас наедно. Сврака що е, от Калиманица чак побегнала, на кръста черковни се курдисала – да види! Сухиндолската музика, сешила се с нашата – имахме си седем-осем цигани надарени, небесата цепи – ще прокапят; китки, армагни, бохчи, бъклици, месали се мятат. И сълзи, сълзи, не може я спре, как да я потули сълзата народецът, едва ли, като че не бе провождане, ами сбогом, прощавай, като да се погребваше владика, щото той си ни беше и за поп и за владика, па макар и от вярата “medica”. Един, другоселец, с каруца, като не смогнал път да си отвори из навалицата, бързал за некъде си че куцал, разбрал-неразбрал за какво се е народът сбрал, взел че го изругал. Да вземе докторът да го чуе, че като пусна една славна и празнична псувня, пледоария!, па й тури и влашка мерудия – “futus mamalui!”, хъ, хъ, за изпроводяк, та обра точките. Народът реве, а че се и смее през сълзи. Картинка от Стоян Венев, сещай се, и трий сопола, ако си забравил!
     - Ревахте от мене, – вика ни Минцко, – ревахте, ръце бяхте вдигнали, щото ляк сладък няма, само любовта понявга сладни, тè, сега са ви сълзите истински, верòвни, че и аз ще ревна. Как да ида в София!? А? Щото тук ми и горча, ама галиба, повеч ми сладня. И какво сте ми ги надонесли тия, какво ме като мъртвец отрупвате! Какво ще отнеса от Кармалин аз в София, нищо, само детето, ... дето ми го направихте! ... Ревете, реви народе, реви горо, заедно да ревеме, “ти за твойте листе, сестро, аз за мойта младост”! (Ей такъв човек – народа на гора оприличи!) ... Реването лекува! И още по-истински ще ревнем, да знаете, как потъна там. Както сме разделени вече, че посечени. Уйдисвах ви, а че ма сайдисвахте ... Ама чуйте – ще ви аз пореввам и там дорде съм, мамка му, никой не ще назад повърна, на вратата ми щом похлопа, какво приказвам, отворена ще е жив дорде съм, дорде шавам – хич и не тропайте, да ви не ... !
     Е, кажи ми, как да не плачеш!
     Ей тъй, ... тропна съдбата ли, началството ли по масата, и ни го взеха. Ни сълзи, ни сополи дикиш хващат, нежели депутация до софиянци, не приемат, не става, властта назад не връща. Че ни осиротя “отечеството малко”, както дума адаша Радичков из Калиманица .... да не забрави да си прибере свраката.

     Сетне, трябва да беше четиридесет и девета година, петдесета ли, студент съм вече, френската филология ми се тръшнала на глава, обади ми се татко, че идват с мама. Ама защо? “Телеграма”! – не обелва дума повече! “Да ни посрещнеш!” Ами София – още в порутини, от бомбардировките. Аз – на квартира, в една стаица наедно с едно – смядовче, докторлък учи, на пъпа на булевард “Маршал Толбухин”, до зоологическата градина, току-що пак я бяха отворили, лъв наруваше нощем; квартирката – “комуналка”, тъй им тогава викаха още, по съветски тертип, не ти трябва “коробочка”, не е маршалка ами една кутийка малка, ама ни прибраха хората: дъщерята, зетя, с детенце, бившата слугиня, метреса ли, Пека, не се разбра, и тя там – на дядо Иван, Иван Попов, народния артист, маршала на театъра български; та в квартирката – ние, семейството, Пека, (тя си бе душа – “мека Мария”), дядо Иван, и той там, кажи го – маршалува, марширува, с патерицата – деветдесет и кусур, мизерува, (като всички) – “лъвище театрално” в клетка, мамата си трака – “грамфон свири, майка плаче!”
     От влака – хайде, в “Александровската”. Мама не може да стои, на ляво се люшка, тегли е, та прилегна на пейка в коридора. Тоя доктор, оня доктор, кой, кой, моля един, отказва, друг не му била смяната, трети – взе та ни привика. Тумор в мозъка. Бре! Притиснал вестибуларния апарат. Ами сега!? Ама сега “нямат място”, та по-късно да им се обадим. Ами сега? Влак няма, утре чак. Какво да ги правя, де да ги подслоня! У дядо Иван, народен човек, ама няма къде. За хотел и дума да не става – няма хотели. Татко разтреперан, от диагнозата, от всичко, не е и той на себе си, люлее се, оставил се, ослонил се на мене. Имах си аз вече и приятелка, и тя студентка, кума ти, като карамфил бе, червен, тя – русофилка и филоложка, но не им я бях още представил, не иде, няма как да водя мама там. Сетих се за нашия доктор, взехме трамвая и – в Министерството. Министерството и сега си седи там – на “Стамболийски”. Ама отдолу ни не пускат: ”Имате ли пропуск?”, нямам, “Имате ли покана?”, нямам, “Какво имате тогава?”, имам нужда, викам, нужда,  “Всички имаме нужда, кой по голяма, кой по малка!”, на хумор го избива, мене ми се плаче, “Не може!”; не може ли, сещам се за прощалното му слово, той ни е разрешил – “хич и не тропайте!", хлопвам вратата, влизам аз силом, тичам, да ме гони байчото по коридорите като си няма работа, стая еди коя си, на еди кой си етаж – беше се обадил на нашенци, та го знаех.
     -Ха, Данчо, – позна ме, – що щеш тука, какъв го дириш, да му е.. мамата?
     Същият, той е, не е мръднал, нищо че е станал и софиянец, марсианец да бе се предрешил, пак няма да сгреша аз:
     - Вас “ща”, докторе, Вашия “го диря”, – отговарям му в тон, ама “на Вие”, па му разправям. Барва той телефона, да ги прибере охраната родителите ми на сушина, че вън бе запушено и хвана да ръми. Па вади цигарена кутия и драще, нàдве-нàтри,  нещо на дъното, а че го откъсна и  ми го подава:
     - Не е джинс работата-а-а, пляв-а-а – да им го на ... , – отпраши им на ония доктори една, – Хайде пак там, ще дириш доктор, – казва го кой, – тук пише името му, ще кажеш, ако някой те спре, че ви аз пращам, мамицата им да ... ! – да не ти го цитирам аз до край, кумец, – Че ако се вдигна, кажи им, да ида – за тях “място няма да има”! Тъй им речи!
     Да видиш, кумец, трепане и треперкане! Едва влезли, търчи един: “Коя е тука Гана едикоя си? “, ченето му играе. Мама се надигна. Тъй и не смогнах да извадя цигареното дъно. А преди час само, бяхме си “на дъното”. Преглед светкавичен. Консилиум. Потвърди се диагнозата на ловешките доктори. Настаняване, места ли няма!? Бързат. Подготовки. На другия ден – нови изследвания. На третия – операция. Мама сега, като си посочи мястото на трапанацията, вика на комшийките: “Ей тая паметна плоча, наш Минцко ми я уреди, Господ здраве да му дава! Ако не би той, сега на друга плоча щяхте да ма четете!”

     Трябва да бе минала година, или две, завърших аз флиртовете изпитни с френската си университетска любов, мама цъфти, та се чак виши – “Имам си и аз вишист!”, “И снаха вишистка ми доведе, я, по руски учителка!”, “А да ми се надуват сега из село!”; та ми стегна тя една яка кошница ябълки, трети пробир, ябълка ама ябълка, на пловдивския панаир да ги покажа, ще оберат слюнките. На хазаите, на дядо Ивана – една торбица фасул, “Стрèлешки бундрàк”, мозък, заешко мъдò прощавай, – първа световна марка, те си обичаха фасула и често ни гощаваха със “съкафезника” ми, кога закъсвахме откъм храна. Има да връщам. Ще ти кажа, кумец: “Цял живот съм правил-струвал материален борч, материален дълг да нямам. Виж, моралния, моралния дълг е дорде си жив!”
     Вземаме с жената “трена”, слизаме на гарата столична, тъкъм-тъкъм, на смръкване, ей ни пред кооперацията на доктора. Чакай тук, викам на кумата. Тътря кошницата по стълбището, асансьор има, но не бил пуснат, ябълката мамина ми откъсва ръцете, звъня, едно момиченце ми отваря, подава главица иззад резето.
     - Другаря доктор Ницков диря, миличко?
      Пък то изчурулика с гласче на врабче – тъничко, ще се скъса:
     - Татко не си е дошъл още в къщи, Вие кой сте? За кого да предам?
     Обяснявам, че аз има да “предавам” – благодарност, поколон още се вика,  доземи се покланям, па тиквам кошницата под нослето му.
     - Не, не мога да приема! Не е редно, моля, татко ми е забранил, не бива!
     Ха сега! Редя му неопровержимите си аргументи: аз го моля, селото, хората, с кучетата и котките барабар, не, не, та не! Па му описвам сълзите, и горчиви, и сладки, че му просветва личицето, ала пак упорства. Накрая, реших се да прибегна до “благородната лъжа”:
     - Миличко, но твоят татко знае, че ще ви посетя, той не ти ли е казал, пропуснал е, а пък аз – по негова воля, моля, с неговото съгласие! Ако не я приемеш кошничката, ще я оставя тук, пред вратата ви!
     Слушай сега! Понаклони детето главица, като кученце, кога се чуди и диви на нещо любопитно, непознато, дето първом го среща; да му хваща ли вяра, мига с очички, заблещука влага из тях, сеща то насилието, неистината – реакция инстинктивна, пък аз – влетях  кошницата с ябълките в антрето и се спуснах през стъпало надолу.
      По средата на стълбището, не е за вярване, аха да се сблъскам с нашия! Прегръдки, какво, що, старо-ново, “Няма ли да се върнеш горе, мамка му ... ?”, ”За влака бързаме”, послъгвам и него, пък той, гледа ме хитро, пита ме за френския, викам му: “Аз вече не френски, ами и руски завърших, покрай любовта. Покрай нея, къде ще ида – руско-франкофонска колония основахме на земята стрелчанска” Пък той пак: “Няма да се качиш?”, “Да, не!”, бъркам се, и тогава, знаеш що ме попита, кумец, слушай!:
     - Как е на френски “гъз”?
     - Моля!?
     - Не се стряскай, без пардончета – “гъз”?
     Да се не стряскам аз! Стрелчани на туй, знаеш, му викат “газ”! Па му пускам едно смотано, кротко, че и свенливо “dernier”, а то ще рече “последен”, последно зърно в броеничката, последна част от тялото, ако се сещаш коя, викам му.
     - Не е това, – ръмжи, – друго е. Казвай право!
     - Добре, тогава – “derrière”.
     -А-а-а, абе ти ... !?
     - “Culle”.
     Лавирам аз с тия “деррие” и “кюль” и гадая – абе защо .... А тия думички, синоними знаеш, са си “задник”, ако щеш “дупе”. Ама му звучи пак много цивилизовано и вече се пени:
     - Не е това, не е, давай, давай, “гъз”, мамка ти ... , “гъз”!
     Е, няма къде да шавам, изцепих се аз, на раз-прас:
     - “Fessе!”
     - Тъй, най-сетне! С триста зора, с вазелин, чак ми падна феса! И знаеш ли защо те питам? Ще ти кажа: В медицината, има си термин – “фесално раждане”, не че е неестествено, ала е от най-трудните, най-опасните! Ако не се намесиш, току си отишла  майката! С младенеца барабар. Ония синковци, от оная болница, помниш ги, нали, гъзове с гъзове? Само те да са, с мед да ги намажеш, мамка им ... Ти си селско момче, внимавай, ама хубавко, да не си вкараш вестибуларния апарат в гъза. Сещаш се, учено си. А това, господинчо мой,  е зле. Ама много! За човек някой – да “пази равновесие” с гъза си, иди-доди, позор! Ала за обществото, за държавата – гибелно! Гибел! Ей с такива се давичкам откак съм тука затънал. С “фесално предлежание” се ражда новото, Данчо. И трябват ни очи, ръце и душа. Ти си учител. Запомни го! Раждайте новите хора нормално! Пази апарата си вестибуларен, да си върши работата и да си седи в главата! Винаги изправен, в правата, народната посока; това шикалкавене, шмекерии, смъкнати гащи, мамицата им мръсна на тия задници да ... – в пряк и в преносен смисъл да ги онодиш! Никакво люлеене, да му е.. мамката! А детето е право! Не е трябвало така ... Ама хайде, благодаря за ябълките – и носи много здраве на мама Гана!
     Слизам на входа, жената ме чака, бе се мръкнало съвсем:
     - Какво стана, забави се?
     - Урок по френски, мадам, обясни ми една думичка човекът! – а тя ме хваща подръка. И се притисна.

Михаил Гунчев
Стрелча, 18-21 май 2012 


"Многоликата българка": Анна Каменова

Анна Каменова с писателя Димитър Димов
Белетристката, преводачката, публицистката, пътеписката и общественичката Анна Каменова е наричана още „последната българска аристократка”. Дъщеря на политически деец, после сама „министерша”, тя живее в Русия, Англия, преброжда надлъж и нашир България. Изисканият дом на семейство Стайнови гостоприемно е приемал на своите „златорожки” срещи изявени личности на българския културен живот. А заедно със съпруга си -  акад. Петко Стайнов, осиновяват двете дъщери на роднинско семейство, чиито родители загиват при бомбардировките на семейния им дом.
Анна Каменова оставя чудесни пътеписи, вдъхновени  от лирична дарба. Едни от най-хубавите й пътеписни разкази са „В Черешово” и  „Свещените води на Делиормана”. Освен на разкази и пътеписи, лирика и мемоари, Анна Каменова е автор и на няколко романа, сред които най-известният е „Харитининият грях” (1930). Официалното признание идва по-късно: за романа си „Градът е същият” писателката е удостоена с годишната награда на Министерството на просвещението през 1934 г.
Школувана в „Златорог”, вече в ролята си на литературен критик със своя рубрика (във в. „Свободна реч”), Каменова ни оставя и ценни редове за литературни произведения, изложби, театрални постановки. Забележителна е и дългогодишната й работа в българската секция на ПЕН клуб, разчитаща, особено през времето на „Желязната завеса” на няколкото й чужди езика, тактичността и работливостта й. Една от ключовите й социални кампании е била (уви, неуспешната) инициатива да предложи поетесата  Елисавета Багряна за Нобелова награда.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Есента в розите на Робърт - от Лозена и Мария

* * *
Есента се завръща.
В прозореца - мъгла като дреб.
И се загръщам
в топлата радост -
книгата. И вазата
с цветята от теб.

Стихове Мария Бегова
Картина Лозена Муховска-Киш, "Розите на Робърт"

Журналистиката очертава контурите на отсъстващата държавност през Възраждането. А днес?

Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество.

Едва ли ще е преувеличено да се твърди, че модерната българска държава е в голяма степен съградена от българската журналистика. Такава, каквато е, тя е резултат и от усилията на стотици вестници и списания с ангажираните в тях издатели, редактори, сътрудници и упражненото върху четящата публика въздействие. Поради което пак без страх от преувеличение може да се приеме, че и постигнатите резултати, добри и лоши, славни или срамни, са отговорност и на медиите, на пресата.
Павел Бобеков, създател на първия ежедневник
Появата на български периодичен печат в средата на XIX век е онзи импулс, който след „Историята” на Паисий и последвалите просветителски усилия на ранновъзрожденски дейци като Софроний, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов, Райно Попович и мнозина други вещае напредъка и очертава модерната перспектива пред българското общество. Фотиновото списание „Любословие” (1842, 1844-1846) и Богоровите вестници „Българский орел” (1846-1847) и „Цариградски вестник”(1848-1862) , последвани от „Смесна китка” (1852) на Славейков и „Мирозрение” (1850–1851) на Иван Добровски маркират един вече засилен процес на културно сцепление и духовно единение, който след Кримската война ще намери нови хоризонти за развитие и нови гласове в изданията на Раковски („Българска дневница”, 1857, „Дунавский лебед”, 1860-1861, „Бъдущност”, 1864), Драган Цанков („България”, 1859-1863), Славейков (”Гайда”,1863-1867, и „Македония”, 1866-1872), Тодор Бурмов (”Съветник”,1863-1865), а също и в публицистичната дейност на възрожденци като Никола Михайловски, Найден Геров, Тодор Икономов, Димитър Мутев, д-р Стоян Чомаков и останалите дейци от Цариградския кръг. Този интеграционен в същината си просвещенски процес, умело направляван от пресата, ще доведе до успешен финал първото от двете най-големи политически постижения на българското възрожденско общество – Великденската акция от 1860 г., изведена до блестящ завършек с фермана за признаване на Българската екзархия през 1870 г. Вестниците на българските емигрантски кръгове в Букурещ и Браила – „Народност”(1867-1869), „Тъпан” (1869-1875) и „Отечество” (1869-1871), последвани от „Свобода” (1869-1872) и „Независимост” (1873-1874) на Любен Каравелов и Ботевите „Дума на българските емигранти” (1871), „Знаме” (1874-1875) и „Будилник” (1873), както и основаният от Ботев „Нова България” (1876-1877) ще направят възможно и второто върхово национално усилие - Априлското въстание.
На практика цялата възрожденска преса бавно, но неотклонно следвайки своето предначертание, осъществява нещо, за което през 30-те години на XIX век Васил Априлов апелира към своите сънародници: ...Никой да не говори: „Аз съм сопотец или карловец, не ми е грижа за другите места.” Такова изречение е малосмислено. Секий българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град...[Априлов, В. Съчинения. София, 1968, с. 209.]
Видимо напредналото самоосмисляне на българското възрожденско общество през 60-те и 70-те години позволява на Любен Каравелов в „Българи от старо време” вече с иронична дистанция да разкаже как Дядо Либен е бил особен вид патриот, обича своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица.
Двете основни идейни течения в българската възрожденска журналистика, на „еволюционисткия печат” и на „революционния печат” [Боршуков, Г. История на българската журналистика. София, 1976, с. 92.] водят постоянни и много често злостни полемики, но това не е попречило пресата като цяло да движи българското възрожденско общество в една обща посока, да решава обща стратегическа задача – очертаване на националния патримониум в неговите исторически, духовни, културни и географски измерения и извеждането на „сичката България” върху европейската политическа сцена под национален флаг.
На практика българската журналистика от епохата на Възраждането се оказва самонатоварена със „свръхфункции”, тя в някакъв смисъл очертава контурите на отсъстващата държавност.[Константинова, Здр. Държавност преди държавността. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София,(2000), 2002.] Пресата от този период е активна обществена трибуна, постоянна и ефективна медия между общини, училища, църква, читалища, еснафски организации и български емигрантски общности извън Османската империя.
Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество. Повечето тогавашни вестници и списания разполагат със стройна кореспондентска мрежа от нещатни и безкористни сътрудници. Като правило те отразяват събития от места, в които почти нищо не се случва. Животът е монотонен и тече в своята календарна предопределеност, смущаван спорадично от събития с локално значение (попът се напил, даскалът избягал, някой се оженил). Смисълът на много от тези кореспонденции не е в събитийността, а в самото влизане във вестника. То е същественото и то е важното. Поради което много от тези дописки са интересни днес повече заради тяхната битова описателност, а не заради събитийна актуалност. Влизането в писаното слово е вид легитимиране на жителите от малкото селище в голямата национална общност. То означава поява на националната карта, влизане в общото културно и духовно пространство, чиито граници възрожденската преса се стреми да очертае. Много от дописниците започват информациите си с едно общо взето стандартно встъпление: “За всички написахте, за Джулюница, за Сухиндол, а за Лясковец още нищо няма. Айде сега нещо и за Лясковец.” Основното събитие в тези дописки е самото съществуване на Лясковец – той е там отдавна, хората живеят, женят се, умират, но за да стане пълноценно това съществуване, за да бъде актуално, то трябва да бъде регистрирано във вестника.
Така възрожденската периодика от „Любословие” до „Секидневний новинар” на Павел Бобеков (1877), независимо от разномислието и споровете (или и заради тях) оставя у съвременника усещане за известна съдбовна сплотеност и културна съпричастност у всички, които говорят български език. Впрочем една от огромните заслуги на възрожденската преса е тъкмо създаването на българския литературен език.
През целия период на Възраждането излизат общо 106 български вестници и списания. [Боршуков, Г. Цит. съч., с. 403.] Повече от половината са печатани в Цариград, Букурещ и Браила, а останалите в Сърбия, Австрия и Германия. От хоризонта на днешния ден изглежда някак маловажно и несериозно да се степенуват заслугите и приносите на отделни издания или възрожденски дейци в някаква строга йерархия на стойностите. Не би било сериозно да се твърди, че модерномислещият и само привидно архаичен Богоров е по-маловажен или пък по-значим от „контра модерния” Ботев или, че Каравелов с неговата трезва мисъл и жадна за илюзии душа [Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 136.] е постигнал повече от сладкодумно присмехулния Славейков или умозрително разсъдливи автори като Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Марко Балабанов и другите дейци от Цариградския кръг. Всеки от тях, както и още десетки възрожденци, има дял в голямата заслуга на българската журналистика от Възраждането – вграждане на представата за „сичката България” в съзнанието на българското общество. Това е нейното голямо постижение. Нейните дефицити ще станат видими по-късно.

Текст д-р Ясен Бориславов, из трудът му "Българската журналистика - възходи и падения", източник: сп. "Медий и обществени комуникации"

Вижте още

Една от огромните заслуги на възрожденската преса е създаването на българския литературен език.
Нейните дефицити ще станат видими по-късно.


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Театър, страст моя: Звездата на Маргарита

Маргарита Търкаланова и Лука Милков
Иване,
Трудно ми е да си спомня за едно десетилетие, започнало преди 50 г. и завършило преди 40 г. Не помня дори как съм попаднала в театъра. Но то беше съвсем скоро, след като започнах работа в болницата в Панагюрище.”

Това разказва в спомените си известната в миналото самодейна актриса Маргарита Търкаланова на Иван Радулов. Иван е баща ми и се е заел да събере в книга блясъка на театралния живот в Панагюрище. А е имало години, когато той е бил на нивото на професионалните театри в София.
„Това, което съм запазила като спомен, - продължава Търкаланова - е, че в театъра участваха хора с най-различни професии, които след трудовия си ден, вечер, се отдаваха изцяло на своите герои в постановките. Репетираха с много самодисциплина и много любов, нямаше интриги, имаше приятелство, уважение и от там може би идваха и успехите. Всяка година се подготвяше нова постановка, имаше и нови попълнения.
Искам да спомена две имена, оставили траен спомен в мен. Лука Милков – изключително интелигентен, културен, всяващ респект, благ характер, талантлив – с амплоа на драматичен актьор. И Иван Колчака – с много силно чувство за хумор, страхотен комедиен актьор, страхотен като човек, колега и приятел. За тези двамата би трябвало да пишеш в книгата си.
Особено голям успех имахме с пиесата „Таня” на Третия републикански фестивал. Там аз изпълнявах ролята на Таня, за която бях удостоена като лауреат и получих златен медал. След това аз получих покана за работа в четири професионални театъра – Шумен, Русе и други, но все в далечни градове. Бях много привързана към майка си и не намерих сили пред това предизвикателство да отида толкова далече в неизвестното, и отказах. Пък и обичах професията си.”

И в статия на Димитър Хумков в списание „Театър” през 1969 г. се споменава професията на Маргарита Търкаланова – медицинска сестра. Тогава в театъра в Панагюрище артистите са обикновени хора, а не професионални актьори.
„В пиесата „Необикновен процес” Маргарита бе накарала хората да я ненавиждат. А това значи, че е играла добре - пише още Димитър Хумков. Това добре. Но Маргарита не е доволна. Тя не иска да показва на хората какви не трябва да бъдат. Тя мечтае да извае на сцената образ дълбоко човечен, който да ентусиазира, да увлича младежите, да им покаже красотата на човешката душа. Минават няколко години и всяка година Маргарита изгражда на сцената нов образ. Всяка премиера за нея е винаги едно ново кръщение. За публиката тя е ту Юлия, ту Олга.”
Факсимилета на статията в сп. "Театър" и на Грамота на М. Търкаланова
„Необикновен процес” от Мария Симова, която иначе е актриса, родена в Карлово, е поставена в Панагюрище от Лука Карайлев през сезон 1966 – 1967 г.  В тази постановка Маргарита Търкаланова играе Нели. Любопитното е, че в ролята на Николай в същата постановка, но в Смолянския драматичен театър, се е изявявал Тодор Колев, а режисьор е бил Реджеб Садъков. През 1965 г. с пиесата като режисьор се захваща и Леон Даниел. Точно в нея например идва истинският успех за Асен Кисимов като актьор. В пиесата като Николай той се бори за правдата в една почти неспасяема ситуация. И пак излиза победител, „защото какво е предназначението на театъра, ако не да даде на хората малко надежда”, както пише Севелина Гьорова във в. „Народна култура”. Ето на такъв фон се развива театралната дейност в Панагюрище.
Но големият успех и за Маргарита, и за Лука Карайлев идва в следващ театрален сезон с пиесата „Таня”. „Текстът е научен за една седмица. По настояване на режисьора Маргарита написва няколко страници характеристика на своята героиня. Това е верен портрет на Таня, почувстван и обикнат – пише в статията си за сп. „Театър” Димитър Хумков. - Започват и репетициите на сцената. Още от първата вечер всичко се нарежда бързо, сякаш отдавна репетирано. Таня живее на сцената. Всяка мимика и жест са точни, оправдани... В пиесата има една силно драматична сцена. Таня изживява мъката си по изгубената рожба. Тук Маргарита е изумителна. Дълга и мъчителна е тази сцена. Публиката винаги плаче.”
 
Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов

 
Приятели на сцената и в живота
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Световна класика: Ирационалните сънища на Хуан Миро като модерни творби


Жоан Миро и Фера (Joan Miró i Ferrà) или Хуан Миро (1893-1983) е един от големите художници на ХХ век, наред с Дали и Пикасó.
Миро е майстор на сюрреалистични платна, изработени с използването на образи от сънищата (dream pictures) и на въображаеми пейзажи. Модернист с веднага разпознаваеми, необичайни и колоритни творби. Роден е в Барселона. През 1958 г. получава Международната награда Гугенхайм. През 1980 г. получава Златен медал за изящни изкуства. Творбите му преди 1920 г. са в ярки цветове по законите на фавизма. Рисува по памет, вдъхновен от фантазиите си и от ирационалното. Колоритните и изпълнени с въображение негови картини  са много близки до детските рисунки. Миро твори в областта на офортното искуство, прави литографии и скулптури. Обича да използва цветове като синьо, червено, жълто, зелено и черно. Прави виртуозни колажи. Техниката ‘гратаж’ в сюрреализма, при която (обикновено изсъхналата) боя се изстъргва от платното, е негова запазена марка. Работи с Дягилев, прави декорите за негови постановки в Париж. Създава гоблен за Световния търговски център. Награден е с почетна степен от университета на Барселона. Днес творбите на Миро се продават на цени между 250 хиляди и 20 милиона долара.

Сбогуване с Валери Петров и с морето

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

Стихове Валери Петров

Обичаният български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров почина на 27 август 2014 г. на 94-годишна възраст, след тежко прекаран инсулт. Поклонението пред тленните останки на поета е на 29 август от 11.00 ч. в Народния театър „Иван Вазов“, съобщи пред БТА фотографът Иво Хаджимишев - съпруг на дъщерята му.
Освен със стиховете си, Валери Петров е известен на поколения българи с преводите си на „Комедии“, „Трагедии“ и 154 сонети на Уилям Шекспир на български език.

Интервю с Валери Петров четете тук

Валери Петров: Приятелю, не влизай без желание!

"От теб зависи дали ще мълча, или ще говоря. Приятелю, не влизай без желание!". На тази истина-пожелание от Пол Валери, ще станем свидетели в настоящия разговор с големия класик на българската литература Валери Петров. Тя е поместена и в една от мащабните му книги - "Отворен прозорец", събрала цялата му поезия. Нея поетът, публицистът, драматургът и преводачът Валери Петров представи лично в Панагюрище. Та като казах преводач - той е единственият човек в света, превел на родния си език цялото (!!!) творчество на Уйлям Шекспир. Когато споменат за това, класикът винаги вметва, че видите ли, сонетите на британеца били само за почивка на Валери Петров от дългите иначе комедии и трагедии на Хамлетовия баща. Всъщност той е добър познавач на няколко чужди езика и литератури. Превежда Джани Родари, Сергей Михалков и т.н.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. в София. Завършва италианския лицей, а в края на Втората световна война и медицина в Софийския университет. Лекарската си професия практикува кратко време и се отдава изцяло на литературата. В нея обаче винаги личи оная фина и прецизна дисекция на човешката душа, характерна за перото на малко автори. Валери Петров участва във втората фаза на войната като военен писател. След това става един от основателите на в. "Стършел", който ръководи до 1962 г. По това време е и Аташе по печата в Рим.
Според Йордан Василев стилът на Валери Петров е изграден от ирония, игрословици, загатнати асоциации, ефектни рими и остава недостъпен за мнозина схематично устроени критици. Но става любим на милиони читатели. Той е един от първите български поети, които представят духа на модерния град и психиката на младия човек, на студентството. Но създава и много лирични поеми ("В меката есен"). Постепенно критиката съзира богатството и многообразието на поезията му и коригира оценките си за него. По-късно стилът му става сатиричен. Пише още приказки, романи ("За експедицията на Нобиле"), пътеписи и драматургия. По-известните му пиеси са "Сън", "Когато розите танцуват", "В лунната стая". Автор е на филмовите сценарии "На малкия остров", "Рицар без броня" и др., включително и на множество статии в печата.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ
- В една своя преводна книга споменавате метафора от руснака Самуил Маршак: "Времето и вечността били сестри, но много различни: времето непрекъснато раждало, а вечността била безплодна, но когато някое от децата на времето се оказвало много хубаво, вечността го обиквала и осиновявала...". Г-н Петров, кои са днешните деца на времето и вечността? 
- На времето му е необходимо време, за да реши кои са децата му. Когато говорим за вечност, за безкрайност, по-добре е да говорим за вечността като за трайност. Със средствата на съвремието, не може да се каже кое ще се окаже с по-голяма трайност. Ако човек се обърне по-назад и погледне стари списания, ще види разликата в пропорциите на имената, на самото време. Йерархията на ценностите тогава е била по-различна от тази, която е сега. Нали ме разбирате?
- Да. Аз по-скоро ви попитах за личностите и нещата, които остават.
- Изобщо. Ами как?...
- Виждате ли нещата от днешното време, които ще останат?
- А, не знам. Но общо взето се очертават, ако се говори за литература, и по-специално за поезия, очертават се имена. Не на мен се пада да ги споменавам, но имаме, така през последните 50-60 години, една съвременна литература, една съвременна поезия, и интересна, и на ниво.
- Към какво не сте равнодушен?
- Към нищо не съм равнодушен. Като поет и творец изобщо нямам право на това.
- Крещите ли често?
- Не съм от кресливите. В творчеството се стремя към съвършенството, към утвърждаването на доброто начало. Все едно, така се получи и стана, но начинът по който пиша своите стихове, изисква разбираем стил, близък много често до реалната случка. Изваждам нещата от случилото се и ги доближавам до нещо много по-дълбоко и по-остро, до нещата, съхранени в нашия живот, от които струи някаква искрица надежда. Защото е много лесно, когато си отчаян, а такива моменти всеки има, да решиш да предадеш своето отчаяние. Кой ти дава това право? Редно ли е така да правиш? Не е ли по-хубаво да търсиш моментите на светлина и оптимизъм?
- А какви изводи си правите за войните, които водим?
- Изводът... За извод изобщо не може да се говори. Войните сякаш никога не приклюват. Убийствата не би трябвало да се мерят. Човешкият живот е ценен сам по себе си. Убиеш ли човек, убиваш цяла вселена. Никой няма право на това. Но не бих искал да слагаме акцент върху политиката.
- Добре, съгласен съм. Кой е пътят на българската литература днес?
- За съвременната литература още нищо не може да се каже. Нещата още са мътни. Поради така наречената "глобализация" на света, нашата хубава литература все повече губи националните си черти, своята индивидуалност. Може би в името на новите форми, особено в поезията, на тънкия, та чак понякога прозрачен изказ. Някак си загърбват се традициите и като че ли всички губим малко от това. Поезията специално става по-малко читаема. А иначе, аз като човек, който се занимава с преводи, знам, че малката литература, каквато е в света българската, може само да печели от богатството на световното слово. И то по простата причина, че точно защото е малка, превежда много. Така тя винаги може да е в крак с тенденциите и да се сравнява с тях, да се развива, което за големите литератури не е никак характерно. Особено за английската. Но като цяло аз съм оптимист.
Интервю на Стоян Радулов

Модерни времена

Нагоре вдигам негатива,
преди година само снет.
Тук в двора сме. А там - сред нива.
А тук - с войник и сладолед.
Но в миг усмивката ми бяга
и аз се взирам удивен:
що дири този симпатяга,
усмихнат весело до мен?
Да, някога са си живели
с по-бавни темпове все пак.
Сега не сме се още слели,
а другият е вече враг!

* * *
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?... Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: - Мълчи! -
спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.

Стихове Валери Петров______________________________
Текстът е публикуван първо във в. "Време 2001"

Чат-пат цитат от Катя Зографова

Скитници / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова




Скитници
                             За път душата ми е жадна!
                                                   
Дамян Дамянов


Отронен лист
е тая нощ,
в която те сънувам.
Весел звън
смутен звучи-
сърцето ми е лудо.
Ти, скитник мой,
в мига пленен -
ела!
Постой!
Аз моля...
И въздесъщ,
и полубог -
обичай ме!
Добра и лоша.
Не думи търся
с песента,
а топлина и вяра.
И в две очи
да уловя:
“Пак ще бъдем двама!”
Тръгни на път
ти, скитник мой,
но не забравяй-
когато видиш
знак за стоп,
поспри…
и ме дочакай!

Стихове Нина Радулова
Стиховете във видеото изпълнява Мариана Лечева