"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Диалозите между Тотка и Иван продължават

Иван Станчев и Тотка Лунгарска. Снимка Стоян Радулов
Аврамов дом
                         На Иван

Домът ми е Аврамов.
Вратата незаключена заспива.
На спалня бяла
посрещат изгрева разбудени души.
Под дряна дреме сянка на приятел.
Усмивка мамина в саксията цъфти.
По калдъръма стъпкана омраза,
над нея полъх от любов.
За всеки има място тук,
ако дошъл е с искрено сърце.
Приятел търсещ, рамо да поплаче.
Скиталец - топла дума
скътана в зрънце,
което утре да посее в друг
и тъй да продължи безспир
на добротата всемирната задача.

Духът ти е Аврамов дом, Иване!
Отворен е... Такъв си остани!

Стихове Тотка Лунгарска


* * *
                    На Т. Л.

Такъв е сега животът ни -
сплита косите си с цвят на пор.
А бяха мечти и любови...
Съдбата ни вкарва във коридори,

по които учим уроци -
и картини в съавторство с други
рисуваме нашата си голгота.
Кръста си носим, а разваля се плуга...

Живот да оставиш и път!
Редом има съпътстващи мероприятия.
Е, с тях е разкъртващо..
Това в онова, онова в това и душъта в Рая?

Хайде сега да се цунем!
Който завижда - е приятел в развитие...
И идат, съзиждат блудни!?
да правим храм на Небесния ктитор.

Стихове Иван Станчев
 
Още от поетичните диалози между Станчев и Лунгарска четете тук

Катя Маринова: Сладко е минало да си сръбнеш

Катя Маринова
Търсила съм се, винаги съм се търсила, за да се обознача така, щото синовете ми да имат мост, по който не само да преминат, а и по който да се завръщат, когато се търсят. В това ми ти търсене написах текст, който е и послание, и завера:

* * *
                 На Илиян и Радостин

Сладко е минало да си сръбнеш
от нащърбената паница.
Да си завиеш косите
със забрадката бяла,
да си втъкнеш за китка щурците.
Да похортуваш с празните менци –
все гиздосии и помнещи
как ги е баба наливала,
как ги е дядо напивал, напивал ги е…
Да си придърпаш и облаче,
току насред пладнето жежко,
да запредеш в бялото му огърлие
с тънкото време, време насрещно,
време на помен и свещи
всичката си душа – вяра,
дето все е в дувара приклещена.
Да изтъчеш черджица пъстра –
със станът прегърбен да се надпяват,
а гюлът, току за моми цъфнал,
да им е лика прилика – премяна!
Да си приседнеш със себето,
да го лекуваш, да си му вярата,
а то – досущ живи войводици
да се възкрачи връз стремето
и да си търси, намира
изгубени дири във времето,
насред които, насред буренаци
да ме открият в омайниче
моите силни момчета - юнаци.

Сладко е да си приседнеш на двора,
чушмата да ти бърбори, бърбори,
а ти - пътник без корен, отронен
да й наливаш звездите отгоре.

Стихове Катя Маринова

Зад бурени и бодливи храсти откриваме поезията на Първолета Маджарска

Там, където килнатите кръстове,
избухват  в бурени и зад  бодливи  храсти,
е оглушалата  и разрушена църквица
с разбита порта  и език изтръгнат
(поругана в тъмното от антихристи
за 30 жалки, изпотени сребърника).

Там, където се четат имената на повече хора,
отколкото са живите във селото,
е спряла луната и от кандилото й капе восък.
Там е корабът със дървени каюти,
хвърлил котва най-високо до небето –
затлачен, грохнал върху билото на хълма.

Понякога от градовете идват пътници очаквани
и без билет се качват на тревясалата палуба.
Зачитат насълзени дървени и бели  кръстове
и те самите –  разкривени и помръкнали,
се щурат като черни свити гарвани ,
и вой до Бога извисяват оплаквачки…

В такива мигове земята се размърдва.
Полети с вино, скелетите глухо скърцат
до занемялата и ослепяла църквица
със бели флагчета на некролози,
размахани от китката на вятъра
за помирение със победителите …

Мамо
Ровя земята, мамо.
Със зъби и нокти я ровя.
Драскам пазвата й буренясала
и вкочанена,
нищя корените
и разравям,
но напразно.

Искам да те върна, мамо.
Дъх да  вдъхна в онемялата уста,
и  слово...
Няма си, мълчиш
от снимката, оплюта от мухи,
впримчена на вечността в оковите.

Искам да те върна, мамо,
все повече и повече,
все повече и повече...
Като слънце,
като въздух и кръст.
Като благословия.

Как си ми нужна, майчице любима.
Като трохичка, като порест въздух...
Като чаша издоено мляко –
прясно и уханно.
Като току-що снесено яйце –
топло и обло, грабнато от полога.

Ровя земята, мамо,
със зъби и нокти я ровя.
Как си ми нужна днес.
Корени, вплели окови,
дърпат ръцете ти,
впринчват езика отново.
Ше те изровя аз.
Някой ден ще те изровя
и ще се гушна във скута ти,
ще се заровя.
Мамо.

Подобно Бог
Подобно бог всеблаг и вездесъщ е дядо.
Чуй, песента му лепне по небцето на небето,
което къщата с комина е окадило,
оставило е само лампата-луна да свети.

Завил се е под ямурлука да подремне,
прилича ми на купест вълнен облак.
До него баба с плетка е приседнала
да пази сянка, жар да го не ковне.

А стадото е пръснато наоколо,
направо вредом се е попиляло.
Ще го подгони кучето му-вятърът,
ще го обгърне – в сянка се е свряло.

Сребрее мляко, шупнали ведрата –
кръстосват  вкупом Млечния си път.
И там са баба, дядо, светлината –
доят звездите в райския си кът.

Кошулята на баба се скита като мокър лебед.
Събуждам се. И утрото от ангели е побеляло.
А вятърът вилнее през вратите непотребен,
започна с пантите да ръкопляска вяло.

От мислите изгоних орляк  мухи нелесни.
Изтрих с ръкава миглите, съня си да избърша.
Прогонвам пеперуда нощна с вчерашния вестник.
Поклащат се припряно дрехите, почти изсъхнали.

Душите прашни смитам, от пътища прииждали.
Отворен е прозорецът – кошулята кенарена се вее.
Днес слънцето ще дойде във къщата на свиждане –
инжекции ще бие, като деца ще прихнем да се смеем.
  
Стихове Първолета Маджарска
  
Първолета Маджарска е родена на 04 август 1955 г. в Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт в Дупница. Работила е като журналист в окръжния вестник "Димитровско знаме" и в общинския "Нов пернишки вестник", "Перник експрес", "Регион експрес" и "Зона Перник". Била е кореспондент на в. "Струма". От 1997 г. е уредник в галерия "АРТ салон" към Общински комплекс Дворец на културата в Перник.
Първолета е автор на стихосбирките "Ангел с ахилесова пета" (1997), "Живей сега" (2001), "Детето плаче като Бог" (2006), "Ще се видим в Рая" (2008). Тя е и основен съставител на антологиите "Галерия към слънцето" (80 стихотворения и поеми за Перник), "Духът, който ни сродява" (2009) и др. Има награди от национални и международни конкурси, публикации в литературни антологии, вестници и списания. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.

В Амстердам всичко е спокойно

щом Димитър Стефанов е там
"Съдбата на Рембранд, а пък и на Ван Гог е като тази на Христос - първо ги разпъват, а после трупат лой от тях."
  

Да ударим барабана: "Съобщава се на всички! В неделя, 14-и того, от 18 часа, на площада пред музея на Ван Гог в Амстердам ще се проведе протестен митинг на българите живущи в Холандия против правителството на Пламен Орешарски. Всички, барабар с мене на мтинга!"
Така е, хуморът и усмивката по български си намират почва навсякъде, където пребивават Българи. А на "Dam" в Амстердам всичко е спокойно, щом нашият приятел и събрат, че и председател на литературен клуб Димитър Стефанов е там.
Неведоми са пътищата... Отдавна е казано.
Засега обаче Стефанов само дразни любопитството на чат-патци, като споделя в групата на "Чат-пат" във Фейсбук  част от снимките си и преживяванията си, които изпълват пътешествието му из ниската земя на Холандия. Но понеже знаем, че всяко свое изживяване по чуждите земи той е способен да претвори в книга, то вече чакаме с нетърпение писанията му за страната на Ван Гог и Рембранд. Па дори и да бъдат само в кратък пътепис.
Сигурно е едно - освен да се разходи покрай каналите на "Северната Венеция" и да попие атмосферата на този космополитен град с всичките му улични трубадури, битаци и червени фенери, Митко вече е успял да се докосне до картините на любимия си художник Ван Гог и да посети музей като "Крьолер Мюлер". Той се намира на около 70 км южно от Амстердам и е с най-голямата експозиция на открито може би не само в Холандия - площта й е стотици декари. "В залите му е истинско богатство от картини. А да застанеш лице в лице Ван Гог е върховно усещане!", споделя Димитър Стефанов.
Стоян Радулов, снимките са споделени от Димитър Стефанов в групата на "Чат-пат" във Фейсбук 


Пълнолетието на Иван Станчев

Чат-патограф от Мария Перфанова