"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Петър Щърбанов: Моята е свършена вече… Важното е, че България ще живее

Не сме пшеница да се изгуби семето й!

Петър Щърбанов - член на Привременното правителство и военната комисия, един от героите на славната Априлска епопея през1876 година. За живота и делото на знаменития панагюрец разказва историкът Георги Керкеняков, уредник в музея на Панагюрище.

Петър Щърбанов произхожда от стар род, според някои краеведи, водещ началото си от селището край средновековната Секрасна – крепост на 5 километра южно от Панагюрище. От тях научаваме, че предците им са от хората, отбранявали твърдината при турското нашествие с решимост, която кара арабския вожд Фелах Ахмед да им обещае ферман с правдини, какъвто им издействал от султан Мурад І в 1363 г. Според него местните жители се ползвали със самоуправление, срещу задължението да ходят конници в турската армия. Заедно с други такива от целия Балкански полуостров образували елитен конен полк, носил името Левантински, а казармата му е била в Левент чифлик в Цариград.
Знаменитият панагюрски род Щърбанови трайно присъства на страниците на въоръжената борба срещу турското владичество. Всички те – Павел, Петър, Филип, Лулчо, Димитъря до един са в априлското съзаклятие. А Петър Щърбанов краси със саможертвата си подвига на панагюрци при отбраната на столицата на Априлското въстание.

Делото на въстаниците 
от 1876 г. не е случайна страница от нашата история. Тя с пълно право може са се назове „страница от политическото ни възраждане”. Може да се каже, че тази велика саможертва направи от нас българите вечен народ. Без нея, от спомените за славното ни минало от Първата и Втората българска държава, нямаше да остане нищо, „ако делото на въстаниците не бе ги покрило с могъщата си сила”.
„Балканците не сме „второ качество” европейци, казва акад. Георги Марков. Демокрацията, продължава той, е родена тук преди 25 века, когато в други покрайнини на Европа са на етап на племенни съюзи. Балканите могат да бъдат не само покрайнини, но и начало на Европа, в зависимост от гледната точка. Всъщност днес балканските народи се връщат не в Европа, където те са от векове, а към забравените икономически и политически ценности.”
Това че сме с европейско мислене и нагласа, свидетелства всичко онова, което направиха дейците на българското политическо възраждане. Сред тях важно място заемат и представителите на търговско-занаятчийското съсловие, които се явяват най-благоприятна среда за развитие идеите на националната революция.

Родът Щърбанови
Пример за европейско мислене и поведение по онова време е и Петър Щърбанов, който принадлежи на тези среди. Той е второ поколение търговец, онаследил с братята си заниманията на техния баща Стефан Щърбанов. Той успява в стопанските си начинания и помага на тъста си Петър Дудеков при водене на сметките. Признание за предприемаческите му способности е фактът, че сред неговите контрагенти са и търговците Арие от Самоков. Ползваните от него френски, гръцки и турски език очертават географския обхват на стопанските му интереси. Тази мащабна личност притежава остро развито обществено чувство. Няма инициатива в града без негово участие. Намираме го сред учредителите на Братското заемателно дружество (1871). Срещаме го сред създателите на читалище „Виделина” (1865).

Избраник на историята
Едва ли тук със сухия език на фактите ще можем да отдадем дължимото признание на неповторимата личност, каквато е Петър Щърбанов. Всеки момент от биография му е пропит от духа на времето, което го направи герой, а той му вля сили, за да стане то епоха. Няма да сгрешим, ако кажем, че е избраник на историята.
Принадлежащ към търговско-занаятчийското съсловие, чрез чиято „организация, сговор и средства е направено много, за да се съхрани българският народ и българското отечество”, той носи чертите на това съсловие. То допринася „българинът да се издигне не само до по-високи и по-сложни форми на стопански живот, а главно до по-високо и по-сложно, при това съвременно мислене”. Имат право онези изследователи, които считат че: „Идеите за национална просвета и българска книга, за черква и политическа свобода, за национална култура бидоха осъзнати през време на Възраждането, чрез търговско-занаятчийското съсловие. Те оплодиха българския дух, събудиха борческо-творчески елементи, дадоха възможност да се проявят големи ръководни личности, излезли преди всичко из средите на това съсловие.”
В пълна мяра можем да твърдим, че Петър Щърбанов е една от тези ръководни личности, произлезли от тази институция на българското възрожденско общество. Институция, която „внесе нови стопански и обществени отношения и форми в живота на народа, промени манталитета на значителна част от него, а чрез стопанското възраждане и подем обезпечи бързото и неминуемо културно-политическо и изобщо национално възраждане и създаде условия за по-тежки и по-високи борби, т.е. национални борби”. Тя е създадена с участието на всички от рода Щърбанови. И никоя сила не може да ги спре, за да видят отечеството си свободно, за която цел братята Петър Щърбанов и Павел Щърбанов жертват живота си, изпълнявайки революционния обет.
Революционният подем е надделял при вземане решения и стъпки от всякакъв характер в живота на панагюрци. Нищо не е в състояние да ги отклони от поетия път. На респектиращите майчини доводи, приканващи към разум братята, „за да не останат децата им без хляб и сираци”, те убедено отговарят: „Та и да ни изколат, пък децата ни ще добруват един ден. Та не сме пшеница да се изгуби семето й!”

Осъзнатата саможертва
Такива са мотивите за осъзнатата саможертва на Петър Щърбанов. Тя не е повлияна от страх за възмездие от дързостното въставане срещу царщината с каквато цел турските табори и нередовни войски тръгват към Панагюрище. По-скоро тя е избрана, за да бъде защитено националното чувство и личното му достойнство и за да бъде спазена революционната клетва. „Опрости се с мене и децата и се застреля”, изповедно разказва за 30 април 1876 година неговата съпруга Нена Щърбанова. Развръзка, предпочетена, за да запази живота на всички десетки жени и деца, довел и укрил ги в избата на Дудековата къща. Молбите на уплашените майки той зачита, овладявайки порива си да излезе в открита схватка с изпълнилите двора на къщата нападатели. Преди тази крачка към вечността той отправя своя завет към поколенията: „Моята е свършена вече … Важното е, че България ще живее!”


Не може по друг начин да се обясни саможертвата на този исполин на духа, който направи възможни мисиите на Апостолите в Панагюрище. Най-напред на Васил Левски, чийто комитет/1870/ успяваше и заради Петър Щърбанов. След това на Георги Бенковски и Панайот Волов, които се опряха на революционери от ранга му, за да има въстание с организираност и териториален обхват, разклатило прогнилата феодална османско-деспотична система и довело до освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.
В заключение: „Ако слънцето на нашето Освобождение засия ослепително на Шипка през 1878 година, То прекрасните светлини на неговото зазоряване пръснаха трепета си върху България чрез подвига на Средногорието през 1876 година.” А ние бихме добавили, че ярък лъч от тези светлини е и подвигът на Петър Щърбанов, който на 44 години вгради великата си сянка в сградата на възкръсващата българска държава, която стъпи първом на своите нозе през Април 1876 година в Панагюрище. Тази велика сянка крачи редом с нас вече 140 години и така ще бъде докато я има България!

Георги Керкеняков
Текстът е отпечатан първо във в. "Време", Панагюрище, през май 2016 г.

Бегова с втора книга от обширни сърдечни провинции, пълни с трупани мълчания

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ
Мария Бегова при представянето на "Провинции на сърцето" в Софийския университет
"Провинции на сърцето" - под това красноречиво и ясно заглавие, в което всеки може да открие, да разпознае свои сърдечни пространства, излезе втората поетична книга на нашата приятелка и наблюдател в "Чат-пат" - Мария Бегова. (Първата е "Думи насъщни", от 2015 г. - б.а.) "За мен това са териториите, където текат реките на нашия живот, където са хората, които обичаме", поясни самата тя при представянето в Библиотеката за френска литература на Софийския университет "Св. Климент Охридски" на 26 април 2017 г.
И изглежда, че книгата е едно нейно съкровено пътуване към корена, към родното, към големите личности в миналото ни, но и към нейните най-близки и любими хора, през спомена, през паметта, чрез пренасяне на спомена, чрез изговаряне на любовта, на обичта, на преклонението, на благодарността. Това е книга за нашия, панагюрския Април, книга за големите му и светли личности, книга за самото Панагюрище, книга за родния дом, за бащата, за майката, за децата, за времената, книга за сърцето...
Не искам да затормозявам вашите собствени възприятия на тази великолепна поезия, затова няма да говоря много за нея, но ще оставя да прочетете сами по-долу част от включените в нея творби. А най-добре се сдобийте със самата книга. Представяне и вечер с Мария ще се състои и в Панагюрище през втората половина на месец май.
В книгата обаче има едно знаково стихотворение, където се казва: "Сърцето е трезор, където натрупвам своите мълчания". А аз, след като прочетох "Провинции на сърцето", директно ви казвам: трезорът на Мария е толкова препълнен от съдържание, че изглежда тази, както и първата книга преди нея, едва смогват да поберат това богатство. Затова настоящите 55 страници ми се сториха малко. Но в поезията няма бисове. Та ще се наложи да чакам с нетърпение третата книга. И ако вземем продължението на същото стихотворение - "Мълчанието е ателие, където формата се среща със своето съдържание" - то имайте предвид, че тук полировката му е почти съвършена. Как да не искам още!?
Прочее, и по двете книги като редактор е работила небезизвестната поетеса Ники Комедвенска - достатъчен факт за прецизност и гаранция за фокус в книжната конструкция. Комедвенска не присъства на представянето в София, но пък бе записала нарочно видео обръщение в което пожела успех на втората книга на Мария. Дано на срещата в Панагюрище се появи.
С представянето се зае Теофана Кирова - прятелка и колега на Мария в университетската библиотека. Но силното вълнение както от факта на книжната поява, така и от поетичното съдържание, което Бегова ни предлага, я принуди да се бори почти през цялото време със своите сълзи. Тази приятелска подкрепа бе повече от трогателна и това превърна вечерта в среща между близки хора. Имаше както колеги на Мария Бегова от библиотеката и от университета, така и представители на родното градче - председателят на читалище "Виделина" в Панагюрище Спаска Тасева, актрисата Василка Сугарева и нейният съпруг Здравко Димитров, поетът и литератор Румен Спасов, преподавателят и писател Стоян Панчовски, моя милост. Вълнението на Мария съпреживяха още нейните деца, включително нейна съученичка от младежките години, много гости.
За финал пак ще се върна към самата книга:
"И вече знам: 
животът ми е миг 
на Времето във вечната спирала. 
Но ми стига: 
когато оттук си замина, 
някой жив да извика моето име!"
Мария, не се безпокой - с твоята поезия то вече трепти във вечността на ефира.

Текст и снимки от представянето Стоян Радулов


Панагюрище

България за мен започва тук! От двете
реки, от тази ласкава гора красива.
От онзи син венец на върховете,
зад който дълго, дълго залезът изстива.

И мое право е да те наричам
памет, кръв, сърдечен звук.
Защото те обичам!
И защото
България за мен започва тук.

Рожден ден в Краков

Събрахме се
в хотелската стая.
И уж празнувахме
моя рожден ден,
а говорехме
все за България.

Бащин дом

Объркана от грешна стъпка,
сразена от жестоко слово,
при теб се връщах,
от болка разлюляна.
Тук в очите ми изгряваха
отново минзухарени поляни.

Живот

Живот и последен, и пръв.
Живот, рамкиран в черно-бяло.
Дай Бог, от срещата на ясната ми кръв
от мен да тръгне нечие начало.

***
Бисер
в шепа държа.
Дъщеря.

***
Не е страшно
децата ни
да заминават.
Млади са.
Нека пътуват.
Да видят свят.

Страшно е,
че не заминават,
а бягат -
и не мислят вече
за път назад.

Стихове Мария Бегова, из книгата "Провинции на сърцето".
Още от същата книга четете тук.

Лука Милков - генералът в театъра

Лука Милков
ГОЛЕМИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА ПАНАГЮРИЩЕ

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Лука Милков Милков (1915-1985) прави своя артистичен дебют с изпълнение на главната мъжка роля в оперетата „Наталка-Полтавка“ по музика на украинеца Микола Лисенко (1939). След което десетилетия наред е сред изпълнителите на главни роли в оперетите „Янош Хусарят“ (1944, 1948), „Трембита“ от Юрий Сергеевич Милютин (1953-1954), „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров (1954-1955), „Кето и Коте“ от Виктор Долидзе (1957-1958), „Запорожци отвъд Дунава“ от Исак Осипович Дунаевски (1957-1959). Особено впечатляващ е като граф Бони в класическата унгарска оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман (1963-1965) и други.
Лука Милков е сред основните изпълнители в постановките „Службогонци“ от Иван Вазов и „Майстори“ от Рачо Стоянов (1956-1957), „За честта на пагона“ от Камен Зидаров (1959), „Необикновен процес“ от Мария Симова (1966-1967), „Прокурорът“ от Георги Джагаров (1966-1968), „От много любов” с автор Климент Цачев (1967-1968), „Беглец“ от Пьотр Тур (1969), от Алексей Николаевич Арбузов - пиесите „Таня (1969) и „Години на странстване“ (1969-1970), „Усилие“ от Никола Русев (1972). Незабравим ще остане неговият изваян образ на маршал Жуков в руската фронтова пиеса „Хора, които съм виждал“ от Сергей Сергеевич Смирнов (1973-1974) и други.
Артистичният талант на Лука Милков е оценен по достойнство - той е носител на орден „Кирил и Методий“.


Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор (Част 2, с видео)

Език кокале нема, ама кокале троши!
Рисунка Дмитър Чорбаджийски - Чудомир

Над 2800 човека във Фейсбук, предимно от Панагюрище и панагюрския край, разбира се, говорят на панагюрски диалект, правят му онлайн речник и се забавляват с остроумията на панагюрския народен говор в основана специално за целта група. При това много от тях са негови автентични носители.

Един от последните лайтмотиви, под който са се обединили е, че "Език кокале нема, ама кокале троши!", разбирайки, че и при употребата му, както в стандартния език, все пак трябва да има някакви естетически и морални норми, включително до известна степен - образователни характеристики, за да не се прекрачват определени, общочовешки граници. А и за да бъде това общуване не само за удоволствие, но и - полезно.

Същевременно в страницата Love.Panagyurishte започнаха да се появяват серия клипове със знакови думи и фрази за панагюрския говор, които предизвикаха допълнителен интерес към диалекта и привлякоха към него десетки хиляди потребители на социаланта мрежа.

Ето и някои от най-новите истории и любопитности, около които напоследък се завъртяха разговорите на диалект.


За секи има що а са каже
Седнала съм един път на автогарата а чакам нящо рейс и до мен, на пейката, са туртосаа два бабушкера и зафанаа а оправят градъ. Таа била сметеница, онаа била уроспия,тоа не бил изтрезнявал... Слушале сте ги такива много. Как да е. Стигнаа и до някой си Стойчо, дек зафчера са бил годил.
И тугава чух нящо, дек го не бех чулвла по-рано, та са не свестих! Та... Бил си довел Стойчо от Попинци едно офръчно и лекичко невесте... У!...
Как ви не бе срам, бе! Куга е доведе Стойчо жената, та па а разбрахте и че е лека?...
Чак после разбрах, че било комплимент...
Разказа Донка Костадинова

Айде, стига сте бурляле
Глей я къв е запъртък, а как са `орли с батко й! Нонко, и ти коджа ми ти лосманин, я е изреши. Айде, стига сте бурляле, оти ората спът. Зимайте чучките и лягайте. И да ми са не окумите сабале па по тевно.
Реплики, предложени от Цветана Герова

История, предложена от Димитър Стоянов

Междукомшийска
Срещат са двама приятеле. Единият вика:
- А знаеш, Нонко, моата Гана е гуляма загори турта.
- Оти бе, Цоно,  - чуди се Нонко. - не укаряй жената, свясна ти е.
- Свясна, тя!... Как ли па ня! Оня ден а земе а тури ейца да вари, па а си фане шуштака и у комшийката д`иде. Забуравила и ейца, и сичко. Ейцата извреле, изгармеле, та чак по тованя са залепиле. Обирах ги отам и лепих с киреч. Разбра ли сегъ оти?
- Майкя, ма жена! То и мойта е една блейкя, ама твойта й туря чучул - рекъл накрая Нонко.
Разказа Павлинка Тушлекова

Какви са възможните отговори на въпроса "Що чиниш?"
- Его е.
- Карам го.
- Бутам го.
- На кантар съм.
- На крак съм.
- Па така.
- Що а ти каа, се едната и същата.
- Нящо ми не е добря.
- Ич ма нема.
Реплики, предложени от  Екатерина Чуклева

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор (Част 1)

Как панагюрският диалект превзема Фейсбук и повече за него / с видео

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1) 
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4) 
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7) - ново
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8) - ново

ИЗДАНИЯ, 
посветени на панагюрския диалект:

1. "Наший говор мил" (2012), ИК "Оборище" - Панагюрище, автор Стоян Панчовски.
2. "Речник на Панагюрския говор от А до Я" (2015), ИК "Богианна" - София, съставен от Георги Гемиджиев, Дида Гемиджиева и Боян Ангелов.
3. "Банци. За хората и говора на село Баня" (2016), издателство "Ракурси" - Пловдив, автор Иванка Уливерова.

Мария Бегова: "Април. Дошла е пролет - време за вричане."

АПРИЛ 1876

Пролетно млад,
нетърпелив,
внезапен, разбунен,
пояс развързал априлий.
Всички дивачки по хълма -
като бели взривове - с цвят
чак до върха се покрили.
Зад каменни зидове
чардаклии къщи
светят с джамлъци,
камбанки люлеят лалета
в дълги ерлъци
над здравец, игличина,
чимшири в редици стоят,
зелени и стройни като за почест,
над дуварите зидани
синее бухлатият люляк,
над високите вратни
със зелени очи
бръшлян към пътя наднича.
Дошла е пролет -
време за вричане.
И сред този цъфтеж, сред тази омая,
тръгнал таен кипеж, от смела мечта замаян.

II
Пролетно млад,
нетърпелив,
разбунен,
градът заживял, повярвал в чудо!
Сухари, барут, гайтани,
кама, пищов, чакмак,
платно и мехлем за рани,
лъвче за всеки калпак.
Бил красив и богат,
имал всичко градът.
Време е
за държава.
За свобода.
Или смърт.
В Средна гора няма среден път...

III
Кратък бил онзи април.
Онзи април...
Онзи април подранил...

IV
Но се обърна април и времето тръгна назад.
Заваля.
Три дни над Оборище вали.
Лицето на предателя
една качулка скри...

V
И пак вали.
Вали три дни.
И още три. Вали.
Не спира.
Барутът става кал.
Калта в навущата тежи.
В очите пари.
В душите боли.
И вали.

VI
По хълма бели взривове
трещят и все по-ниско
към къщите слизат.
Стократната войска
в градеца влиза.
Залогът е огромен,
страшна е цената.
Кой търси свобода?
Кой - плячката богата?
От къща на къща и от двор на двор,
издигал се писък от нож и топор.
Боят не гледал малък - голям.
Докъдето стигал, пеел ятаган.
Смърт и разорение
за дръзкия град.
И да не се съвземе,
глава да вдигне пак,
ще се превърне в пепел цветущий Каменград.

VII
Не се изплака туй небе, не се изплака.
Знае, че все ще побере мъката му земята...

VIII
С огнен ред Историята започва нова страница:
Април 1876-та. Въстание...

Стихове Мария Бегова
Из книгата "Провинции на сърцето" 


Райна Княгиня със знамето, художник Кръстьо Руйнеков
ЗНАМЕТО

Сърма и коприна.
Златен лъв.
Зелена поляна.
Пушка ще гръмне.
Бунт ще се вдигне.
Трябва ни знаме.
Бързай, девойко, везай!
По тайни пътеки
Конник бърза.
Писмото иде.
Ще стигне.
Към свободата си
забързан,
градецът чака
да те назове княгиня.
Везай, девойко, бързай!
Но остави ми:
мотче сърма,
парче коприна…
Да има!

Стихове Мария Бегова
Из книгата "Провинции на сърцето"

Родолюбивият априлец Георги Зафиров от Панагюрище

Такава хубава пролет панагюрци не
помнеха отдавна. И Захари Стоянов
в своите „Записки” неведнъж
разказва за нея...

Пред аптеката на Георги Зафиров в Панагюрище, снимка от архив
На пейката пред аптеката на Георги Зафиров в Панагюрище, точно срещу църквата „Св. Георги Победоносец“, са седнали стопанинът и неговият комшия Петър Дудеков – солиден търговец, със зет си Петър Щърбанов. Хубостта на ведрия ден не пречи на тримата панагюрци да бистрят политиката. Но този път те не се мъчат да разгадаят коварните ходове на европейската дипломация, а си имат свои доморасли дертове. Те си хортуват пак за онова голямо нещо, което цяло Панагюрище се готви да стори и което хем градчето пази в дълбока тайна, хем всички все за него говорят, но от ухо на ухо.
„Що стая, Щърбане, ще го бъде ли скоро“ – за кой ли път задава този въпрос Зафиров. И разбира, че когато се върне Бенковски, тогава бунтовниците ще се съберат и ще решават... „Ха дано да е по-скоро, че веке не се трае“ – изпъшква  аптекарят, подкрепен и от стария Дудеков, който клати глава: „Тъй, тъй не може веке“.
Георги Зафиров
Клетите! Те не подозират дори, че само след месец на това място, където днес спокойно разговаряха, ще тлее пепелище. Че тъстът и зетят ще бъдат мъртви, а Зафиров ще влачи тежките вериги по пътя за Татар Пазарджик, та чак до Пловдив...
Панагюрският лекар и аптекар Георги Зафиров не е сред най-популярните апостоли на Априлското въстание, с чиито имена израстваме като българи още с майчиното ни мляко. Но той е един от героите, що са дарили и живот, и имот „на ползу роду болгарского“. Според В. Ганева причината толкова дълго време личността му да остане в сянка до известна степен е неговата скромност. „Основание да мислим така – изтъква тя – ни дава фактът, че признание за заслугите си търси не той (той счита всичко сторено и заплатено от него „като изпълнено задължение пред Отечеството“), а неговите наследници, и то чак след смъртта му.
Първото свидетелство, с което се удостоверява участието му във въстанието, носи датата 16 октомври 1910 г. и е предназначено „да послужи където трябва“ – по всяка вероятност за отпускане пенсия на вдовицата му... Исканията на наследниците – продължава Ганева – нищо чудно, след като знаем каква е била признателността на българските буржоазни правителство към заслужените синове на родината – изглежда остават без последствие“.

За щастие са запазени доста документални свидетелства, както и собственоръчно написаното от Зафиров свое животоописание, от които научаваме много подробности за неговата революционна дейност. Прелиствайки написаните непретенциозно страници на автобиографията му, пред нас оживяват героизмът и подвигът на онези бунтовни дни – в няколко щриха от един живот, от преживяното по приготовлението на Априлското въстание, от първите дни на успеха и последните дни на ужаса. Една цяла епоха...
Ето какво пише Георги Зафиров: „В това време Захари Стоянов се беше условил да вари ракия на Дриновия хан и само аз го знаях и другарите ми. След това, като се събраха всичките членове от цяла България, намери се един предател Балдовелия, който предаде много тайни по приготовлението на въстанието на турците. Тогава Каблешков вдигна знамето и съобщи още този час на Бенковски – това беше тъкмо на 20 април 1876 г. и след един час избухна и в Панагюрище и в този момент всякой почна да работи това, за което беше назначен. Това въстание беше определено да избухне на 1 май 1876 г., обаче обстоятелствата така се сполучиха, че стана по-рано...
Бенковски ме повика заедно със Соколова(ски), който беше нареден като четник (и) ми се каза да приготвя от аптеката си нужните медикаменти и да ги предам на Спицерина за в планината, което аз направих с благодарине, които церове, сметнати според кутийката им, ме коствуваха по онова време тъкмо 22 000 гроша. И тогава Васил (има предвид Васил Спицерина – Соколски, б. а.), заедно с Бенков(ски) заминаха за селата, а аз останах в града със заповед да лекувам гражданите гратис и да им давам медикаментите тоже безплатно. И мен, доколкото ми допущаха силите, технически и материални, аз помагах.
При това бях натоварен и с превързването на разни рани и като видях, че като доктор, аптекар-фелдшер не мога сам да изпълнявам тези длъжности, намерих за нужно да назнача един фелдшер – един берберин, който прие и привързваше в женското училище в това време хората... В това време, като свърших медикаментите, писах на д-р Спаса, в което писмо казваше бог да е на помощ на българския народ. Това писмо, случайно ако беше попаднало на турски ръце, щяха както мене, така и доктора да ни избесят турците.., понеже в това писмо се говореше и за барут...


Дудековата къща в Панагюрище, снимка на Б. Юскеселиев от 1975 г.
В същий ден, когато пристигнаха турците, аз като имах доста болни в града, позабавих се да изляза по пунктовете, когато турците бомбардираха града. Като видяхме това заедно с жената и децата се скрихме в Дудековата къща. От сутринта до вечерта се събрахме близо осемдесет души. В това време  Петър Щърбанов като видя, че ще го убият турците, той каза: „По-добре е сам“, след което захапа револвера и се самоуби. След това ний се разпръснахме кой накъде види и отидохме в къщата на Сирака, където три деня стояхме без вода и хляб. Тогава ни намериха турците и искаха мен да убият и жена ми ме откупи с 35 000 гроша злато, което бяхме вземали с нас, след това ние останахме без счупена пара... След като изгориха, ограбиха аптеката и къщата ми, ние останахме гладни...
След това като започнаха да изкарват уловените (българите) в Татар Пазарджик, туриха децата в една кола, а аз пеш... Децата и жената ги пуснаха, а мен ме затвориха в Куршум хан, заедно с всички други. Всяка вечер ме биеха в затвора.


Черешов топ на панагюрските въстаници в затвора в Одрин, 1876 г. - архивна снимка
След изминаването на 10 дена наредиха 418 души в синджир, вързани ръцете ни. Аз се случих на първий синджир, заобиколен от господина Величкова (известния наш политик и писател Константин Величков, б. а.) и други лица... С Божа милост ние пристигнахме живи в Пловдив и като ни караха по улиците, децата хвърляха върху ни камъни и кал. Тогава Величков ми каза: „Не е срамно за нас, който ни види, защото ние се борихме за свободата на България“. 

Много още може да се разказва за този родолюбив панагюрец, изпълнил вярно своята клетва, дадена пред камата и револвера. Много са и другите такива като него българи. Всички те не бива да бъдат забравяни!

Текст Гео Нешев

За Петър Чардаков от Попинци и защо гръмва по-рано въстанието четете тук
За Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци четете тук 
За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук
За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук
За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

Защо първата пушка гръмва по-рано и как започва Априлското въстание

"Моите оборишки депутати са ангели, най-чистите идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения, за които бяха грозното бесило и заптийския камшик."
Захари Стоянов

Част от оборищенските депутати през 1907 г. на местността Оборище, архивна снимка
След неуспеха на Старозагорското въстание против Османското робство в България от 1875 г., започва подготовката на нов бунт. Главен организатор е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на същата година. Предварителният план предвижда територията на страната да бъде разделена на пет революционни окръга. Най-успешно подготовката за въстанието протича в Панагюрския революционен окръг.
От 14 до 16 април (ст.ст.) 1876 г. в местността Оборище край  Панагюрище, е свикано събрание на представители на всички комитети от този революционен окръг. Целта на провеждането му е да се обсъдят състоянието на извършеното до момента и да се решат някои важни въпроси за това, което предстои. Определена е и датата на въстанието – 1 май с.г.

Мостът на първата пушка в Копривщица, сн. Стоян Радулов
Но замисълът на революционерите не остава напълно скрит и ето, че една конна полицейска група, предвождана от Неждеб ага, пристига в Копривщица на 19 април 1876 г., за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. Опитът за арестуване на апостола Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор на нападението той обявява въстанието по-рано - на 20 април. Конакът бил превзет от бунтовниците, църковните камбани забили, пушките гърмели а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.
Веднага след извършеното нападение Каблешков съставя писмо, с което уведомява останалите апостоли в Панагюрище, където по това време се намират ръководителите на IV революционен окръг, че въстанието вече е започнало. Понеже писмото е подписано символично с кръвта на едно от убитите в Копривщица заптиета, то става известно като „Кървавото писмо”.

Тутевата къща в Панагюрище, сн. Стоян Радулов
Веднага след получаване на вестта в Панагюрище, Георги Бенковски обявява въстанието още на същия ден след обяд. Това се случва в двора на Тутевата къща, където апостолите съставят по повода и възвание за бунта към българския народ. Властта в Панагюрище преминава в създаден Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, начело с панагюреца Павел Бобеков. На него се възлага ръководството на военните дела. Той пък изпраща чета начело със стотника Иван Парпулов, известен като Орчо войвода. Задачата му била да подпомогне въстаниците в Стрелча и да осигури връзката между Панагюрище и Копривщица.
Така започнало всичко...

Голямото дело на Петър Чардаков

Ето и историята на един от участниците в тези велики събития - моят прадядо Петър Чардаков, от село Попинци. Още преди въстанието той бил съратник на Левски, а след това - ако не бил избягал през покрива на Джумайската плевня, когато турците го хванали с оръжие в ръка, те щели да го убият. Но той оживал, дочакал Освобождението и се включил в изграждането на свободна България тук, в панагюрското село Попинци.

Бюст-паметникът на Петър Тодоров Чардаков в с. Попинци, сн. Генка Чардакова
В годината преди въстанието Петър Чардаков бил вече позамогнал се търговец, с невръстни деца и дори - кмет на селото, за какъвто бил избран отново и след Освобождението. Но още в младежките си години, след завършването на местното килийно училище, в него пламтяла искрата на бунта. Запалил я Бейко Гащанов - Бейко войвода, от с. Калугерово. Влиянието на войводата върху местните младежи било неописуемо силно. Запознанството му с Левски станало, когато Апостолът преминавал през Попинци за Панагюрище. При едно от отбиванията си в селото той основал и местния революционен комитет, под негово давление се сформирало и читалището "Искра". Освен Петър Чардаков в комитета влезли още учителят Хаджидякон Поликрап Чуклев, свещеник Лука Енчев, Иван Сотиров - Комитата, Марко Загорски, Иван Карабойчев, Кръстьо Карабойчев и Генчо Джумайов.
В навечерието на въстанието, когато Бенковски дошъл в Попинци и отседнал в къщата на Иван Карабойчев, той събрал гореизброените първенци, държал гореща реч, а придружаващият го поп Груйо от с. Баня заклел патриотите във вярност към предприетото дело. Начело на комитета застанала тъкмо Петър Чардаков, той бил изпратен и като делегат на Оборище.
За преждевременното избухване на въстанието в Попинци съобщил Орчо войвода. Макар и неподготвени заради малкото време и лошо въоръжени, попинчани били сред първите защитници на Панагюрище. В първите редици били Петър Чардаков и брат му Дойчо. Те взели участие в стрелбата с черешовия топ на месността "Бърдото".

Стоил Финджеков и Атанас Узунов с един от черешовите топове, архивна снимка от 1878 г.
При потушаването на въстанието Петър бил заловен и затворен в Джумайската плевня. Знаещ какво го очаква, той успял да избяга през покрива и през Йончово дере да се скрие в Тачово дере, а после и в местността Пенелов кладенец. Напразно турците го издирвали. Старият овчар Танчо Загорски му помогнал с укриването, снабдил го с храна и с дрехи...
При жестокото потушаване на въстанието село Попинци доста пострадало и дало скъпи жертви. Войската на Хафъз паша го опожарила и оплячкосала. Изгорели над 30 къщи, заедно с църквата и двете училища. Отвлечени били около 100 глави едър рогат добитък, около 1500 глави овце и кози, и голямо количество покъщнина.
Наред с въстаниците от селото - братята Карабойчеви, братът на Петър - Тодор Чардаков, Кръстьо Вихрогонски, Петър Сотиров и други, от ножа и куршума на потисниците загинали около 70 души невинни жени, деца и стари хора.
Петър Чардаков се крил в горите около селото чак до Освобождението и дочакал щастлив руските освободители на 31 декември 1877 г., които били от ескадрона на Екатеринославския драгунски полк.
След Освобождението Петър Чардаков участвал активно в обществения живот до самата си смърт. Починал на 28.10.1888 г. в Попинци от инфекция на зъб. Близките и съселяните му го изпратили с почит, уважение и скръб.

Текст Генка Чардакова, редактор Стоян Радулов
 
Използвана е информация от "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, както и от "Великото Народно събрание на Оборище 1876 година и началото на българската парламентарна демокрация" на Христо М. Йонков
 
Снимки Стоян Радулов, Генка Чардакова и архивни кадри

СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:
За Георги Зафиров - аптекар и родолюбив априлец, четете тукЗа Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци, четете тук 
За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук 
За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук 
За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

Петър Карапетров - Черновежд – предначинателят на читалище „Виделина“

Петър Карапетров - Черновежд
ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Петър Панталеев Карапетров (1845-1903) е известен и с литературния си псевдоним Черновежд. Той е разностранна културна личност през Възраждането - книжовник, мемоарист, публицист, историк, книгоиздател, народен представител.
Учи в родния си град Панагюрище при известните възрожденски учители Атанас Ненов, Марин Дринов и Нешо Бончев. Изучава добре черковно-славянски, руски и гръцки езици.
На 20 години, през 1865 г., е инициатор за създаване на читалище „Виделина“ - едно от първите в страната, и е избран за негов пръв председател
Ето какво е записал в спомените си Петър Карапетров: „Действително аз съм повдигнал мисълта, за да се основе читалище в Панагюрище - родното ми място. Аз съм предначинателят - обстоятелство, което никой не отказва. Ала справедливостта иска да кажем, че ако нямаше хора, които колко годе да се съгласят с мене и да ми помагат за тая нечута дотогава в Панагюрище работа, нищо не бих могъл да свърша сам…“ - и по-нататък изрежда техните имена: „Кръстьо И. Гешанов, Искрьо Цв. Мачев, Рад Ив. Тухчиев (Клисаря), Иван Ст. Джуджев, Марин Ил. Братков, Филип Ст. Щърбанов, Манчо Ст. Хаджиманчев, Иван Н. Маньов, Тодор Цв. Бояджийски, Димо П. Диманов, Стойчо М. Станчев“. Така бива запален духовният фар на будното Панагюрище - читалище „Виделина“. То в скоро време събира около себе си всички интелигентни и будни граждани, и става център на все по-широка и по-разнородна културно-просветна, обществена и политическа дейност. Едни от първите му членове подготвят и възглавяват Априлското въстание.
Петър Карапетров е щедър дарител - подарява първите книги на читалището, а по-късно и цялата библиотека на своя баща.
През 1858-1877 г. Петър Карапетров работи в Цариград като печатар, книгоиздател и журналист. Поддържа тясна дружба с видни родолюбци, сред които Тодор Икономов, Иларион Макариополски и други. По инициатива на Петър Карапетров и със съдействието на Петко Рачов Славейков е уредено през 1870 г. Акционерно печатарско сдружение „Промишление“, на което Карапетров става председател. То издава и списание „Читалище“ - енциклопедия на нашата възрожденска наука и култура. Неоспорима е заслугата на Карапетров и като редактор на вестник „Ден“, излизал в Цариград (февруари 1875 - юли 1876).
Петър Карапетров е автор на ценни материали по българската история и историята на Панагюрище, сред които се отличава „Кратко описание на панагюрското въстание“ (1893) - един от най-достоверните извори за героичните и трагични дни на Средногорската република от 1876 г. Заслужават още внимание неговите „Материали по описание града Панагюрище и околните му села“(1893), „Кратка история на българската черкова“ (1894), календара „Наръчен денослов за 1875 г.“, а статиите му по политически, юридически и исторически въпроси са публикувани в „Сбирка от статии“(1898). Петър Карапетров е деен сътрудник и на редица други вестници и списания. Избиран е за спомагателен член на Българското книжовно дружество (днес БАН).
Петър Карапетров е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.
„…На 23 май 1893 г. Петър Карапетров пише от София на читалищното настоятелство: „Както вас, така и мене ме боли сърцето за читалището и за неговото преуспяване. Аз се съгласих да напечатам материалите за историята на Панагюрище и околията на особена книга. Приходите от нея да бъдат в полза на читалището… Аз желая, щото вие, както сте млади и тепърва имате време за книжовна и научна деятелност, да напишете и самата история на многострадално Панагюрище, което и мене е толкова мило, както и вам… Ако съм жив, аз ще бъда честит да видя труда ви и да се радвам, па - ако ме почетете, да взема и участие в него… Моята цел беше да забележа всичко, щото съм чул, видял и чел за Панагюрище до сега, още от детинството си. А пък на сегашните млади панагюрци - оставям да довършат захванатото от мен и то честно, и добросъвестно…“
В друго писмо той пише: „Може да се мамя, но аз се считам за честит, че изпълних длъжността си към мястото, в което съм роден, което ми е много мило. Никаква материална полза не съм очаквал, нито пък очаквам за това, което по длъжност трябваше да сторя. Аз ще съм нравствено възнаграден, ако един ден сегашните хора, или кой знае кои, признаят, че всичко съм вършил без никакви користолюбиви или славолюбиви цели, и че желанието ми е било да се въздигне на първата си слава и на първото си величие сегашното окаяно Панагюрище.“ (Цитатите са от  статията „Основателят на Панагюрското читалище“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 24 от 25 декември 1965 г.)

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Love.Panagyurishte / Страница за Панагюрище във Фейсбук

Как панагюрският диалект превзема Фейсбук и повече за него / с видео

"В Панагюрище доста правилно се говори българския език. Г-н Иречек споменува, че "езикът принадлежи към източното наречие и се отличава с особена правилност в самогласните и множество хубави стари изражения и фрази." Между каквито българе от другите страни на България да живеят, панагюрци си не изменят и не забравят говора, макар и да могат лесно да навикнат на други наречия и да изучават чужди езици."
Из книгата "Материали за описание на
град Панагюрище и околните му села"
от Петър Карапетров - Черновежд



 
   

Очаквайте тук и следващите епизоди

И така... Може ли в епохата на унифицирането на езиците и на изчезването на местните наречия и на диалектите, един регионален и специфичен говор, какъвто е панагюрският диалект, да превземе модерните социални мрежи? Оказва се, че да. И то с два непретенциозни клипа, по-къси и от минута, пуснати в страницата за Панагюрище LOVE.PANAGYURISHTE във Фейсбук.
Само за първите два дни от появата на първия, той бе изгледан 11 000 пъти, а вторият уверено върви по неговите стъпки. Подозирам, че причината е в забавните и в повечето случаи забравени думи от особената лексика на нашия диалект, зад чиято форма понякога се крият неподозирани значения. Както и във факта, че думите се съчетават в невъобразими идиоматични фрази, издаващи неподправената оригиналност, многопластовост и чувство за хумор на изричащия ги. От личен опит знам, че диалектът ни е забавен. Бил съм свидетел на най-различни и в повечето случаи комични реакции на хора, притежаващи уши, несвикнали на нашия говор.
Затова - да си поговорим малко за езиците, за диалектите, за панагюрския говор и голямото богатство, което всъщност носи той.
Да започнем оттук: Знаете ли каква е разликата между език и диалект?
Диалектите винаги имат подчертано местно звучене. Те спадат към местните езикови разновидности. Това означава, че диалектите са форми на езика с тесни граници на разпространение.
Ето, българският език например спада към южнославянските езици. Днес около десет милиона души говорят български. По-голямата част от тях живеят в България, разбира се, но и в други страни се говори български - например Украйна и Молдова. Прочее, българският е един от най-ранните документирани славянски езици. Той, както всички знаем, се отличава с много особености. Но е впечатляваща и приликата му с албански и румънски, защото тези два езика не са славянски езици, а въпреки това се откриват много паралели. Затова всички тези езици се наричат още балкански езици, макар да не са сродни.
А по правило, диалектите имат само говорима, но не и писмена форма - това важи и за панагюрският, той не е изключение. Но все пак диалектите формират своя собствена езикова система и следват свои собствени правила. Всеки език може да има няколко диалекта, както българският има множество диалекти - панагюрският или родопският, или македонският, или шопският, или чипровският... И все пак стандартният български е разбираем за целия ни народ. Чрез него дори говорещите на различни диалекти могат да общуват помежду си.
В България диалектите са се оформили чрез сложни езикови процеси на приближаване и отдалечаване, на интеграция и диференциация. И, не знам дали знаете, не само у нас, но и навсякъде днешните диалекти пазят следи от старото дофеодално племенно деление и от феодалната териториална разчлененост.
За съжаление, в наши дни диалектите стават все по-маловажни. В градовете рядко ще чуете някой да говори на диалект, а хората, които говорят на диалекти, се считат за прости и необразовани, макар да не е така. Та нали те могат да се открият на всички социални нива. Т.е. хората, говорещи на диалект, не са по-малко интелигиентни от останалите. Даже точно обратно! Хората, говорещи диалекти, имат много предимства. Например когато учат чужди езици, те знаят, че съществуват различни езикови форми. И са научени бързо да превключват между различни езикови стилове. Ето защо, носителите на диалекти имат по-добра компетентност по отношение на вариациите. Те могат да усетят кой езиков стил е подходящ за дадена ситуация. Това е дори научно доказано. Така че - имайте смелостта да използвате диалекта си - заслужава си! Пък и панагюрският е толкова интересен и благозвучен.
Ето и малко повече за него. 
Панагюрският говор е част от балканските говори, които заемат цялата Балканска и Средногорска област на изток от ятовата граница. Но същевременно тъкмо заради нея е и преходен говор - заради нееднородните особености при произношението на старото стб. ѣ, което в Панагюрище и региона (от селата Петрич, Поибрене и Мухово, та до Церово) е ту като при източните, ту като при западните български говори.
Ето и някои от основните характерни особености на панагюрския диалект, според  "Българска диалектология" на Ст. Стойков:
1. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ под ударение: мъш, път, гъ̀ба, ръ̀ка; бъ̀чва, дъ̀ска. Понякога тая ерова гласна звучи особено гърлено (лъж, лозтъ) и прилича на мизийските говори. В неударена позиция се изговаря полуредуцирано а: мъш—мạжъ̀, дъш—дạждъ̀ .
Панагюрският говор има още следните характерни особености:
1. Прегласено меко у в и: клич (ключ), лѝде (люде), лѝбъ (любя).
2. Изговор на групите ър/ръ и ъл/лъ само като ър, ъл под ударение и като ạр, ạл без ударение, т. е. еровата гласна е винаги пред сонорната съгласна: кърс, къ̀рчма, къ̀рф, къ̀рваф, кạрфтà; дълк, зъ̀лва, съ̀лза, съ̀лнце, сạлзлѝф.
3. Наличие на твърди съгласни вместо меки, особено в глаголните окончания: чỳдъ сạ, мòлъ, прàвъ.
4. Членът за мъжки род единствено число е под ударение и без ударение: брегъ̀, синъ̀, стàрецạ.
В Панагюрище изследване на местния народен говор направи първо Стоян Панчовски през 2012 г. в книжката "Наший говор мил", отпечатана в ИК "Оборище". В нея той се е постарал да покаже система за фонетични записвания, кратка характеристика на панагюрския народен говор, някои фонетични, морфологични, синтактични и лексикосемантични промени в него. Друга част от изданието пък е посветена на исторически пластове в лексиката на панагюрския народен говор. Има и проучване за турски, арабски персийски и гръцки думи в лексиката на местния диалект,  както и засвидетелствани румънски думи и унгарски заемки в него.
През 2015 г. се появи и "Речник на Панагюрския говор от А до Я", съставен от Георги Гемиджиев, Дида Гемиджиева и Боян Ангелов (ИК "Богианна", Сф.) Неоценима помощ за появата му идва и от работещите в  Историческия музей на Панагюрище - Георги Керкеняков, Ирина Ботева и доц. Атанас Шопов. „В тази книга са включени стотици думи, характерни и за отдалечени на Панагюрище етнографски области, но това е неизбежно, защото всички те остават под влиянието на българската езикова норма. Речникът на панагюрския говор е пръв опит за систематизиране на онази семантична парадигма, която приобщава панагюрци към голямото семейство на българския етнос и която придава особена специфика и красота, и обаятелност на един географски регион на България, където съжителстват неотделимо и неразделно славна история, и оптимистично настояще”, споделя при представянето на речника в Панагюрище Боян Ангелов.
Доколкото ми е известно в момента поне още двама човека работят независимо един от друг по трудове върху панагюрския говор. Което само може да помогне, разбира се, за съхраняването на това езиково богатство. Да го пренесе от миналото в бъдещето. А експериментът във Фейсбук ще продължи, защото това е начин за приобщаване на младото поколение към езика на неговите предци. Към предизвикване на любопитството. Не случайно в мрежата има и група за "Панагюрски диалект", в която членуват над 2000 човека. Така някои от младежите днес може да отворят и научните трудове за говора на родното им място, да прелистят речника на Гемиджиеви и Ангелов, дори да решат да станат диалектолози, или поне българици. Пък и току-виж - проговорили на автентичен панагюрски...
Разбира се, с уточнението, че важно е как говориш, но по-важното е какво ще кажеш.

Стоян Радулов за "Чат-пат"

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
И още: Лаладжилъци и моабете от панагюрския говор     

Банци и говорът им - обезсмъртени в книга... 

На диалект четете  и "Историите на бачо Евстати":

Гергина Деянова - отдадена на изкуството, на хората и на родното място


С многостранно надарени хора, оказва се, е надарено не само Панагюрище, но и панагюрският край. Само на няколко километра южно от града село Бъта може да покаже хора, изявени в не една и две области - спортисти, култоролози, самодейци и пр.
Многостранно талантливата и отдадена на родовата памет Гергина Деянова е пример за това. А този кратък очерк за нея "Чат-пат" посвещава на годишнината от нейната кончина.
Родена в Бъта, нейният живот е белязан от любовта на баща й Никола към сцената, към читалището, към творчеството. Той е бележитият учител, читалищен деец и общественик с изключително богата дейност и огромни заслуги към Бъта и селото. Така малката Гита, както й казват близките, не остава по-назад.
Дълги години тя е директор на Драматично-кукления театър в Пазарджик - период паметен и ползотворен за неговия колектив. Но макар годините извън Бъта да са доста, тя винаги се чувства дълбоко свързана с това място, с родното. Не случайно избрахме да ви покажем и част от нейната поезия, а горното стихотворение несъмнено е посветено на нейната майка.
През последните години Гергина става председател на вече 90-годишното Народно читалище "Никола Вапцаров" в Бъта, по примера на своя баща. Издава и книги, в които пресътворява чудния свят на фолклора, пъстър като душата й. През 2014 година  успява да издаде и съставения от нея сборник “Учителят и читалището”, посветен на баща й. Никола Деянов е председател на читалището в Бъта от 1958 до 1987 година и негов основен двигател – през годините ръководи ансамбъла, театралния състав, съставът за художествено слово. В книгата Гергина събира историята на читалищното дело в годините, когато негов председател е той. Никола Деянов е оставил своите впечатления в своеобразен дневник, а семейният архив пази стотици снимки от този период. В изданието са поместени и редица писания на негови ученици за личността му.
Така и Гергина Деянова остава запомнена като общественик и културен деец, човек с огромно сърце и богата култура - едно от надарените имена на село Бъта.

Текст Стоян Радулов
Снимки от профила на Фолклорен ансамбъл "Иглика" от с. Бъта във Фейсбук


Моменти от представянето на книгата "Учителят и читалището" пез 2014 г. в Бъта

Съвременни български поети: Дулинко Дулев и неговият остър език

Дулинко Дулев
ИЗНЕНАДА!
Преди да е дошъл момента,
да се сформира Парламента:
Вече е ясно това -
повишава се газът само с трийсет процента...
А пенсиите - с цели два!

ПИРОВА ПОБЕДА
Цар Пир
след Пирова победа тържествува!
И въпреки че страшна е след боя гледката,
цар Пир отиде да пирува....
На своя недоизбит народ за сметката..

КАЗВА ЛИ ТИ НЯКОЙ НЕЩО?
Кризата, дето край нас витае,
вчера ми хитро намигна.
Вика:
- Че комунизмът си тръгна, вече всеки го знае,
но никой не знае, какво пристигна!?

БЪЛГАРИЯ - ШВЕЙЦАРИЯ НА БАЛКАНИТЕ!
Страната ни сякаш градушка удари я,
а политици и яки бабанки
си създадоха нова,
щастлива и китна България...
В швейцарските банки.

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ЕПИГРАМИТЕ
Нищо не променя епиграмата....
Нищо не променя даже псуването...
Но, както гледам, полза няма
и от гласуването!

СО КРОТЦЕ...
Реакцията
срещу нередностите ни в родната шир
от столетия все си е същата.
Всеки си трае и гледа сеир...
Докато и на него не му пламне къщата!

ПРОСЕШКИ ВРЕМЕНА
Мой приятелю драг,
мой приятелю-просяк,
с теб сме седнали пак
безнадеждни на моста.

Аз ­ не в ред, ти ­ не в час...
Мили родни картинки!
Сбирам укори аз.
Ти събираш стотинки.

Мен духът ми е слаб.
Твоят хич пък не става...
Ти мечтаеш за хляб,
аз мечтая за слава.

Но в студения ден
никой нищо не дава...
Плюй по теб, плюй по мен
и след туй отминава...

За какво ли тогаз,
между толкоз несвестници,
пиша глупости аз
из софийските вестници!?

Явно ­ болна глава!
Просто никакъв смисъл
няма нийде в това,
де до днес съм написал!

Ний сме с тебе боклук!
Ний сме работа проста,
та пази ми го тук
мойто място на моста!

Мой приятелю клет,
с теб отдавна се знаем.
Аз съм беден поет...
Дай два лева на заем!

СЛЕПЕЦЪТ
Бе късна вечер и отдавна бе в разгара
поредната ни бурно пропиляна нощ.
В ушите ни изцеждаха китарите
докрай безумната си децибелна нощ.

По дансинга развихряше се Бакхус,
а келнерът ни ­ дух неуловим ­
витаеше сред призрачните маси,
разтворен от цигарения дим.

Тогава чух една тояжка бяла
и тътенът й втурна се сред нас,
а празничната ресторантска зала
помръкна в миг от странния контраст.

Оркестърът започна да фалшиви.
Певицата пресипна изведнъж.
А те вървяха ­ тъжни и щастливи ­
една жена със слепия си мъж.

И с тях сред нас нахълта мълчешката
жестока мисъл, сещана едва:
Че може да си сляп, дори когато
съвсем не подозираш за това!

Автор Дулинко Дулев
____________________________

Сатирик, поет, журналист, мислител, мъдрец и драматург, Дулинко Дулев от десетилетия не пропуска със стрелите си да покаже слабостите на днешното общество и всички негови пробойни. Едно от ярките пера на съвременната българска сатира е.
Роден е на 23.02.1947 г. в село Дебнево, Ловешко. Завършил е българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на сатиричните книги “Обикновени хора” (1967), “Записки на пенсионирания мускетар” (1998), “Записки на замръзналия шерп”(2001), както и на “Разградските карикатурни изложби” (2003) и “Епопеята на незапомнените. Разград и Сръбско-българската война през 1885 г.” (2007), „Онкологична стихотерапия“ (2015), „Класически и други творби“ (2016).
Член е на Съюза на българските писатели. Живее и работи като журналист в Разград, където дълги години е работел в театъра, а през последните няколко от тях списва рубриката „От новина и драма Дулев прави епиграма“ в местния вестник „Екип 7“. През януари 2017 г. Дулинко Дулев бе обявен за "Почетен гражданин на Разград".

Огледалото на свети Христофор / разказ от Елин Пелин

Елин Пелин
Още от млади години душата на свети Христофор се възпламеняваше за борба със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сърцето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изкушенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения на злото — дявола.
От заран до вечер той вървеше по пътища и по стъгди със стиснати юмруци и с поглед, запален от желание да не пропусне да мине неунищожено още в зародиша злото, което всяка заран се излупваше като хаплива змия из човешките страсти и носеше отрова.
В ония времена тоя млад човек, под чийто грамаден ръст трепереше земята, можеше да стои над закона, защото силата беше закон. И на св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, за да порази на място, като мълния, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и даже просяка, който се преструваше на изкълчен, за да буди по-голямо милосърдие.
Душата му бе вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление. От това неговото прекрасно лице полека-лека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха.
Той изгуби подобието божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ.
Тогава децата, които св. Христофор смяташе за безгрешни, почнаха да бягат от него и да му дюдюкат, когато той минаваше по улиците, и кучетата, на които взе подобието, почнаха бесовито да го лаят. Жените, към които силният младеж имаше преголяма слабост, защото не считаше за грях ни плътската, ни духовната любов, и които тайно и явно въздишаха за него, почнаха да го избягват, да се боят от него и му дадоха презряното име Песоглавец, което ще каже човек с кучешка глава.
Свети Христофор, отчаян и ужасен, помисли, че побеждаваният толкова пъти от него дявол е поискал да си отмъсти и е пратил всички нечисти сили да го преобразят на куче, за да го лиши от единствената красота на живота — любовта на жените.
И още повече побесня младият защитник на правдата и истината. И като стисна страшни юмруци към най-силния си враг — дявола, — той поиска да го прокълне. Но за негов още по-голям ужас из зъбатите му уста излезе само кучешки вой.
Тогава песоглавецът отиде в близката гора, отскубна една суровица, окастри клоните й, нарами я като тояга и напусна родния си град, за чието добро така неуморно се бе борил.
Той се мъчеше страшно. Той знаеше, че лицето е видимият образ на душата и че преображението му в куче не може да стане, ако душата му не се е преобразила в кучешка.
И нещастникът отиде далече на един голям остров в морето. През средата на тоя остров течеше буйна и мътна река, която не можеше да се премине нито по мост, нито с ладия. От едната страна на тая река растяха и зрееха прекрасни жита, от другата пасяха безбройни чарди добитък и обширните гори бяха пълни с лов. Но жителите от двете страни търпяха лишения, защото не можеха да минат страшната река и да разменят благата си.
Песоглавецът, за когото нямаше сила непреодолима, се намери съкрушен на брега на тая река. Той се посели край нея и всеки ден я прегазваше по два пъти, за да вземе хляб от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата. Мътните и силни води на реката го обливаха до пояса и се разбиваха о коравото му тяло на пяна като о скала.
Жителите от двете страни се трупаха и гледаха с уплаха тоя непознат човек с кучешка глава и силата му ги учудваше.
Срещу хляб и месо Песоглавецът почна да пренася хората през реката, като ги вземаше на плещите си по няколко изведнъж. Но неговата страст да унищожава злите и порочните не бе го оставила. Той често спираше сред реката, сваляше от гърдите си тия, които тайнствената сила на правдата му посочваше като недостойни, и ги хвърляше в реката като гнили плодове. Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше съкрушен на колене, под които камъните хрускаха и се обръщаха на прах, и искаше да се моли. Но молитвите му се носеха към звездното небе като кучешки вой и той питаше бога с окървавено сърце:
— Господи, исках душата ми да бъде чиста като правдата, която ти си дал. Защо направи лицето ми безобразно като злото, което те огорчава и гневи?
Един ден до брега на страшната река пристигна старец, странник, не от тия места. Той помоли Песоглавецът да го пренесе и рече:
— Добри човече, пренеси ме отвъд, защото ме гони дяволът. Нямам нито хляб, нито месо да ти се отплатя. Ще ти дам само това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице дотогава, докато не извършиш най-великия подвиг, с който да угодиш на бога.
Песоглавецът пренесе стареца, взе малкото огледало и мина пак на другата страна, за да чака дявола, който преследваше странника. Той погледна по следите на тоя странник и го видя, че се губи между узрелите ниви на полето, с ореол на главата.
Тогава Песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Исус Христос, и го обзе страх, какъвто никога не бе изпитвал, и като целуваше малкото огледало, падна на колене и с такава сила заудря главата си в поклони о земята, че околните канари се събаряха и падаха със страшен шум в реката.
Оттогава свети Христофор потъна в дълбоко размишление. Ревността му да се бори със злото и да наказва недостойните се усили. Но като се гледаше в малкото огледало на Христа, той с ужас виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма злост.
И го натисна скръб. Той помисли, че мисълта му е помрачена и че не може вече да различи злото от доброто. И укроти бунта на душата си, като стана снизходителен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта.
Един ден при него дойде непознат човек, с грозно лице, с кървав поглед, плах и мрачен. Св. Христофор съгледа в него най-страшния престъпник на земята и каза в себе си:
— Да убия тоя човек, да отърва земята от страха, който носи, ето кое ще освети наново лицето ми.
И когато се готвеше да стовари на главата му страшната си ръка, непознатият каза с глас, пълен с нахалност и насмешка:
— Силний Песоглавецо, пренеси ме на другата страна, за да спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят.
Тия страшни думи спряха ръката на Песоглавеца. Той, без да бъде снизходителен, рече да бъде търпелив. Метна на гърба си отвратителния човек и го понесе, но когато нагази в реката, той усети на плещите си страшна тежест, като че това не бе човек, а торба с олово — и много по-тежко, защото коленете му почнаха да се подгъват.
Той бе уверен вече, че носи на плещите си натежал от грехове човек, и на няколок пъти помисли да го хвърли в реката, но не го стори.
С голяма мъка той го пренесе на срещния бряг и го тръшна на земята.
Човекът стана леко, даже не охна, стисна ръката на Песоглавеца с благодарност и тръгна.
Св. Христофор се върна бързо на другия бряг и треперещ от гняв, че не уби тоя злодеец, обърна се да го види.
И видя по пътя, гдето бе минал Христос — едрата, мрачна, рогата фигура на дявола леко да крачи между нивите.
— Господи — извика Песоглавецът, — сега лицето ми трябва да е станало по-грозно от кучешко!
И той, преизпълнен от страх, бързо извади огледалото и го изпречи пред очите си. Но сега в него Песоглавецът видя красотата на своето човешко лице, чистотата на погледа си. И първата мисъл, която блесна под неговото ясно чело, осветено от ореол, беше:
— Очистих се, защото направих добро на най-лошия.

Елин Пелин, из сборника "Под манастирската лоза"
__________________________
Елин Пелин публикува в продължение на 25 години (от 1909 - в сп. "Слънчоглед" през в. "Развигор" и в. "Утро" до 1934 г. - в. "Щурец" - б.р.) разказите от най-концептуалната си книга "Под манастирската лоза". Още в първия разказ от цикъла - "Отец Сисой", като че ли е заложено мотото на сборника: “Книгите са като хората – казваше той, – когато остареят, става мъдри.”
Тези разкази "напомнят онзи труднодостъпен извор от приказките, даряващ нов живот. Не е нужно да си пръв сред юнаците, за да отпиеш „жива вода“ и да се влюбиш още по-силно в живота. Достатъчна е само волята да искаш да изживееш смислено и щастливо земните си дни", пише в критически текст за "Под манастирската лоза" Гинка Георгиева. Тази „жизнеутвърдителна книга“, по думите на проф. Константин Гълъбов, разказ след разказ моделира и утвърждава една привлекателна и дълбоко мъдра философия за човешкото битие, която „не отрича радостите в живота, а смята, че те са неговият единствен смисъл“.
Елин Пелин сам твърди, че тези разкази са отзвук на един разкрепостен прочит на религиозните книги. Оказва се, че историческото време сякаш спира да тече, стане ли дума за въпроси от нравствен характер.
__________________________
Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18.07.1877 г. в село Байлово, Софийско. Учи гимназия в Панагюрище и София, но не успява да завърши пълния гимназиален курс. Работил е като учител, като журналист и редактор на различни периодични издания, библиотекар и пр. Започва да публикува стихове и разкази през 1895, но известност придобива в началото на века, когато излизат неговите "Разкази" в два тома (1904; 1911). Елин Пелин е автор още на повестите "Гераците" и "Земя", на цикъла "Под манастирската лоза", както вече разбрахме, на стихотвореният в проза "Черни рози", на книгата с хуморески "Пижо и Пендо", както и на многобройни стихове, поеми и приказки за деца и на романа "Ян Бибиян".
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Творчеството му е изключително изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. То е един от върховете на българското повествователно изкуство. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика.
През октомври 1944 г., след деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник "Българан" Борис Руменов. До края на живота си Елин Пелин е обременен от материални трудности.  Умира на 3.12.1949 г.в София на 72-годишна възраст.