"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Есен / от Тотка Лунгарска

Есен
 
Бакърената планина
посреща ме смълчана.
Червените листа
поглъщат на залеза искрите.
И тъжни, мамещи поля
се губят във мъглите.
Там някъде във есенния листопад
изгубихме на лятото мечтите.

Стихове Тотка Лунгарска

За козичките и свободата по Хаиновски


Песен за козата

Вчера спрях на мокрото шосе,
на стадо от козички дадох път.
С копита бяха - дяволски нозе
и май че слизаха от Дойчов рът.

С копита бяха, ала по човешки
ме гледаха с големите очи...
Усещах някаква насмешка,
главата взе да ми бучи...

Оставаха им месеци живот наверно
до Новата година, после - нож
и няма повече да ни се мернат,
бълхи не ще ни лазят до среднощ.

И после трябва да сме по-щастливи,
мечтата ни е сбъдната, нали?
Да, няма ги козите миризливи,
но има ли човеци? Надали.

Децата ни ще знаят, че млекото
не дава го ни крава, ни коза,
а идва на трапезата, защото
във "Билла" е до рафта със боза.

Ще мине време и ще си мечтаем
да блейнат пак отнякъде кози,
но ни кози, ни ярета ще си играят,
ще бъдат "остъклени" във мази.

Така изколваме и слагаме в буркани
това, което не е в нашата бразда,
докато някога за шията не хванем
свещената и свята свобода!

Нистор Хаинов

Есен по Станчевски

Есен
Под плочника на медиум Септември
издиша делника на успокоено лято.
До полет опъната птичо преддверие
нанизва дните върху вехтошаря-вятър.
Треви закърпват потекла мъгла
из тръбните уши на домовете,
за да отчуват песента в съгласа
до миещия слух на дъждовете.
Послушали съвета на дърваря
клонаците заменят топлата си красота
с раздяла, от която се повтаря
първичната им трудна голота.
Така и аз, подобно на природата -
кръстница на моята съдба,
раздавам добрината си на хората
и оставам зиме само по мечта.
Стихове Иван Станчев

Рада Панчовска: Заслужаваме своите личности

Рада Панчовска, снимка Стоян Радулов
Рада Панчовска е може би най-умозрителната поетеса, която познавам. Спокойна, вглъбена, с душа като лист на трепетлика - четете поезията й и ще разберете какво имам предвид. Няма да ви припомням коя е тя. Можете да го направите и сами, като прочетете представянето й в "Чат-пат" ето тук. Но днес ще ви представя едно интервю с нея, направено в далечната 1999 г. по повод нейния 50-годишен юбилей тогава. Съдържанието му е знаково и хич, ама хич не е изгубило от патината на времето. Дори напротив.   
__________________________________________________

Вярваш ли в провидението и в своето призвание?
По всяка вероятност има нагласа в човека, която избива в един момент. За да се подложи човек на толкова изпитания в поезията, защото тя не носи никакво удовлетворение и прехрана, особено в нашето пазарно общество, то значи вярвам в своето призвание. Защото писането не е просто крак връз крак и някакъв каприз, а много мъка и трудно раждане... Но всеки си носи кръста, както се казва.

Значи имаш мисия сред нас, „щом нощем си превита като питанка над листа”?
Да, и тази вътрешна убеденост, че от поезията има смисъл.

Имаш ли въпреки всичко чувството, че „животът някъде си продължава да тече”, а ти си встрани от него?
Обикновено човек има впечатлението, че животът, който води, е сив, а другите живеят по-интересно. В погледа назад често се буди една носталгия по някакъв неизживян живот. Но пък и другите след теб, си казваш, също ще мислят така. Така че, животът не бива да се подценява. Трябва да търсим стойностите в обикновените неща от него, а не в изключителните събития.

В поезията си често летиш към детството. Защо все в него намираш упование?
Детството е модел. В него гледаме по-сериозно на живота, придаваме по-големи стойности на нещата, когато за пръв път ги погледнем. Те изглеждат по-големи, може би защото ние тогава сме много малки и не сме претърпели разочарованията. Но връщането не е някаква инфантилност, а опит да запазим детските си емоции и възторг, че животът е хубав, защото сме го гледали под друг ъгъл.
(Подготовката за поетичните си полети Рада Панчовска получава още в училище. „На около 6-7 годишна възраст, в двора на училище „Сава Радулов” един учител ни питаше какви искаме да станем. И аз отговорих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото тогава се интересувах от физика, астрономия, математика.” Това казва Рада в предварителния ни разговор - бел. авт.)

Пишеш, че „радостта не е цел, а средство” в теб. Още ли от ден на ден ти се живее в „сърцевината на живота”?
Да, същността му е в този обикновен живот, който не ценим. Радостта и удоволствията са само средства към тази цел – същината на живота, неговата светла страна, която трябва да схванем, защото съществува от хилядолетия, и която трябва да преоткрием, колкото и да е трудно. Предпочитам да гледам на живота от хубавата му страна.

На какво разчиташ в „кратките си срещи със вселената” – животът, както го разбираш?
На себе си. Човек трябва да е подготвен за една пълна среща с вселената, колкото и кратка да е тя, за да не е просто наблюдател, а да е и участник в нея.

Какво най-обичаш в изкуството?
Когато е изпипано, завършено, изтънчено. Икономията на средства, пестеливостта, когато няма нищо излишно – с много малко думи да кажеш много неща.

Ето защо не пишеш дебели книги, а поезия. (Съгласява се – бел. авт.) А защо избра точно испанския език? (Рада е активен преводач – бел. авт.)
Не бе планирано. Занимавах се с английски. Но ми хареса един кубински поет – трябваше да го преведем с мъжа ми. Тъй че, научих и испански.

Какво харесваш в българските поети?
Българската поезия има големи достижения. Но лошото е, че работим с един малък език, който трудно получава своята европейска и световна оценка – преводите са малко. Но пък сме принудени ние да превеждаме повече. С това индиректно сме в крак с достиженията на останалия свят, което обогатява езика ни още повече. Изразните ни средства са много богати, формите постоянно растат.

Какъв е твоят девиз?
По-добре късно, отколкото рано. Макар че това не може да бъде никакъв девиз. Нещата трябва да се изпипват добре, да не се бърза. Особено в изкуството. Харесва ми и китайската поговорка: „В очите на кучето всички хора са ниски.”

Може ли днес да се роди нова Райна Княгиня?
Всяко време си изниква на живот необходимите личности, т.е. ние заслужаваме своите личности. Ако се роди, това ще бъде нов духовен подвиг. Съвременните войни ни унищожават. Аз вярвам в обединението, както прави Западна Европа. Замислих се и си казах, че най-голямата ценност днес е онова най-голямо, което можем да унищожим днес. И това е човечеството. Ние се самоунищожаваме. Не можем да разрушим Земята, Слънчевата система, Вселената. Но себе си – да. Затова трябва да пазим човека.

Интервю на Стоян Радулов

Завръщането на Павел Матев, изпято от Мариана и Тодор Трайчеви


Завръщане
Привечер, и нищо се не чува.
В здрачината селска тишина.
Добър вечер! Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.

Мама ме целува, в двете длани
мъжко неизбръснато лице.
Две сълзи запазени от лани
скрити в най-дълбокото сърце.

Ябълки в шепите събрани,
прясно сирене и стар ошаф.
Думите й, малко неразбрани,
слушам аз и ням и гологлав.

Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян.

Някъде в детинството му плуват
кучета, волове и жита.
Добър вечер, мама ме целува,
мене ме целува радостта.

Стихове Павел Матев
Песента изпълняват Мариана и Тодор Трайчеви



Циганското лято на Дима Дюлгярова


Циганско лято
Самотно е без теб и непонятно,
различно е и синьото небе,
алеите през циганското лято
пустеят,  като моето сърце.

Различни са и слънцето и друма,
самата есен всичко заличи.
Затрупани под шарената шума
заспаха кротко нашите следи.

И само на места пъстреят кръпки
от лятото, което е било.
А аз вървя и не оставям стъпки
и питам себе си "Защо?”.

Самотно е без теб и непонятно,
оставих всичко хубаво назад -
сама изпращам циганското лято,
сама посрещам този листопад.
Стихове Дима Дюлгярова

Гавърверсия: Дунавски вълни `2012

Художник Иван Кутузов
Дунавски вълни `2012
(предизборна гавърверсия)

Тих бял Дунав се вълнува,
Белене шуми
и АЕЦ-ът отпътува,
Бог да го прости!

Нов маршрут му се съзирва -
Козлодуйский бряг!
Добрев бодро заподсвирва
и развя байряк.

Мигом още рой юнаци
му припяват там.
Пусти финикийски знаци
как разгарят плам!

Горд отпреде им застана
мъдрият им вожд,
чак на Путин се заканва,
реже като с нож.

- Аз глава съм на народа,
момци са ми тез.
С енергетиката родна
Аз търгувам днес!

И на цяла България
ток пак Аз ще дам!
Де какво ще се закрие -
туй решавам сам!

Сал Овчаров – руснак същи
дърпа се - тогаз
Бойко люто се намръщи
и реве на глас:

- Туй го искам, не се моля!
И Аз имам план.
Тук се слуша мойта воля!
Как не те е срам?!!!

Вий лъжете народа
с референдум благ,
но сте крали като орда,
иска ви се пак!

И гласът му става страшен –
при тия слова
Сергей бледен и уплашен
го тресе глава.

А дружината запява
песен като в бой
и байряка си развява
гордо с ГЕРБ-а свой.

- Братя! - вика им войвода
със гърмовен глас.-
скоро с нов мандат народа
ще дарува нас.

Ний на думи сме най-вещи,
и най-вече Аз.
Нам сърцата са горещи,
гладни сме за власт!

Менти-шменти ще изпитат
грозната ни мощ,
в миша дупка ще ги тикам
докле Аз съм вожд!

А във тази дандания
шепне глухий глас
„Боже пази България,
от самите нас!”

Ванчо Саксиев

Безсмъртните скулптури на Димитър Попов

Паметникът на поп Груйо Бански (бронз, с. Баня, 1976) и "Скръб - септември 1923" (патиниран гипс, София, 1973)
"Кавалджия" (София, 1972, патиниран гипс)
"Композиция" (патиниран гипс, с. Баня, 1975)
"Ръката на Твореца" (бронз и мрамор, София, 1983)
"Бегачи" (патиниран гипс, Пловдив, 1968)
Вляво: фрагмент от "Бегачи"; вдясно: портрет на Димитър Попов
Димитър Попов е един от изявените български скулптори през втората половина на миналия век. Роден е на 18 април в село Баня, и е завършил панагюрската гимназия. Дипломира се при проф. Величко Минеков в НХА в София (Тогава Висш институт за изобразителни изкуства), където завършва специалността "Декоративно-монументална скулптура". От 1969 до 1971 е макетист към Съюза на българските архитекти. Година след това е проектант и главен моделиер в Центъра за битова естетика и дома за модели в София. През трудовия си път е още преподавател в различни учебни заведения и художник в Драматичен театър "София". Последните пет години от живота си работи като художник и скулптор в ателие "Бутафория" на БНТ. Член е на СБХ от 1981 г. Негови творби могат да бъдат видени на няколко места в община Панагюрище - в панагюрската гимназия и в село Баня, както и в НХГ и други галерии в страната.
"Творчеството на Димитър Попов  днес принадлежи към историческата и художествената памет на България. Поетиката в съдбата на Попов е "търсене на "символа" на човешкото съществуване, на "отсъждането" за "случая" (съда на случайността) на човешкото битие." Това пише за него изкуствоведът проф. д-р Нина Христова в юбилейният албум "Творчеството на Димитър Попов", отпечатан пред 2010 г. от ИК "Оборище". "Димитър Попов преминава през земното си битие с достойнство. Даровита цялостна личност, съвременен всестранно надарен човек, той живее с дарбата да преминава с лекота от изкуството към живота, от скулптурата към живопистта и от живопистта към математическото изчисление. Запазва вътрешната си нагласа на просветлен юноша от Панагюрище и в средната си възраст, която за неговото поколение съвпадна с преходите от края на ХХ век, и не я пожертва в необходимото съпротивление на материалните нужди", пише още проф. Христова.
Днес ви представяме част от най-значимите скулптурни произведения на Димитър Попов в снимки, направени от самия него или от сина му - езиковедът доц. д-р Борислав Попов.
Стоян Радулов

Трапезата на Патриарха

ИЛИ  КУХНЯТА НА ВЪЛА ВАЗОВА СРЕЩУ ЕВРОПЕЙСКАТА ЛИСТА НА  „ЮНИОН КЛУБ” 
Иван Вазов
_________________
На 20 септември през 1916 г. е издигната кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература за 1917 г. По този повод "Чат-пат" ви представя откъс от книгата "Неканоничният Вазов" на нашата приятелка и съгражданка Катя Зографова, която понастоящем е и директор на Националния литературен музей.
_________________
У Вазов всичко е царствено, дори кулинарните ритуали!  Но те не са студено церемониални, защото са под знака на патриархалната любов, която размесва с ласкава ръка всичко, което вкусва Класикът в своя дом… И както подобава на един Патриарх, неговите хранителни навици са пластично и изчерпателно описани в спомените на близките, които са го обгрижвали. Най-дъхави са тези на племенницата му Събка Вазова, дъщеря на поетовата сестра Въла Фетваджиева, която е кулинарният майстор в неговия дом след смъртта на мъжа си. Тя се премества при своя брат, с когото живеят в мир и сговор до самата му смърт. А тя емблематично го спохожда тъкмо на масата в уютната му фамилна „столовая”...
Впрочем, още в сопотската къща на дядо Минчо Вазов храненето е задължителен обряд, вдъхновил магнетичните страници на вечерята у чорбаджи Марко с неговота многолюдна челяд - първата  сцена от „Под игото”.  Интересна за нас е почитта към виното, чоето ритуално вкусване и от големи, и от малки, е оправдано от Бащата като своеобразен педагогически похват: „На трапезата пахарката с вино е вървяла подред. Първо пиел дядо, после я подавал на майка си, баба Ана, след туй на жена си Съба и по старшинство на децата, тъй както са и били наредени около „параклийката” /кръгла ниска трапеза, с която са си служили едно време”/… След като и най-малкото дете отпиело, Минчо Вазов заявявал на смутената си майка: „Нека пият пред мене, мале, да не пият зад гърба ми. Аз пияници не ща в къщата си!” /Спомени на Съба Вазова/.
Че всички Вазовци са табиетлии на храненето от стари времена, личи от историческите извори за кулинарните им навици. Дори в Балкана, по време на бягството от турското нашествие, когато не подозира, че смъртта вече го е белязала, чорбаджи Минчо, след като са похапнали каквото Бог дал, споменава с тъжен мерак …кафенце. И то се намира! Догадливата му съпруга се е погрижила да го изненада приятно дори в тези тежки мигове, като е взела джезве и кафе. Така малката кулинарна наслада се превръща в своеобразно предсмъртно желание на Вазовия баща, който изпива последното си кафе…
Как прочее е протичал един ден на класика на българската литература с оглед на кулинарните му навици?  Ето част първа, в която стопанка на Иван Вазовия дом е още живата му майка. „Голямата стая в долния етаж служеше за столовая. По обед се слагаше дълга трапеза с любими яденета за Вазовци. Баба Съба знаеше, че като се отбият синовете й, все ще трябва да хапнат нещо, докато разговарят. Те всички имаха добър апетит и тези „похапвания” съвсем не им пречеха на обяда в семействата им.
Баба Съба влизаше в трапезарията, придружена от бабичката Катя и първа сядаше на масата. Баба Катя заставаше зад гърба й, за да я обслужва. След като седнеше и пъвородният й син, заемаха места и останалите близки. Бай Христо влизаше препасан с престилка от американ, заставаше до вратата и докладваше менюто. После се осведомяваше какво ще се готви на другия ден, след което, подпомогнат от малкото момче за поръчки – Христо вакарелчето – поднасяше яденето. Баба Съба слушаше разговора на синовете си, без да се намесва. Баба Катя приготвяше специално за нея кафе, примесено с ръж, тъй като не биваше да пие чисто кафе. След обяда тя се оттегляше в стаята си”… Както става ясно, Вазовата майка е умеела да ухажва трапезно любимите си рожби. И заслужено се е радвала на чест и почитание, имала е на разположение нещо като лична прислужница, която й е правила отделно „диетичното” кафе… Ето тази магия на обичта на Вазовци, които са продължавали да споделят общата си трапеза и след като повечето от децата на „чедолюбивата” /както сама се нарича/ баба Съба отдавна са задомени, обяснява много. Вероятно и факта, че Атина Болярска не успява да изкуши и завладее сърцето на своя съпруг дори със „супата с галушки”, която му приготвяла…Фиаското на 30-годишната жена на Вазов, която той приема в дома си, вече 40-годишен, с непробиваем, постановен като „хронометър” дневен режим, има и кулинарен аспект...
Твърдите традиции на Вазовия род за обилна и внимателно приготвена храна, която да се поглъща също така ритуално в семейна среда, успява да разчупи изумителната в талантите и очарованията снаха – художницата Елисавета Консулова-Вазова. Когато, поради многото си задължения тя не успявала да приготви храна, цялото семейство излизали навън да хапнат скара и да пийнат бира. Наистина Борис, един от братята на Поета, не бил взискателен, спомня си Вера Вазова, но все пак… Очевидно онова, което е позволено на Елисавета от непримиримата пазителка на патриархалния канон баба Съба, не би могло да бъде простено на Атина Болярска…
Ето кулинарният „график” на един Вазов ден, вече след смъртта на майка му и на брат му Никола, когато Патриархът остава сам в цялата къща… Готвачът Христо и баба Катя стават ненужни, а домакинството поема грижовната му сестра Въла - водовицата на агронома Фетваджиев. Тази нежна и предана пълничка жена избавя Патриарха от унинието на самотата, като му доставя гастрономически радости всеки божи ден. Племенницата му Събка свидетелства: „Вуйчо беше много деликатен в яденето. Ядеше много малко, закуската му се състоеше в чаша чай, малко парченце сирене или масло и една кифла или 2-3 тънички филийки препечен хляб. Но той никога не си доизяждаше всичко. След закуската, която той изяждаше на леглото си, ставаше и се обличаше, правеше си тоалета, на мустаците винаги той си слагаше щипки, за да им дава хубав вид. След като се обръснеше и срешеше, събличаше халата си и си обличаше костюма, и тъй, вече готов, отиваше на разходка, най-често из „Пипиниерата” /така наричахме тогава днешния „Парк на Свободата”/. Точно в 12 часа се прибираше и още с влизането се провикваше: „Въле, готов ли е обядът?” Мама се подаваше от кухнята и казваше: „Да, бачо, готов е. Заповядай на масата.” Тогава вуйчо си събличаше пардесюто, сваляше шапката и бастуна, всичко закачаше на закачалката до стълбището и влизаше в трапезарията, сядайки на своето място. Мама сядаше от дясната му страна на масата, а моето място беше срещу него. Това се повтаряше всекидневно. Прислужницата донасяше супата – до това време вуйчо изпиваше една мастичка, като си наливаше в нея сода. Обезателно мастика, която той предпочиташе пред другите ракии, но никога повече от една чашка той не си сипваше. Това му беше аперитива, но и никога не минаваше обяд без тази чашка, а също и на вечеря. След като се сервираше обяда, вуйчо изпиваше пак една чаша вино със сода и много рядко – две, въпреки че на масата имаше по едно шише и от двете. Десерта през лятото беваше от плодове, а през зимата някакъв сладкиш, приготвен от мама, която правеше много хубаво такива, както и много хубаво готвеше… Вуйчо много харесваше нейната кухня и всичко, което тя проготовляваше. След десерта се поднасяще кафето, вече и на нас двете, тъй като ние никога не пиехме спиртни напитки. Мама много се молеше и вуйчо да не пие, защото беше вредно за сърцето му, но той винаги повтаряше, че няма вреда от по една чашка. След като вуйчо се нахранваше, той си повдигаше малко двете ръце и дланите нагоре и една минута оставаше в мълчание – след което благодареше на мама за хубавия обяд. Тогава вече почваше между тях много приятен разговор /и през време на яденето те  разговаряха, но по-малко/...” Било е наистина толкова приятно, че вечер малката Съба е заспивала направо на масата! Така, подобно на старогръцкия симпозион, беседването се е съчетавало хармонично с храненето... Камерните ежедневни пирове са били една от добрите традиции на Вазовци. Сервирането в специална „столовая” наистина напомня достолепието на руските аристократи, но никога не преминава в невъздържана оргия. Златната мярка на българската чорбаджийска класа си казва думата и при потомъка й Иван Вазов. Характерен детайл е, че той винаги оставя в подноса част от закуската си, а не я поглъща цялата. Чувството за самоконтрол, генетично заложен в кулинарните му привички, откриваме и в единствената чаша с вино, която си позволява… Но и тази сдържаност е бивала уморителна за ежедневното трапезно служение на сестра му Въла. Понякога тя отчаяно помолвала знаменития си брат да се храни в „Юнион клуб”, та да отдъхне малко от кухненските тегоби. И той се съгласявал, но…”Не се минаваха 4-5 дена, вуйчо надникваше в кухнята и питаше: „Въле, какво си сготвила днес?”. Сетне се примолвал: „Въле, нека и аз да обядвам с вас. Знаеш ли, омръзна ми това ядене в „Юнион клуб”. Не мога, нищо не ми харесва, тъй както твоите ястия. Свикнал съм с твоята кухня, никъде не ми се услажда нищо, както тук у нас…”. Умилената сестра мигновено бивала спечелена от думите на майстора на словото и всичко тръгвало постарому... Понякога жените във Вазовата къща пробвали стратегически ходове като тайно вземане на храна от отсрещния „Юнион клуб”, „където се хранеха и събираха дипломатите, министрите и други видни личности и чужденци и където вуйчо Иван Вазов беше приет за редовен член и като такъв се ползваше от привилегията да си взема храна за в къщи, вместо да се храни там. Тъй като главният готвач, който беше много добър в своето кулинарно изкуство /той беше австриец/, ме познаваше много добре като „малката племенница на дядо Вазов”, ми напълваше добре донесените съдинки с много вкусни ястия и аз ги отнасях за обяд в къщи… Но мама не можеше да измами вуйчо. Още щом почнехме да се храним и вкусваше от ястията, той се обръщаше към нея с думите: „Въле, днес Събито пак е ходила в „Юнион клуб”, а мама му отговаряше: „Защо, бачо, не ти ли харесва яденето?”. „Е, харесва ми, ама нали знаеш, че аз обичам твоята кухня и предпочитам макар и най-скромното ястие, но сготвено от твоите ръце!” С това мама се чувстваше страшно поласкана и горда и задълго забравяше, че е време малко да си почине”. /разказва пак „Събито”/. Като награда за неуморното шетане, сестрата и племенницата на Патриарха са получавали почти винаги след представление в Народния театър - почерпка с торти в знаменитата Сладкарница „Цар Освободител”… Както и топлата му признателност за обожанието към личността му, в това число и към най-човешките му черти…
Евгения Марс пък, посрещала Вазов всеки четвъртък в своя салон на ул. „Бачо Киро” 35, е не само красива вдъхновителка на поета, но предвидливо канела на своите „чайове” и най-близките му - сестрата и племенницата, които успяла да обае със своите обноски. Апропо, тя е умеела твърде добре да приготвя българските сарми в лозов лист, чиято рецепта нейната снаха Лили Елмазова, в чийто салон и днес се събира Дамският литературен салон „Евгения Марс”,  учтиво ми преписа…
В самото предпочитание на традиционната българска кухня пред европейското меню на елитния клуб, което е задоволявало висшите сановници,  се оглежда целият мироглед на Вазов. Защото Патриархът винаги избира българското! Кулинарният му вкус е недвусмислено, органично доказателство, че неговият патриотизъм пропива и душата, и му тялото му… В този контекст дори поведенческите му недостатъци добиват смисъл на своеобразни предимства. Така например характерното балканско сърбане на кафенцето, което изумило неприятно група швейцарци при едно от лечебните пътувания до Алпите на стария класик на родната ни словесност, намерило щастливо обяснение в предпазната функция на този шумен жест, пазещ езика от изгаряне… След изясняването на нашенските хитринки в кафепитието, швейцарците от околните маси започнали на свой ред звучно да посръбват жарката жидкост!...
Разбира се, Вазов не би бил Вазов, ако понякога не разчупваше с един игрови жест цялата строга патриархална схема, в която ролите са разпределени и репликите са предварително раздадени… Наистина, тя му се услажда, но той винаги  има в запас и някоя изненада. Както многопосочното му творчество, и личността му стаяват неочаквани обрати… Напук на цялата ритуалност на Вазовите обеди, идва контрасюжетът на неговите закуски! Описани отново от любимата племенница, с която старият класик си позволявал свободата да се вдетиняват… Ето автентичният й разказ: „Сутрин в 8 часа той извъняваше да му се занесе закуската, която му носех аз, когато не бях на училише, а през другото време прислужницата или майка ми. Когато влизахме при вуйчо ми, винаги на кревата му заварвахме кучето Хектор, което умря от старост и глад през време на войната, и за което вуйчо много жали… След това Хектор беше заменен с Буби, черното кученце, което е препарирано и се намира в кабинета на вуйчо.
Мама много се сърдеше, че вуйчо оставя кучето да се качва на леглото и той, когато виждаше, че закуската му е носена от мама, лекичко го побутваше с ръка и то веднага скачаше от леглото и се скриваше под него, но когато влизах аз, картината биваше друга. Тогава и двамата си играехме с него и се смеехме с глас, та понякога мама се качваше да види какво става и картината веднага се изменяше. Буби мигновено се скриваше под кревата...”
Консервативният господарският жест на звъненето в уречен час, е карнавално снет от веселата вакханалия на поднасянето на закуската в присъствието на любимия писателски пес...
И си мисля, че смъртта на Патриарха всъщност, колкото и внезапно и драматично да настъпва, всъщност е посвоему щастлива. Смърт на трапезата, сред близките хора, събрани в интимна общност  както винаги край обичния домовладика... Бърза, без мъчително боледуване или угнетителна агония. Малката Съба дори отначало си помисля, че отпуснатите на масата ръце на великия й вуйчо са онзи познат сакрален акт, с който той всеки ден благодари на Всевишния за храната. Защото смъртта на поета в детските очи удивително напомня неговата ежедневна безмълвна молитва: „Ние скочихме и изтичахме до него да го придържаме, за да не падне от стола, в първия момент помислихме, че той направи обичайния си жест: след всяко ядене вдигаше двете си ръце, поглеждаше нагоре 1-2 минути. Това беше неговата благодарност към Бога...”
Да, наистина не величествена, но все пак лека. Смърт на трапезата – най-малката от сцените на националния ни творец...

Катя Зографова

Ники Радулов прописа, а Лидия вече рисува

Няма грешка. Художникът пише. А поетът рисува.

Рисунка Лидия Стоицева
На Н.

На твоя пристан щом душата ми приседна,
спокойствието в нея акостира и свали платна
и бурните морета се превърнаха във капка,
после в нищо.
Прибрала се бе тя в сърцето твое - Домът ù -
началото и края на света.

Стихове Николай Радулов

ФОТОПИСИ: Морето на Катерина Куч


Чат-пат загадка: Коя е тя?

Позната е на всички нас –
Жената чудо! – казвам аз.
На ръст - ни ниска, ни висока,
тя крачи все в читалищна посока
и странно сили как намира
да дирижира, дирижира!...
Че даже и да композира!
И още - да акомпанира!…
Тъй днес със „Средногорска песен”,
а утре със ансамбъл „Смесен”
и с „Нежни струни” – славна група,
награда след награда трупа –
медали, грамоти, похвали
от всевъзможни фестивали…
А иначе е и туристка,
а за капак – и каратистка,
така че ако нужда стане,
душа изпива за охрана…
Такава уникална дама
май друга няма, няма, няма!
Навред из цялата планета
една е тя...

Стоян Бътовски
(в. "Чат-пат", бр. 13, 2012 г.)

Величка Момнева: На моите ученици с любов

Величка Момнева
На моите ученици с любов!
Посребряват косите ми вече,
като птици отлитат годините,
но в сърцето си скрито ще пазя
усмивки по сто от нашето минало!

Ако можех на всички, най-ласкаво,
да раздам по частица от мене?!
Как ме сгряват очите ви бляскави -
сто въпроса във тях са стаени.

Сто въпроса - и отговор искате.
Нямам право пред вас да не знам.
Всеки час съм отново на изпит
тук - в свещения, школския храм.

"За поезия днес да говорим!"
"Не,за нашето - новото време!"
"За любов и омраза!" - да спорим!"
"Или как да се пишат поеми!"

Как да кажа, че всичко е сложно?
Как да кажа, че трябва да учите?
Как да искам от вас невъзможното -
за да можете и да обичате?!

Мои мили, момчета, момичета!
Моя радост и моя тъга,
през сълзи, днес ви казвам "Обичам ви!"
Затова ми простете сега!
Величка Момнева

Иван Станчев - "Подарък от просяк"

Иван Станчев
Подарък от просяк
Ти ли си момичето с ябълките,
дето в съня ми яви се с богиня?
И подир теб сто далматинци малки
ме вардеха с ангелите - да не погина.
Доведе те Хестия на урок при весталките.

Ти, Любов, само оставаше след раздяла.
Във всяка жена търсех любимата.
Но влюбванията оставаха ялови.
Фортуна щеше да ни срещне двамина
не на Хипнос в дебрите, а на яве.

Ти нямаше да си в сън сто години.
Още в това прераждане, без мен,
щеше да танцуваш с дивните.
А аз - не на бял кон, а на чер овен,
в тяло от кал - с душа и половина.

И само една ябълка щях да нося -
не райска, не златна, а на влъхвите.
Ти, любима - в носия от дъга и восък.
Храм е небето, свещеник задъхан...
На венчилото не дарове, а подарък от просяк.

Иван Станчев

В света на летящите хора с. . . Мадлен Алгафари

* * *
Изчезнало време, безкраен просторът -
така е в света на летящите хора.

Любов, доброта и екстаз без умора
осмислят света на летящите хора.

И нищо не спира душата, ни взора
в свободния свят на летящите хора.

Земята - небе, а въздух - опора
за нас са в света на летящите хора.

Тъй, както пълзиш, ще стигнеш ли скоро
реалния свят на летящите хора?

Стихове Мадлен Алгафари

"Кървави пеперуди по белия сняг" – книга за корените, паметта и раните български

(Рецензия)

Романът  „Кървави пеперуди по белия сняг” е безспорен успех за автора си Иван Копривщенов*. Със силата на изображението – пластично и експресивно – и  със силата на художественото внушение. С размислите, които провокира. И преди всичко със сложните и интересни литературни герои – типове и архитипове, чрез създаването на които авторът надниква надълбоко в душата на българина – противоречива и объркана, но жилава и устойчива. Ярки и запомнящи се характери, детайлно визуализирани, търсещи Аз-ът в отношенията си с другите – те  са най-голямото достойнство на романа. Ето и имената на някои от тях – символични и семантично натоварени – Триликия, Мистер Магия, Невена, Баба Фима, Лика Берберката, Немия, Герго Поручика, Гечо Папата, Учителя, Гавраил Мариин, Ненко Лисичков... Някои убедителни и завършени, други само маркирани с оглед художествената цел на автора, те показват и светлината, и сянката на човешката душа, а  в обикновената сладкодумна мъдрост на думите им се провижда днешния ни ден.
 Мотивите за самоунищожаващото се зло, за любовта – купена, насилена, споделена или непостижима, за прокълнатото злато, за братоубийството, за престъплението и наказанието са преплетени в канавата на текста и могат да бъдат проследени и анализирани по отделно в  тяхната художествена интерпретация.
Многосюжетното, многопластово и ярко повествование ни повежда след събития, чиито възел е заплетен на 24 септември 1923 година на гара Саранбей и в близките лозя. Героите попадат тук – едни,  водени от идеите си или от гнева си, други в изпълнение на заповеди или в името на дълга  и честта на пагона, трети са нищо неподозиращи пътници във влака за София. И още преди да свърши този паметен за всички ден, съдбата им ще се промени завинаги. Ще минат 21 години и същите хора ще се окажат в Тополово, хванати в обръча на една блокада. Действието на романа се развива в сравнително кратко време, но пространствено-времевата рамка е разширена значително с множество ретроспекции и надникване в бъдещето, осъществени чрез вътрешни монолози, спомени за места и събития и, разбира се, чрез паралелното движение на документален и художествен текст.
Има глави в романа, където документалният текст от послеслова би стоял на място в скобите-препратки към бъдещето, какъвто по начало е и композиционният замисъл на творбата.  Така повествованието би запазило както монолитността си, така и силата на внушението. А „благосклонният читател” нямаше да се чуди, дали пък авторът, отказвайки се от втора част, не е решил да погуби героите си, които без съмнение обича. Документалният текст би допълнил това, което художественият вече е подсказал. Каквото е имало да се случва – случило се е. Блокадата е вдигната. Романът завършва с мислите на Марин за вината и отплатата, за двете стрелки  на компаса, които никога не се срещат. Над пресните гробове вали нов, чист и невинен сняг... Готов за новите кървави пеперуди... А и забравената от Бога Баба Фима – живата памет на Тополово – ще бъде на белия свят още 15 години и на колко ли души ще разкаже...
Няма как в един такъв отзив да се обхванат всички аспекти на романа, нито пък да се отговори на всички въпроси, които текстът поражда. Включително и на един друг въпрос. В предговора (авт. Георги Спасов) се разчита на интелигентостта на читателя, а в авторския послеслов – на  неговата „благосклонност”, което извънтекстово задава темата на несъстоялия се още дебат за прочита и рецепцията на българската литература, посветена на миналото – близко или по-далечно.
Смятам, че романът на Иван Копривщенов заслужава да бъде четен.  И си струва да бъде осмислен в широкия контекст на народопсихологията и националната ни съдба, защото именно това определя значимостта на тази книга за паметта, корените и раните български...
Там някъде е село Тополово. Някъде там – от двете страни на Реката. Затиснато като с връшник от сняг, мъгла и блокада. И през това забутано селце ще премине българската история. Като засукали се кратки и страшни вихрушки. Като лични съдби, драматично пречупени, фатално преплетени, съдбовно преобърнати, както от случайности, така и от тежки проклятия, тръгнали век назад, от стари знамения и нови предсказания – все за лошо и близка смърт. Все живи истории. Истории от миналото. И от бъдещето, сиреч от наши дни – разказани в скоби от автора.
Истории за добро и зло, за радост и мъка, за насилие и отмъщение, за силата на женската хубост  и красотата на мъжката сила. За любов. И омраза. За нечовешка жестокост – безсмислена и с нищо неоправдана. За раните в българската душа. За братоубийството. И лудостта. За кървавите пеперуди, легнали в българската историческа памет. За разломената ни национална идентичност.
 Героите на романа получават в наследство и по една объркана и невероятна история, която да държат заключена в най-скритите кътчета на паметта си, или която да разказват. И всяка една е „и за вярвне, и за невярване, ала такава – истинска”. И тополовци ще ни я разкажат на техния си, тополовски говор. Една и съща случка ще бъде разказана, развита, допълнена многократно, дали за да повярва читателят, дали за да я запомни по-добре. И всички тайни ще бъдат разбулени, и всички заклинания и предсказания ще се сбъднат. Защото няма магия, която да ги спре. И „защото рано или късно – сякогаш се плаща”. И как така  нищо не струва човешкият  живот, „пукнат мангър не струва”, а все с кръв плащаме – за свободата си, за вярата си, за идеите си, за любовта си. Българинът, дори когато е щастлив, пак се тревожи какъв ли откуп ще му поиска господ за щастието.
Тук времето „само си се мери и върви. От хубаво – на лошо, от лошаво – на по-хубаво. Това е”. За минало – „много вода изтече в Реката оттогава”, за бъдеще – „доще ден”, а миналото и бъдещето се сплитат в сегашното „трябва да се живее , нема как. Това е”.
Ето я и кръчмата – социалното място на българина. Тук идват мъжете да се видят с наборите, да пият по едно  (ако има кой да почерпи – по две, а и с цигарите е така – една ще запали, втората ще сложи зад ухото), да чуят и новините по радиото, нищо, че „само лъготят и са фукняват”. Но и за друго идват – да се порадват на красотата на кръчмарката Невена, събрала не само всичката женска красота, а и всичката доброта, невинност и благост на света. В смислово и сюжетно отношение Невена е най- сложният и натоварен образ, свързан почти с всички други. Тя, най-прекрасната, ще бъде убита от същия човек, който ще събори слабия Мичики и ще скърши пауновото перо – Пандо Граов (за по-културно Гравов, от шоплука), телохранител на Триликия. Тя, най-невинната, ще е последният човек, свързан с прокълнатия род. А намереният под иконата в църквата Гавраил Мариин ще сложи начало на нов род и ще му даде името си, защото какво е човек, ако не знае корените си.
Две хора ще се извият в Тополово – мъжки хора, дошли от незапомнени времена, някъде от самото начало на българския корен –– на Трифон Зарезан – да се събуди земята и да тръгнат живите сокове, и хорото на Дервишовден – мистично и първично, огнено, дошло от кръвта на дедите. И, разпознало злото, индивидуалното съзнание в миг ще се слее с общото и – ситно и яростно – ще се люшне, ще се тресе и ще звъни дервишовото хоро, извито в гневна дъга, не само да предпази поваления Мичики, а и да защити грубо стъпканата красота и нежност. Сцената с дервишовото хоро е една от най-силните сцени в романи. Но нали Дервишовден съвпада с християнския празник Сирни Заговезни, денят за прошка. В романа няма и намек за това. Дали поради изначално разколебаната религиозност на българина, която прозира в умуванията за Господа и за Лукавия, дето не е на небето, а тук и все с хората другарува, а окото му наднича от големия пръстен на поп Павел Мирски. Но в същото време знаят, че на света колкото добро, толкова и лошо. Като светлината и сянката.
И още две хора има в романа – метафорични – „кърваво и черно, смъртно” под връх Еледжик и след 9.9.1944 г. „едно невиждано кърваво хоро” – по цялото ни землище.
Главоблъска се над съдбата си тополовецът, а тя, съдбата му е една такава, че ти иде да я сграбчиш  и да извикаш в лицето и „Ех, съдбо, съдбо – мамка ти!”
А на всички невероятни истории, които му се случват ще се чуди:  „Баа маа му!”
Не е лесен животът на тополовци. Ще се оправдае бащата – в преходно време живяхме, а синът ще се разгневи – не, ние живеем в преходно време. И ще изкочи въпрос „Колко могат да  са преходите. Не ми се иска и децата ни да казват същото. И няма ли поне веднъж да дойде свястно време?”
„Сутрин – вечер, сутрин – вечер, умира времето, пък и ние с него”.
 А  то – Тополово, и днес е там някъде. Някъде там – от двете страни на Реката, която тече...
На зиг-заг.

Мария Бегова
______________
Иван Копривщенов

* Иван Копривщенов е тазгодишният носител на голямата награда  за цялостен принос в развитието на културата на община Пазарджик – статуетката "Кирил и Методий". Наградата му бе връчена през месец май на официална церемония в зала  "Маестро Г. Атанасов".

Лозена Муховска-Киш и тайните на морето

Художник Лозена Муховска-Киш

Дима Дюлгярова за пепелта и мълчанието

Дима Дюлгярова
* * *
Така е празно в моята душа,
в гърдите няма плам, дори искрица.
Преди летях със ангелски крила,
а днес лежа в пръстта - ранена птица.
Така са празни двете ми очи,
сълзи не ми достигат да заплача
и само по лицето ми личи
онази самота злокобна в здрача,
онази нечовешка празнина,
безумната цена на всеки спомен,
а късно осъзнатата вина
лежи в нозете, като лист отронен.
Така е тъжно в моето сърце
и всеки негов удар е ненужен -
излишно е да вярвам, че ще спре
да ми напомня, колко си ми нужен;
да ме проклина, че стоя сама
сред немите стени на тази стая,
когато мога с тебе да деля
едно легло и да се чувствам цяла
и повече от всякога жена,
разпръснала коси на твойто рамо;
да те усещам с всички сетива
и твойто име да изричам само...
И колко време - за да разбера,
че повече без теб не мога,
че ако трябва някога да изгоря -
ще изгоря във твоя огън.
Сега съм сигурна поне в това
макар и късно, късно осъзнала,
че пепелта е по-велика от пръстта
защото е горяла.

* * *
Самотна вечер...
Предисловие...
Изпразнен ум от сквернословие...
Сълзи удавили разкоша
от мислите,че нещо можеш
но ти не можеш даже
две думи да си кажеш.
Горчилката от прежна мъка
отпиват устните ти.
Глътки...
а този лист потъва в бяло
ела и ме завий със тяло.

Мълчание
Мълчиш, а много искам да те слушам...

Гледаш ме
и с мене пълниш погледа си,
за теб е редно
да не споделяш чувствата си.
Сега замислен
рисуваш тялото ми
и с ревниви устни
вкусваш младостта ми.

Мълчиш, а много искам да те слушам...

Полуоблечена
с коси разпуснати
седя обречена,
като дете във скута ти.
Мълчиш
и сянката ми даже
„ обичам те ”
очаква да ми кажеш.

Мълчиш, а много искам да те слушам...

Гледам те
и в тебе търся думите си,
за мен е редно
да споделям чувствата си.
Сега замислена
рисувам тялото ти
с ревниви устни
и предлагам младостта си.

Мълчиш, а много искам да те слушам...

Полуоблечен
бавно ме събличаш...
гориш в очакване
и мълчаливо ме обичаш.
Всемир,
проливен дъжд след дълга суша...
Говоря аз
а ти смирено слушаш.

Мълчиш...
Мълчиш...
а искам да те слушам...

Стихове Дима Дюлгярова

Спомен за Висоцки

Владимир Висоцки
Аз не обичам
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата - друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир Висоцки
Превод на Румен Леонидов

Тъганка
Не вдъхновяват бардове, както вярваме в теб, Висоцки!
И актьори палещи, комай, няма.
Има герои медийни и мутри из социума...
и партийци, и обществото за достойни е нямо.

Людето у дома и в безпътицата са гладни.
Сега непей им се или песните други са.
"Страхотни" сцени, "адски" много зрители или "ужасно хубав" е пътят към Ада.
Народите пак са електорат! Но види се... не са само публика!

Няма млади под балконите за серенади.
Има улични музиканти - за хляба - просят.
Влюбването не е както Марина във Влади.
Поколенията с лъжи и пари омагьосани са.

Едни крадат кабели, "висшите" крадат с писалка!
Не дефилира перестройката, както ти я започна.
Не се чуват песните ти и театърът е "Тъганка".
Висоцки, помоли и ти Господ, че тук стана кочина!

То, Господи, все търпиш и опрощаваш...
А пращаш знаци по пътя ни и херои, месии.
Да, пешин, уроците си да научим! Но знаеш ли?
Господи, ела си прибери вересиите!

В тъмното тръгвам, бях лъган.
Натам, където път е нямало...
С категоричен отговор на "Да бъда или да не бъда".
И с взривовете сърдечни на Хамлет.

Иван Станчев

Слушате "Песен за другарството" на Владимир Висоцки

Ах, морето. . . в пейзаж на Пепа Машева

"Пейзаж", масло, художник Пепа Машева

Павлинка Георгиева в поетичен поклон пред майка й

Павлинка Георгиева
* * *
Понякога забравям,
че отдавна теб те няма
и мислено си казвам:
„Ще се обадя днес на мама.”
Ще й разкажа
как животът ми върви,
в какво успях,
къде се провалих.
Ще ме изслуша,
туй-онуй ще ме попита
и ще ми каже:
„Бъди по-упорита!”

И после сепвам се
с безмълвен стон –
до оня свят
не е прекаран телефон…

Боляло, минàло…
„Боляло, минàло,
за друго питàло...” –

нашепваше ми мама
вълшебните слова,
ласкаво погалваше
немирната глава
и поръсваше
със прах за рани
обелените колена.

Но те няма, мамо,
тук сега...
Да промълвиш
целебните слова,
да изтриеш нежно
отчаяна сълза
и да посипеш
с прах за рани
изподраната душа.


Милувка
                      На мама
Ела в съня ми
и ме погали
така, че да усетя
колко ме обичаш.
След туй полека
си тръгни…
А аз ще се пробудя
в сълзи обляна,
но щастлива -
дойде в съня ми
мама
и ме помилва.

Стихове Павлинка Георгиева

Чат-пат кьоше по Толстой


Памет за приятел: Още веднъж за Любчо

Любо Джевелеков с Пламен Тетевенски
Три снимки от личния архив на Пламен Тетевенски, предоставени на "Чат-Пат", отново ни развълнуваха, като ни припомниха мигове от живота на нашия съгражданин Любомир Джевелеков - поет, музикант, член на литературния клуб и наш приятел. За нас, които го познавахме и обичахме, е интересна и важна всяка подробност. Предполагам, че така е и за всички почитатели на неговите песни. Казвам песни, защото повечето хора го помнят с китарата пред микрофон или в тесен приятелски кръг. По-малко са онези, които познават неговите стихове. Ето какво разказва Пламен: ”За мен и брат ми, Любчо беше не само братовчед, но и много близък приятел. Свързваха ни толкова много неща. Беше изключителен музикант. И човек. За голямо съжаление се разболя. Последните три години от живота си беше с нас. Работеше в моята фирма, живееше на 300 метра от нас. Всяка вечер след работа бяхме заедно в офиса или вкъщи, говорехме, свирехме, пеехме си нашите песни. Често се отбиваше при нас и Чочо Владовски, тогава ставаше още по-хубаво. Всички във фирмата го обичаха и подкрепяха. Но си отиде, на 40 години... ”
А ето какво ни написа Дида Калугерова, която от 1997 година живее в САЩ: „Любо бе различен - обикновен мечтател, с искри в очите и с тъга по невъзможното и непостигнатото. Искаше любов и духовност. Бе творец по душа.” Съгласна съм с Дида. Такъв го помня и аз.
Текст Мария Бегова, снимки Пламен Тетевенски
 
Любо с Виктория, Пламен и малката Бети Тетевенски

Чат-пат да си спомняме посланията на Левски!

Чат-пат виц кьоше: Молитва за дъжд!

"Чат-пат" обявява
Национален конкурс 
за написване на текст за песен с поп-религиозно съдържание 
под наслов "Молитва за дъжд"
Конкурсът е комерсиален, изпратете си банковите сметки! 
Вземете пример от Ицо Фрица и ни изпратете своите творби! 
Мото на конкурса:
 "О, неразумний юроде, поради миризмата ли се срамиш да се наречеш панагюрец?"
Цел на конкурса:
"Да не ни се въвонят и душите!"

* * *
Имам си една мечта
от чешмата ми да потече вода,
чиста, бистра без ръжда,
ей такава -сякаш е от язовира.

Седя и чакам ден и нощ
поредната "авария" за лека нощ.
И ето гръмва "точката" гореща,
поредната "авария" ни е насреща!

Кога ще мога, питам аз,
да се изкъпя без да ползвам тас,
под душа със сапунче във ръка,
а не с леген и кофите с ръждясала вода?
Ицо Фрица

От Агенцията за закрила на мъжете и Задругата "Майки за синовете си" подеха почин за подпомагане бедственото положение на панагюрци, като ги приканват да се откажат да са "столица на Вселената" с обещанието да ги поемат у столицата... :)
Участвайте в конкурса, за да докажем, че все пак сме столица!... Пък да видим на какво!?

Поетични диалози между Станчев и Лунгарска

* * *
Някъде бяха тръшнали врата.
Чувствата ти потърсиха мене.
Постлах на надеждите
и отключих душа.
Видях, че на прага не свети...

Иван Станчев

Тотка и Иван по време на една от срещите на "Чат-пат", снимка Стоян Радулов
По средата на нищото...
По средата на нищото расте
цветето на нашите желания.

Поливам го със звезден прах.
Когато заискри, правя си хербарии.

Пътувам нощем към съня ти.
Поглъщаш дните ми.

Целувам вятъра,
ухаещ на усмивката ти.

Рибарска мрежа съм изплела.
Внимателно пристъпвай.

Копринените нишки да не скъсаш,
че инак как ще разпознаеш

в съня ли те спохождам
или на яве те прегръщам.

Тотка Лунгарска

ФОТОГРАФИЯ: Надежда за дъжд

Краят на юли. Панагюрище е в жесток воден режим, нарушаван от постоянни аварии по магистралния водопровод от река Марица. И въпреки това изкуството живее. Чувството за красивото не умира. Както и точният усет на панагюрци към злобата на деня, към притчата.
Под мостовете не шумят реки, снимка Мария Бегова
Радостта на едно хлапе, докато се стичат стотици литри вода..., снимка Райка Йорданова
Облак е името на надеждата..., снимка Мария Бегова
Искам в локвата с вода... вкъщи капка няма!, снимка Райка Йорданова
"Браво на юнака... Сега гази калната вода, вкъщи ще го мият с червено-кафявата... И когато дойде време да я спрат, може би ще се появи чистата вода.Детето не знае, но е герой от една добре позната ни приказка."
Тонка Кесова

(По материали от групата на "Чат-пат" във Facebook)

Дебют: Станислава Арбалиева с "Дяволски ангелско"

В село Баня, снимка Станислава Арбалиева
Дяволски ангелско

Дойдох и взех това, което ми трябваше. Дългата ми подредена коса, сините очи и ангелско изражение те заблудиха и аз ти отнех най-скъпото. Сега вървя по тясна уличка, вятърът разрошва косата и дразни очите ми. Присвивам клепачи, но още те виждам. Пред мен е онази гледка, в която ти рониш тежки сълзи, а те превръщат пепелта в кал. В главата ти гъмжи от въпроси... Смяташ, че животът ти е измислица. Ах, каква драма. Нагледала съм се на много такива. Ловко откраднах хиляди сърца като твоето.
Продължавам да вървя по тясната уличка, но ти не спираш да ридаеш. Усмихвам се. Но ти не смятай, че съм безчувствена. Някога и аз бях като теб - мечтаех и обичах, копнеех и се вричах на непознати. Но и моето сърце беше откраднато. Затова тръгнах и аз да крада, за да компенсирам липсата. Може би започнах, за да си върна моето или просто за да забравя празнотата.
Не се чуди дявол ли съм, ангел ли съм. Все тая. Сърцето ти ми трябваше. Дойдох и взех нужното. Откраднах го дяволски ангелско.

Тачката, кор. от Баня
(Станислава Арбалиева )

______________________________
Станислава е един от новите членове на групата на "Чат-пат" във Фейсбук, родом от панагюрското село Баня. Предложи ни няколко свои поетични творби - предимно интимна лирика. От тях най-много ни допаднаха няколко импресии (поезия в проза) и избрахме да започнем представянето на нейното творчество в "Чат-пат" именно с "Дяволски ангелско"

Виктория Катранова в централна поетична роля

Виктория Катранова
Кажи, кажи, бедни ми рибарю...

Харесваш кучките - върви при тях.
Те носят страст и наглост дива.
Привлича те порочният им смях,
поддържат мъжкото ти его живо.

Да, те умеят мрежи да плетат,
поредния спектакъл с теб играят.
Самите те са Сатана от плът,
какво от теб да вземат точно знаят.

Не мога грешни мрежи да плета -
не съм достатъчно добра плетачка.
Над мен, макар че само прелетя -
душата ми успя с пета да смачкаш.

Все пак бъди наистина щастлив!
Желая ти попътен вятър!
След теб духът ми пак остана жив,
но повече не съм миманс в театъра ти.

На върха на иглата

Взели са ме триста дяволи -
все на някого съм крива.
Ангелите ме забравиха
и душата ми се свива.

А сърцето тупка,
лудо се бунтува.
Пак съм в черна дупка
и не се преструвам.

Чудя се и мая
в тази безизходица.
Не се вижда края,
но е близо Богородица.

Стихове Виктория Катранова

Моменти от гостуването на Виктория Катранова в Панагюрище вижте тук

Чат-патология по нашенски

Величка Момнева - научена да живее в мир

Величка Момнева
На моя съд
Темида се изправи - със везните,
сляпа. И по-право ще ме съди.
Човешко е и грешна под звездите,
не тръгвам срещу мойта съвест.

Виновна съм, Царице на съдбата,
живях според човешките закони
и ако каже Бог, или звездата -
приемам всяко наказание.

Наказвай ме и даже ме бичувай,
понасям всичките си рани...
Но дай ми право на последна дума:

Без любов животът е голяма драма,
но и без нея съм готова аз за твоите друми.

* * *
Най-трудно е да бъдеш себе си
при сблъсъка със грозното отсреща;
да носиш старите си белези,
готов за следващата среща;

да бъдеш себе си лице в лице
пред криво огледало -
оставаш сякаш с половин сърце
във тяло овехтяло...

Чувства уморени заспиват като в дрога,
мислите в самотни нощи все се блъскат.

Ах, колкото повече опознавам хората,
толкова повече заобиквам животните...

И се научих да живея в мир
Защо написах първо "Мама"
е тъй просто - тя даде ми живот.
А после бяха "Що е?", "Да", "Добро" и "Няма" -
така се учих на любов.

Но сблъсквам се със злото всеки ден,
а в мрачни нощи ангели сънувам.
Контрастите откривам на живота
и в слънцето дъги рисувам.

За сбогом "Тате" аз написах -
със молитвите към Небесата.
На мир духът му ме ориса
и днес спокойна е душата.

Стихове Величка Момнева

Още стихове от Величка и повече за нея вижте тук
Среща с Величка Момнева в Панагюрище - на 13-ти юли. Вижте повече тук

Привечер в градината на Тотка Лунгарска


Кьоше по Далай Лама


Станчев и Гарноев в "Дефиле из небето"

Автошарж, художник Стайо Гарноев
Дефиле из небето
                     На Стайо Гарноев


Оранжевото вече ти свърши.
А брадвата трепти във въздуха.
Руйната четка дъгата прекърши я,
че и боите са цветове грухани.

Тътне каскета и потта тегне.
Иде време да рисуваме слабините.
Месечината цяла е, не мирише на менгеме.
И Фройд се смее на съдбините ни.

А дървото с вечния си таван -
и сянка, под която лъчи не връзват...
Вече зидан си, да връщаш корана.
Още млад си, да цъфтиш на стълба.

И резба с дефиле из небето...
Отражение земно на всички мечти.
И отварям ти слънцея, след което
ти седлаеш брадвата - да ечи,... поете!

Стихове Иван Станчев

Михаил Гунчев - "Колко струва" (Разказ)

Михаил Гунчев
Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича. Взеха да раждат, провесят някоя и друга чепчица, едно зърно заморавее в края на августа, и хоп, налети го косът. Не чака той. Къщата е на предна линия, до гората, та му е уйгун, под крило, съмнало-несъмнало – той там, дежурен на лозниците, зоба и рони. Че и кослетата води, канени-неканени, досущ като в оная приказка. А-а-а, викам, братя, не така! Па задигам от жената два капака от стара тенджара и блъскам с тях като с чинели. А че и внучките впрегнах. Екологично чист концерт – хуманна защита, няма пушка, няма мушка. Е, не ни е много чиста работата, щото нали дигаме децибелите над допустимото. Ако мислиш, че чува косът, лъжеш се. Той е на шум обръгнал. И той като нас, урбанизирал се и си прави оглушки. Пък може и наистина да е оглушал. На метър съм – да не вярваш!  – ни от чинел, ни от мен си взема бележка. Ама комшиите – не са глухи, не им е до утринни концерти. И ни пишат забележка. А има още месец до гроздобер. Ако оставим работата така, ще има само чепкобер. Една заран, гледам, кос един, паднал черньо до верандата, по жълтото на човчицата – кръв. Пак се е блъскал тоя завалия в стъклата, що дири, та се пребил. Не е първия, и с други се е случвало. Па си рекох, що не го овеся на лозницата, за плашило. За предупреждение уж -- демек чуденка и питанка – тук ви чака грозде, ама и друго има!? А? И тая не е съвсем чиста – страх, стрес, да прощаваш – де ти е екологията? Ще има да вземаш, ти казвам обаче, бай Ахмед – нямат грам страх, виси си обесената черна чуденка, полюшва ветрецът смъртта, изсъхна си питанката, налитат те като щурмови самолети откъм гората, а на мумията – нула внимание, за декор го имат. Тъй е, гладно се не трае. Казал го е и Андрей Германов, ехе, кога-кога бродил из Лонгоза той: “И на глада под удара корав ...”
Слуша ме бай Ахмед и по лицето му преплъзва усмивка. И аз знам един от Герман, до София, вика, ама за него по-подир, та слушай да ти кажа, вика, видя ли оня кукуруз, на влизане в селото? Мой е. Видя ли гаргите?
Как няма да съм ги видял, първо тях видяхме преди да видим селото. Царевицата – ошмулена, окършена до мамула. На четирите краища забит  по един кол и на кола – обесена гарга. Плаши. Челен селски опит, от България, и опита, и той мигрирал. Икономически, прескочил комшулука и хоп – шопнал се в Ширинкьой, Щастливото село. Отвъд кукуруза – голо, зокум цъфти та се къса, гущери, из камънака – някоя и друга коза, някоя и друга маслина, стърчи като каракачанка кога преде,  с посребрени листи маха, нам ли, на  жегата ли.
Лежахме преди обеда ний, гостите, на плажа. Морето топло, не бяло, ами синьо та зелено, изумруд, ама на плиткото – тюркоаз. Много го обичам тоя цвят, любимите очи са ми такива! И мамините! Като споменах мама, сетих се за татко. Хе, преди години и той се е топил в тия води, е, малко по на северозапад, при Неа Кавали, там е кметувал има-нема година, в Новите земи. Морето топло, та солено, и да искаш не можеш потъна. Ама Новите земи на Царство България излязоха сетне солени на Народната република, та попотъна тя финансово. Да внимавам и аз как се плацикам, нищо че станах от раз милионер как преминахме митницата  на Капъкуле, сто двадесет и пет хиляди лири дадох само да посетя тоалета, та не ще ми стигнат авоарите да плащам сега репарации и контрибуции.
Ама плаши Кольо гаргите, охлажда виденията за челния ни опит, непотъващите репарации и прочие удоволствия бай Ахмед, че ми вика – сигур ще видим и ние кукуруз тук, колкото и ти грозде. С туй се мъча сега, а и с маслина се кана да се захвана. Тук друго не вирее, на тоя камик. Ти се преквалифицираш от строител на чифчия, викам му, пък у дома, в България, брат ми уж доцент, пък козарлъка изучи. Гледам при вас, на острова, козите свободни, никой ги не варди, що така? Тук а краднеш, а си загинал, вика.  Свободни са козите, шарат из острова дорде ги посети сайбията, че задели някое и друго яре за Курбан байрамът. Туй им е свободата – острова. Ама не вярвам да е чак толкова зле свободата сега при вас, вика, не може да бъде тая дето ми я разправяш, хубава си е България. Знам аз! И аз знам, ама няма да огорчавам сега бай си Ахмеда, нека си живее сиромахът с тия си щастливи видения, от щастливия някога остров България, да му услаждат душата и блажат дните на сегашния му тоя остров. Старото, гръцкото име на това островче е Ймроз, на един лакът море от Галиполи, на залез. Сега, откак е техен, прекръстили го братята турци Гьокчеада, Поднебесен остров. Той си е бил Поднебесен и по гръцко, та как няма да има поне едно щастливо село под тия небеса, гръцки, че и турски, викам си. Ама турската държава как им построила новото село, тозчас му турила и туй име – да знаят, че са щастливи новозаселниците. По декрет още. Гледам аз – новите къщи – по декрет и под канап. Развежда ме моят благ турчин – спретната, дворче, оградки, подредена работа. Отвън – уж малка, пък вътре – всичко има, прибрано, всичко си е по декрет, ама и в ред, добър архитект трябва да е проектирал на бай Ахмед новия дом подир оная “голяма екскурзия”. Ний, в България, им спретнахме на хората екскурзията, пък комшиите им спретнаха къщиците. Виж, с гръцките села не знам как стоят работите по декрет, все едно курешки на чайки белеят, реят се далечни, като загадка. Пазят скромно мълчание. И зъб не обелват братята турци, че там, високо, под небето стръмно на заспалия вулкан, се е пръкнал човекът с най-стръмния православен сан, Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей. Ама пей не дава щастливата гарга за Вартоломей, та от поднебесния бай ти Ахмед ще ти се плаши!
Та умувам аз над моята си обесена мумия и смъртта и нали съм в косовска война – иде ми на акъла друга, стара хватка, и на пропагандните аслани любима: що ли не пусна една опашата лъжа, да я впрегна и повтарям хиляда пъти, да нарува дорде стане тя истина, де има дума в Карлово –  “на Сучурума – перушина, на Балабанов мост – гъска”, че да плаши косия електорат. Но ми трябва живо косле, да го попритисна, че да му записка човката, да запиша отчаянието и страха в предсмъртните вопли, па да го курдиша магнетофончето под лозата, да им го пусна и – пей сърце, да си гледам кефа! Пошушвам аз на бай Ахмед, с подобаващ откривателски тембър за тоя ми патент за отчуване на лозата и свободно пиене вино, пък той бели зъби срещу мен, хихика тъжно и ми вика: Кажи-речи, както ни се погоди тоя номер и нам, че го пием туй свободно вино и сега.
Айде, отиде ми патента! Ще изпреваря събитията и ще кажа, че съм на път да го осъществя чак сега тоя ми пъклен трик. Гьобелс, немеца, ако бе жив,  ще има да си почесва щръкналата четина. Ама ако даде резултат, ще пална една свещица Гьобелсу, па ще бия една телеграма и бай Ахмеду. Само дето не мога му даде акъл как да ловне жива беломорската гарга. Тия дни хванах едно малко, попрохвръкнало вече, захлупих го с шапката, па го записах: “Кри, крък, крик, кръц, чирък, ци-и-ир, кръци, ци-и-рк, ци-ик, кри, крък, крик, ци-и-рк!” Цирк, ама тъжен – разпискаха се и внучките: Дядо, пусни го, не го мъчи! Само си побегна, пойно дроздле беше, внучките скандират, в него ми е сега надеждата вино да пия зимъс и да си пея. Четох тия дни в една дебела книга, писали орнитолозите, че моите лози, а че и окол тях, в Средна гора, било “орнитологично важно място в България и Натура 2000”! А де! Аз си го откога подозирах. Имат се тия учени младоци в закачка с държавата и нема-нема – пишат ли пишат, че и пискат – пойният дрозд и косът били застрашени и трябвало да ги овардим в ареала, че да не станат покойни. Иди сега та не прави записи и не пускай магнетофончето – хем вълкът сит, хем агнето цяло. Ама да кажа. Спретнаха ни и домакините едно магнетофонче предната заран, като за пред нас – военен парад. Щото било националния празник на Републиката. Щото туй островче е шпиковано с войска. И щото Войската е Републиката! Надойдоха едни салтанатлии от материка – с лампази, нагайки, мустак до мустака, орден до ордена, тъпанът блъска, толчав тъпан за сефте виждам, оглушахме, все едно чак смъртта сърцата ни стиска, бие крак войската, танкови вериги, бурии, хай гъкни ако ти стиска! Тъй де – “Думам ти щерко, сещай се снахо!” Вечерта – на стадиона, няма яйце да хвърлиш, народ, младеж, младеж, сукалчета, младежта реве – “Дарданмюзик” от  Чанак кале е преплувала, блъска че калесва, бабите ще изтърват сукалчетата в данданията, над всички и всичко – Той, Кемал Ататюрк, бащицата, ще изскочи и той от екрана, голям, по-голям, най-голям, гледа строго народа и знамето с полумесеца биля.
Ама бай Ахмед дали тоя национален гърмел чува или моето магнетофонче послушва, щото се заплесва та унася по тракийските танци, дето ги тропа нашият танцов състав. Дошли сме на острова, без войска!, карловски общинари и културтрегери, да им гостуваме с цел установяване топли връзки и “бизнес контакти”. Като си ги изпуснахме в България, сега ще ги гоним в Турция! Та покрай контактите, за армаган – концерти. Ама си ги бива нашите, як пушилек дигат на тая земя щастлива.
Че се отпуши по едно време бай ми Ахмед, ти само слушай. Слушай, вика, аз последно работих на Меден рудник, до Бургас, се в Строителни войски, се на Кольо Радованов в бригадата, башмайстора, дето сме работели с него наедно пет годин още по Баташкия водносилов. Убави години беха, млади, имахме сичко, берекят версън! И булката, Незифя, водих – се с мен, че сетне я проводих сама да ражда в града, че ние имахме пуск на главите си, седемдесе и два часа проба, па тя за два часа добила, та кога пробата я нагласихме и са пусна централата, слизам аз от обекта при Незифето, пък на Рамаданчо вече пораснала пишката на седемдесе и два и кусур сахатя. Хъ, хъ, хъ! ... Незифя сега е нема тук, на Чанак кале седи, въздъхва той, при Рамадана и снахата, че имаме вече пети внук, пак мъжко. Да ти е жива и здрава челядта!, викам му. Слушай, мъчи се той, снишава глава – натиска го нашият “плей бек” и виковете на игралците, убаво ни беше наедно, ама що ни обидихте, та посегнахте ни на имената? Иде ми и ... сè плача ... Аз апартамента в Меден рудник сглупих та продадох. Има в града едни млади, българи, ама мюслюмани, из Сърница забегнали, държат кафене, жената го крепи, мъжът прехожда на Чанак кале, работа намирва, та с тях са имам. Ама сега – тук! Сами! Се едно интерниран, бетер заточеник ... Мълча, нямам какво да му река на Ахмеда ...Чуй, да та питам, ти Кольо Радована знаеш ли? Ако го срещнеш да му носиш много здраве – от бай Ахмед, речи, дето наедно ви затисна коминя под Узун дере, знаеш ли Узун дере, на деривацията под Снежника ... Кажи му как съм тука, имаме сичко, само дето България е нема ... Ама слушай, да та питам, ти като си по-младо и учено: Ха, кажи ми ти, ако знаеш, и аз да знам – като колко пара чини тая пущина свободата?
Ех, бай Ахмед, бай Ахмед, ех, Ахмеде Рамаданов Караосманов, де да знам и аз колко струва свободата, кой ни би по главите, та сега си седиш тук, самин, Ахмед ага Рамадан Караосманооглу, в Щастливото село, мисля си, ще му го нося, нарочно, многото ти здраве на твоя Кольо Радован, де да го диря сега, нося му го задочно, щото зад очите ти какво ли друго да видя, освен сълза ...
А се сълза не носи!

Михаил Гунчев
19 юни 2012, Стрелча