"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Зная всичко, но не зная как живеете с истината за себе си

Дима Дюлгярова
Зная, за потните ви чела и за пулсиращите ви слепоочия, когато сте се изкачвали към върха на планината за да се насладите на най-красивата гледка в живота си - за напомпаните до пръсване с кръв вени и ожулени до кокал колене, когато сте се връщали по обратния път надолу.
Зная за мечтите ви, като разпилени мъниста от скъсана огърлица - и за онези надежди, като счупени крила на птица, които жадуват за още един полет; за всички онези зеници с цвят на кехлибар или див синчец, които няма да забравите - и за онези укоряващите, безмилостно- студени, като ледовете на Антарктида погледи, които също ще помните.
Зная колко време изгубихте, за да търсите иглата, с която да зашиете скъсаната си риза, но намерихте ножицата и си скроихте потник в най-мразовития ден от годината, само за да си докажете, че не сте от онези, които се предават лесно.
Зная, за всички лъжи: някои - малки, други - големи (но непременно осъзнати), приличащи на куршуми, с които вместо дивото животно - сте ранили най-близкия до сърцето ви човек.
Зная, за миговете в които си казвате „ Всичко свърши!“, а всъщност това е само началото; за безконечното лутане по този път, което ви изтощава до припадък и не води до никъде.
И за летните танци, любови и страсти, които отключват енергията ви и карат гените ви да стават неуправляеми зная - и за липсата на определен човек, отговорен за това сбъдване, която ви слага тежките брънки на оковите и ви кара да се чувствате закотвени и приземени.
Зная за радостта от наследниците, които дават смисъл на съществуването ви, но не заменят липсващата - другата ваша половинка, така щото да твърдите категорично, че сте си самодостатъчни.
Зная, за блажените сънища и кошмарната действителност - за непрекъснатия низ от радости и тревоги, които, ако ги броите (както беше казал някой), ще видите, че се случват по равно и непременно са  последователни.
Зная, за онези красиви мигове, когато дърпате пердето, за да пуснете светлина в дома си, когато отваряте прозорците в хладните утрини, за да посрещнете новия живот - но зная и за онези печални моменти, в които разбирате, че в тази гледка липсват не само птиците и лазурната шир. Липсва светът - онзи свят, който е отражение на самите вас... И така, вместо животът да нахлуе в стаята ви с цялата си прелест - вие издишвате срещу него вулканична пепел и го правите мрачен, непрогледен и черен... Докато телефонът не звънне и неговият стряскащ шум не ви върне обратно в телата ви.
Зная, че животът навън ще продължи да бъде все така красив, какъвто всъщност си беше и преди да дръпнете завесите, ще си остане закачен там - от външната страна на дограмата, като платно, сътворено от велик художник, което да ви напомня с пленяващите си нюанси, че очите ви заслужават тази шарена радост, и че дъгата има повече цветове, отколкото вие може да видите.
Зная за всички ваши скандали - незначителни и грандиозни; за телесните ви (среднощни) срещи - искани или отблъснати; за усмивките – породени от поривите на сърцето и за онези- ехидните и злъчните – плод на ежедневието; за сълзите, избликнали в очите ви в миг на отчаяние и за онези, които криете в сърцата си, като съкровена тайна.
Зная, за пълните вечери, празните нощи и студените утрини; за липсите на „ другите“, които са винаги помежду ви; за завивките, които мечтаят телата ви; за ревността, която е свила юмруци и блъска до синьо в главите ви; за триумфа от жалко спечелени битки, взели мимолетно надмощие в часове на самотност; за гротескната истина надвила онези по-горните; за безумието да бъдете други в стремежа си да сте себе си.....
Всичко зная!
Не зная само, как живеете с тази истина?

Дима Дюлгярова

Разминаване / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова


  
Разминаване

              “По пътя ме настигна мрак…”
                                             Робърт Бърнс

Колко път извървях,
за да стигна до тебе.
Колко много се смях.
Как ти галих ръцете.

В тази пролет една
вишнев цвят ни настигна.
В тази пролет край нас
полудяха липите.

Тази пролет в захлас
луди думи изричах,
за да грейне със власт
малка тайна без име.

Колко път извървях,
за да стигна до тебе.
Но каква странна шега?

Ти не тръгна към мене…

Стихове Нина Радулова, 1982 г.
______________
Публикувано за първи път от литературния кръжок”Богдан Овесянин” във в.”Оборище”, № 13, 24 март 1984 г. Стиховете във видеото изпълнява Мариана Лечева, режисьор Стоян Радулов - София, 2013 г.