Маргарита Петкова с нова книга си подсвирква към Голгота

За българската поезия и най-вече за хората, които я четат, 21 февруари трябва да е голяма дата. Защото на нея се е родил един голям поет. Маргарита Петкова. Трябва да видите страницата й във Фейсбук навръх рожденния ден. Сигурно няма по-обичан човек на света. Искрено. И заслужено. И запечатано. Със стих. Че с какво ли друго може да е!?

   

Етюд по Стриндберг
Ще умра от тази любов,
                         ще се пръсна на 300 парчета,
ще взривя и пространство,
                        и време, и място.
Който иска да гледа -
                        да си купи билетче.
Свършиха гратисите.

Ще умра от тази любов -
                      безхаберна и дълга,
ще се срутя на сцената -
                      бездиханно и бляскаво.
Целуни ме под тая луна -
                      алчна, жълта и кръгла -
в това пространство.
                    В това време.
                                  Точно на място.
  

Via Dilorosa

Голямата Голгота предстои.
През малките минавам ежедневно.
Знам, кръстовете всеки ми брои -
усмихнато, самодоволно, гневно.
А аз ги мъкна. Тъй привикнах с тях,
че заприличах изведнъж на птица.
Когато ме оплакват - бликва смях
във вперените ми напред зеници.
Когато ме отписват всеки път,
все повече си вярвам - на прав път съм.
Връз раменете ми седи светът
и просто нямам право да го срутя.
Чело подлагам. Трънният венец
не ми тежи - кръв имам, нека капе.
По дирята й като по конец
върви Животът. И ми сваля шапка.
Аз просто зная своята цена
и нямам право на излишни харчове.
Голямата Голгота е една.
И я изкачвам. Крачка подир крачка.
Крещете зад гърба ми с бяс: "Разпни!",
(както ликувате пред мен "Осанна!").
Дано това да ви успокои -
на Хълма само три дни ще остана.
Стихове Маргарита Петкова

Този стих е от новата стихосбирка на Маргарита Петкова "Подсвирквайки - към Голгота" (ИК "Персей").

Премиерата на книгата в София вече мина на 23 февруари 2012 г. в Столична библиотека. 

А на 26 март бе представена и в Градска библиотека "Стоян Дринов", където и панагюрци имаха възможността да се насладят на най-новите стихове на Маргарита Петкова.

До момента Маргарита Петкова е автор на 13 книги. Още първата й книга "Дива къпина" я нарежда сред най-големите в жанра.

От нейната поезия неизменно произтича живот
(Предговор към книгата „Подсвирквайки – към Голгота”)
Пиша тези думи с предчувствие за празник. Защото появата на нова книга на Маргарита Петкова си е литературен празник. И то не само за изкушените над белия лист. За безбройните почитатели – читатели, които са обикнали съвременната българска поезия заради нея. Нещо повече – покрай поезията є са обикнали живота – не защото е лесен и песенен, а защото са си припомнили характера и достойнството, с които е препоръчително да се живее.
Пиша тези думи, убедена, че стиховете є са преобърнали не една съдба – защото са преляли смелост, обич и прошка – там, където делникът подвежда и не допуска подобни понятия да те извадят от измамното равновесие на рутината.
Давам си и плаха сметка за цената, с която се плащат тези безсъници. Защото поезията е безсъние – не буквалното от полунощ до зори, а онова безсъние, което не ти позволява да проспиш болката. Болката, която се носи с ударни дози гордост – затова няма хленчене, оплакване и вайкане. Затова с моите приятели твърде често наричаме поезията на Маргарита Петкова „шамарена” – толкова категорична и безкомпромисна може да бъде само истината и само там, където не може да бъде изкривена – в стиховете.
Разминах се с амбицията на родителите си да стана юрист – така се разминах и с това да науча гражданско-процесуалния кодекс наизуст, но Моралния (не морализаторски!) кодекс, излязъл под перото на поетесата, съм изяла с кориците. Защото не са стихове, просто приятни, които прочиташ и оставяш да прашясат в библиотеката. Опираш до тях почти ежедневно, решавайки някоя сложнотия и тогава ти става ясно, че нещата са категорично простички: „Рано е за рани. Късно е за късане. Ако е разпятие – значи е възкръсване”.
Тази жена е научила много хора (сред щастливците съм и аз), че драматичната поезия не е сълзливата поезия, че автоиронията е задължителна, когато най-много те боли и че болката може да се трансформира в красота, послание, философия.
И ако от живота не винаги произтича поезия – от поезията є непременно произтича живот. Най-неоспоримото доказателство, че любов и живот са синоними, съществува точно в тази книга. „От любов, е знайно, никой не умира. Впрочем, а без нея – има ли живот?”
И ти става едно безстрашно и дори едно красиво… при мисълта за смъртта. Защото по Маргаритенски към Голгота се тръгва „подсвирквайки”.

Камелия Кондова