Лука Зумпалов - юрист по образование, музикант по душа

Лука Зумпалов

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Лука Георгиев Зумпалов (1893-1980) е пионер на музикално-сценичното изкуство в Панагюрище и изявен културен деятел от началото на 20-те години на XX век до 1948 г. Участва като доброволец в Първата световна война, след която през 1920 г. завършва специалност правни и държавни науки в Софийския университет. Работи като адвокат, след което е назначен от Самуел Читджиян за управител на новооткритото от американски предприемачи предприятие за персийски килими в Панагюрище. След 1939 г. сам става индустриалец.
Лука Зумпалов заема достойно място в историята на Панагюрище, развивайки широка културна, обществена и издателска дейност.
Четири пъти е избиран за председател на читалище „Виделина - 1865“(1923-1925, 1928, 1934, 1939-1940 г.). Ръководител е на градския струнен оркестър, постановчик и диригент на оперети, редактор на вестниците „Панагюрски глас“ и „Оборище“, издател и редактор на вестник „Панагюрски вести“.
Като диригент на оркестъра при Градското музикално дружество „Средногорски звуци“ заедно с ученици от прогимназията и Педагогическото училище той поставя през 1927 г. първата музикално-сценична творба в Панагюрище - приказната оперета „Снежанка“.
По негово предложение през 1928 г. се поема инициативата за изграждане на театър-паметник, читалище-музей „20 април 1876 г.“, след което участва най-активно по нейното осъществяване.
Следват забележителни изяви в десетилетието 1930-1939 г., на които Лука Зумпалов е диригент или ръководител, сред които: оперетата „Вълшебният кладенец“ и „Скитникът циганин“, приспособена за местните сценични и музикални условия от него, която се радва на неимоверен успех през 1931 г.;  оперетата „Соня“ (1932); украинската оперета „Наталка-Полтавка“ (1939) по музика на Микола Лисенко и постаовяна няколко пъти - тя е изключително постижение на местните самодейци.
Представените оперети „Илка“(1935) и „Янош Хусарят“(1944, 1948) са по негова музика, а либретата им са дело на Дойчо Бучаклиев, разработени по разкази от руски автори.
Хубавото е, че Лука Зумпалов има своите достойни наследници. Неговият син Евгени Зумпалов (1927-2004) е преподавател от 1956 г. в Детската музикална школа, а по-късно неин директор до 1988 г., когато се пенсионира. В знак на признателност, тя носи неговото име. Внучката на Лука Зумпалов - Веселина Зумпалова-Ралчева - е завършила музикална консерватория, и също е талантлив музикант и диригент, изявен културен деятел и общественик. Избрана е за председател на Общинския съвет в Панагюрище (2011-2014).
Лука Зумпалов е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Банци и говорът им - обезсмъртени в книга на Иванка Уливерова

Иванка Уливерова и корицата на сборника "Банци"

Една от старите пощенски картички с изглед от село Баня в средата на ХХ век

Село Баня... "Да, всичко носи спомен... И двете замлъкнали училища, и опустелият двор на бившето стопанство, и камъните на разрушената килимарна, и с укор зеещите изпочупени прозорци на санаториумите, и призивно вдигналият сабята си, гневен на всяко покорство - дори от пиедестала на своя паметник - поп Груйо.
Времето не може и не бива да се връща назад. Но от него и от спомените ни за него може и трябва да се вземе онова, което си заслужава да остане и в днешния, и в утрешния ден на уникалното ни село. Нали искаме люляците му да ухаят и за внуците ни, и за правнуците ни, немирната Луда Яна да им шушне приказките си... Нали си мечтаем все така приседнали за отмора банци да пожелават "Приятна баня" на съселяни и гости.
Мечтаем си... А аз си мечтая и с нещо да допринеса спомените да останат живи и да крепят обичта и съпричастието към бъдещето на родното ми място."
Това е написала Иванка Уливерова като уводни думи към своя сборник "Банци. За хората и говора на с. Баня, Панагюрско" ("Ракурси", Пловдив, 2016). В него тя прави изключително успешен опит да систематизира в своеобразен речник банския говор (близък до панагюрския, естествено), както пише "с неговата образност, в значителна степен плод на житейската мъдрост и остроумие на поколения банци". "Много от думите са позабравени, но в раздумка, в лакардия току проблесне някой бисер и направи приказката свойска, нашенска, напомни за някого, за нещо и те стисне за гърлото", уточнява още авторката. И тъкмо в този неин стремеж е най-голямата ценност на томчето от малко над 200 страници.
Още в първата част на книгата, озаглавена "Пъстър свят", Иванка Уливерова е събрала прелюбопитни, съкровени, смешни и тъжни, но автентични истории от живота в село Баня, такъв, какъвто са го запомнили тя и нейни съвременници. Прочее, историите започват още от въведението "Размишления за банци и с. Баня". И ако във втората част - речникът на говоримия език в селото - може да направите справка и да се учудите дори на някои думи и фрази, то още в първата част много от тях "оживяват" и показват в пълнота и на място своето предназначение в банския говор. Задно с тях пред очите на читателя се изправят един след друг като на кинолента автентичните образи на банци. Ето я сред мъглата на минералната вода в банята баба Неша, която усмирява лудориите на децата в басейна: "Водата е лековита, когато е в покой  и се пие"... Ето го и "ороигрището" на стария мегдан, някогашния площад на селото до реката, край къщата на бае Пенчо Ковача, ведно със стария гайдар дядо Никола, склонил глава над ручилото... Ето го и "Салаша" - някогашната бира-скара, и старата поща на Брегъ, и старата лечебница до нея с незабравимия д-р Ташо Герджиков. "Ами кинотеатърът, самотен и забравен от всички, напуснат даже от дългогодишните си приятели - щъркелите! Сега само навява тъга за времето, когато пълнехме салона - като зрители, и сцената му - като артисти и певци. И той е част от спомена - ведно с веселия и неуниващ бай Васил - кинооператора... Да, всичко носи спомени..."
"Дано тази книжка попадне не само в ръцете на моите земляци, а и в други - и да е кадърна да привлече вниманието и съпричастието към бъдещето на селото ни - на село Баня, Панагюрско", пожелава си Иванка Уливерова. Пожелаваме го и ние - на нея и на всички пламенни и родовлюбени банци.
"Чат-пат"

Иванка Уливерова (вдясно) и Радка Мутева при представянето на сборника в читалището на с. Баня

От банския ѐндек до НДК

При възрастната стринка Гроздена е дошъл да я навести племенникът ѝ Нешо.
- Какво правиш, стринко, как си? - попитал той учтиво.
- Щомъ питаш. Нали видиш? Вече съм да земеш да ма натовариш и е-е там, в ѐндека. За там съм - му отговорила тя.
В това време влезнала съпругата на Нешо, която не била баненка и също любезно попитала стринката как е.
Вместо стринка Гроздена, обаче, отговорил  ѝ Нешо.
- Ами и аз това я питам, пък тя ми вика да съм я натоварел на колата и - в ѐндека.
- Че, Нешко, пък като иска - натовари я, а и мен вземи. Това НДК (ендека̀) и аз не съм го виждала - побързала да се възползва от примамливото, според нея, желание на стринката любознателната Нешкова съпруга.
Откъс от книгата "Банци" на Иванка Уливерова
Очаквайте в "Чат-пат" и още истории от нея

Симеон Радев: България е получила струите на своя нов живот от Възраждането

Възраждането е епопея на българската енергия. То е просветително, то възражда национализма и демократическото чувство на българина

Симеон Радев като посланик в Лондон

Симеон Радев, 
из "Въведение" към книгата "Строители на съвременна България", т.1

Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.
Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.
Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.
Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството; това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"(2) Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.a
Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.
Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло (3). В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.
"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.
Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение.
Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.
Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.
Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода" (5) в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици" (6), но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела" (7), която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".
Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония" (8), имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."
Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети." (9) Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.
След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:
Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено. (10)
Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу.
В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.
Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.
Такива са борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.
Там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.
(Със съкращения)
__________________________________
Бележки:
2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.горе
3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.горе
5 Свобода, бр.44, 1872.горе
6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83горе
7 Българска пчела, 1864, май, 12горе
8 Македония, 1867, 30 декемвригоре
9 Турция, 1872, 18 март.горе
10 Македония, 1872, 25 юли.горе
__________________________________

Симеон Радев и съпругата му Бистра Винарова при пристигането им във Вашингтон, където Радев е назначен за посланик, Вашингтон, 14 декември 1925 г.

Симеон Радев е български журналист, историк и дипломат. В Българското обществено съзнание остава завинаги със своя монументален труд “Строители на съвременна България”, която описва годините след Освобождението, когато се приема първата конституция, изгражда се новата българска държава и се осъществява Съединението и в която се търсят корените на българския обществен дух.  Предсмъртните му думи са: “Дали дадох нещо на България?”

Роден е в град Ресен, днешна Македония, на 19.01.1879 г. Учил е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след е това завършил френския лицей "Галата-Сарай" в Цариград и право в Женева. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 г. става редовен сътрудник на в. "Вечерна поща", на който две години по-късно е редактор, сетне и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов почват издаването на списание "Художник". По-късно (1911 г.) основава всекидневника "Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и "Строителите на съвременна България".
Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. той участвува в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. Оттам при влизане на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917 г.) той си дава оставката, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. След това той е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите - Женева.
През 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си "Македония и Българското възраждане през ХIХ век". Същата книга е преведена по-късно (1927 г.) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.
Симеон Радев е не само публицист, историограф и дипломат, а и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Още от най-ранни години той се проявява като критик и взема дейно участие в литературния и артистичен живот на нашата страна. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тези статии, писани в различно време, бяха поместени в книгата му "Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени", която излиза през 1965 година и е посрещната с много голям интерес от българския читател.
Симеон Радев умира в София на 15.02.1967 г. - само няколко дни след като книгата му "Ранни спомени" е подписана за печат.

В живописния свят на художника и педагог Пепа Машева

Живописни работи на художника Пепа Машева от 2016 г., изпълнени с пастел, акрил и акварел

Художникът зад творбите
Днешният ден, днешният свят е многообразен, пъстър, отворен. В това ще се убедим, разглеждайки творбите на панагюрския художник и педагог по изобразително изкуство Пепа Машева.
Панагюрски, защото именно в средногорското градче Пепа осъществява своята благородна дейност да възпитава естетическото в подрастващите млади таланти, а тук е и семейството й. Пък и периодичните й участия заедно с други артисти, които жиеят и творят в Панагюрище, както и с нейните ученици в съвместни изложби именно в Панагюрище, я правят неизменна част от списъка на панагюрските художници. Инак е родена в Пловдив през 1973 г.
Пепа Машева е завършила хуманитарната гимназия "Брегов" в Пазарджик със специалност "Организатор на образователни дейности по изобразително изкуство". През 1995 г. се дипломира  в Педагогическия институт "Св. Иван Рилски" в Дупница, през 1998 добива и специалността "Педагогика на изобразителното изкуство" в Софийския университет "Св. Климент Охридски", а през 2009 г. завършва "Образователен мениджмънт" в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Работи в Основно училище "Проф. Марин Дринов" в Панагюрище. Обожава децата и е готова на всичко, за да им показва и задържа в света на красивото. Често тя е не само техен учител, но и приятел. Изявяват се заедно в различни събития, стимулира ги не само да развиват своя талант и умения, но и да намират път към другите хора чрез тях.

Пепа Машева сред свои възпитаници, които умее да превръща в приятели

И тъкмо заради тази й дейност самата Пепа показва свои творби в две от националните изложби на художниците педагози. Има участия в групови изложби в Пазарджик, Дупница, Кюстендил, София, Велико Търново, Панагюрище и побратимения с Панагюрище град Кавадарци в Македония. Участвала е в национални пленери в Панагюрище, в Кавадарци и в Охрид. Нейни картини са притежание на ценители от България, Македония, Германия и САЩ.
Пепа Машева работи главно в областта на живописта. Обича пастела - както показват избраните за тази публикация серия нейни рисунки и картини, рисува още с акварели, с акрил и с масло, използва и смесени техники. Членува в Сдружение "Филиган" - малка неправителствена организация, която развива и  разпространява българските  народно-приложни изкуства, занаяти, обичаи и традиции.

Текст Стоя Радулов за "Чат-пат"
Картините и рисунките са от личния архив на Пепа Машева

Дима Дюлгярова: "Рисувай с пръст по гърба ми крила . . ."

Дълъг спомен

Сърцето ми - чаша фин порцелан
събира прах върху рафта от години насам
а очите ми - две запотени стъкла,
зад които очаквам с надежда дъжда

да налее във вените живи води,
да удави гнева ми, да спре да боли,
да се вдигне от миглите тежкият сняг,
да се върна отново на синия бряг.

Искам всичко да бъде, както преди -
да сме там и съвсем отдалеч да личи,
как блестят по косите ни влага и сол
по нозете ни пясък от черупки набол.

Да сме в онзи огромен пристанищен град,
да съм млада и ти да си пагубно млад,
под чадър на райета любовта да кипи
с бирен шепот в шишета, с дъх на морски вълни.

Да рисуваш с пръст по гърба ми крила
с ментов вкус да целуваш... Да запомня това.
Да завиеш под кърпата всички вини,
да започнем на чисто, както в първите дни.

И в далечното синьо да проблясват платна -
водораслено-перлени птичи ята.
Да разбиват вълните скалистия бряг
заглушили шума на големия град.

Искам пак онзи бриз закачливо да вдигне
мойта рокля и скришом към теб да намигане
и разбрал този намек по мъжки, през рамо
да ме сграбчиш в прегръдка за себе си само.

Искам пак посред нощ под звездите на юга
да съм твойто момиче и ничия друга.
Да ме любиш, да литна с онези крила
дето сам нарисува по гърба ми с ръка.

Искам пак да отидем в ресторанта отсреща,
да поръчаме миди. Вечеря на свещи.
После старият келнер беззъбо и плахо
да помаха за сбогом до идното лято.

Да ме щипнеш по бузата с фин маниер,
там на онзи площад и под онзи фенер
аз наужким да цупя красиви уста
над страхотната рокля на жълти цветя.

Под полите си скрила деня кадифе -
с дъх на бял шоколад и на черно кафе,
да събуя сандалите - боса да тичам
да крещя до пресипналост: "Тебе обичам!"

Ето, виждаш ли, помня всичко това -
от тогава, повярвай, та чак до сега...
Сърцето ми - чаша фин порцелан
събира прах върху рафта от години насам.

Стихове Дима Дюлгярова

Документален очерк за художника Манол Панчовски (видео)

Документален очерк за художника Манол Панчовски от Панагюрище. Откъс от филма "Моят Каменград" по едноименното есе на Катя Зографова.
Сценарист и режисьор - Стоян Радулов, оператори - Живка Петракиева и Роберт Далали, продуцент - Георги Крумов.

ЧАТ-ПАТ АНТОЛОГИЯ:
ПАЛИТРА ЗА МАНОЛ ПАНЧОВСКИ четете тук
СТАРИ КЪЩИ - серия рисунки от Манол Панчовски вижте тук
ЖЕНАТА Е ВЕЧНА в твурбите на Манол Панчовски - вижте тук

Дядо Славейков туря на мястото им новите, родни душмани на българина

Петко Р. Славейков*, в. „Македония“, 1871 г.
Текстът е писан преди век и половина, а все едно вчера е написан и за днес се отнася

Портрет на дядо Славейков от Иван Мърквичка

Никой народ няма в живота си толкоз и таквиз груби противоречия и несъобразности, колкото има в живота на нашия народ. Бедни материално и невежествени духом, мнозина от нас искат да се покажат, че са нещо повече, от каквото са. Облеклото на тези хора е по последната мода, а животът им – подражание на европейския. Думите им са за големи работи и желанията им клонят към високи положения. За достойнството им не питай, те се считат достойни за всичко, без най-малко приготовление и без положителни способности.
Тези хора забравят де живеят, на кой народ принадлежат и какво е състоянието на този народ. Като гледат на това състояние, те не познават и нуждите на народа, а слугуват на цели, които са почти всякога противоположни на народните.
Когато влезеш в някой български град, ти ще се смаеш пред тези български глави на европейски манер. Те ще ти говорят с някакви безразборно избрани по вестниците думи и ще се мъчат да ти внушат, че те са не като другите.
Ако бяха се спрели тези глупави претенции само на това, само на думите и дрехите, ний не бихме казали ни дума, защото всякой е свободен да живее и да се облича както ще. Но претенциите се простират по-надалеч; те се вмъкват в общите ни работи и докарват, гледай ти, лошавини. Това последното ни кара да поговорим на читателите си за тези, от тази пасмина, наши сънародници.
Като не приличат на народа по външност, тези хора си намислили, че не му приличат и по вътрешните си достойнства. Народът е за тях куп от глупави твари: а те самите са разумът и главата на тази безсмислена маса. Както главата стои над тялото, тъй и те искат да стоят над всичкия народ.
Еднъж погрешни в мислите си за себе си, тези хора на всичко ще гледат и гледат погрешно. Те понечват оттам, дето да прибират работите в ръцете си, да разправят всичко и над всичко да стоят. И тъй дохожда, че те се турят начело на обществените и народните ни дела; навсякъде почти общинските работи са в ръцете на таквизи самомнителни управители и затуй са и тъй управени и отиват толкоз добре, както ги виждаме.
Колко пътя ни се е случвало да чуеме от тези високо достойни хора, че на събранията не трябвало да се викат простите хора (народът), защото нищо не разбирали. Но, господа самоуправници, същото това, дето казвате, че народът е прост, трябва да ви кара да го приемете в събранията, щото вашите светлини да осветляват и него и да го изваждат от невежеството, за което го презират.
Ний страдахме и плакахме от едновремешните чорбаджии, но изпаднахме на по-лоши. Старите чорбаджии угаснаха на много места; на чорбаджилъкът, гледаме, че угаснува… Мястото на старите заловиха млади чорбаджии, които се носят по европейски и без да разбират от нищо европейско. Тези млади чорбаджии са, които се считат за най-достойни между българите, само и само защото са облечени по модата и знаят да лъжат много по-безсъвестно от старите чорбаджии, още и без да се причървяват; те са, които замазват очите на света с няколко книжни думи и покриват с думите си най-дебелото невежество в делата на обществото; те са, които употребяват общите работи за средства към високи положения; те са, които напущат скромните, но почетните си занятия за чорбаджилъка и за месечните заплати: от тях са, които подкопават желания и стремления, за да спечелят благоволението на началството и да станат стражари на народа си; те са, които отстраняват днес народа от общите работи и които показват едно тираническо своеволие. С една дума, те са, които висят днес на врата на народа наместо старите до вчера чорбаджии.
Когато сравни человек делата на старите чорбаджии-изедници с делата на младите чорбаджии-модници, у последните ще се намерят по-големи мерзости.
Злините на старите чорбаджии рядко са закачали повече от една община, но злините на днешните чорбаджии закачат цял народ. Безмерното честолюбие на тези чорбаджии се простира на всичките работи и всичко закача: общите дела на цял народ, вестникарството, училищата, черковните дела – всичко подпада по тяхното злоупотребление, от всичко строят подножието на своето въздигание.
Инак не може и да бъде. Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те искат да живеят не по заслугите си и достойнствата си, а по примера на по-горните от тях, тогаз не ще съмнение, че всичката им деятелност ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и големи заплати без положителни достойнства, те трябва да употребяват в дело най-долните качества като: лъжа, лицемерие и други, още по-добри от тях.
Да са малко теготиите на народа, та трябва и самите синове, които е той родил, да го натоварят с още нови? Наместо да вървим с народа и да споделяме всичките му нужди и лишения, наместо да му помагаме с всичките си сили в удовлетворението на нуждите и в облекчението на лишенията му, ний оставяме народа в калът, а сами се въздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му. За да живеем като по-горните, ний правим всякакви мерзости и съсипваме цял народ. Ний не щем да знаем за състоянието на народа и не мислим – нашият живот прилича ли колко-годе с живота на народа и съгласява ли се с него.
Че нашият живот е пълно противоречие на народната патриархална простота, че нашата охолност, купена със задушавание на нравстваното чувство, е голяма несъобразеност всред народната оскъдност – за това ний не си ни помисляме. Ний искаме нам да е добре, а целият народ, ако ще, и на огън изгоря.
Ако ни слушат, ний сме най-умните в народа; а пък нямаме ни толкоз ум да разберем на какво приличаме с европейската си боя върху платното на народния живот. Имаме ум да се ползваме от лъжата, но нямаме ум да разберем, че лъжата не завожда надалеч и че благополучието от лъжа тъкожде лъжовно.
С искането си да се покажем европейци ний се явяваме добри маймуни, които вършат всичко по подражание и на които всичкото изкуство състои в някакви играчки за услаждане на зрителите-господари.
Умният човек никога не живее по примера на другите. Той всякога гледа своите средства и се съгласява с обстоятелства, които окружават народа му. За умния человек е несносно това, дето народът да живее просто и да се бори със сиромашията, а той да се гордее с модните си дрехи, с престорения си живот и незаконна разкошност. За него това не е человещина!
И несправедливо, и омразно е да ламтим за почести, за да се отделим по-скоро от народа и да се възправим над него; но неразумието не ни оставя да видим тази голяма несправедливост. Ний сме запнали нагоре и не снемаме очи да погледнем и надолу. Ний гледаме само онези, що са над нас, що са по-богати, и по-охолни, и всичките ни грижи са – как да се възкачим до тях.
Да погледнем надолу и да видим бедните и притеснените, на това не се решаваме. Ако бихме хвърляли очи надолу, ако бихме гледали по-често оскъдността до най-долните ѝ степени, тогаз ний по-малко бихме противоречили в общия живот на народа, по-малко бихме бягали подир чорбаджилъка и европеизма и по-малко бихме обременявали народа. Тогаз ний щяхме да бъдем благодарни от своето скромно положение и не щяхме да го меняваме с безсъвестност. Тогаз ний бихме имали по-голяма человещина.
Тогаз ний бихме се държали о народа с двете си ръце и никога не бихме желали да се въздигаме без него. Тогаз нашето деление от народа щеше да ни се покаже във всичката си отвратителност…
Человек не е безумно животно, но същество разумно и общежително; той не може да примине без подобните нему ни една минута. Още по-малко може той без тези, които говорят неговът език, които го обикалят от вси страни. Но като има нужда от обществото и като получава неговите помощи на всякой час, на всяка стъпка, той с това се задължава, обвързва се с длъжности към това общество. Обществото има право да чака от него изпълнението на тези длъжности и да не прощава никому тяхното пренебрежение.
Додето человек се счита член на едно общество, той трябва да дели и злото, и доброто на това общество. Който се показва член само тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и дори отива срещу неговите интереси, той не трябва да се счита за част от обществото и не трябва да се казва, че принадлежи на еди-кой си народ. Обществото трябва да отсича от себе си таквизи членове и да ги покрива с всеобщо презрение.
Просим извинение от всички онези, които не са тази пасмина, за която си позволихме да поговорим.
______________________________________

*Петко Р. Славейков е един от първите ни журналисти и най-сърцати издатели, с огромни заслуги към българското вестникарство. На това поприще той разгръща огромен просветителски и обществен потенциал. Неговият вестник „Македония“ е една от двете най-авторитетни трибуни на възрожденската ни периодика – заедно със „Свобода“ на Каравелов (но за разлика от издавания в емиграция Каравелов вестник, „Македония“ се издава в Цариград). Впрочем първата публикация на Ботев, „Майце си“, я прави именно Славейков на страниците на свой вестник. („Гайда“, 19 бр. Сетне ще попадне и той в Ботевото „Защо не съм“.) Също така единствено в. „Македония“ се осмелява да публикува некролог непосредствено след смъртта на Раковски. През живота си Славейков издава над 23 вестника и списания. Първото списание за литература - „Смесна китка“, първото женско списание - „Ружица“, първото детско списание - „Пчелица“.

Есенно х 4, с пейзаж

Есенна картина
В златисто са обагрени листата,
блещукащи из сребърна мъгла.
Лъчите слънчеви, заключени са в небесата.
Зелените треви превити са от бисерна слана.

Земя. Небе. Разстлана между тях уютна тишина.

Стихове Тотка Лунгарска


х х х
Пурпур. И лимонено. И ярко. Септември е.
Свършека на морето усещам във вените
и чувам оная висока камбана за радост,
за Вяра, Надежда, Любов. За Рождение...

Панаир и стрелбище, петлета от захар. Октомври е.
Паветата - жълти, червени - ушите ми,
студ - или някой говори за мен?... Детско е.
В зелено ли мигат напред светлинте ми?

Дъжд, слана и мъгла. Супер Луна. Ето, ноември е.
Кафявият месец е като стар софийски трамвай,
пълен с всякакви - и мокри, и шарени пътници
за Младост ли, за Дружба ли - кой ли го знай.

Първи сняг, вино, погачи, луканки. Декември е.
Мирише на неразказани приказки свише
за принцове, за принцеси, за "Лека нощ!" и "Довиждане!"...
Или за спасение... Виж - черно на бяло го пише.

Стихове Стоян Радулов


х х х
В гора от златна тишина
под гнезда на отлетели птици
пред дълга зима, в есента
узряват лешници в зениците...

Стихове Мария Бегова


Есенен пейзаж
Сиво, стедено и кално е.
Мокро е.
И всичко така е подгизнало,
че въздухът даже
се стича по клоните
и къпе нивята облизани.
Пусто, безлюдно и глухо е.
Мрачно е.
Готов да приеме причастие,
светът е настръхнал,
присвил е клепачите
и тръпне в тревожно очакване...
Да, стига да можеш
да спреш на пътеката
и просто да вдигнеш очите си,
едва ли ще търсиш
ключа към вълшебствата.
Те идват сами. Като в приказка.
Студено е. Мокро е. Мрачно е.
Кално е.
И лъха отново на зима.
Но има поезия!
Даже сред локвите.
Когато в душата я има.

Стихове Димитър Дънеков

ПЕЙЗАЖ (пастел), художник Пепа Машева

Български пейзажи от Кръстьо Руйнеков

Панагюрище влиза с клипове и песни в YouTube

Панагюрище получава вече свое официално представяне пред зрителите на най-голямата онлайн платформа за видеосподеляне в света.
Клипове от забележителностите на града и филми от личния архив на сценариста и режисьор Стоян Радулов, както и адаптирани за YouTube песни и изпълнения на панагюрските самодейци от читалище "Виделина", избрани от двете части на компакт-дисковете "Музикално съкровище от Панагюрище", включително солови изпълнения от авторските музикални дискове на Цвятко Ценов са достъпни в специална плейлиста.
Вече са включени първите изпълнения и първите кадри със забележителностите на Панагюрище. Където и да се намирате, каквото и мобилно или персонално устройство да притежавате, вече може да сте по-близо до духа на родното Панагюрище; да се насладите на песни като тази за Райна Княгиня, за Орчо войвода или "Боят настана", да чуете неподправените гасове на Никола Скачков, Цвятко Ценов, Юлия Богоева, на смесения хор на Читалище "Видеина"; да погледнете с друг поглед на любими места като Тутевата, Лековата, Дудековата или Хаджидимитровите къщи; да се срещнете задочно с художниците Манол Панчовски или Стайо Гарноев; да видите как са претворени в българското киноизкуство знакови моменти от историята ни като Събранието на Оборище или Априлското въстание.
Поредицата клипове, филми и песни могат да бъдат открити в YouTube канала RADULOV Official, плейлиста ПАНАГЮРИЩЕ.  
Инициативата е естествено продължение на страницата LOVE.PANAGYURISTE във фейсбук, преднаначена за нашите съграждани в чужбина или за всички, които отдавна не живеят в родното градче и в самобитното Средногорие, както и за популяризиране на Панагюрище сред чужденците.
"Чат-пат"

Съвременни български поети: Лъчезар Еленков

Лъчезар Еленков

Поетът Лъчезар Еленков е роден през 1936 г. в с. Горни Лом. Завършил е Московския нефтен институт и българска филология в СУ “Климент Охридски”. Бил е сътрудник на вестниците “Пулс”, “Народна култура”, “Литературен форум”, а в средата на 90-те и директор на в. “Български писател”. След това е главен редактор на в. "Жарава" и директор на "Моята вяра", а в момента е автор и на в. "Дума". Член е на СБП. Издал е множество поетични книги и сборници, както и поеми, между които изпъкват поемата “Септември” и дебютната му книга “Отвесни градове”. За нея Александър Геров казва: “Тук има нещо ново, творчески оригинално.” Николай Петев пък пише в сп. “Родна реч” през 1985 г., че поетиката на Еленков е с “овладяна енергия, чрез която времето е уловено и превърнато в поетическа плът”. "Лъчезар Еленков е автор на многопластова, сложна и силно метафорична лирика", отбелязва по повод неговата 75-годишнина Драгомир Шопов, като подчертава социално политическия елемент в творчеството на поета. А според поета Матей Шопкин поемата "Гранитово" от младежкия период на Еленков е "висок и светъл връх" в поезията му.

Азбуката ни се доближава много до мисълта,

тя е построена върху много жив език

 

С Лъчезар Еленков се срещаме преди около 13 години, някъде около 2003-та, в Панагюрище. Тогава успяваме да си разменим няколко реплики, които съм запазил. Удивителното е, че отговорите му на моите въпроси звучат особено актуално и днес - сякаш за някои неща времето е спряло:

 
Г-н Еленков, с кои български ценности трябва да се гордеем и можем да сме полезни на европейското семейство?
- Със своя принос в развитието на славянските култури, а значи и на европейската и световната. Навярно ще кажа известни неща, но има нещо, което открих с удоволствие, благодарение на руския поет Игор Шкляревский. Той ме попита в едно писмо дали знам защо нашата азбука е гениална. Той смята, че Кирил и Методий са измислили азбука, която се доближава повече до мисълта, отколкото латиницата или гръцката азбука. Защото не дава възможност на мисълта да изпреварва фиксирането й върху белия лист. И второ, той смята, че тя е построена върху основата на един много жив език.
Как гледате на съвременната българска литература?
- В момента тя е в подем. Но някои смятат, че не е, защото комуникациите от автора до читателя са нарушени. БНТ и БНР, както и масовите ежедневници, се занимават с друга политика и философия, не дават място на българската съвременна проза, поезия и критика, даже на литературата за деца, за която ние в момента нямаме издание. Конкретно мога да кажа, че в поезията ни стават силни съвременни процеси. Тя е в подем и това е естествено, след като културата е притеснена икономически.
Как намирате факта, че Панагюрище сякаш генерира поети?
- Аз съм приятно изненадан и в същото време не съм изненадан, защото не може рано или късно един град като Панагюрище, който има дълбоки корени в духа, в историята, в традицията, да не генерира творци.
Какво е най-висшето нещо, което бихте искали да постигнете, и което засега не ви се удава?
- Все още не мога да определя нещо, което ме притеснява, вече на моята възраст – дали вървя и съм вървял по правилен път. Не става въпрос в областта на поезията – това ще каже бъдещето. А дали съм бил достатъчно силен и смел през годините. И искам, колкото ми е дал Бог да живея, да бъда гладиатор в защита на изконните български духовни ценности.

Стоян Радулов
________________________________________

Из “Време”
Горят чела –
екрани за излитане на дръзки мисли –
територии,
безкрайно крехки и съвсем незащитени
от дула с бинокли.
На границата между две епохи
греят нашите чела непримирими…
Искрят очи –
хоризонтални кладенци на свободата жадна…
И обичта - като пшенично зърно
континентални облаци разсича…
Въври човек – от памтивек
един и същ - и все така различен –
и сетивата му с проблемите на земното кълбо
докрай са нажежени.
И някъде пред всички нас
един поет на бъдещото време
с мечтите си говори нощем,
дързък, блед и неизвестен още.

Хълмът
Затвориха се всичките врати.
И времето смени набързо
ласкавите си сезони.
Изпраща лед за тебе
въздухът озонен.
От бога си белязан
мисленето да взривиш.
И странният ти профил
заприличва
на глава антична.
Единствено луната те разбира.
В стъклото на мотрисата
се люшва нейното чело.
На спирката последна
помахай й за сбогом.
Трамваят ­ жълтото чудовище, ­
пълзи към твоя хълм висок ­
квартала на лозите
и кръвта на
виното изпито.

Единак
Да бъдеш единак в отечеството свое.
И мозъкът ти дръзко да работи.
Да имаш за другар столетното алое.
Да срещаш само примирени роби.
Да влизаш в бой пореден с мащеха държава.
Ти ­ силно гърло! Тя ­ стена безмълвна!
Да знаеш, че умът с мерзавци се сражава.
Тогава нещо свято в теб покълва.

Стихове Лъчезар Еленков