С Април 1876-та влязохме в голямата политика като мъченици
Априлското въстание принуди света да се разкае, че не ни забелязва. Но историята дава надежда. А една история трябва да се забрави, само когато е запомнена!
 |
| Моменти от възстановките на Априлската епопея в Панагюрище |
___________________________
Годишнината от Априлското въстание носи неясни очаквания. Ритуалите са познати, фактографията, общо взето, известна, остава да се насочим към същността. Как да потвърдим синовна признателност към нашите самотни мъченици и да прескочим произнасянето на проклятие спрямо онова, срещу което те са се изправили така юнашки. Може ли една историческа реалност да бъде замразена в миналото, за да не излъчва съвременни сигнали? Всяко историческо противопоставяне може да носи напрежение. Цялата разлика е в мъдростта на приемниците потомци. Защото великите дати маркират повече край отколкото начало. Началото тръгва в други посоки и с други дела. Как да напомним за бунта на нетърпеливите априлци, след като те отхвърлят съветите за въздържане и предписанията за благоразумие. Съзаклятия, кръвопролития, героизъм, издайничества, палежи, кланета. После хладен поглед на европейската дипломация, отразил прагматичния цинизъм на стабилитет чрез покорство.
Репортажите за нашите мъки в онази пролет на 1876 г. бяха окачествени в Лондон като "празни приказки по кафенетата". В индустриалния век Европа още имаше много лица. Този път, след толкова нехаене, едно от тях се обърна към нас. Пробългарската агитация в Европа доведе страни като Англия до състояние на мирна гражданска война. Викът на бунтовниците достигна френския парламент, германската преса и Трафалгарския площад.
Така връхлетяхме в европейската политика. Така "вързахме" ръцете на онези, които можеха да осуетят благородната мисия на Русия. В началото бяхме само страдалци. Започнахме с Батак, а стигнахме до Одрин!
В живота на всеки народ лежи някаква обединителна епопея. Нейното обаяние обикновено е обгърнато в романтичен трагизъм. Героична, идеализирана, мащабна, понякога силно преувеличавана. Тя налага събитийна канава, върху която никне рационалното и поетичното зърно на хомогенната етнокултурна сплав. Така Април 1876 г. бе дълбоко вкоренен в нас.
Как да го пропуснем през филтрите и лупите на съвременния културно-политически климат? Целият този незабравим епос срещаме в страхопочитание за пръв път на училищния чин. А после го възпроизвеждаме стотици пъти в пламнало въображение, с епизоди повече от литературата, отколкото от историографията. Дали при това поражение не тръпнем повече пред името България, отколкото при победите на Крума и Симеона? Защото разгромът донесе триумф.
 |
| Част от костите на погиналите панагюрци днес се пазят в храм "Св. Въведение Богородично" |
Нашето внезапно излизане пред европейската преса и дипломация не бе инцидент, нито каприз на случайността. Прекалено дълго бяха мълчали за нас, за да могат да кажат, че нe ни е дошъл редът. Това бе закъсняло разкаяние за това, че в продължение на столетия се правеха, че ни няма! А също повеля на времето, в което българите записаха с кръвта си поредното си, този път забелязано участие. С драма, непозната дотогава на балкански терен. Въпреки че въстанието не бе толкова изява на рационални методи и форми на национална воля, колкото доказателство, че ни има. А такава културно-етническа наличност е част от онази Европа, за чиято духовна хомогенност се бе вече заговорило. Ние направихме така, че думите християни и българи станаха еднозначни.
Трябваше да изкрещим, за да чуят това.
Но как се случи така?
Началото бе вестникарска сензация, тръгнала от Пловдив и стигнала до Лондон със зловещото начало: "Странни слухове се носят в Цариград..." Последваха посланическа конференция в Цариград, която очерта границите на българския етнос, ожесточени обществено-политически преговори, дипломатически комбинации и накрая - часът на избавлението. Може и да е случайно всичко това, но то трябваше да се случи поне преди сто години.
По-важно обаче бе кой се обърна към нас. Не Европа на колониализма и ретроградността, а Европа на прогреса, културата и християнските добродетели. Без да сме го търсили, ние бяхме моралният лакмус на показателно различие за добро и зло. Търсачите на чудеса в нашето минало още слабо са забелязали, че именно България бе създадена не толкова като дипломатическо творчество или като резултат от военно-политически конфликт. Тя се появи на европейската политическа карта под натиска на общественото мнение. На това, което днес наричаме гражданско общество. Със силата на пресата, със славни имена на журналисти, които рискуваха живота си, за да изнесат пред подозрителния елит истината за нашето невъзможно състояние. Именно така, с една фраза, която тепърва ще покори света. "Днес единственият трон в Европа - пише известният журналист Уилям Стед - е тронът на издателския директор." Това бе казано за нас и заради нас.
Ето така се раждаше България, тръгнала от Панагюрище и Перущица.
С нас бе Виктор Юго, който след изгнаничеството си бе станал моралният законодател на Франция. С нас бяха Тургенев и Достоевски, Аргайлският херцог и Батският маркиз, писателят Антъни Тролоп, нежният поет Уилям Морис и художниците прерафаелити Джузепе Гарибалди и Чарлз Дарвин, академични и религиозни авторитети на просветена Европа.
Ние предизвикахме онази "политика на праведна страст" по думите на викторианския колос Уилям Гладстон, която бе противопоставена на геополитически и търговски фактори. Политика, твърде различна от интелектуалния климат в кампаниите при обединението на Германия и Италия пет години по-рано.
Колко странно. Трябваше да ни възприемат за жертва, за да се сетят, че сме исторически фактор. Дотогава българския исторически живот познаваха само редките и тънки познавачи на Изтока. А две години след април 1876 г. Уилям Морфил открива в Оксфорд лекторски курс по български език, специално за британската консулска служба. Така пробихме онзи леден похлупак на преднамерено или невежествено мълчание.
Какво следва от всичко това? Една от задачите на всяка история е да дава надежда. Надеждата е, че малко от онази историческа кръв е останала във вените ни. Че въпреки величието и страданието, пред които се прекланяме, славната история следва да се приема почтително, но не бабаитски. Че премеждието, което сме преживели, е донесло неизбродими нещастия и за обикновените хора от друг произход и вяра. Че който не признава величието, той не трябва изобщо да се обръща към историята. Че това величие не означава мания за величие. Че източниците на зло и добро никога не свършват. А най-вече, че когато една история трябва да се забрави, това става само тогава, когато е запомнена!
___________________________
Андрей Пантев е виден български историк, роден на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. През 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. В периода 1982-1984 г. преподава балканска история в САЩ. Бил е гост-професор във ВТУ, Националната художествена академия, УНСС, ПУ, ЮЗУ и др. През 1985 г. е избран за професор в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение "Св. Георги Софийски". Става депутат в 39-то, а след това е избран отново в 40-то и в 41-то Народно събрание от гражданската квота на "Коалиция за България". На 14 юли 2009 г. той ръководи първото заседание на 41-то Народно събрание, за избиране на председател на парламента.
През март 2008 е един от „100 български интелектуалци“, подписали открито писмо срещу признаването от страна на българското правителство на независимостта на Косово от Сърбия. В писмото се говори за сърбите като за „братя по кръв и вяра“ и завършва с въпроса „Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени?“
Андрей Пантев е автор на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски; на около 40 книги, съставител и редактор е на исторически сборници и енциклопедии.
През 2002 г. е удостоен с наградата „Голям Платонов Нобел на века“ на Световната академия „Платон“.
Чат-патенца: 16-годишната Мария Терзийска дава заявка с първи стъпки в поезията
 |
| Мария Терзийска в царството на книгите, колаж |
Младото момиче е претворило душата си в цикъл стихове, посветени на любовта – тема вечна и свята колкото света… Стиховете му представят любовта в различните й форми и измерения. Болезнено откровено и по тийнейджърски емоционално звучат те, но въпреки това Мария се стреми да пренареди заобикалящия я свят по свой начин. Да го назове със своите думи, да го преоткрие чрез своята поетично настроена индивидуалност.
"Черпя вдъхновението си от живота! Понякога от положителни, понякога от отрицателни емоции. Но и в двата случая се ражда нещо красиво. Според мен стиховете могат да се родят от най-малките неща, които могат да докоснат душата ти и се хранят с обич", разказва още тя. "За мен поезията е бягство. Бягство от злобата, завистта, алчността и всичко лошо, което ни заобикаля. Поезията ражда любов и светлина!", категорична е Мария.
Мария Терзийска споделя още, че пише за себе си, но и за околните. "За мен е важно да ме четат, защото искам моите послания да докоснат душите и сърцата на хората. Посланието, което искам да отправя към всички, е да бъдем добри и да забравим злобата. Да живеем живота си обичайки се, защото той е прекалено кратък, за да го тровим с негативни емоции. Нека се обичаме, нека си имаме доверие и си помагаме, нали затова сме хора!", казва още тя.
Хубавото е, че Мария познава много млади четящи хора, но и "може би трябва да се поговори с тях и да се обърне внимание на вкусовете и потребностите им в литературния свят". Самата тя разтваря кориците най-вече на българската класика и фентъзи истории. "Обожавам творчеството на Виктор Юго, Тери Брукс, Иван Вазов и моят добър приятел и учител Калин Терзийски"...
С такава компания в ума си и по страниците на литературата вероятно я чака сбъдването на мечтите й: да бъде истински, добър човек; да стане добър писател, "а защо не и да издам книга". В "Чат-пат" й го желаем от сърце. А дотогава - приятно четене!
В интервю пред Спаска Костуркова, колаж Стоян Радулов
Отминало детство
На двама мои приятели – диаманти стъпкани от хората в калта
В един миг моето детство свърши,
когато „идеалният“ свят се прекърши.
Разбрах, че е лъжа и измама
в него нищо идеално няма.
В него, който и както свари
препречва ти пътя и ти удря шамари.
Да си добър вече стана грях,
за да те уважават трябва да всяваш страх.
И най-лошите са съдници,
а добрите хора са престъпници.
Вземат подем злобата и парите,
търкалят се в калта доброто и мечтите.
Всеки обвинява без да знае,
не го интересува, за истината нехае.
Искаме да окаляме тоз, който е пръв
дори да плаче със сълзи от кръв.
И мен тормозиха и обиждаха,
искаха да страдам, те ми завиждаха.
Всичко чисто и красиво е в друг свят,
в нас остана само черния цвят.
Молитва
Молих Господа и небето
да ме съберат с този в сърцето.
Но дали молитвата не чуват
или от любовта ни се страхуват?
А и кой не би се страхувал,
дали някой това е виждал и чувал?
Едно сърце за друго да живее,
една душа за друга да плаче и се смее.
Все по-силно аз се молих,
с демони и ангели се борих.
Получих всичко, но не и теб,
нямам сърце от огън, а от лед.
Няма смисъл вече да се моля,
сама за любовта си ще се боря.
Дори срещу Бога ще застана аз,
ако той застане между нас.
Стихове Мария Терзийска
Априлското въстание - апотеозът на панагюрци
След героична и упорита 10-дневна борба Панагюрище пада на 30 април под ударите на турската войска. Започва погромът на Априлското въстание
Но по-важното е, че въстанието доказва на Европа и света, че България трябва да бъде свободна и предизвиква Освободителната война. Така на 30 декември 1877 г. руските войски начело с ген. Дендевил и кап. Галперт освобождават Панагюрище. Подкрепят ги четите на Ильо Стоянов и Крайчо Самоходов.
Оборище
Днес каменна плоча на пътя между Панагюрище и с. Оборище с надпис "Пътнико! Свали шапка, макар отдалеч, поклони се, преди да отминеш!" отвежда към мястото на Първото Велико българско народно събрание.
Там на 14 април 1876 г. се събират 80 свободолюбиви българи от цялата страна, за да вземат последните решения за избухването на освободителното въстание. Паролата е "Да живей България!", клетвата е "Смърт или свобода". Паметникът там символизира това изключително единство на българите, решимостта им за мечтаната свобода, но и примера им за демократизъм, и напомня защо на българския парламент стои надписът "Съединението прави силата".
Панагюрище
Панагюрище става център на ІV Революционен окръг (Пловдивски), след като през септември 1875 г. въстанието, избухнало в България, е потушено "без никакви резултати", както пише Никола Обретенов. Тогава революционерите решават да се "използва общото въодушевление на народа и да се предизвика по-голямо въстание". Гюргевският Революционен комитет, в чийто заседания участват Георги Бенковски, Панайот Волов и Георги Икономов, разделя страната на четири такива окръга.
"Панагюрци са едни от най-здравите стълбове на общото дело", пише първият историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров. Дори векилите (старейшините) на града са членове на революционния комитет. На 7 февруари 1876 г. комитетът, създаден от Левски, се възражда и попълва с нови членове. За председател е избран Павел Бобеков, който по-късно става председател и на Привременното правителство.
В къщата на Иван Тутев на 20 април 1876 г. с възгласите на Бенковски "Бунт! На оръжие!" преждевременно е обявено началото на въстанието в Панагюрище, насрочено иначе за 1 май. Присъстват Захари Стоянов, панагюрците Тодор Белопитов и Тома Георгиев. Причината е в "кървавото писмо", проводено по куриер от Тодор Каблешков от Копривщица, заради предателство. В Копривщица Каблешков обявява началото на въстанието и то е обявено и в Панагюрище.
Днес знаем, че чистотата на идеала и безкористието, обичта към отечеството и жертвоготовността бележат имената на българите, дръзнали да се нарекат свободни през чутовната 1876 г. Но те ще ни питат винаги дали сме достойни за техните завети, за тяхното наследство...
Стоян Радулов
Дудековата къща пази страшен спомен за драматичните събития от 30 април 1876 г. Тогава турската войска и башибозук нахлуват в града, а в къщата се укриват жени, старци и деца. Тук Петър Щърбанов се самоубива с думите "Няма пример да се е предал някой от панагюрските борци с оръжието си. Славно свършиха панагюрци!", за да не попадне жив в ръцете на турците. Паметен знак бележи имената на загиналите в този дом, а българската кръв и до сега личи върху дървеното вътрешно стълбище.
Оборище
Днес каменна плоча на пътя между Панагюрище и с. Оборище с надпис "Пътнико! Свали шапка, макар отдалеч, поклони се, преди да отминеш!" отвежда към мястото на Първото Велико българско народно събрание.
Там на 14 април 1876 г. се събират 80 свободолюбиви българи от цялата страна, за да вземат последните решения за избухването на освободителното въстание. Паролата е "Да живей България!", клетвата е "Смърт или свобода". Паметникът там символизира това изключително единство на българите, решимостта им за мечтаната свобода, но и примера им за демократизъм, и напомня защо на българския парламент стои надписът "Съединението прави силата".
Панагюрище
Панагюрище става център на ІV Революционен окръг (Пловдивски), след като през септември 1875 г. въстанието, избухнало в България, е потушено "без никакви резултати", както пише Никола Обретенов. Тогава революционерите решават да се "използва общото въодушевление на народа и да се предизвика по-голямо въстание". Гюргевският Революционен комитет, в чийто заседания участват Георги Бенковски, Панайот Волов и Георги Икономов, разделя страната на четири такива окръга.
"Панагюрци са едни от най-здравите стълбове на общото дело", пише първият историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров. Дори векилите (старейшините) на града са членове на революционния комитет. На 7 февруари 1876 г. комитетът, създаден от Левски, се възражда и попълва с нови членове. За председател е избран Павел Бобеков, който по-късно става председател и на Привременното правителство.
Във Финджековите дюкяни при подготовката на въстанието е работилницата на черешовата артилерия –
правят се черешовите топчета. Дюкяните са и средище на революционните дейци от
Долна махала през април 1876.При Никола Бимбашов пък се коват ножове, ками
и саби. С пари от по-заможните панагюрци се купуват пушки, пищови, барут.
Търговците доставят провизии. И никой не иска пари, по думите на ковчежника
Симеон Хаджикирилов – само разписка. Въстаническите униформи се шият в
работилницата на Деян Белишки. Иванчо Зографина рисува 12 знамена за четите... Райна Княгиня ушива главното знаме на въстанниците...
Въстанието В къщата на Иван Тутев на 20 април 1876 г. с възгласите на Бенковски "Бунт! На оръжие!" преждевременно е обявено началото на въстанието в Панагюрище, насрочено иначе за 1 май. Присъстват Захари Стоянов, панагюрците Тодор Белопитов и Тома Георгиев. Причината е в "кървавото писмо", проводено по куриер от Тодор Каблешков от Копривщица, заради предателство. В Копривщица Каблешков обявява началото на въстанието и то е обявено и в Панагюрище.
Днес знаем, че чистотата на идеала и безкористието, обичта към отечеството и жертвоготовността бележат имената на българите, дръзнали да се нарекат свободни през чутовната 1876 г. Но те ще ни питат винаги дали сме достойни за техните завети, за тяхното наследство...
Стоян Радулов
Четете още:
_______________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:
Вижте едни от най-ранните творби на поета Александър Пенчев
* * *
Как така съм те открил,
как така те срещнах
и ти станах даже мил
там, в сърцето ти горещо...
Как така съм овладял
твоята сила нежна.
И за тебе съм пял,
воден от любов-надежда.
Как така до днес стоиш
ти до дясното ми рамо.
И дори когато спиш,
мен сънуваш само...
* * *
Много хора ми чукат на портата -
Благодаря им, и на Бог - за съдбата си! -
Споделям с хората хляб и каквото още мога...
За близки души разменям храната си.
* * *
Много са и най-различни,
и стряхата ми е лек, паянтов навес -
ядовете ми са страшни, трагични...
Дано с любов ви спра - изправен!...
Стихове Александър Пенчев
Отпечатват се за първи път в "Чат-пат"
Марин Кушлов: Робът може да е по-щастлив от подтисника си. Мен Господ ме пази!
Колко е трудно да бъдат
уловени безбройните нюанси на човека и онова чудо - душата му. Там някъде се
ражда магията на безкрайността, наречена изкуство
Моля, читателю, да ми простиш, че ще бъда пристрастен и
непълен, впрочем, какъвто съм бил винаги, описвайки "релефите" на заслужаващите
това човеци. Имам и сериозен довод за това: към личностите от света на
изкуството не бива да се остава безпристрастен. А обгръщането им тотално в думи
е винаги абсолютно невъзможно. Само страстта обаче позволява трептенето, чрез което душите могат да се доближат една до друга, да
станат близки, следователно да се разберат. Все се надявам, че такава страст ще свърже и теб с
моите герои, чрез техните "релефи", па макар и да приличат само на щрихи.
Марин Кушлов е
твърде различен от множеството хора, които познавам. Неговата ведрост, грейнала
на постоянната му усмивка, изглежда обезпокояващо неадекватна на времето. (А може би точно обратното - зависи от гледната точка.) И
точно за това е така обезоръжаваща. Ведрината е рядко срещано качество. И Марин
е единственият познат на мен човек, който мога да нарека с чиста съвест
"ведър". Още повече защото твърди, че е... истински щастлив. Понеже
разглежда щастието като състояние на духа, а не като моментно настроение.
НЕЗАВЪРШЕНА СЛОВОРЕЗБА
Формалните поводи за "релефа" на Марин са два. Първо, това, че е един
от малкото дърворезбари в Панагюрище, който обаче не се ограничава в една област на
изкуството, понеже още пее и свири. И второ, защото наскоро показа в
самостоятелна изложба в СОУ "Нешо Бончев" част от последните си творби от дърво. Прочее, не за първи път Марин Кушлов ни показва смесица от дърворезби и дървопластики - с
традиционен характер и абстракции. Това е като че ли запазена негова марка, припоняйки си първата му панагюрска изложба преди около десетина години.
Всъщност, неговият "портретен релеф" бе заплануван отдавна, още със стартирането на рубриката навремето във в. "Време". Понеже кой би бил по-подходящ за целите й, ако не човек, които прави релефи от дърво. Обаче е трудно да бъдат уловени безбройните нюанси на човека и онова чудо - душата му. Там някъде се ражда магията на безкрайността, наречена изкуство. Видението, с което търсим утрото, мъдростта с малката радост от това, че не виждаме къде ще бъдем и как всичко да разкажем.
Всъщност, неговият "портретен релеф" бе заплануван отдавна, още със стартирането на рубриката навремето във в. "Време". Понеже кой би бил по-подходящ за целите й, ако не човек, които прави релефи от дърво. Обаче е трудно да бъдат уловени безбройните нюанси на човека и онова чудо - душата му. Там някъде се ражда магията на безкрайността, наречена изкуство. Видението, с което търсим утрото, мъдростта с малката радост от това, че не виждаме къде ще бъдем и как всичко да разкажем.
Марин твърди, че е щастлив, истински щастлив. (Разговорът с него водим преди 10 години за целите на тогавашната вестникарска рубрика. Сега ви го поднасям с лека редакция.) Понеже за него
щастието е състояние на духа, както и свободата. "Робът може да е
по-свободен от подтисника си", казва той, уповавайки се на свободата на
духа. Ето защо не чувства страха и не си задава страшни въпроси. Той черпи
енергията си от Слънцето - "Нали съм слънчева зодия." И още:
"Имам чувството, че нещо ме закриля. В критични ситуации се убеждавам, че
е така. Казвали са ми, че Господ ме пази и че имам силна аура". (Само като скоба: чудя се, когато беше в Тибет, дали тамошните хора са усетили тази негова аура, дали са я харесали?) От равновесието, в което той несъмнено се намира, намерил
вече себе си, може да го изкарат само глупостта и нахалството. "Не приемам извратеността
на българина, неговото извратено мислене - омаскаряването, оплюването, завистта." Според
него "е страшно, че вече се свиква с това и че дори вече
не прави впечатление на никого". Вълнува се от "красотата въобще, от красотата на средата" и твърди, че красотата няма нищо общо с
фалша. Ето защо не се смята за сноб, а суетата му е чужда. Към недостатъците си причислява
високата взискателност, откъдето идат и множеството му съмнения. Нарича себе си
"силно разколебан патриот". "Вече не знам кой е патриот - днес те
са глупци, нещастници, наивници - сякаш няма нужда от такива хора. Днес честният
човек е беден - и в това се изразява огромната социална несправедливост. Всичко
върви назад и не смятам, че съм песимист, а съм реалист. Та бита ни е много
изостанал. Винаги сме били въшкарски народ." Ето защо, ако има възможност,
той би живял на друго място - някоя планина в чужбина. Понеже винаги е обичал
планините, макар планинарството да не е сред основните му занимания. Някъде в разговора възниква и въпросът за
неговата визия за бъдещето му. "Да, имам визия за бъдещето си. То е
свързано със семейството ми и със създаването на условия за добруването му. За
мен най-голямата ценност е семейството."
Вероятно биха могли да се напишат още много и по-различни
неща за Марин Кушлов. Вероятностите обаче са тема на бъдещето, до голяма степен
неизвестно, макар и предопределено. А не всичко е в миналото. Ето защо, както
винаги, оставям тази словорезба незавършена...
РАМКА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕ
В поредицата от задължителности за подобен род текстове не
може да не се спомене т.нар. "биографична справка". Марин Красимиров
Кушлов е роден на 10 август 1960 г. в Панагюрище.
Зодия Лъв. Той вярва в астрологизирането на живота,
най-малкото заради заложените творчески дадености на представителите на този
зодиакален знак. Завършва география в Софийския университет "Св. Климент
Охридски" през 1988 г. По време на следването си пее шест години в Университетския хор за старинна музика с ръководител Таня Христова, която преди това е
дирижирала световноизвестния ортодоксален хор за източно-православна музика "Йоан
Кукузел". Заедно с него Марин е изнесъл редица концерти из църкви и зали в България,
Украйна, Белгия, Германия, Гърция, Словакия и др. Това е плод на трайният му интерес към
музиката. Баща му Красимир е бил популярен учител по музика в града. Още от 4-ти клас Марин
постъпва в Школата по изкуствата, където четири години изучава цигулка. След това интересът му
се прехвърля към китарата, пианото, но някак спорадично. Свири и в първата фанфарна
музика в града - в СОУ "НешоБончев". А след като се прибира окончателно в
Панагюрище, в края на 80-те, започват и активните му занимания с настоящия духов оркестър
"Делчо Радивчев".
В София окончателно се оформят и интересите му към
дърворезбата. Там той се запознава с академичния резбар Петър Кушлев, един от последните майстори
в България, които работят т.нар. дебърска резба*, характерна със своята трипластовост
и изключително сложна изработка. Именитият художник дърворезбар е работил по
редица резиденции в България, както и в българската църква в Ню Йорк. В
неговото ателие Марин една година се запознава с тънкостите в това вековечно
изкуство. Там той се сравнява с именития майстор, усвоява по-добре техниката и
най-вече добива яснота за своето място в изкуството. Там той стига до извода,
че "важни са идеите, а не толкова академизма в работата", защото е по-важно свободомислието,
отколкото сляпото спазване на предварително утвърдена методика. А дърворезбата
сякаш е друг свят. Досега обаче не му се е случвало да продава, за да си спести
унижението от пазарлъка. Единствените пари, получил за умението си, идват от
рамките за гоблени, които прави по поръчка. От тук обаче идва и една негова
неувереност – щом резбата не се купува, значи може и да не е хубава. Но, както виждате от прекрасните снимки на Спаска Костуркова, направени по време на последната му изложба, това съвсем не е така. Може да се уверите в обратното и като посетите православния параклис "Св. Иван Рилски" на Панагюрски колонии", където Кушлов е автор на иконостаса и лозницата над
него - на тази си работа
той посвещава цялото лято на 2000 г. и заедно с художниците
реставратори Росица Радева, Димчо Радев и Пламен Иванов дават своята дан в света на духа.
Завръщайки се в Панагюрище, Марин започва да даскалува. Минал е почти през всички родни училища с основен и горен курс на обучение. И така до днес. Общият светоглед го събира с жена му
Мария, с която създават хубаво, сплотено семейство. Мария е завършила художествената гимназия в
Пловдив.
Текст Стоян Радулов
Снимки Спаска Костуркова
______________Снимки Спаска Костуркова
* Дебърската резба е характерна за майсторите от гр. Дебър
(днешна Македония), обособили своеобразна школа и стил в резбата. В нея по оригинален начин
с достиженията на европейския ренесанс се преплита уникалният светоглед на балканския
славянин, изразен в сложни фигурални композиции с фолклорни мотиви, изработвани
наведнъж на три нива. Творбите с дебърска резба са твърде сложни за изработка, изискват
огромно майсторство и невероятно богата фантазия.
Непознатият Оливер войвода
Един от позабравените дейци на Април 1876, изпил до дъно чашата на истински трагичната си участ
Делчо Оливеров е роден и живял в средногорското село Поибрене, на осем километра от Оборище. Това е едно от селата (по-Ибъра, т.е. по река Тополница), за които Захари Стоянов не пести суперлативи.
В "Записки"-те гостоприемният и разсъдлив домакин и сподвижник на Левски и Бенковски, основател и на околни комитети, е наречен Делчо Ливр, а на паметника на първото българско народно събрание фигурира като Делчо Уливеров. Възможно е името да произлиза от популярното западноевропейско име - в Шишмановия "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" река Тополница е сочена като един от естествените пътища на кръстоносните походи, които впрочем не престават и през дългото и мислено като монолитно-тъмно петвековно турско робство, след което идва (най-вече от Изток, казва конвенцията) Освобождението. Като Деус екс махина. И Чипровското въстание, и множеството походи, сред които е известен и подчертаван най-вече този на Владислав Варненчик, и множеството летописи на пътешественици, доказват, че петвековното чуждо владичество е период на постоянна динамика и стремежи за промяна на статуквото.
Разбира се, след Възраждането и в периода на национално самоопределяне на Балканите, тази динамика добива и естествената си държавна конкретност. Краеведи доказват, че Поибрене, подобно други околни селища, е създадено от преселници от Македония, Албания, Косово. За това свидетелстват и имената на махали по Тополница - Косевица, Шишманци, Слатина и др.
Делчо Оливеров, за разлика от повечето "луди глави", организирали и вдигнали въстанието, през 1876 г. е около четиридесетгодишен, улегнал мъж със семейство и деца. След като гласува на Оборище за въоръжено въстание, сам вдига въстанието в Поибрене, предоставя част от конете си за Хвърковатата чета, с която сам обикаля околностите до Петрич, Белица, Харамлиевец…
След погрома на въстанието е пленен и, вързан зад един от конете си, е доведен пеша - довлачен в Пловдивския затвор, където по свидетелства на други съзаклятници, се държи твърдо и поема отговорността за бунта изключително върху себе си. Месеци след това, през септември, се завръща при семейството си, в резултат от общата амнистия, приета под натиска на Великите сили.
С разклатено здраве, което никога повече не успява да възстанови, някогашният едър и държелив балканджия все пак доживява Освобождението. Умира на 5 януари 1894 г. като непримирим републиканец, нежелаещ да приеме полагащата се поборническа пенсия. След Освобождението, верен на непреклонния си характер, не желае да се среща нито със Захари Стоянов, нито с тогавашни държавници, поради убеждението, че "чистата и свята република", мечтана с Апостола Левски, е предадена от политическия елит.
Румен Спасов
Инициативни потомци и будни граждани въздигат паметника му отново
Години са необходими на съвременните панагюрци и поибренци, за да засвидетелстват почитта си пред паметта на Оливеров. Но ето, че на Петдесетница – празника на село Поибрене през 2012 г. тържествено е открит възстановения паметник на героя от Април 1876 година Делчо Оливеров.
Лентата е прерязана от кмета на Община Панагюрище Никола Белишки и от Лъчезар Цоцорков – бизнесмен и известен меценат в Панагюрище, дарил лични средства за възстановяването на паметника.
"Всеки народ има своите личности, за делата на които като потомци пазим жив спомена, пред паметта на които се прекланяме и които почитаме като герои", каза в словото си кметът на Поибрене по това време Иван Пандуров. - За нас, поибренци, един от тях е Делчо Оливеров – виден участник в Априлското въстание, съратник на Васил Левски и Георги Бенковски, предводител на поибренските въстаници и делегат във Великото народно събрание на Оборище."
Паметникът се възстановява благодарение на Инициативен комитет, чийто усилия започват близо 10 години по-рано. Причината - още през 1976 г., за 100-годишнината от Априлската епопея, на подходящо място в родното Поибрене, е открит паметник на Оливеров - една от първите (но вписани в Енциклопедията на БАН) работи на Иван Минеков - тогава млад скулптор, а по-късно и преподавател по скулптура в Националното училище за изящни изкуства. Срамно е обаче, че в първите години на "прехода" вандали съсипват скулптурата на Минеков.
При откриването Пандуров благодари на хората от Инициативния комитет, сред които и потомци на Делчо Оливеров, без чиито усилия не би могло да се случи възстановяването на паметника. Парични средства отпуска и общинската управа, а Иван Минеков отново е автор и изпълнител на проекта.
Внучката на Делчо Оливеров - Иванка, припомня на присъстващите живота и делото на героя от Априлската епопея. А Иванка Димитрова – по това време секретар на Община Панагюрище и потомка на бележития българин, прочита Поздравителен адрес от председателя на Общобългарския комитет “Васил Левски” проф. Дойно Дойнов.
Така днес в знак на признателност към делото на Оливеров вече има къде да му бъдат поднесени венци и цветя. А Април настъпва неизменно всяка година.
Стоян Радулов
_______________________________________
 |
| Паметникът на Делчо Оливеров в родното му село Поибрене |
В "Записки"-те гостоприемният и разсъдлив домакин и сподвижник на Левски и Бенковски, основател и на околни комитети, е наречен Делчо Ливр, а на паметника на първото българско народно събрание фигурира като Делчо Уливеров. Възможно е името да произлиза от популярното западноевропейско име - в Шишмановия "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" река Тополница е сочена като един от естествените пътища на кръстоносните походи, които впрочем не престават и през дългото и мислено като монолитно-тъмно петвековно турско робство, след което идва (най-вече от Изток, казва конвенцията) Освобождението. Като Деус екс махина. И Чипровското въстание, и множеството походи, сред които е известен и подчертаван най-вече този на Владислав Варненчик, и множеството летописи на пътешественици, доказват, че петвековното чуждо владичество е период на постоянна динамика и стремежи за промяна на статуквото.
Разбира се, след Възраждането и в периода на национално самоопределяне на Балканите, тази динамика добива и естествената си държавна конкретност. Краеведи доказват, че Поибрене, подобно други околни селища, е създадено от преселници от Македония, Албания, Косово. За това свидетелстват и имената на махали по Тополница - Косевица, Шишманци, Слатина и др.
Делчо Оливеров, за разлика от повечето "луди глави", организирали и вдигнали въстанието, през 1876 г. е около четиридесетгодишен, улегнал мъж със семейство и деца. След като гласува на Оборище за въоръжено въстание, сам вдига въстанието в Поибрене, предоставя част от конете си за Хвърковатата чета, с която сам обикаля околностите до Петрич, Белица, Харамлиевец…
След погрома на въстанието е пленен и, вързан зад един от конете си, е доведен пеша - довлачен в Пловдивския затвор, където по свидетелства на други съзаклятници, се държи твърдо и поема отговорността за бунта изключително върху себе си. Месеци след това, през септември, се завръща при семейството си, в резултат от общата амнистия, приета под натиска на Великите сили.
С разклатено здраве, което никога повече не успява да възстанови, някогашният едър и държелив балканджия все пак доживява Освобождението. Умира на 5 януари 1894 г. като непримирим републиканец, нежелаещ да приеме полагащата се поборническа пенсия. След Освобождението, верен на непреклонния си характер, не желае да се среща нито със Захари Стоянов, нито с тогавашни държавници, поради убеждението, че "чистата и свята република", мечтана с Апостола Левски, е предадена от политическия елит.
Румен Спасов
Инициативни потомци и будни граждани въздигат паметника му отново
 |
| Снимка от Община Панагюрище |
Лентата е прерязана от кмета на Община Панагюрище Никола Белишки и от Лъчезар Цоцорков – бизнесмен и известен меценат в Панагюрище, дарил лични средства за възстановяването на паметника.
"Всеки народ има своите личности, за делата на които като потомци пазим жив спомена, пред паметта на които се прекланяме и които почитаме като герои", каза в словото си кметът на Поибрене по това време Иван Пандуров. - За нас, поибренци, един от тях е Делчо Оливеров – виден участник в Априлското въстание, съратник на Васил Левски и Георги Бенковски, предводител на поибренските въстаници и делегат във Великото народно събрание на Оборище."
Паметникът се възстановява благодарение на Инициативен комитет, чийто усилия започват близо 10 години по-рано. Причината - още през 1976 г., за 100-годишнината от Априлската епопея, на подходящо място в родното Поибрене, е открит паметник на Оливеров - една от първите (но вписани в Енциклопедията на БАН) работи на Иван Минеков - тогава млад скулптор, а по-късно и преподавател по скулптура в Националното училище за изящни изкуства. Срамно е обаче, че в първите години на "прехода" вандали съсипват скулптурата на Минеков.
При откриването Пандуров благодари на хората от Инициативния комитет, сред които и потомци на Делчо Оливеров, без чиито усилия не би могло да се случи възстановяването на паметника. Парични средства отпуска и общинската управа, а Иван Минеков отново е автор и изпълнител на проекта.
Внучката на Делчо Оливеров - Иванка, припомня на присъстващите живота и делото на героя от Априлската епопея. А Иванка Димитрова – по това време секретар на Община Панагюрище и потомка на бележития българин, прочита Поздравителен адрес от председателя на Общобългарския комитет “Васил Левски” проф. Дойно Дойнов.
Така днес в знак на признателност към делото на Оливеров вече има къде да му бъдат поднесени венци и цветя. А Април настъпва неизменно всяка година.
Стоян Радулов
_______________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
Райна Княгиня в картини от Кръстьо Руйнеков
 |
| Райна Княгиня при обявяването на въстанието в Панагюрище, худ. Кръстьо Руйнеков |
 |
| Райна Княгиня пред турския съд, худ. Кръстьо Руйнеков |
За трагичната съдба на Райна Княгиня и нейните четири деца след Освобождението на България - четете в разтърсващ материал тук.
Чат-пат ръкописи: Среднощна среща на Нистор Хаинов
Първата стихосбирка на художника Нистор Хаинов ще бъде преиздадена преди 8 май 2016 г., за когато творецът е насрочил поредната своя изложба в Панагюрище. Тя ще се състои в Историческия музей на града. Според Нистор, тази книжица „не се продава, а се подарява“. В новото издание на книгата ще бъдат включени и нови лирически творби, като среднощната му среща с Луцифер. Поетичният дебют на Нистор Хаинов в "Чат-пат" с "Песента на ангела" вижте тук.
Мария Сутич - единствената жена в четата на Бенковски
"Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и
госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която
името ще остане записано в историята – каза Бенковски на мене
тържествено, понеже знаеше, че държа тези бележки. Мария Ангелова, млада
жена на 18-19 години, е родом от Т. Пазарджик . Отдавна тя си беше
свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван
Шутича."
Българката участва в подготовката на Априлското въстание безшумно и без самоизтъкване. Тя е и вдъхновителка, и опора, и спасителка. Тя е Мария Сутич – единствената жена в четата на Бенковски.
А знаем ли достатъчно за личността и подвига на тази млада българка, чието име остава в историята на националните борби?
Родена е в квартал Вароша на Пазарджик през 1856 година в скромното семейство на абаджията Ангел хаджи Петров и жена му Елена.
Около 1870 година поради семейни причини тя е изпратена в роднинското семейство на Георги Консулов (1840- 1902) да помага за отглеждане на децата. Този заможен пазарджиклия, уважаван от местната турска управа, и неговият брат въртят успешна търговия. Но всъщност семейството му е опора на Васил Левски при създаване на революционните комитети в района. Колкото и тайни да са събранията, домашните му знаят какво става късно вечер в техния дом, в това число и Мария, която няма и 15 години.
Мария, наричана галено по местния обичай Ньонка (умалително от Мария ), е дребничка, с приятно лице и нежни очи. Тя посреща и изпраща посетители и гости, черпи ги с домашно сладко и баклава. И добре знае да държи устата си заключена.
Един млад далматинец, дошъл на строежа на железницата от Дубровник, иска ръката й и те се венчават в дом, съседен на консуловата къща, който нейният покровител им отрежда. Кратко е щастието им, Априлското въстание избухва. На 27 април Георги Бенковски връхлита с конницата си – посрещнат е най-тържествено и поканен на закуска точно в дома на Иван и Мария Сутич. Там, на стената, Бенковски забелязва колекция от пищови и саби.
"После пушките затрещяха и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити. Находящите се в Белово европейци искрено или от страх и проста учтивост не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки... Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр. приехме ние от европейците... Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револювер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, той отговори че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие. - Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин?- казаха няколко гласа от дружината. - Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! - извика Иван Шутич малко сърдито. - Да вървя за Одрин, значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена ми ще дойда с вашата чета!“ Бенковски, както и всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само чужденците съчувстват на нашето дело, но и техните жени." Така Захари Стоянов описва тази сцена в „Записките“.
Кратко трае еуфорията. Започва един тежък поход за конницата от около 75 души, особено след 2 май, когато се прощават със злощастното Панагюрище и потеглят през шубраците на Тетевенския Балкан. Преходът е едва поносим за мъжете, а какво да кажем за крехката Мария с нейните леки одеяния и дори чадърче, които скоро се превръщат в парцали. Няколко пъти Бенковски подканя семейството да се върне в Белово, но те продължават. Така Мария става свидетел и участник в битки и поражения, които смразяват кръвта на къде по-закоравели поборници от една българка на 19 години. Някои от четниците негодуват, че са я взели, дори тайно искат да се отърват от нея, като я убият. Подразбрал това, Беновски бди над нея.
След едно сражение край Тетевен тя и мъжът й са заловени от турците и затворени първо в Орхание (Ботевград), а после в Черната джамия в София – тя е измъчвана и разпитвана нееднократно. От нея се опитват да изтръгнат признания за четниците и за съпруга й, но напразно. За щастие австрийският консул в София, се застъпва за семейство Сутич, тъй като съпругът й е австро-унгарски поданик и най-сетне ги освобождават.
След Освобождението през 1878 г., в следствие на мъченията в турския зандан, умира Иван Сутич и тя остава съвсем сама, без средства.
На 19 април 1901 г., в чест на 25-та годишнина от Априлското въстание, княз Фердинанд учредява възпоменателен медал за поборниците и тя го получава, но без материално покритие. Материално я подпомагат близки. Мария е на 50 години, когато се жени за наскоро овдовелия началник на пощата в квартал Кършияка в Пловдив Димитър Овчаров и отглежда като родна майка двете му деца - Борис, роден на 17 март 1898 г., и невръстната Мария, родена на 26 август 1906 г.
В последните години от живота си, Мария Сутич се радва на всеобща почит от страна на близки и далечни роднини, и на най-вече на пловдивските ученици, на които разказва за онези времена на борби, с особено преклонение пред Бенковски.
Обличала се в скромни тъмни дрехи, с неизменния часовник на дълга верижка, а тръгнела ли на разходка, носела чадърче и дантелени ръкавици. Преживявала оскъдно, но имала една любима фраза, която помнела още от конницата: „Корем пенджур (прозорец) няма“, ще рече „И да си гладен, и беден, не се вижда, бъди горд - не се оплаквай, не се предавай”.
Умира на 75 години, а на гроба й в централните пловдивски гробища има скромна плоча с надпис Мария (Ньонка) Ангелова Сутич (1856-1932), родена в град Пазарджик – участничка в Хвърковатата чета на Бенковски.
Текст Спаска Костуркова
______________
(Из „Записки по бългрските въстания” от Захари Стоянов)
Една българка във вихъра
на Априлската епопея
 |
| Мария Сутич |
А знаем ли достатъчно за личността и подвига на тази млада българка, чието име остава в историята на националните борби?
Родена е в квартал Вароша на Пазарджик през 1856 година в скромното семейство на абаджията Ангел хаджи Петров и жена му Елена.
Около 1870 година поради семейни причини тя е изпратена в роднинското семейство на Георги Консулов (1840- 1902) да помага за отглеждане на децата. Този заможен пазарджиклия, уважаван от местната турска управа, и неговият брат въртят успешна търговия. Но всъщност семейството му е опора на Васил Левски при създаване на революционните комитети в района. Колкото и тайни да са събранията, домашните му знаят какво става късно вечер в техния дом, в това число и Мария, която няма и 15 години.
Мария, наричана галено по местния обичай Ньонка (умалително от Мария ), е дребничка, с приятно лице и нежни очи. Тя посреща и изпраща посетители и гости, черпи ги с домашно сладко и баклава. И добре знае да държи устата си заключена.
Един млад далматинец, дошъл на строежа на железницата от Дубровник, иска ръката й и те се венчават в дом, съседен на консуловата къща, който нейният покровител им отрежда. Кратко е щастието им, Априлското въстание избухва. На 27 април Георги Бенковски връхлита с конницата си – посрещнат е най-тържествено и поканен на закуска точно в дома на Иван и Мария Сутич. Там, на стената, Бенковски забелязва колекция от пищови и саби.
"После пушките затрещяха и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити. Находящите се в Белово европейци искрено или от страх и проста учтивост не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки... Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр. приехме ние от европейците... Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револювер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, той отговори че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие. - Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин?- казаха няколко гласа от дружината. - Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! - извика Иван Шутич малко сърдито. - Да вървя за Одрин, значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена ми ще дойда с вашата чета!“ Бенковски, както и всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само чужденците съчувстват на нашето дело, но и техните жени." Така Захари Стоянов описва тази сцена в „Записките“.
Кратко трае еуфорията. Започва един тежък поход за конницата от около 75 души, особено след 2 май, когато се прощават със злощастното Панагюрище и потеглят през шубраците на Тетевенския Балкан. Преходът е едва поносим за мъжете, а какво да кажем за крехката Мария с нейните леки одеяния и дори чадърче, които скоро се превръщат в парцали. Няколко пъти Бенковски подканя семейството да се върне в Белово, но те продължават. Така Мария става свидетел и участник в битки и поражения, които смразяват кръвта на къде по-закоравели поборници от една българка на 19 години. Някои от четниците негодуват, че са я взели, дори тайно искат да се отърват от нея, като я убият. Подразбрал това, Беновски бди над нея.
След едно сражение край Тетевен тя и мъжът й са заловени от турците и затворени първо в Орхание (Ботевград), а после в Черната джамия в София – тя е измъчвана и разпитвана нееднократно. От нея се опитват да изтръгнат признания за четниците и за съпруга й, но напразно. За щастие австрийският консул в София, се застъпва за семейство Сутич, тъй като съпругът й е австро-унгарски поданик и най-сетне ги освобождават.
След Освобождението през 1878 г., в следствие на мъченията в турския зандан, умира Иван Сутич и тя остава съвсем сама, без средства.
На 19 април 1901 г., в чест на 25-та годишнина от Априлското въстание, княз Фердинанд учредява възпоменателен медал за поборниците и тя го получава, но без материално покритие. Материално я подпомагат близки. Мария е на 50 години, когато се жени за наскоро овдовелия началник на пощата в квартал Кършияка в Пловдив Димитър Овчаров и отглежда като родна майка двете му деца - Борис, роден на 17 март 1898 г., и невръстната Мария, родена на 26 август 1906 г.
В последните години от живота си, Мария Сутич се радва на всеобща почит от страна на близки и далечни роднини, и на най-вече на пловдивските ученици, на които разказва за онези времена на борби, с особено преклонение пред Бенковски.
Обличала се в скромни тъмни дрехи, с неизменния часовник на дълга верижка, а тръгнела ли на разходка, носела чадърче и дантелени ръкавици. Преживявала оскъдно, но имала една любима фраза, която помнела още от конницата: „Корем пенджур (прозорец) няма“, ще рече „И да си гладен, и беден, не се вижда, бъди горд - не се оплаквай, не се предавай”.
Умира на 75 години, а на гроба й в централните пловдивски гробища има скромна плоча с надпис Мария (Ньонка) Ангелова Сутич (1856-1932), родена в град Пазарджик – участничка в Хвърковатата чета на Бенковски.
Текст Спаска Костуркова
______________
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
Елисавета Багряна - вечна в поезията, в страстта и в любовта
25 години изминаха през март 2016-та от смъртта на една от най-големите български поетеси и душеведки Елисавета Багряна.
Още с първата си книга "Вечната и святата" през 1927 г. тя се утвърждава в литературния живот на страната и пленява сърцата на хиляди свои читатели.
Тази първа и превърнала се в нейна визитна картичка поетична книга е последвана от още стихосбирки: "Звезда на моряка" (1932), "Сърце човешко" (1936), "Пет звезди" (1953), "От бряг до бряг" (1963), "Контрапункти" (1972) и др. Багряна пише още стихове за деца и е преводач.
Нейните стихове пък са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим през1969 г.
Багряна е родена в чиновническо семейство в София. Но като млада живее малко в Търново и работи като учителка в с. Афтане, Бургаско (1910-1911). След това завършва славянска филология в Софийския университет (1911-1915). През този период се запознава с писателите Г. Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Първите й стихове излизат в списание "Съвременна мисъл". В периода 1915-1919 г. е учителка във Враца и Кюстендил.
 |
| Първо събиране на писателки в София (кликни за по-голям размер) |
 |
| Габе и Багряна с Боян Пенев (в дясно) в Париж |
Най-великият любовен триъгълник в българската литература
Багряна е красавица, която блести не само с талант, но и с ум, и която превръща тези си качества в неустоими женски оръжия... Тя става и крайъгълна част от взаимоотношенията в любовния триъгълник с Дора Габе и съпруга й Боян Пенев, който може би е причината да се възродят за нов живот техните любовни шедьоври. Багряна и Дора Габе преживяват шеметни авантюри, гибелни раздели и блестящи успехи, като любовните им истории си съперничат по размах с бурните Шекспирови драми.Като поет Дора израства под крилото не на друг, а на гениалния Пейо Яворов, с който има интимна връзка, обвита в мистерии и тайни. Но тя открива мъжа на живота си в лицето на младия литературен критик Боян Пенев и се омъжва за него. Любим университетски преподавател и харизматичен мъж, той обаче привлича студентките и често се поддава на изкушенията, които му се предлагат. С времето отношенията между съпрузите охладняват и двамата се разделят. Междувременно, в полезрението на Боян Пенев се появява Елисавета Багряна. Тя напуска своя съпруг, но месец преди бракоразводното дело с Дора Габе, Боян Пенев неочаквано умира.
Любопитното е, че макар и съпернички за сърцето на този мъж и съпернички в полето на литературата, те все пак са най-добри приятелки и остават такива до старини.
 |
| Багряна и Габе при откриването на изложба в София |
Може би затова в края на живота си Дора Габе казва, че единственият мъж, когото истински е обичала, е Яворов. И твърди, че стихотворението му "Две хубави очи" е посветено на нея, а не на Мина Ю. Тодорова от нейното стихотворение "Женска кръв".
Но, както и да е...
Днес ви предлагаме три от класическите творби на Елисавета Багряна от три различни периода на нейния живот - свидетелство, че талантът й избуява, развива се и удивлява читателите й до последен дъх. Не случайно си е извоювала правото да бъде вечна в поезията, в страстта и в любовта...
Унес
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
(1926)
Не те измести никой
Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.
Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.
Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...
И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.
Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.
(1959)
Вечер
Над моя праг вечерницата слиза
и през разтворената ми врата
нахлува хлад - от планината бриза.
Как неусетно идва вечерта.
Как неусетно се сгъстява мракът,
изпълнил и сърцето, и домът -
пред който твойте стъпки ме не чакат,
нито успяха да проправят път.
Така от броеницата на дните
ще се изнижат тежките зърна.
А погледът все дири ненаситен
угасналата лятна мараня.
Слухът се вслушва все така напрегнат
за думата, пресекнала насред.
Откъснати от твоите, все тегнат
ръцете ми като кована мед.
И нямала бих аз ни ден спокоен,
ни нощ на вдъхновена тишина,
ако не носеха те име твое
и от очите твои - светлина.
(Бояна, 17.VII.1961)
Стихове Елисавета Багряна
Знаете ли, че?... Първият вестник в Панагюрище е с 12 години по-стар от в. "Оборище" и е за филателия и за сатира
Кратък преглед на панагюрския периодичен печат
 | ||
| Факсимилета от първите броеве на "Секидневний новинар", "Оборище", "Време" и "Чат-пат" |
Ето например, в Панагюрище са започнали да излизат едни от най-старите вестници в държавата... А в. "Оборище", който все още се издава - днес като общинско издание (печата се от 1903 г. насам с, известни прекъсвания), дори не е най-старият от тях, макар и да е най-продължително излизащият.
През Възраждането
След като на 27 юли 1865 г. нашенецът Петър Карапетров (Черновежд) основал панагюрското читалище "Виделина", на което станал пръв председател, през 1866 г. заминал за Цариград, където се отдал на просветна и книжовна дейност. През 1873 г. станал председател на българското печатарско и книгоиздателско дружество "Промишление", основано през 1870 г. А след това - и издател на в. "Ден" - един от най-известните български вестници, излизащи в Цариград в навечерието на Априлското въстание. Така "повлякъл крак" и на редица други будни панагюрци.Макар отново не в Панагюрище, но тъкмо друг един панагюрец Павел Бобеков - също активен читалищен деятел и председател на привременното правителство по време на Априлската епопея от 1876-та, започнал да издава след въстанието, но вече в Букурещ - първият български ежедневен вестник "Секидневний новинар" ("Le nouvelliste quotidien"). Вестникът излиза в периода 6 април - 5 юни 1877 г. Заедно с Бобеков редактори на изданието били още Иван Адженов и Михаил Тенев. Една от задачите на всекидневника била да информира за развитието на Руско-турската война, през която Бобеков се записва доброволно в българското опълчение.
За ролята на българската журналистика през Възраждането четете повече тук.
След Освобождението
Вземайки пример от Карапетров и от Бобеков, но вече в родния си град, Анастас Хаджикирилов започва да отпечатва през януари 1891 г. в Панагюрище първото наше специализирано, периодично филателно издание "Тимброфил", в което има и хуморески. Официалното издание на Пловдивското филателно дружество ще се появи едва две години по-късно, вземайки пример именно от "Тимброфил" на Хаджикирилов.А през октомври 1903 г. Стоян Николов Власаков създава в Панагюрище опозиционния градски вестник „Оборище”. Първият му брой се появява на 4 октомври. Това се смята за началото на сериозната периодична преса в Панагюрище, чиято традиция не престава и до днес. По-късно Стоян Власаков ще се превърне в пионер на българската разследваща журналистика. След 1957 г. създаденият като опозиция на местната власт вестник, се превръща в общински официоз и дълго време е единственото издание в Панагюрище. През годините в неговата редакция обаче се събират едни от най-светлите умове на Панагюрище, предвождани от дългогодишния му редактор Йосиф Клисуров. Вестникът е така необичайно дълголетен за бурните политически нрави на България, че днес само „Държавен” и „Църковен” вестници в цялата страна са по-стари от него.
На 21 януари 1924 г. излиза и бр.1 на в. "Панагюрско ехо". Негов създател и главен редактор е Кирил Панайотов. Вестникът се отпечатва без прекъсване до юни 1933 година.
На 3 май 1927 г. - започва да излиза и вестник. "Панагюрски глас", издание на читалище "Виделина". През тази първа и последна година на неговото съществуване вестникът се списва главно от Ст. Ив. Чолаков с помощта на някои интелектуалци и образовани панагюрци.
На 3 януари 1934 г., около половин година след спирането на "Ехо"-то, се появява и в. "Панагюрски вести" с главен редактор Лука Зумпалов. Вестникът се отпечатва до 30 април следващата 1935 година.
3 септември 1962 г. e поредната паметна дата - тогава излиза бр. 1 на в. "Медетска трибуна" с главен редактор Ненчо Михлюзов.
Периодиката днес
 |
| Съвременните вестници на Панагюрище |
На 27 октомври 2000 г. - излиза и бр. 1 (пилотен) на в. "Чат-пат" - издание на Литературен клуб "Виделина" с редактори Димитър Стефанов (Дънеков), Стоян Радулов и Томи Наплатанов. През следващата година са издадени още два броя от листа. На 19 декември 2002 г. вестничето е отново възобновено като приложение на в. "Време 2001" с редактор Стоян Радулов. Така изданието натрупва броевете си до 10-ти и спира временно. През 2012-та, след появата на електронния вариант на "Чат-пат" е възобновено и печатното издание, като през същата година са издадени броевете от 11-ти до 14-ти. Чака се следващият издателски период на вестника, който следва повелята на името си.
На 19 декември 2013 г. се появява и най-новият (засега) градски седмичник на Панагюрище „Още Плам”, който започва да излиза регулярно от 8 януари 2014 г. Негови основатели са Павлина Вайсилова и Марина Тричкова, току-що напуснали общинското издание "Оборище".
Но, сигурни сме, това не е краят на панагюрските издания. Всички действащи от тях вече имат свои електронни версии - и "Оборище", и "Време", и "Още Плам", но първи този път сред тях се оказва "Чат-пат".
На кой е братовчед "Чат-пат"?
Освен за изкуство и литература, издание на Литературния клуб "Виделина", вестник "Чат-пат" е предимно газета за хумор, сатира, шаржове и карикатури. И затова естествено е далечен братовчед на най-стария български сатиричен вестник "Гайда", издаван в Цариград от Ив. С. Дочков, финансиран от Д. Т. Брькалов и редактиран от П. Р. Славейков.  |
| Факсимиле на в. "Гайда" - бр. 15 от 20 февруари 1864 г. |
През целия си период на излизане, вестникът води сатирична борба против гръцкото духовенство, недъзите на българите, като недостатъчната просвета и - забележете - липсата на единство при важните въпроси, увлечението им по чуждото и модното.
В анкета, организирана от СБЖ сред журналисти от българските национални медии, проведена през 2003 г. и посветена на 140-годишнината на вестника, "Гайда" е посочен на първо място в отговора на въпроса "Кои са 15-те най-значителни български хумористично-сатирични вестници и списания през периода 1863-2003 г.?"
Безспорно, сред тях е и националният в. "Стършел", по-близък и по-голям роднина на "Чат-пат", който на 1 април 2016 г. извади своя 3636-ти брой. Вестникът излиза без прекъсване от основаването си през февруари 1946 г. Създаден е от леви интелектуалци като отговор на популярна сатирична рубрика във вестника на БЗНС (НП) "Народно земеделско знаме" и дори известен период от време преди промените от 1990 г. е издание на БКП. Сред ранните сътрудници на "Стършел" са Димитър Чавдаров - Челкаш, Борис Ангелушев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Марко Бехар, Христо Ганев, Валери Петров, Никола Мирчев. Сътрудници на вестника през годините са били още Радой Ралин, Станислав Стратиев и карикатуристите Никола Мирчев, Марко Бехар, Борис Димовски.
А кои са авторите на "Чат-пат"? Освен споменатите по-горе отговорни редактори, това са още над 50 човека и то само за първите 10 броя на вестника. Ето една цифра - 58 са рисунките, карикатурите, шаржовете и илюстрациите, създадени от художниците Стайо Гарноев, Манол Панчовски, Александър Станчев и Стефан Дошков специално за "Чат-пат", а сред тях е и първият комиксов разказ в картинки, отпечатван в панагюрско издание. Очаквайте го скоро и в електронния вариант.
Всичко това идва да покаже, че хуморът и любимата му сатира вървят ако не преди, то поне наравно с вестникарството. Както е и в живота - без виц, без смешка или намигване всеки ден е скучен.
"Периодът на нашето вестникарстване със сигурност беше
най-пълнокръвният, най-творческият и най-емоционалният в цялата история
на кръжока-клуб", ще сподели години по-късно Димитър Дънеков,х визирайки периода 2000-2001 години. Макар за някои от нас напрактика той никога не е спирал.
Стоян Радулов за "Чат-пат"
Абонамент за:
Публикации (Atom)