"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен."(Иван Вазов)
По хората ходи
Хайде, нищо ново под небето.
Срути се, но не последен замък.
Само се страхувам за сърцето си -
още малко и ще стане камък.
А сърце ми трябва, да обичам
простички неща като тревата,
бялата невинност на кокичето,
шарената лудост на децата ми...
Трябва ми сърцето, за да мога
утре (ще се случи да го срещна) -
да изплача нямата тревога
на един пияница и грешник.
Да намеря слънце да го сгрея.
Като теб и той да си повярва,
че до мен и с мен ще остарее -
сто живота даже ако трябват...
После... нищо ново под небето.
Слабостта, страха и... много здраве.
Затова ми трябваше сърцето -
да се пръсне.
И да те забравя.
Усмивка
Боже, колко загубих... и колко още имам да губя.
Но във шепата стискам едно снежно разплакано чудо.
То от никъде падна, ала точно в моята шепа.
А пък пръстите вярват, че е всъщност сълза на поет.
Тя е може би Петина - седемнайсетгодишна и синя.
Или тази на татко - той мълчи от двайсет години.
Или тази на мама, която нощем се рови в римите ми
да научи оттам на душата ми другото име.
А аз не знам това на белия лист изкуство ли е?!
Но живота е хубав.
В ъгълчето на устните.
Провинция На Ганчо Пехливанов
Еднакво е, когато ръкопляскат -
или размахват пръстче за поука.
Отдавна съм приела като ласка
плесницата на уличната клюка.
Защото имам по-сериозни грижи
от суетата да ви се харесвам.
Аз трябва и да гледам - и да виждам.
Освен това - да ми се пеят песни.
А пък за песен трябва да е чисто
и светло пред очите и в душата.
Понякога наистина ми писва
да ви броя - приятел след предател...
И затова, каквито сте - такива,
в неделя изпълзели на площада.
Аз просто преминавам и отивам
на срещата със следващата младост.
Защото есента ми е красива.
(И още на любимия съм мила).
А нежността, която ви убива,
отдавна в моя дом съм приютила.
Защото и небето притъмнява,
когато му потъна във очите -
вместо плесник (простете) - ви прощавам.
Но зная, че не можете да спите.
Предчувствие
Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.
Панагюрище
Небето се откъртва от Братия.
Посяга мисъл в скута на луната.
Отдолу светещия град разши я.
Небето се побира в долината.
Една звезда замига от простуда,
пред паметника силно запламтя -
отломка вечност с вярата общува.
Площадът се побира във дланта.
Не мога да не мисля за камбани!
Тук толкоз къщи пазят имена.
Човек щом дойде - нека да остане!
Звънтежа се побира в семена.
Побирам се и аз в очи на хора.
Как искам времето да разорем!
В града ни има толкова история,
че бъдещето може да се побере...
България е чат-пат, но...Вечна !
Цял живот Оборища, съзаклятия и... предателства.
Последните ни превърнаха в живи легенди.
И да ни чуват вси власти!...
Господня е целувката и сме с Времето!
Тук се раждат и сега сбират се
души, дето обичат и им се чини история.
Аз видях лирата да милва палитра...
Панагюрище изстрадва пророчествата си!
Дето стъпим - гьол става или република.
Дето продумаме - слово и тръгват пътища.
На Света сме орис и прилика,
но вече не се побира у кръчмите ни.
Цял живот. И по нататък - в други...
Пак тук ще дрежди Вселената.
И се леят - не куршуми, а звезди и друми.
България е Свещена земя. И все е бременна! Стихове Иван Станчев
Посвещавам на годишнината от избухването на Априлското въстание от 1876 г., която се чества ежегодно в Панагюрище на 1 и 2 май
"От Балканите долита лирична песен, всяка дума от която е богородична перла." Ян Неруда, 22 юли 1877-ма.*
Десет дни през април 1876-та в България, тогава най-голямата и най-богата европейска провинция на Османската империя, са били достатъчни, за да бъде поставен т.нар "източен въпрос" на международната обществено-политическа сцена. Оскъдните сведения за избухването и кървавото потушаване на дълго подготвяното народно въстание на християнския славянски народ предизвикват буря от реакции. И дочули възгласа на румънския поет Николае Скутеску в поемата "Въздишките на България" - "Просветена Европа! Европа, пробуди се!", от Рим до Стокхолм, от Осло до Сидни, от Лондон до Санкт Петербург, будните умове на света осъзнават какво става на бурните Балкани и разказват за кървавите мъки на нашия поробен народ, осмелил се да вдигне ръка срещу черния башибозук. "Това са герои, които със свещен пламък в сърцата си, но с гол юмрук и почти гладни се борят за златната свобода."** Такива са отзивите в чешката преса през 1876-та и не само там.
Но по-важен е въпросът какви са отзивите за Априлското въстание днес, в България. И имайки за пример Ян Неруда, да си кажем, че трябва да възприемем историята, така сякаш възприемаме изкуство, сякаш се заслушваме в музика, която изпълва душата с възторзи. Защото тя е дело все на свещени знайни и безименни герои, които винаги ще преподават великото знание, че нашият днешен ден е утрешната история и ние сме нейни творци, доколкото сме верни частици на своя народ. Че трябва да сме в битката за нашето сегашно и за нашето бъдно време, като сме в преображенията на онази цивилизация, която създаваше и възрждаше нашия народ - с толкова смелост и с толкова неописуемо себеотрицание. Да не губим вярата в своето бъдеще, защото вярата е Бог, а Бог е "пътят, истината и животът". Да имаме смелостта да търсим и да преоткриваме, за да даваме духовни дарове на себе си и на другите, така, както са го правили предците ни. За да оставим спомена за едно българско духовно величие, което е продължавало и ще продължава да се отразява в умовете и в душите, на всички, които са били след тях и ще идват след нас...
АПРИЛ 1876:
Момент от възстановка на въстанието на Маньово бърдо
Не ви ли се просълзиха очите през тези дни, когато четяхте за българските камбани?
Когато рухнало българското царство и българският народ паднал под властта на поганците, които му отнели и бога, а молитвата прогонили в планинските пещери и шумолящите гори, българинът презрял църковните въжета, свалил свещените камбани и ги закопал дълбоко под повърхността на земята, опръскана с кръв. Четиристотин години лежали там. Мълвата за тях се предавала от поколение на поколение, мълва-тайна, непроницаема, пазена с най-вярна любов. И ние също чувахме и четяхме за тази мълва, но я считахме за поетично предание, от кръга на онези предания, които навсякъде витаят около гробовете и са единствената, подобна на балсам приспивна песен на измъчвания народ. Но ето, че идва освободителят - тайнственото покривало неочаквано се смъква от четиристотингодишната мълва, духовете-хранители се отдръпват от съкровището, треперещите ръце на българина грабват свещените камбани, вдигат ги на върха на храма - и за първи път българските камбани отново запяват, запяват химна на идващия спасител! Какво ли му е било на сърцето на тези камбани, когато отново е забило за първи път? А какво ли е било при това на сърцето на българина?
ДНЕС:
Дали обаче в Панагюрище, "чието име нито старата, нито българската средновековна история помни и което все пак влезе в основите на България само за десет дни"***, днес ни се просълзяват очите, когато четем за българските камбани? Дали това се случва навсякъде в изстрадалата ни страна - в Батак, Копривщица, Клисура, Перущица, Търнов?...
Днес камбаните са си на мястото. Но дали чуваме златният им звън? И църквите са си на мястото, но повече празни са...
Тези млади хора сами се грижат за паметника на геройски загиналите, но незнайни априлци от 1876 г.
И ето, че все пак рядко, на големи годишнини, се обръщаме бавно към духа, към вярата си, към най-българското в себе си. От уста на уста се носи, от страница в страница прелива, мълвата за онова героично време. И дано знаем, че дори днес това поетично предание все още е балсам за измъчения ни народ.
Но има и друго. Днес петстотингодишната мъгла на робията се е вдигнала, но галопиращото време неумолимо напластява друга, също толкова страшна мъгла. Българските камбани пеят, но малко българи ги дочуват. Редеят редиците българи, за които онези събития са поезия. Какво ли е днес на сърцето на българина? На българина тук, и на българина, разпилян по света...
Днес българинът е на гребена на друг поврат в историята си, сгъстена или объркана от поврати. На гребена на поврат, който може да бъде наречен всичко друго, но не и героичен и в който не се знае дали просветлява или затъва все повече. Едно е сигурно - днес българската идея все по-рядко го сродява. Днес той поругава паметниците й и бяга, за да търси спасение по други земи. А неговата пустее - свободна.
Навремето Макгахан е написал: "Жътвата гние в полето, а жътварите гният тук, в църквата-гробище... Навред ужаси, ужаси, ужаси!"****
Дали днес се вълнуваме от българските камбани така, както навремето Константин Иречек, който е написал: "Турските събития не ми дават мира ден и нощ. Аз дори не мисля вече за нищо друго."?****
Някакво безвремие вършее по тази прекрасна, свободна земя, бранена с кръвта на кърмачета и кърмачки, на старци и мъже в разцвета на силите си, платена с векове сълзи. И ако Виктор Юго е казал, че "има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва правителствата да я слушат"****, то днес България живее така, сякаш не знае какво да каже. И говори глупости - отчайваща е днешната й преса, ялови са книжните напъни на умовете й, хората сякаш не искат да чуят, в мислите им е само хладилникът.
А камбаните пеят, българските камбани...
АПРИЛ 1876:
Възрожденският дух е още жив в Панагюрище
Ей, че къде има по-голяма поезия от тая?! Откакто свят светува, ни съпровожда светата поезия, никога не е угасвала напълно, никога не се е отдалечавала за дълго от нас, и днес както преди хилядолетия бучат Ганг и Ефрат, сияе слънцето и блести като бисер човешката кръв - но подобен изумително поетичен момент не ни е известен. Изведнъж над българските саркофази се издигат облаци от рози, ароматът на рози се носи над студения свят и целият свят отведнъж е позлатен от сиянието на тази изумителна поезия. На славянския народ се е паднало щастието да подари на света тази хубава, приказно хубава "Песен за камбаните". Има право поетът, че "поезията е злато" и че съвсем мъничко късче от този благороден метал "е достатъчно, за да се позлатят цели светове", а българинът има отведнъж огромна планина от чисто злато.
Твърди се, че поезията не вирее сред замайващия светски шум. Че се заселва само там, където може да се рее по тихото синьо небе, да се къпе в бяла светлина и да мечтае в нежно спокойствие. Там, под Балкана, обаче въздухът е потъмнял от войнствени облаци и се разтърсва от гръмогласен рев - и все пак сега българинът гледа нагоре с усмихнати очи, пълни с детинска любов, "небето му се струва синьо, палмите на душата му се извисяват към него, цветята на сърцето му се вият нагоре към него, а ясният етер е изпълнен с вълшебна музика."
ДНЕС:
Тогава българинът е имал цел. Всестранен, мощен разцвет на духа български е била тази цел. Желаел е на децата си свободно и осигурено бъдеще, душевното им развитие да не бъде спъвано от нищо, прекъсвано от нищо, унищожавано от нищо.
А над нас днес отекват българските камбани и питат дали успяхме в безсъницата на сляпата си страст да не го осуетим, да не го спрем.
"Горска майко, да си прибереш плача, да си прибереш плача, да иде на деветото дърво, белким сън да ни доде, у-у-у! Сън да ни доде, плач да иде в гората и ти, горска майко, с него, у-у-у! Да спим като пиле петровско, като агне гергьовско, а-а-а!"*****
Текст и снимки Стоян Радулов
__________________________ * Цитатът и текстовете "АПРИЛ 1876" са от: Неруда, Я. Какво е поезия. Народни листи. Прага, 22 юли 1877. Източник: Божилов, Б. и др. Епопея славна. Антология. Народна култура. С., 1976. Заглавията в текста са на автора Стоян Радулов. ** Цитатът е от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976. *** Цитатът е от: Янев, С. Корени. Народна младеж. С., 1976. **** Цитатите са от: Косев, К. и др. История на Априлското въстание 1876. Партиздат. С., 1976. ***** Молитва на народната лечителка, докато опушва болният от безсъница със сламки от гнездо на авлига и му вари биле от чесън, пелин и росен. По: Българска митология (Енциклопедичен речник), Издателска група "7М + Логис", С., 1994 г.
__________________________ "Българските камбани" е публикуван във в. "Време 2001" (2001 г.) и в. "Аз, Буки" (2006 г.)
Панагюрци Продадохте, каквото можахте –
за пищов, за олово, за нож. Каквото имахте, обещахте –
дом, имот и живот. Нищо свое си нямате. Даже
няма за връщане път. Ваша е само страшната жажда за свобода. Или смърт.
1876 Възторгът ви във кръв се дави. Но среден път няма в Средна гора. И Панагюрище с пламък огрява бъдещата ни свобода.
Нашата кръв Кръвта, която в Мареш и Луда Яна изтича, кръвта, която в залеза изтлява, тази кръв, братя, ще ни измие очите. Тя е кръв, дето вода не става.
Кръвта, която по плочите плиска, е кръв, която е и смърт, и слава. Такава кръв, братя, за себе си искам – кръв, дето вода не става. Стихове Мария Бегова
На страниците на общодостъпната историография женските присъствия в страшната 1876 не са откроени фигури – най-често те са мимолетни споменавания или призрачни силуети. Наистина, преди да пукне първата пушка и да бъде написано кървавото писмо, срещаме хиперболични допускания за включването на жени в предстоящото въстание, изречени с неакадемично-родолюбив тон от проф. Марин Дринов, по това време извън България: „Твърде интересно е, а още повече и твърде радостно за нас е, че и самият женски пол взима участие в туй движение. Бае Иван (Джуджев - б.а.) ми приказва, че от селото Мечка са молили панагюрския център до 20 моми, прави амазонки, да ги приемат и те с тях да воюват. Туй им се е дозволило, и в употреблението на пушка са доста вещи. Мога да вярвам, че техният пример са последвали и много други такива исполинки, които нашият балкан има доста много“.
Макар и с късна дата, от мрака на историята изплуват сенките на титанични духом жени, не само сподвижнички в приготовленията, но и решени да държат оръжие и да пролеят кръв за националната кауза.
Разполагаме обаче с няколко панагюрски сюжета, които свидетелстват за женска героика. Мина Балиндрекова разказва през 1902 г. за трагическата отбрана на дома им и гибелта на съпруга й хаджи Стоян, наречен от изследователите „панагюрският Балканджи Йово“... Нейното съучастие е не само трогателно –безпомощният акт да хвърля червен пипер връз аскера, докато той ги обсипва с куршуми, но и в храбростта й да остане докрай в невъзможната съпротива на хаджията, споделено лапидарно: „Аз му пълнех пищовите“. Подобно е женското участие и при защитата на още няколко панагюрски къщи –крепости, например в Дудековата (част от ансамбъла на днешния Исторически музей на града), където в леенето на куршуми се включва и Нена Дудекова... Чудно е защо потресаващият мемоар на Мина Балиндрекова е останал извън популярните страници на историята? Ето прочее фрагмент от него: „Турците разбиха портата и навлязоха в двора. Стоян стреля и удари един, след това втори турчин. Аз му пълнех пищовите. Един куршум улучи Стоян в лявата страна. Няколко души навлязоха в стаята и се започна борба с ръце и ножове. Един замахна и отсече лявата ръка на Стоян. Той продължаваше да се бори. Друг замахна и му разсече челото. Стоян успя ...да излезе на двора. Там един турчин му отсече главата и я хвърли...“ Разказът секва дотук, без продължение, което да повествува за собствената участ на юначната жена... Вероятно Мина Балиндрекова е считала, че то не си заслужава?!
И все пак именно на фона на поголовното осквернение още повече се извисяват женски персонажи като този на Знаменоската. Показателно е, че той търси изказа на монументалното дори в масовата култура, в артефактите, които обикновено подминаваме, когато мислим за високите пространства на подвига. В една от най-тиражираните юбилейни пощенски картички, емисия послучай 25 –годишнината на въстанието, Райна Княгиня е наречена „геройка“ – в сякаш еднократно и специално изкован за нея женски род на думата...
Когато учителката Екатерина Балтова я сравнява в словото си със Св. Женевиева и Жана д’Арк, Княгинята простичко отсича: „Сърдечно благодаря, но чудно ми е, защо ми се устройва такова царско посрещане. Подвиг не съм извършила, чудо не съм сторила. Изпълнила съм само един скромен дълг на българка и панагюрка.“
Нека се вгледаме в саморъчните спомени и на Цвета Зографска, останала в сянката на своята съгражданка, възпята в популярната и до днес песен за Райна Попгергьова. Ще осъзнаем, че „Иванчовица“, освен дето също е шила знамена заедно със съпруга си, зограф и съзаклятник, проявява велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима, с която биват затворени в обща килия в Пловдив. Благодарение на Цвета, Княгинята остава жива...
Катя Зографова
Със съкращения от книгата "Жените в априлското въстание" ("Изток-Запад", София. 2012). Книгата е част от подготвяния ІІ том от книгата „Многоликата българка. Забележителни жени от древността до наши дни“.
П.П. Дължа това стихотворение на баща ми още от времето, когато ми четеше приказки с щастлив край, за да заспивам и да се будя щастлива, та до ден днешен, когато ми рецитира поезия по телефона след поредната ми среща със злото, за да ми покаже, че то не може да ме (ни) промени и приспи. Тате, будна съм! Обичам те!
* * *
Сядам с чаша студена вода
и огромна порция мисли
а срещу мене - ти -
необуздано първичен
с големи и тъмни очи,
сред своите мисли стоиш и мълчиш.
Дали ме обичаш?
И дали в този луд кръговрат
от вълнения и тревоги
чувствам себе си жива?
А дали мога?
Окаченият горе таван
се заканва да падне!
Не просто таван-
свят порцелан
изпочупен отдавна.
Стоя с празна чаша в ръка
и огризки от мисли...
Ти наблюдаваш това
и само въздишаш.
Може би е виновна
тази близка далечност,
че сме двамата.
Налей ми чаша вечност
и да си лягаме.
Негативно
Колко сме странни понякога
и неискрени,
по нестинарски стъпваме в жаравата
заради себе си
и огласяваме, че го правим за другите
и си вярваме на думите.
Колко сме наивни понякога
с тъжно-скучни тела на бездушни пазачи
се мислим за ангели и се харесваме,
защото няма друг начин.
Колко сме лоши понякога в упорството си
да бутнем този до нас, а после
да го виним, че ни е препънал с тялото си.
Колко сме умни понякога,
когато вселяваме съвест у другите
и на драго сърце разпиляваме своята мъдрост.
Но за какво?
Да кажем утре - раздадохме всичко
и ето ни тук отново немъдри...
Колко е трудно понякога
да подредим живота си,
да намерим най-точните думи,
да извърнем главите си,
да надникнем в преживяното,
давайки си сметка за всичко свършило
и да зареем поглед в необятното пространство,
очаквайки бъдещето.
Колко сме странни понякога.
Колко сме странни!
Непознати и чужди...
Безпътни...
Бездомни...
Ненужни...
Преди разсъмване
Стрелките отброиха полунощ
а болката от час с юмруци блъска
по входната врата - неканен гост,
горчиво настоява да я пусна.
Отвътре друга болка й крещи
на две разполовила тишината,
че няма място тук, да си върви,
достатъчна била едната.
Онази й отвръща с леден глас,
че идва отдалеч, за да ме види
и ако трябва ще остане още час,
но няма просто тъй да си отиде.
Две болки - между тях врата -
едната тук, отвънка другата.
Поредна нощ, поредната война
в безкраен спор... аз нямам думата.
Стрелките отброиха вече три,
навярно свети само в мойта къща.
Така е от години - все боли,
не се променя нищо, все е същото.
И все едно коя ще победи,
коя от тях на кръст ще ме разпъне!
Две болки... Две разплакани очи...
Безкрайна самота преди разсъмване...
Стихчето на Любо Джевелеков с неговия ръкопис, което ви предлагам тук, е от единствената негова запазена тетрадка. Тя, заедно със спомените на неговите приятели, както и един компакт диск с негови изпълнения (тираж от само няколко десетки копия), събран също от тях, са цялото му творческо наследство... За съжаление, през годините този талантлив млад мъж по една или друга причина не е успял да реализира твореца в себе си... Не успява да издаде своя книга с поезия, нито да запише поне един пълнокръвен албум. Тетрадката пази само няколко негови стихотворения. Дискът пък съдържа песни в негово изпълнение - част от тях
авторски композици, записвани в началото на 90-те в студиото на БНР и в
студио "Графити", а друга част - кавъри на безсмъртни рок-парчета, неща,
които той е обичал да свири, записвани като демо направо в Младежкия
клуб в Панагюрище. И въпреки това скромно наследство, е оставил зрима следа, която днес, повече от 7 години след смъртта му, е все още ясна и проследима.
Любо Джевелеков е музикант, поет и художник. Гледайки наскоро стар негов видео-запис, ми напомняше донякъде като поведение и дух Робърт Плант (вокалът на "Лед Цепелин") от младите му години. Бил е голяма душа, невероятен характер и е умеел да въздейства силно на хората около него. Човек може да го е виждал само веднъж, но го е запомнял завинаги. Аз съм точният пример - бил съм малък, виждал съм го веднъж или два пъти, никога не сме си говорили - защо ли му е било пък да се занимава с някакъв хлапак. Разбираемо... Но съм го запомнил... И ето, толкова години по-късно още битува в съзнанието ми... А какво да кажем за десетките му близки приятели!?... Тук, в братството на "Чат-пат" има много от тях...
"Затварям си очите - и те има, била си винаги във моя сън. Надеждата - доколкото я има - очаква нещо, мъчи се отвън. Но мен ме няма, няма те и теб, проклинам Бога, а и Сатаната. Едно за теб, едно за мен - така стоят нещата."
Да така е смятал, че стоят нещата Любо Джевелеков - записал го е в друго стихотворение в същата тетрадка. Докато се е обръщал към най-нежната си същност, е слушал любамата си музика - тази на "Пинк Флойд", "Дийп Пърпъл", "Рейнбоу", "Джентъл Дженет" и мн. др., но преди всичко - "Бийтълс". Той е обичал да изпълнява техните песни - на купони, пред малко или много публика. Винаги е бил готов да запее "Yesterday".
Много от тези песни звучаха в онази вечер в ресторант "Виктория", когато на 13 май 2005 г. неговите приятели отдадоха почитта си към Любо и рок-музиката в паметна вечер. Няколкочасовият своеобразен концерт-бенефис бе заснет от съществуващата тогава телевизия "Астра-Пан" и бе излъчен в съкратен вариант. Проявата бе водена от Радостина Кръстева-Гатева. Основна вина за големия рок-купон тогава имаха приятелите на Любо - Кръстьо Рабухчиев, Иван Калугеров, Иван Длъгнеков. Зад микрофоните и инструментите бяха Кольо Ненков, Радко Пърлев, а в късните часове и Сашо Тухчиев. Зад барабаните - Петко Дюлгяров и Луко Шиндаров, а зад китарите - Георги Терзийски - Терзията и Делчо Маслев.
Така е - спомените, които заслужаваме, не ни напускат никога - те все едно ни настигат - хубави, лоши, но най-вече истински.
"Вятър замита стъпките ни - първо страстите, после времето ни поглъща.
Съгради се тази чешма, защото камъкът е по-траен от нас, а водата - вечна."
Лазар Донков, създателят на "Етъра"
Епос
Корените - в тъмната земя, надълбоко, надълбоко.
Нанагоре стволът - като слънчева мечта изопнат.
В дърво, като въздишка най-обикновена -
философията черно-бяла на живота.
* * *
На Райчо Русков - моят учител
Нетрайността е вечна.
И от измени - светът рогат, и няма вечен вкус
и вечен аромат, и ето - сменя черен блус
тангото - испанска кръв и цвят, и само мойта лудост
ме мами с вечна благодат,... та гоня птица,
наречена изкуство.
Каменград
Живот като извор, люпилня на песъчинки - плюсове и минуси...
На изгрева в зелената роса изплаквам, прибавям себе си.
И докато тая - затлачен излак, навъсен над котилото от ребуси,
пристъпя гола вечерта, без риза, без избор, без излаз -
и вадя, и залагам... сърцето си!
Мухово
На Любен и Илия - братята ми
Държавата, в която съм роден, ме питаш - къде е, колко е голяма?
Царуват двама отначало в нея, а поданици нямат.
Но идва първият и цялата я населява, след него - други,
неусетно тя стига безкрая на тревите...
Сега - от гущерче следа върху порутен камък.
* * *
На С.
...Ще се завърнеш ти отново
някой ден, за да откриеш нежното ми слово -
тихо да лежи връз камъка зелен
и... да тежи като олово.
Притча
Безсънието на съмненията душата ми загриза -
дали е поделима последната ми риза?
О, заповед божествена, каква библейска криза -
в изкачването е подвигът,
достойнството е в... слизането!
.......................
Написаха се тези поклонни четиристишия, съградиха се тия малки обиталища на мисълта, съобразно мъдрите и строги рамки на един от образците на старата персийска поезия - рубаи. Много преди безсмъртните поети да сътворят оная душевна медовина, като животворна вода е потекла от Изтока, от извора първороден - забулилата се с блясък и древност Балхара, реката на нашите предци - древните българи... Сагата на българите! Трагична слава! Не е ли тя безкрайна, тайнствена, недописана поема! Оттам, от Изтока, може би, и този неразгадаем повик... Дълбоката чаша на радостта от преоткриването и пресътворението прелива и от велика тъга. Който ще има очи, да се взре дълбоко и види...
Михаил Гунчев е поет и писател, чиято творческа дейност кипи в съседния нам град Стрелча. Той е активна обществена фигура с енергия, отдадена на духа и възраждането на България. Председател е на общинския комитет "Васил Левски" в Стрелча. Той е сред основателите и на Дружеството на българските писатели - Карлово, Сопот. С помощта на неговите архиви е допълнена историята на литературното братство в Панагюрище, събрана от Димитър Дънеков в антологичната хроника "Дойдох, видях!...". Михаил Гунчев е автор на поетичните книги "Порцеланова луна" (1993), "Отгласи от идното" (2008) и "Диви песни" (2008). От месец май насам е и автор на "Чат-пат". Очаквайте още от него при нас!
В памет на Петя, която през 2017 щеше да навърши 55, ако беше доживяла! Тя остана завинаги на 17, но стиховете й са орисани да останат безсмъртни.
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Стихове Петя Дубарова
Христо Фотев за Петя
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант - единствен и неповторим. Преди години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна ..."О, пчела - огнено око си ти!" И още десетина истински стихове, които не помня, но помня - няма да забравя никога - как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът - долу там - от скока на първите кокичета.
Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите.
Петя и Христо Фотев
Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея - нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.
В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз - за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето,остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.
Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с "благородната вселена". С "Изкуството да говори с водата под дъжда"(как изрече тя - още дете "О, пчела – огнено око си ти"); със смелостта да се надвеси над "света на жабите, който мълчи, мълчи", да види как "извира радостта" самото водно конче, "И дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота". И отново дъждът, който я "причаква на ъгъла" на нейната улица, морето и майка й с "гласа на фея", баща й и първата тревога за морето - тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота...После "снега - бял като възглавница" (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие "Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак".
А скокът й от детството - към небето? "Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен".А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо - категоричното изящество на нейните жестове... Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим? "Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане...Но бих поела пак..." и внезапното - "Ще бъда най-безавторна - щастлива. Ще бъда просто малка тайна" - тя, която печати от дете - само кратките й стихотворения в "Септемврийче" са едно от най – чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си...А стихотворенията й в "Родна реч", които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници – немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното празнично присъствие? Самият аз - и кой вече е в със тояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство на думите?
"Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю - Поете". Само тя можеше да изрече това. Да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение – прекрасното поколение на нашата Петя.
_________________________________________________
Петя Дубарова е родена е на 25 април 1962 година в Бургас в
семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров.
Петя е повлияна от майка си, която има голяма роля в изграждането на
личността и вижданията на младата поетеса, като в същото време й помага и
я напътства в света на изкуството.
Младата поетеса започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст,
като първите й публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна
младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”, а нейни духовни наставници
са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров
„Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна
мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Неведнъж изнася
литературни четения на свои творби пред съучениците си, но независимо от
ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци
на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна
ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има
много приятели, с които често излиза. Любимите й места в родния Бургас
са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и
се забавлява заедно с връстниците си.
Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той
остава първата й и единствена любов. В дневника си го описва като
„далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция
известно време, след което той просто престава да й пише. Преживява го
много тежко.
Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.
В една от последните си изповеди, записани в дневника й, поетесата пише:
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо
велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието –
неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни,
незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат
черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а
съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат
висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е
било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала
само!”
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава
нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него
той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по
една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива.
Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи
– или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било
толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не
изнемогна от подлудяващата му сила…”
„Не искам да живея в
заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на
живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора
чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“
Тези прозрения цялата мъдрост, въплътена в тях, са потресаващи за едно
16-годишно момиче, неуспяло да види още живота във всичките му лица, но
способно да се слее с околните, да почувства мъката и болката, но и
радостта им, интуитивно да разбере хората и да се превърне в частица от
множеството, запазвайки своята неподправена и чиста индивидуалност.
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби,
импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на
70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с
дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира
първозданните стихии и вечните човешки ценности – морето, лятото, дъжда,
младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и
първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно
поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата.
Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с
лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша
на едно деградиращо общество. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18
години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета,
оставяйки бележка със следния текст:
„Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща ТАЙНА“
След изненадващата и загадъчна смърт, веднага плъзват слухове и се
раждат митове (както винаги става) за причините, пречупили крилете на
феноменалното поетично дарование от крайморския град.
Най-разпространената версия, която се разказва и днес, гласи, че
поетесата се е самоубила заради едно нескопосано комсомолско обвинение
за саботаж по време на средношколска бригада във фабрика, за строшена
кръстачка на автоматизирана линия. Това днес звучи нелепо, но истината
знае само тя. С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица
наши известни поети, изваяли със слово неръкотворни паметници на
страдащите си души и на звездния екстаз на мечтите си – Пеньо Пенев,
Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен
Босев и Христо Бенковски. Въпреки това творбите й продължават да стоплят
сърцата и душите ни и да ни предават малко от обаятелното й присъствие.
Поезията на Петя е белязана от желанието й за един по-добър, по-искрен,
по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на
доброта, щастие и усмивки. Детското и наивността й се случват в чудесен
унисон със зрелостта. Начинът, по който тя възприема реалността, я
отличава така силно от всички наши поети, защото от нейните стихове
искрят, дори светят с великолепен пламък чистотата и истината.
Търговците влязоха в Храма.
(Казват - жрецът ги калесал.)
Търговците огледаха Храма
и им хареса.
Търговците купиха Храма
с всички отци и икони.
(Не Свети Георги - те бяха на коня.)
Търговците нямаха нужда от Храм,
искаха да имат сергия.
(Боже, къде кръста да скрия?)
Търговците - същите тези,
заради които Иисус беше разпнат,
които оплюха Христа,
а спасиха Варава,
които доставиха чама за кръста
и острите здрави пирони
(Браво!)
и поругаха Мадоната,
а него замеряха с кал...
Из тълпата върлуваше остра зараза.
Проказа!
Разпни го! - тълпата се хили
(Нали е тълпа) и се плези.
И само Мария не каза
"Нехранимайка излезе".
Търговците пак препродадоха Храма.
(Те нямаха нужда от Храм.)
Тълпата ревеше "Измама-а-а! -
мама-а-а -
а-а-а- срам!..."
А Сводът бездънно дълбок
ридаеше сам,
ням,
изоставен,
без Храм
и без Бог...
Търся планински поток
жива вода да пия,
или да се удавя....
На баща ми
Тя е песен за Балкана
и за буйното зелено Средногорие...
И за обичта ни...
Откъдето първите реки се стичат -
най-отдавнашните мои спомени -
думите забравени...
И обичта ни...
Тя дъхти на горски ягоди,
малини, шипки, боровинки.
Напита е с води от нашето
Хайдушко кладенче,
по-чиста от небето над скалите е,
където тичах с дечурлигата...
А нашите седяха край огньовете
и греяните песни в чашите,
които и Бенковски е надигал,
и другите войводи от Оборище...
И обичта ни...
И искам да те чуя
пак да пееш
с пълно гърло сред букаците
най-древните сърцати истини,
с които си израснал ти
и нашите деди
през времето
на всебългарското ни Възраждане,
избрало свободата
пред смъртта на вечното покорно гниене,
което навикът предизвестява
и днес отново тегне над Родината.
И обичта ни...
Искам да пробудя спомена
от свойто детство,
да прогоня този страх човешки
и като ослепителна светкавица
от връх Братия да вдигна в погледа си
вярата,
че ще ни има
винаги,
завинаги,
както вечна е гората
и зората от Висок на изток.
И обичта ни...
Не сме родени слепи
ние, младите.
Ние сме невинни по призвание.
Все още ми дъхти на ягоди...
Все още чувам песента сред буките...
И нося я със мене
от онова далечно време.
Чистотата й не е отнета.
И обичта ни....
Стихове Стоян Радулов Още поезия от Стоян четете ТУК, и ТУК, и ТУК
И Надежда Цветанова Радулова е с панагюрска жилка в кръвта, нищо че е раждана в Пазарджик. По
майчина линия. Майка й Ганка Кръстева също е литератор по професия. А баща й Цветан
Радулов е част от групата на пазарджишките художници и дълги години е бил
директор на Пазарджишката художествена галерия. Самата Надежда обаче отдавна е гражданка на Европа – показва го
биографията й.
Дебютната й стихосбирка
"С мъничко зелено в усмивката" (1994) е събрала
над 70 нейни творби. Следват "Дървото"
(1994), "Онемяло име" (1996), "Алби" (2000, с Национална награда за поезия “Иван Николов” през 2001), "Памук,
стъкло и електричество" (2004), "Бандонеон" (2008). Преди
това нейни стихове
редовно са публикувани в сп. "Родна реч". Именно
там критикът Георги Маринов за
нея следното: "Необичайно е девойка, изправена слисано пред
открехнатите двери на живия живот, вглъбено да разработва екзистенциална
проблематика. Но тя твърде рано е съзряла и изпреварила връстниците си, тъй
като такива творби могат да се пишат след по-продължително школуване. За да се
твори такава поезия, необходим е ярък талант, притежаващ чувство за
отговорност, призван да претворява процесите и явленията по законите на
красотата."
„Алби е
ключово за мен заглавие" - обяснява поетесата. "От латиниски език албата
означава бял цвят, с второто значение - жанр от провансалската лирика от
френското средновековие преди ренесанса или утринна песен. Албите са ги писали
дамите. Книгата може да се възприеме и като "проект за консумация на
литературата" - твърди авторката.
Във всеки свой проект Надежда дълбае с достойна за
възхита методичност в изумителни психологически дълбини. И въпреки тежкия слог
на места, няма проблеми с вкуса.
"Поезията за мен е комуникативна тъкан, а не някакъв
затворен естетически свод; начин да се пренасят послания. Човек намира
различни пътища да стигне до хората. При мен поезията все повече и по-очевидно
се превърща в начин да преодолявам разстояния, или да ги запълвам със знаци.
Поезията е като възможност за присъствие." Това казва Надежда. Тя смята още, че
през последните 10 години в литературата сме свидетели на промяна на
фокуса -от
поезия към проза, на преход
от „на живо” към „виртуално” и на все
по-отчетлива липса на литературна критика. А какво е
литературното събитие на бъдещето? „Съвременната литературна ситуация никак не ме
обнадеждава. В момента всичко може да произведе „събитие” и в този смисъл –
събитие няма. Така че „литературното събитие на бъдещето” е някъде между
„лошата прогноза” и „мечтата”,
категорична е тя.
.........................
Надежда Цветанова
Радулова е родена на 24 април 1975 г. в Пазарджик. Завършва
езиковата гимнация "Брехт" с профил английски език през 1994 г., а през 1999 г. - българска и
английска филология в Софийския университет. По-късноспециализира в програмата
"Културни и социални изследвания на пола" в Централноевропейския университет в
Будапеща, където профилът й е
"Литературна теория, литература на ХХ век, феминистка критика". Прави доктурантура към Катедра по теория на литературата в Софийския университет.
Обича да чете Пенчо Славейков, Атанас Далчев, Александър Вутимски, Дора
Габе, Миглена Николчина, Георги Господинов (редактор на една от
книгите й), Владимир
Сабоурин, Шекспир, Колридж, Емили Дикинсън, Томас Ман, Лорка, Рилке, Вирджиния Улф, Маргьорит Юрсенар, Марина Цветаева, Набоков, Йосиф Бродски и мн. др.
Участвала е във фестивала
"Литература в действие" (2002; 2003) и в авторското четене
"Треви за летене" (2003) в Центъра за академични изследвания (София). Публикува във в. "Литературен вестник",
"Литературен форум", алманах
"Тракия", сп. "Витамин Б", "Страница",
антологиите на НДК (2002; 2003) и др. Нейни стихотворения са представяни в
периодични издания и антологии на чешки, английски, турски и руски езици. От 2005 г. работи като редактор в месечното списание
за пол, език и култура "Алтера". През 2007 г. участва в организираните
от Червената къща, Гьоте Институт и Милена Делева уъркшопи и пърформанси в
рамките на „Литературен сериал”.
Често се включва в литературни четения и превежда активно.
"Всеки се стреми днес към оцеляване - физическо. За да оцелееш, казват, трябва да забравиш кой си, да загърбиш съвест, чувства - "Ресто! Не струва!", е казал Вапцаров. "Мерси за такова оцеляване!", казвам аз. Искам да знам, че имам място в живота такъв, какъвто съм!"
Нистор Хаинов
Нистор Хаинов
За Нистор е трудно да пишеш. Защото е труден и сложен характер, даже чепат. Все пак реших да опитам. Че има ли смисъл за лесните хора лесно да пишеш? Те лесно говорят за всичко, но ти не откриваш в тях личности. А Нистор е личност, няма съмнение. За него си струва да пишеш, има какво да разнищиш.
Портрет на Вапцаров, худ. Нистор Хаинов
Ето, почвам - с Вапцаров, когото той толкова много обича... Заради трудната, но прекрасната вяра в човека. Затова и не вярва на розови краски, истинското търси в контрастите. И "кръв по бялото" в картините му свети, взривявайки мечти, довчерашни пътеки. Червеното е неговият цвят, не цвят, а кръв и огън... Той е различен. Но не позира със своята различност, не се прави в изкуството си на друга някаква личност. И не парадира за модната днес свръхинтелектуалност и напъната елитарност. Но затова пък вълнува - с първичната сила на своята искреност. Понякога тъмен, понякога светъл, груб или нежен, разчувстван от нещо или нещо отрекъл, той носи в себе си порив мъжествен. И когато животът го шиба, той пак го обича. Не хленчи, не стене, не се извинява, не търси съчувствие или похвала...
Роден е на 23 април 1968 г. в Панагюрище. Именният му ден е на 27 октомври. Преподавател в Панагюрската гимназия, а преди това повече от 10 години и в училището в село Баня. Има десетки самостоятелни изложби в Панагюрище, член е на местния Ротари клуб...
"Винаги съм мразел полутоновете - казва Нистор. - Те са като получувствата. А каво значи получувство? Да си запазиш чувството за друг път? Това не го разбирам. Контрастът в картините за мен винаги е бил по-богат на идеи и по-богат на чувства. Обикновено в картините си тръгвам от някакво чувство, чиято сила ме е накарала да потърся съответната сила, за да го изразя. Когато ме разтърси, ражда се картина. Напоследък обаче тръгвам към картините си от сюжет, който ме е впечатлил. Например, библейските мотиви ме вълнуват. (С такъв дух е и изложбата му от 2012 г. "Ангелите ни умират", която Нистор подреди в театъра. - бел. ред.) Опитвам се в тях да намеря човека, да покажа, че пътят към светците не е невъзможен. Ето и друго - новина от вестник: две деца умрели от глад.
Художник Нистор Хаинов
Страхотен сюжет за картина, нали? Кой ли би си я поръчал? А на колко места тя трябва да виси, за да боде очите? И решавам - ще я нарисувам. Не мога обаче да рисувам разбити сърца, устни, луна, цветенце или куче с панделка. Как да рисувам амурчета или кучета, които живеят по-добре от хората, когато толкова народ живее кучешки? Това е въпрос на морал, на позиция. Но мисля си, че човек без позиция съвсем не означава, че е човек на изкуството."
Най-любимото нещо за Нистор, най-святото, е семейството му. Цени и връзката със земята, но не земното притегляне. Също - връзката с хората, но не безчувствената. И като Модилиани мрази чадърите - "те закриват небето"...
Позицията му за човека е непоколебима. "Моят кръст си е мой. Не мога да си го дам на друг да ми го носи. Но не искам и да нося чужди кръстове."
