"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет Нина Радулова. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Нина Радулова. Показване на всички публикации

Разминаване / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова


  
Разминаване

              “По пътя ме настигна мрак…”
                                             Робърт Бърнс

Колко път извървях,
за да стигна до тебе.
Колко много се смях.
Как ти галих ръцете.

В тази пролет една
вишнев цвят ни настигна.
В тази пролет край нас
полудяха липите.

Тази пролет в захлас
луди думи изричах,
за да грейне със власт
малка тайна без име.

Колко път извървях,
за да стигна до тебе.
Но каква странна шега?

Ти не тръгна към мене…

Стихове Нина Радулова, 1982 г.
______________
Публикувано за първи път от литературния кръжок”Богдан Овесянин” във в.”Оборище”, № 13, 24 март 1984 г. Стиховете във видеото изпълнява Мариана Лечева, режисьор Стоян Радулов - София, 2013 г.

Първото "театро" в Панагюрище предхожда с десетилетие първото представление в София

Панагюрище - "Кладенчето", сн. Изд. "Р. Белопитов и син"
Годината е 1870-та и за културната хроника на Панагюрище е паметна с това, че тогава в средногорското градче е изнесено първото театрално представление. И тук, както няколко години по-рано в Свищов, това е пиесата „Многострадална Геновева“. 
Тази първа постановка е дело на ентусиазирани самодейци, начело с Павел Бобеков и Атанас Шопов, чието завръщане от Цариград отбелязва творчески и културен подем в града.

Атанас Шопов и Павел Бобеков - първите театрали в Панагюрище
За това паметно събитие от 1870 г. ни е оставил впечатляващо описание летописецът Георги Панчов Алойдов, който е автор на статията „Зараждане на панагюрския театър“, публикувана във вестник „Панагюрски глас“, брой 67 от 14 август 1928 г.: „Дадена е пиесата „Многострадална Геновева. Това като да беше голямо събитие. Следните дни за нищо друго не се приказва толкова, колкото за „Геновева“. Тая пиеса в продължение на един месец е дадена десетина пъти. Необикновен наплив: по-интелигентните, и изобщо младите, бързаха да видят това чудо „Геновева“. За представленията училищното настоятелство отстъпва западното отделение на малкото училище (бившото училище „Д-р Лонг“ – б.р.). То е предостатъчен театрален салон за онова време. Столове няма - такива са училищните чинове. Да видим сцената. Мила идилия е тя - завеси, кулиси, ограда, всичко с типични шарени панагюрски черги. След всяко представление тя се разтуря, налагат го училищните занятия, а театърът е свенлив гост на училището. Обаче, щом трябва сцената, тя много лесно се сглобява и натъкмява. „- Ще идем на „Геновева“, казват, ама ще гледаме „Михаил Мишкоед“. Ходили на „Геновева“, но гледали „Зла жена“ или „Изгубена Станка“. Както виждате, „Геновева“се е изметнала на нарицателно. А по-простичките казват: „Геновева“-  думата театър е съвсем малко позната. Знаят я по-интелигентните, но и те рядко я употребяват, служат си с думата „представление“…
За първите стъпки на театъра в Панагюрище пише и Атанас Сугарев в статията „Театрален дебют“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 1 от 1 януари 1983 г.. С нея той отговаря на читателска молба за първите театрални представления и артисти: „1870 година ще остане паметна за панагюрската история. През лятото двамата цариградски студенти Павел Бобеков и Атанас Шопов изнасят с необикновено голям успех първото в града ни театрално представление „Многострадална Геновева“. Не знаем как се е чувствал Бобеков в главната женска роля, но на панагюрци така много се харесало „театрото“, че с нетърпение очаквали следващата драма или комедия. Театралните спектакли постепенно станали една духовна и естетическа потребност…“

Любопитното е, че постановките в Панагюрище изпреварват тези в София с цяло десетилетие. За това разбираме от Константин Иречек, който в типичния си стил разказва и за „сакатлъците“ при тия първи столични представления в книгата си „Пътувания по България“:
„Постоянен театър в София няма, ала от време на време се дават представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славеха сполучливите представления на руските комедии във Военния клуб, които се даваха от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се даде в началото на 1880 г. в една гостилница, то беше Шилеровите „Разбойници“. После се дадоха през зимата на 1881-1882 г. в сградата на Народното събрание пред множество публика няколко български драми, но изпълнението им, а понякога и по съдържание доста примитивни. Обаче тези представления принесоха само вреда на дървената сграда на Народното събрание; веднъж подир излизането на публиката тя от един път се запали и вътре в един час стана прах и пепел.“ (Изд. Наука и изкуство, София. 1974, стр. 109)

© Нина и Иван Радулови,
из книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище", Изд. Читалище "Виделина", печат ИК "Оборище" - Панагюрище, 2015 г.

Скитници / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова




Скитници
                             За път душата ми е жадна!
                                                   
Дамян Дамянов


Отронен лист
е тая нощ,
в която те сънувам.
Весел звън
смутен звучи-
сърцето ми е лудо.
Ти, скитник мой,
в мига пленен -
ела!
Постой!
Аз моля...
И въздесъщ,
и полубог -
обичай ме!
Добра и лоша.
Не думи търся
с песента,
а топлина и вяра.
И в две очи
да уловя:
“Пак ще бъдем двама!”
Тръгни на път
ти, скитник мой,
но не забравяй-
когато видиш
знак за стоп,
поспри…
и ме дочакай!

Стихове Нина Радулова
Стиховете във видеото изпълнява Мариана Лечева

3 март: Паметта надвива времето


3-ти март! 
Днес всичко българско трябва да коленичи! Днес е Великият Ден на Българската благодарност! Най-отвратителата беда за душата, според мен, е неблагодарността. Неблагодарност към майката, към бащата, към братя и сестри, близки, приятели и другари, към деди и прадеди, към Учителя, към Благодетеля, и най-сетне - към “малкото отечество”, малко и свидно, което всеки има и носи от детството си, до голямото Отечество - към Отечеството на всички, които все още се имат българи! Непростим грях е неблагодарността към ония, дарили ни живот – тяло и дух, осенили ни с животворящата светлина на обичта и доверието, и като така, сторили ни свободни!
Емилиян Станев пише: “Всеки народ и всяко Отечество са създадени от праха на мъртвите.” Недопустимо е това да се забравя! “Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива”, изповядва, сякаш го допълва, писателят Иван Паунòвски.
Паметта! А имаме ли я?
С риск да засегна някои височайши особи, не мога да не спомена за два случая на “загуба” на памет и на не по-срамна загуба на благодарност. Един пръв наш държавен мъж, захленчи, засополиви се, преди време, че видите ли, цитирам по памет – Свободата на българите от османско владичество, не била дошла по най-добрия, най-достойния начин. Санким, дошла е по позорен!? Ще попитам: А имало ли е, в ония години, друг начин? И какъв е той? Докторът не си прави труда да го посочи? Кои от Великите сили, питам, след провала на Цариградската конференция, заплакаха за роба? И кои “скокнаха” в наша защита? Една единствена! И нейният велик народ. Една! За нея Вазов пише с вдъхновено, влажно от сълза, перо:
“ ... затуй зовеш се ти С в е т а,
затуй те любим кат баща
и чакаме като месия:
затуй си ти Р у с и я !"
(22 ноемврий 1876”)
Една друга ”Велика” Сила, когато руските бойни знамена се вееха при Сан Стефано, под напора на морския вятър, а във въздуха хвърчаха фуражки и драгунски папахи, когато конете тръпнеха под призивните тържествени звуци на полковите тръби, тази велика сила, прати нота до руския император, че ако полковете стъпят в Константинопол, в Златния рог ще ги посрещнат оръдията на корабите от Армадата на Обединеното Кралство, но не за да ги приветстват. Този е “приноса” за нашата Свобода, за който хленчи бившия ни държавен глава. Този е приноса, който същата година тази велика сила, заедно с още други, на Берлинския конгрес има за разсичане тялото на Отечеството ни на пет части, което тяло и днес кърви.
Ще ми се да спомена думите, изречени от други, че народ, който губи историческата си памет, губи бъдещето си!
С прискърбие и гняв ще напомня, че един сегашен наш първенец, само преди година, на 3 март, не спомена нито веднъж в “речта“ си “туй име свято, родно, мило! “ И не поради загуба на памет, не, а поради унижаващо националното ни достойнство раболепие, в угодничество на една “нова” Велика сила. И тоз човек заяви, че сам пише речите си и се гордее с това!!!
Той обиди, в слепотата си, един велик, достоен, състрадателен народ. Тоя народ, начело с най-великите си умове и пророци, ще спомена само едни Достоевски, Толстой и Тургенев, и още колко, колко, под призивния тътен на камбаните на Иссакиевския Събор, се вдигна единствен, вдигна се единен, за българската кауза – идеала на Свободата! И синовете и дъщерите му легнаха в топлия чернозем и по белите скали и “орляци” на снежния Балкан, завинаги. В братска земя. Тоя човек зачерта безумно свещената братска кръв, пролята за нас, за децата, за внуците ни! Кощунство и безумие, уви, на държавен глава.
Не мога да отмина това, аз съм унизен, душата ми е поругана. Гаврата с националните светини е непростима! Някой трябва да отрие тоя срам.
Ето защо, днес, Аз, от свое име, от името на предците си, проляли кръв за тая наша Свобода, от името на децата и внуците ми, заедно с приятелите и другарите, прося прошка от руския народ, за нанесената му дъблока и незаслужена обида! Простете, братя и сестри! И на “онез”, простете!? Те не знаят какво вършат!
Българите още не сме загубили душите си! Днешният ден, изгаря паметтта ни! Защото още Вазов, сви венеца на признателността ни, като изрече пророческите думи:
“ Русия ! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!”

Какво да прошепне моята, българската ми душа, днес!?
Покайно се моля. Сълзата Ми е за вас! Сълзата Ни е за вас!
Поклон! Вечная Память! И Вечная Слава!

Текст Михаил Гунчев, 18 януарий 2013, Стрелча
Снимки Нина Радулова, връх Шипка, Стара планина

Навръх 3 март
Запънал лък на ъгъла на българската твърд,
коси развял, без злъч – дълбок като отшелник,
тъжиш под вятъра на свободата дръзка,
Ти, празник мой, мой сдържан делник!
Плътта ти, като пъпна връв, с безсъния е дълга,
и древният й въглен стопля нощите огромни,
щом чувам още “Аз съм българче, …!” –
да срича внучето ми, когато те запомня.
Ти, звук и образ, мой съдник малък, не умирай,
от мама, с млякото й тъмно, което суках – завещан!
Покръстен, на бунта в свилата зелена те съзирам,
но не на “Смърт!”, за сладък дълг съм днеска призован.
… Ах, оня рът, от слава - на възбог висок и тръпен
от словата стръмни – “Млади опълченци,
венчайте България …!”, ах, тътне още бойният ти тъпан,
под кърваво венчило главил деди ми – младоженци …
И все такъв, звънлив като бакър – непостижим за чужденеца,с дъха на дъб и в ритъма на ръченица разлюляна,
ти, рошаво орле, трънливо слънце, дивиш на звуците венеца
и бдиш над нас, прострял криле, като Бъл-Кана.
О, зная, зная – златната ти древност е прадълга,
кръвта й ще отмие дните ми, които просветляват.
Ушите ми, със пръст, като с жълтици пълни,
все – “Аз съм българче!”,
ще чуват, че срича Времето, което се задава.

 
Стихове Михаил Гунчев 

Магьосница / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова


 
Магьосница

С вълната, галеща брега
ръката ти самотница ме търси,
за да изтрие всичката вина
от думите и ласките несръчни.

На болката сподавения вик попила
във нощ студена с устни ще те топля.
Измамници-слова не промълвила
с безсъние богато утрото ни ще приема.

В прииждащия ден на приливи и отливи,
със всеотдаен лъч вълшебен,
чрез златни багри ще те омагьосам,
за да поемеш път, на теб наречен.

Стихове Нина Радулова
Изпълнява Мариана Лечева
 

Щедрост / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова



Щедрост

Една минута
ти дарявам.
Една минута
с нервен жест.
Една минута,
разлюляна
във вечност
като кратък тест.
Една минута
ти дарявам,
богата
с винен пир.
Една минута
разтревожена
и трезва
като еликсир.

Стихове Нина Радулова
Изпълнява Мариана Лечева

Нина Радулова - устремена през живота, оставя следи

Устрем

Все още тропот на коне
тревожи
дните ни,
надбягващи се
с времето.
На съвестта
прабългарските мечове
със злобата
и завистта
сражават се.
Все още!
И тъй
към теб,
към мен,
към нас
препуска конник,
на обичта
с доспехите
брониран.
През робства
и пепелища
ръката си
напред е
устремил,
за да текат свободни
на България реките.
Все още тропот на коне
разпъва
мислите,
надбягващи се
с времето.
За да живеем
българи,
със силата
на днешния
и утрешния ден,
в най-вярната
посока
устремени…


* * *
                           На Иван
Животът е сълза -
от
обич,
радост,
мъка,
гняв…
Изтрита нервно със ръка.
И продължавам -
по-нататък.

Оставих ли следа?

Стихове Нина Радулова
Стиховете във видеото изпълнява Мариана Лечева
________________________________
"Устрем" е така нареченото програмно стихотворение на все още неиздадената поетична книга на моята майка, което събира в себе си, дори само в една дума, нейната същност през времето и пространството. Написано е през далечната 1981 г., когато съм бил само на 9 години, но далеч не е нито първото, нито последното, сътворено от нея. Тя пише още от ученичка. И до днес споменава с уважение своя учител по български език и литература в панагюрската гимназия г-жа Вълкова... Никога не съм я питал, какво я е накарало да заобича литературата и книгите по начина, по който ги обича. Всяка вечер заспива с книга. Не мигва, ако не докосне страници... Дори професионално е свързана с писаното слово - завършила е библиотекознание и библиография и целият й трудов път е минал като библиотекар - първо в "Оптикоелектрон", а от 20-на години и в "Асарел-Медет". Изчела е десетки хиляди томове книги и безчет други печатни носители... Тя е човекът, който ме накара да разгръщам белите страници; тайно и подмолно ми открехна един свят, който изглежда е по-голям от нашия - защото това е свят на въображението и на фантазията. И през всичките тези години е писала. Някои от кратките й стихотворения са публикувани спорадично в местната преса. Но повечето никога не са виждали "белия свят". През 80-те тя е един от членовете на литературния кръжок "Богдан Овесянин" в Панагюрище (днес това е литературният клуб "Виделина"). "Моите стихове съм творила, след като осъзнах какво е да обичаш", казва майка ми. И доказателствата са в самите тях. Например това кратко стихотворение по-горе, посветено на баща ми, е писано през 2008-ма. Майка ми, разбира се, има и много други за него и за хората, които обича. "В окото на бурята" пък е посветено на мен. Понеже все се "бутам между шамарите", както казва Митко Стефанов, и все търся себе си в мътилката на житейската атмосфера. "Надежда" пък е за сестра ми, която носи удивително красиво име. А без надежда, какъв устрем?... Докато"Извор" е посветено на единствената нейна внучка и моя племенница... Анна.
Обичам да чета стиховете на майка ми. Те са стройни, точни, лаконични и добри като нея. Сигурен съм, че на повечето от вас също ще допаднат. Ще се радвам и да ги чуете в изпълнението на актрисата Мариана Лечева, която притежава глас дълбок, мек и уютен.
Обичам те, майко!
Стоян Радулов

Нина Радулова

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) - Дечурлига

Дядо и внуче
Това се случи, когато Панагюрски колонии все още бе пълнокръвно селище, а не поизоставено от Бога и хората миньорско село без помен от стара курортна слава. Вървяха дядо и внуче, между които се водеше следният разговор:
- Дядо, какво правите с баба?
- Играем си на криеница, дядовото.
- Как така?
- Ами, ако не съм пред очите й за повече от 10 минути, баба ти започва да ме търси.
- Ами ти, дядо?
- Е, аз си трая. Отдавна съм намерен.
...
Прочее, между същите дядо и внуче протичаха все подобни, интересни разговори. Ето още един:
- Как си, дядо?
- Губя си паметта, дядовото, започнах да забравям.
- Е, стига де!
- Вярно е, дядовото, вярно е. Като излезна навън, па и ако видя някоя засукана, нагласена хубавелка и забравям, че съм женен, дядовото.
Преразказа Нина Радулова

PR или помияр?
Синът ми споделил в класа си, че работя като пиар. Приятелчето му Цветелин се учудило на тази професия и заключило:
- Сигурно бащата ти много пие на работата.
...
Най-странното обаче е, че подобен кодош имаше и около едни местни избори преди няколко години. ПИАР на тогавашния кмет и кандидат за втори мандат от БСП Иван Евстатиев беше една позната журналистка - кадърно и хубаво момиче.
Звъни телефонът в предизборния щаб на кандидата за втори мандат и тогавашен кмет на Пазарджик. Пиарката - кадърно и хубаво момиче, вдига слушалката. А от другата страна една баба, след като се представила коя е, поискала да говори със самата пиарката по следния начин:
- Мога ли да говоря с помиара на кмета?
Преразказа Томи Наплатанов

Черпня за шестица
Художник Чудомир
На връщане от бътовското даскало Петърчо спрял на входната врата и започнал да реве на глас.
- Защо врещиш като заклещено яре, бре! – попитал го учуден дядо му.
- Ми аз… Ми аз… - хленчел през сълзи малкият. – Ми днеска ми написаха три двойки-и-и…
- Жена! – провикнал се към вратата развеселеният дядо. – Приготвяй черпнята! Най-накрая и в нашата къща влиза шестица!
Преразказа Стоян Бътовски

До обяд - борим глада, 
след обяд - съня!
В края на ранния социализъм се свикало профсъюзно събрание в голямо панагюрско предприятие.
Една от темите в дневния ред била помощ за братските африкански компартии и по-конкретно - борбата с глада.
Докато се обсъждала темата и се спорило дали да се помага с 1 лев или с 1.50 лвева на месец, един профсъюзен член станал и казал:
- Другари, ами ние вече работим по въпроса. До обяд се борим с глада. После идем, апнем на стола. Па след обяд се борим със съня.
Преразказа Томи Наплатанов

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

Поезия от Нина Радулова

Нина Радулова
Обичам

Миниатюрен букет светлина
пак поднасят звездите,
обвит със сенките къдрокоси.
Лампите улични мигат очудени.
Тичам, подмишила немирника-вятър.
Тичам съдбовно и шепна:
"Обичам! Обичам!"
                           (1969 г.)

Възрасти

Покълвах до тебе
стръкче
цвете-
все още
несбъднато,
ала истинско…

Днес
съм роза
разлистена,
странно
примамлива,
но и
б о д л и в а …
                          (1984 г.)


Дай
                 "Поддържам денем своите илюзии…"
                                         Любомир Тонев

Дай да те докосна.
Дай да те погаля.
Наръч от въпроси.
Болката догаря.

Бързометни искри
думите раняват.
Отговори стенат.
Тишина припада.

Виж! Копнеж постилам-
черга пъстроткана.
Спри се! Отдъхни!
И стопи гнева си.

Дай да те накуся,
плод тръпчив и сочен.
Жадно да напия
устните сърдити.

През вълшебни порти
да пристъпим двама.
Дай да те докосна.
Дай да те погаля.
                           (2000 г.)

С оптимизъм

Прекъсвана, заветна песен
приижда бавно с вечерта.
А кучето самотно вие
за своята несбъдната мечта.

И недостатъците ме притискат.
Валят мълчания от мигове и дни.
Приемам риска, който е стихия,
помитаща и злоба, и сплетни.

Събирам капчиците-истини
със тайната на старите магьосници.
Във изнемога птиците отлитащи
кълват, кълват жестоките въпроси.

Камбани времето отмерват. Камбаните -
все още не сгрешили. Открила
тяхната увереност, напред поемам
на загубата ми поредна с оптимизма.

Стихове Нина Радулова


Стиховете изпълнява Мариана Лечева
 
(Първите три стихотворения са публикувани в книгата "Мигове", в която са събрани разкази от съпруга на Нина - Иван Радулов, но и някои творби от останалите членове на семейството му. Четвъртото стихотворение е поместено в книгата "Дойдох. Видях!..." - антологичната хроника на литературните клубове в Панагюрище с автор Димитър (Стефанов) Дънеков.)

Стайо Гарноев - Защото мечтите стават по-големи

след плеядата международни, 
национални и регионални признания
"В градината на Дядо Боже", художник Стайо Гарноев
Стайо Гарноев откъсна най-жадувания плод в „Градината на дядо Боже” - стана официален член на Съюза на българските художници. Но за да се изкачи до него - само той си знае колко труд, упоритост и постоянство е вложил...
Това признание идва логично, след плеядата международни, национални и регионални участия и награди за Стайо, след като в края на 2011 година грабна голямата награда за живопис „Георги Машев”. С това отличие ежегодно се удостояват най-изявените творци от Дружеството на пазарджишките художници. То официално е връчено на 9 декември по време на официалното откриване на традиционната коледна изложба в Пазарджик.
Стайо и Мая
Стайо, съпругата му Мая и кучето ни посрещат сърдечно у дома си. Втурват се да ни настанят, да ни почерпят. А наоколо е невероятно очарование, защото картини, дърворезби, мебели, сътворени от Стайо - бдят и ни провокират... За какво ли? С предпазливото си българско съзнание се чудя как и в творбите си, и в разговорите, той има смелостта и таланта да каже всичко, да няма нищо скрито покрито. През 2011 г. Стайо беше избран и за „Творец на годината” в Панагюрище, но върна наградата - има сериозни мотиви за това. „Чини ми се, че ако няма петли да кукуригат и тъмнината да изринат - няма да дойде зазоряването никога!”, споделя героят от разказа „Страх” на Николай Хайтов. Сякаш тези думи са изречени и от Стайо, защото е неистова неговата потребност да разголи душата си ... Навярно защото тогава тя пее и танцува, а сърцето се отпуска на свобода...
Първата си самостоятелна изложба той подрежда през 2008 г., следва я още една - пак в Асеновград, след това в Етнографския музей в Пловдив - през 2009 г. След прецизна селекция от международно жури,  неговата картина „Семейството на старшина Страшников” е включена в раздел „Живопис” в 19-то международно биенале  на хумора и сатирата в изкуствата - Габрово `2009, а друга негова творба - в 5-то международно бианале „Майстори на карикатурата” - Пловдив `2009 на тема „Алкохолът и народите по света”.
Стайо и Иван Радулов
Участва в общи изложби, организирани от Дружеството на пазарджишките художници, включително и в престижната национална галерия „Шипка” 6 в София. Две поредни 2010 и 2011 години получава признание за таланта си: „Диплом за най-добро представяне”. На завиден интерес се радват през 2010 г. творбите му - в Дома на хумора и сатирата в Габрово и в плевенската галерия „Илия Бешков”; през април 2011 година - в галерия „Кредо” на Хасково, по време на 39-ия Национален конкурс за дебютна литература “Южна пролет”; през юни - в галерията за изящни изкуства „Алба-Авитохол” в Стара Загора, през септември - изложба в Димитровград.
Гостуването на Стайо в морската ни столица Варна със самостоятелна изложба, подредена в художествената галерия на „Радио Варна”, се превръща в едно от водещите културни събития за местните почитатели на изобразителното изкуство. Творчески портрет на Стайо от 9 страници е публикуван във Варненския алманах за литература, изкуство общество „Знаци”, № 4 от 2011 г.
А в откритата на 7 февруари 2012 г. експозиция на съвременни художници в най-престижната българска галерия - на "Шипка" 6 в столицата, Стайо участва с три платна.
В резултат на проявен интерес и отправени покани, през 2012 година предстоят още изяви и нови запознанства, раждат се мечти с нови измерения ... и още... 
Разглеждам творбите на Стайо и се възхищавам на високото ниво на интуиция и точен мерник - и за комичното, и за трагичното, на неговото умение да придаде дълбочина на разпаленото въображение и страст... Захласната в персонажите, сякаш един глас нашепва: „В такова време ти се ще да имаш две сърца - едно за чест, друго за мерак, а то, опустяло - едно: разсечи го, разкъсай го - пак едно!” Това е гласът на героя от разказа „Мъжки времена”.
А меракът на Стайо е да живее и твори в Родопите, навярно защото мечтите му стават все по-големи и се издигат нависоко като билото на планината... За нови творби, за нови изложби, за нови срещи, за нови приятелства!
Защото той е в настроение за успех!
Текст и снимки Нина Радулова
Още за един от най-активните и харесвани творци на Панагюрище вижте ТУК и ТУК

 
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people.