3-ти март!
Днес всичко българско трябва да коленичи! Днес е Великият Ден на Българската благодарност! Най-отвратителата беда за душата, според мен, е неблагодарността. Неблагодарност към майката, към бащата, към братя и сестри, близки, приятели и другари, към деди и прадеди, към Учителя, към Благодетеля, и най-сетне - към “малкото отечество”, малко и свидно, което всеки има и носи от детството си, до голямото Отечество - към Отечеството на всички, които все още се имат българи! Непростим грях е неблагодарността към ония, дарили ни живот – тяло и дух, осенили ни с животворящата светлина на обичта и доверието, и като така, сторили ни свободни!
Емилиян Станев пише: “
Всеки народ и всяко Отечество са създадени от праха на мъртвите.” Недопустимо е това да се забравя! “
Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива”, изповядва, сякаш го допълва, писателят Иван Паунòвски.
Паметта! А имаме ли я?
С риск да засегна някои височайши особи, не мога да не спомена за два случая на “загуба” на памет и на не по-срамна загуба на благодарност. Един пръв наш държавен мъж, захленчи, засополиви се, преди време, че видите ли, цитирам по памет – Свободата на българите от османско владичество, не била дошла по най-добрия, най-достойния начин. Санким, дошла е по позорен!? Ще попитам: А имало ли е, в ония години, друг начин? И какъв е той? Докторът не си прави труда да го посочи? Кои от Великите сили, питам, след провала на Цариградската конференция, заплакаха за роба? И кои “скокнаха” в наша защита? Една единствена! И нейният велик народ. Една! За нея Вазов пише с вдъхновено, влажно от сълза, перо:
“
... затуй зовеш се ти С в е т а,
затуй те любим кат баща
и чакаме като месия:
затуй си ти Р у с и я !" (22 ноемврий 1876”)
Една друга ”Велика” Сила, когато руските бойни знамена се вееха при Сан Стефано, под напора на морския вятър, а във въздуха хвърчаха фуражки и драгунски папахи, когато конете тръпнеха под призивните тържествени звуци на полковите тръби, тази велика сила, прати нота до руския император, че ако полковете стъпят в Константинопол, в Златния рог ще ги посрещнат оръдията на корабите от Армадата на Обединеното Кралство, но не за да ги приветстват. Този е “приноса” за нашата Свобода, за който хленчи бившия ни държавен глава. Този е приноса, който същата година тази велика сила, заедно с още други, на Берлинския конгрес има за разсичане тялото на Отечеството ни на пет части, което тяло и днес кърви.
Ще ми се да спомена думите, изречени от други, че народ, който губи историческата си памет, губи бъдещето си!
С прискърбие и гняв ще напомня, че един сегашен наш първенец, само преди година, на 3 март, не спомена нито веднъж в “речта“ си “туй име свято, родно, мило! “ И не поради загуба на памет, не, а поради унижаващо националното ни достойнство раболепие, в угодничество на една “нова” Велика сила. И тоз човек заяви, че сам пише речите си и се гордее с това!!!
Той обиди, в слепотата си, един велик, достоен, състрадателен народ. Тоя народ, начело с най-великите си умове и пророци, ще спомена само едни Достоевски, Толстой и Тургенев, и още колко, колко, под призивния тътен на камбаните на Иссакиевския Събор, се вдигна единствен, вдигна се единен, за българската кауза – идеала на Свободата! И синовете и дъщерите му легнаха в топлия чернозем и по белите скали и “орляци” на снежния Балкан, завинаги. В братска земя. Тоя човек зачерта безумно свещената братска кръв, пролята за нас, за децата, за внуците ни! Кощунство и безумие, уви, на държавен глава.
Не мога да отмина това, аз съм унизен, душата ми е поругана. Гаврата с националните светини е непростима! Някой трябва да отрие тоя срам.
Ето защо, днес, Аз, от свое име, от името на предците си, проляли кръв за тая наша Свобода, от името на децата и внуците ми, заедно с приятелите и другарите, прося прошка от руския народ, за нанесената му дъблока и незаслужена обида! Простете, братя и сестри! И на “онез”, простете!? Те не знаят какво вършат!
Българите още не сме загубили душите си! Днешният ден, изгаря паметтта ни! Защото още Вазов, сви венеца на признателността ни, като изрече пророческите думи:
“ Русия ! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!”
Какво да прошепне моята, българската ми душа, днес!?
Покайно се моля. Сълзата Ми е за вас! Сълзата Ни е за вас!
Поклон! Вечная Память! И Вечная Слава!
Текст Михаил Гунчев, 18 януарий 2013, Стрелча
Снимки Нина Радулова, връх Шипка,
Стара планина
Навръх 3 март
Запънал лък на ъгъла на българската твърд,
коси развял, без злъч – дълбок като отшелник,
тъжиш под вятъра на свободата дръзка,
Ти, празник мой, мой сдържан делник!
Плътта ти, като пъпна връв, с безсъния е дълга,
и древният й въглен стопля нощите огромни,
щом чувам още “Аз съм българче, …!” –
да срича внучето ми, когато те запомня.
Ти, звук и образ, мой съдник малък, не умирай,
от мама, с млякото й тъмно, което суках – завещан!
Покръстен, на бунта в свилата зелена те съзирам,
но не на “Смърт!”, за сладък дълг съм днеска призован.
… Ах, оня рът, от слава - на възбог висок и тръпен
от словата стръмни – “Млади опълченци,
венчайте България …!”, ах, тътне още бойният ти тъпан,
под кърваво венчило главил деди ми – младоженци …
И все такъв, звънлив като бакър – непостижим за чужденеца,с дъха на дъб и в ритъма на ръченица разлюляна,
ти, рошаво орле, трънливо слънце, дивиш на звуците венеца
и бдиш над нас, прострял криле, като Бъл-Кана.
О, зная, зная – златната ти древност е прадълга,
кръвта й ще отмие дните ми, които просветляват.
Ушите ми, със пръст, като с жълтици пълни,
все – “Аз съм българче!”,
ще чуват, че срича Времето, което се задава.
Стихове Михаил Гунчев
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.jpg)