Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

Самодейни спомени

У! Гувям, гувям!
Пореден голям концерт в новата сграда на Театъра Дом-паметник в Панагюрище. В него ще участва и читалищната мъжка вокална група. В една от големите гримьорни изпълнителите очакваме реда си, когато Пенко Поппетров, който инак работеше като аграрен счетоводител, започна да разказва поредната си лакардия*:
- Прибирам се един ден, значи, от ТКЗС-то и рекох за по-пряко да мина през рекъ̀та по пасарелката** до завод "Бунай". Сегъ̀ там е построен бетонен мост, но тогава имаше тясно дървено мостѐ, след което още по-тясна пътечка виеше през градините, на чието място по-късно изникна ЖК "Асарел". Навсякъде - засадено с царевица. Едра, поливана царевица израстнала над два метра, ви казвам. Та, вървя си аз по пътеката и нещеш ли, някъде по средъ̀та на блока – о-о-о!... Гледам и не вярвам. На сред царевицата кръжи войскъ̀!... Поспрях се от любопитство. Като какво ше прават тука войничетата, си викам. В царевицата се шу̀мка, ама само кръстачките по върховете помръдват. Тук нящо стая, си викам – тряб`а `а са довеле някоя за общо ползване. Тамъ̀н да продължъ̀ и из царевичака се чува едно: "У! Гувям, гувям! Дугите да са маанат. Маанете са ви казвам, бе!". И изведнъж `сичко ми се изясни – беше Наца***...
Дойде ред да излизаме на сцената. Аз пеех сола̀та на песните. Подредихме се, както се казва на наш жаргон, на "подкова". В този момент Пенко помръдна мустаците си, а на мен ми се счу "У! Гувям!" и прихнах. Нищо не бе в състояние да ме спре. Евгени Зумпалов приключи с интродукцията на песента, но нямах сили и дъх да започна. Аз се смея и публиката (не знам защо) също се смее. Понасмяхме се и едва след второто или третото изсвирване на Зумпалов се окопитих, та запях.
Разказа Иван Радулов

Шарж на Стоян Бътовски от художника Стайо Гарноев, архив на в. "Чат-пат"

На тубата - Ненко Бубата
В завод „Тодор Каблешков“ (днес „Ритон-П“) в Панагюрище е създаден един от най-обичаните самодейни състави - естрадно-сатиричният. Един от опитните панагюрски самодейци - Продан Калоянов, става ръководител на състава, приел присърце ръководството и на още два други състава - на буфосинхронистите и илюзионистите.
Инициатори и основатели на състава от буфосинхронисти са  Стоян Бътовски, Василко Георгиев и Нено Калоянов. В последствие към триото е привлечен Ангел Мангов. Звуковото озвучаване е поверено на Продан Калоянов.
„Неописуема е срещата с публиката - разказва по този повод Стоян Бътовски. - Представях участниците пред зрителите така: „На тубата - Ненко Бубата; на валдхорната - Васко Кордата; на ударните инструменти - Бай Яко“. Въодушевени от първите си успехи, търсихме нови моменти за своя репертоар. Нямахме сценаристи, нито хореографи, нито текстописци - такива бяхме ние. Импровизираха се песните и танците, които бяха хитове на 80-те години. В спектаклите „цареше“ много хумор.
Тогавашният директор Ангел Гръблев, който се славеше със своя консерватизъм, силно впечатлен от нашите изяви ни сподели: „Признавам с най-голямо задоволство вашия състав. Вие сте несравними дори с професионалисти. Дерзайте, момчета!“ След тази оценка ние изнасяхме концерти в селата на общината по време на прибиране на реколтата, канени бяхме от МОК „Медет“, от Хавлиената фабрика и т.н. 
Румяна Върбанова, из статията „Нужен е емоционален заряд“, в. „Оборище“, бр. 6, 5.02.1982 г.

Учил съм в Мурджов лещак, сега съм в Панагюрската опера

И гласът, и темпераментът, и артистизмът на Никола Скачков, отдавна са част от колорита на Панагюрище. Той си си спомня доста пъстри случки, които с удоволствие разказва.
Веднъж на парти за избрани в Пазарджик, бившият Първи Тодор Живков го попитал къде е завършил и къде пее. „Учил съм в Мурджов лещак и сега съм в Панагюрската опера.“ - невъзмутимо му отвърнал Скачков. И неусетил майтапа, Тодор Живков свойски обобщил: „Бива, бива, не е лошо там!“ .
За онези години това било доста ласкава оценка. Затова Никола обича да разказва за срещите си с елита. Част от случките звучат като анекдот. Един от куриозите е, че веднъж го търсили да пее толкова упорито, че го намерили чак… на язовир „Тополница“. „Таман рибата почваше да кълве, и ме забраха да пея на хижа „Бунтовна“, смее се той.
Собствената си съпруга впечатлил със серенада, на която му пригласял целият личен състав на Ансамбъл "Ралчо Сапунджиев" - 120 души, от които махалата пропищяла в онази нощ. Оттук нататък Димана Скачкова не е страдала от липса на песни в живота си...
 Ана Финджикова, из статията „Певецът Никола Скачков: Няма лоша музика, има лошо изпълнение“, в. „Оборище“, бр. 43, 12.11.1999 г.

Горе и вдясно: Шарж на Стефан Рапонджиев - библиотекар и самодеен актьор, от худ. Стайо Гарноев по сатиричните стихове на Стоян Бътовски,архив на в. "Чат-пат"

Зема един ка̀мин, т`оша г`авите...
Чествахме 110-та годишнина от Априлското въстание в Панагюрище. По ония времена за кръгли годишнини се подготвяха грандиозни театрализирани спектакли на открито с участието на самодейци и професионални изпълнители. Площадката пред читалището е подходящо украсена с декори, жертвеници, черешово топче охранявано от двама „възстанници” - всичко, както си му е редът. Озвучаване покрива целия площад. От двете страни на читалището е подредена „масовката” по реда на излизане. Загасват светлините... Зазвучава възторжената, но и тревожна музика. Започва честването...
Редуват се сцени от робството, сцени със заклятниците на Оборище и обявяване на въстанието. От двете страни на сцената нахлува масовката с гърмежи, песни и  викове „Бунт! На оружие братя!”,”Води ни войводо!”, „...С крака да и́ строшим главата, свободни да се назовем...”.
Започва сцената на боя за защитата на Панагюрище и потушаване на бунта с последваща пиета (жени, облечени в бели ризи с черни забрадки, носят запалени свещи, обикалят и търсят труповете на загинали свои близки). Звучи приглушена траурна музика. Много от зрителите на площада бършат своите сълзи. И точно в този сюблимен момент от някъде в страни, се чува ядосан фалцетен женски глас: „Бийте, бийте ги... Мискини**** ниедни! Зема един ка̀мин, т`оша г`авите, да путеат и путаците, да путеат!... Мискини, с мискините, тикиви! Е-е-е, маанете се от тука, говедааа... О̀ти уби детето, бе, путако ниедни! Да пукнеш, мама ти м`ъсна! Турци - кокурци – заклани пилци за помин... Да `бъ мама ви м`ъсна-а-а!”.
Пак – Наца – постоянното присъствие и „емблема” на панагюрската берберница, емоционално се бе включила в спектакъла. Молех се само да не вземе да хвърля камъни, както правеше понякога, раздразнена от буясали младежи.
Сигурен съм, че в малката й помътняла и несретна главица, бе просветнала искрата на истината от ужаса и болката от жестокостта при потушаването на въстанието. Наца бе искрена в своето малоумие и не преиграваше, даже без репетиции. В нелепото си участие тя бе правдива и много истинска…

Разказа Иван Радулов

Още разкази от автора четете ТУК и ТУК 

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
И още: Лаладжилъци и моабете от панагюрския говор     

На диалект четете 

Историите на бачо Евстати от Стоян Радулов:

А ви едът и вас орлите дърти

Чивяк и добре да живее, накрая идва жена му и го прибира

* Лакардия - диалект, в панагюрския говор - забавна история, шегобийска закачка.
** Пасарелка - от италианското passare (отивам, преминавам до), с нея се означава малък пешеходен мост или брод; обикновено се изгражда от решетъчни скари.
*** Има се предвид Наца Пурейкина - един от известните градски чешити на Панагюрище, която често можеше да бъде срещната на пазара, на някоя от чаршиите или в бръснарския салон зад сградата на Съвета, където последно работеше като чистачка. При нейния типичен говорен дефект думата "голям" се чуваше като "гувям".
****Мискинин - от турски, в панагюрския говор - гаден, долен човек, гадно, проклето животно. Оттук и мискинлък - лоша, гадна постъпка.

Първото "театро" в Панагюрище предхожда с десетилетие първото представление в София

Панагюрище - "Кладенчето", сн. Изд. "Р. Белопитов и син"

Годината е 1870-та и за културната хроника на Панагюрище е паметна с това, че тогава в средногорското градче е изнесено първото театрално представление. И тук, както няколко години по-рано в Свищов, това е пиесата „Многострадална Геновева“. 
Тази първа постановка е дело на ентусиазирани самодейци, начело с Павел Бобеков и Атанас Шопов, чието завръщане от Цариград отбелязва творчески и културен подем в града.

Атанас Шопов и Павел Бобеков - първите театрали в Панагюрище

За това паметно събитие от 1870 г. ни е оставил впечатляващо описание летописецът Георги Панчов Алойдов, който е автор на статията „Зараждане на панагюрския театър“, публикувана във вестник „Панагюрски глас“, брой 67 от 14 август 1928 г.: „Дадена е пиесата „Многострадална Геновева. Това като да беше голямо събитие. Следните дни за нищо друго не се приказва толкова, колкото за „Геновева“. Тая пиеса в продължение на един месец е дадена десетина пъти. Необикновен наплив: по-интелигентните, и изобщо младите, бързаха да видят това чудо „Геновева“. За представленията училищното настоятелство отстъпва западното отделение на малкото училище (бившото училище „Д-р Лонг“ – б.р.). То е предостатъчен театрален салон за онова време. Столове няма - такива са училищните чинове. Да видим сцената. Мила идилия е тя - завеси, кулиси, ограда, всичко с типични шарени панагюрски черги. След всяко представление тя се разтуря, налагат го училищните занятия, а театърът е свенлив гост на училището. Обаче, щом трябва сцената, тя много лесно се сглобява и натъкмява. „- Ще идем на „Геновева“, казват, ама ще гледаме „Михаил Мишкоед“. Ходили на „Геновева“, но гледали „Зла жена“ или „Изгубена Станка“. Както виждате, „Геновева“се е изметнала на нарицателно. А по-простичките казват: „Геновева“-  думата театър е съвсем малко позната. Знаят я по-интелигентните, но и те рядко я употребяват, служат си с думата „представление“…

За първите стъпки на театъра в Панагюрище пише и Атанас Сугарев в статията „Театрален дебют“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 1 от 1 януари 1983 г.. С нея той отговаря на читателска молба за първите театрални представления и артисти: „1870 година ще остане паметна за панагюрската история. През лятото двамата цариградски студенти Павел Бобеков и Атанас Шопов изнасят с необикновено голям успех първото в града ни театрално представление „Многострадална Геновева“. Не знаем как се е чувствал Бобеков в главната женска роля, но на панагюрци така много се харесало „театрото“, че с нетърпение очаквали следващата драма или комедия. Театралните спектакли постепенно станали една духовна и естетическа потребност…“

Любопитното е, че постановките в Панагюрище изпреварват тези в София с цяло десетилетие. За това разбираме от Константин Иречек, който в типичния си стил разказва и за „сакатлъците“ при тия първи столични представления в книгата си „Пътувания по България“:
„Постоянен театър в София няма, ала от време на време се дават представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славеха сполучливите представления на руските комедии във Военния клуб, които се даваха от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се даде в началото на 1880 г. в една гостилница, то беше Шилеровите „Разбойници“. После се дадоха през зимата на 1881-1882 г. в сградата на Народното събрание пред множество публика няколко български драми, но изпълнението им, а понякога и по съдържание доста примитивни. Обаче тези представления принесоха само вреда на дървената сграда на Народното събрание; веднъж подир излизането на публиката тя от един път се запали и вътре в един час стана прах и пепел.“ (Изд. Наука и изкуство, София. 1974, стр. 109)

© Нина и Иван Радулови,
из книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище", Изд. Читалище "Виделина", печат ИК "Оборище" - Панагюрище, 2015 г.

Театър, страст моя: Звездата на Маргарита

Маргарита Търкаланова и Лука Милков

„Иване,
Трудно ми е да си спомня за едно десетилетие, започнало преди 50 г. и завършило преди 40 г. Не помня дори как съм попаднала в театъра. Но то беше съвсем скоро, след като започнах работа в болницата в Панагюрище.”
Това разказва в спомените си известната в миналото самодейна актриса Маргарита Търкаланова на Иван Радулов. Иван е баща ми и се е заел да събере в книга блясъка на театралния живот в Панагюрище. А е имало години, когато той е бил на нивото на професионалните театри в София.
„Това, което съм запазила като спомен, - продължава Търкаланова - е, че в театъра участваха хора с най-различни професии, които след трудовия си ден, вечер, се отдаваха изцяло на своите герои в постановките. Репетираха с много самодисциплина и много любов, нямаше интриги, имаше приятелство, уважение и от там може би идваха и успехите. Всяка година се подготвяше нова постановка, имаше и нови попълнения.
Искам да спомена две имена, оставили траен спомен в мен. Лука Милков – изключително интелигентен, културен, всяващ респект, благ характер, талантлив – с амплоа на драматичен актьор. И Иван Колчака – с много силно чувство за хумор, страхотен комедиен актьор, страхотен като човек, колега и приятел. За тези двамата би трябвало да пишеш в книгата си.
Особено голям успех имахме с пиесата „Таня” на Третия републикански фестивал. Там аз изпълнявах ролята на Таня, за която бях удостоена като лауреат и получих златен медал. След това аз получих покана за работа в четири професионални театъра – Шумен, Русе и други, но все в далечни градове. Бях много привързана към майка си и не намерих сили пред това предизвикателство да отида толкова далече в неизвестното, и отказах. Пък и обичах професията си.”
И в статия на Димитър Хумков в списание „Театър” през 1969 г. се споменава професията на Маргарита Търкаланова – медицинска сестра. Тогава в театъра в Панагюрище артистите са обикновени хора, а не професионални актьори.
„В пиесата „Необикновен процес” Маргарита бе накарала хората да я ненавиждат. А това значи, че е играла добре - пише още Димитър Хумков. Това добре. Но Маргарита не е доволна. Тя не иска да показва на хората какви не трябва да бъдат. Тя мечтае да извае на сцената образ дълбоко човечен, който да ентусиазира, да увлича младежите, да им покаже красотата на човешката душа. Минават няколко години и всяка година Маргарита изгражда на сцената нов образ. Всяка премиера за нея е винаги едно ново кръщение. За публиката тя е ту Юлия, ту Олга.”

Факсимилета на статията в сп. "Театър" и на Грамота на М. Търкаланова

„Необикновен процес” от Мария Симова, която иначе е актриса, родена в Карлово, е поставена в Панагюрище от Лука Карайлев през сезон 1966 – 1967 г.  В тази постановка Маргарита Търкаланова играе Нели. Любопитното е, че в ролята на Николай в същата постановка, но в Смолянския драматичен театър, се е изявявал Тодор Колев, а режисьор е бил Реджеб Садъков. През 1965 г. с пиесата като режисьор се захваща и Леон Даниел. Точно в нея например идва истинският успех за Асен Кисимов като актьор. В пиесата като Николай той се бори за правдата в една почти неспасяема ситуация. И пак излиза победител, „защото какво е предназначението на театъра, ако не да даде на хората малко надежда”, както пише Севелина Гьорова във в. „Народна култура”. Ето на такъв фон се развива театралната дейност в Панагюрище.
Но големият успех и за Маргарита, и за Лука Карайлев идва в следващ театрален сезон с пиесата „Таня”. „Текстът е научен за една седмица. По настояване на режисьора Маргарита написва няколко страници характеристика на своята героиня. Това е верен портрет на Таня, почувстван и обикнат – пише в статията си за сп. „Театър” Димитър Хумков. - Започват и репетициите на сцената. Още от първата вечер всичко се нарежда бързо, сякаш отдавна репетирано. Таня живее на сцената. Всяка мимика и жест са точни, оправдани... В пиесата има една силно драматична сцена. Таня изживява мъката си по изгубената рожба. Тук Маргарита е изумителна. Дълга и мъчителна е тази сцена. Публиката винаги плаче.”
 
Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов
 

 

Приятели на сцената и в живота

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Пачка медицинската / разказ от Иван Радулов

Беше кръстена на баба си Панка, но всички в махалата я наричаха Пачка. Така се обръщаше към нея майка й - леля Минка, Бог да я прости - нали им беше едничка. Веднъж, пред комшийката си леля Цоца, Минка беше се похвалила, че „тя наша Пачка нали ще става медицинска сестра”, та от там тръгна всичко...
„Ка` щяло да става медицинска сестра, ма мила! - възмутително беше споделила тогава леля Цоца пред другата си екранка Мариолка. - Ми-и-и, тя има-нема завършено едва четвърто отделение, каква ти сестра, к`ъв ти братчед!? Хм... Сестра на „Гуньо маленкин”! То, по й оди, каквато е хрисима като божа кравичка, да бе станала монахиня. Като да речем сестра Софрония или сестра Аксиния... А то  Пачка – медицинската, стой та гледай!”
Самата Пачка не обръщаше много внимание на подмятанията на комшийките. Беше записала да кара някакъв курс за самарянки, които можеха да оказват първа медицинска помощ, и се надяваше да я вземат на работа в Червения кръст за разпределяне на помощи, ако се наложи. "Абе, работа без работа!”- мечтаеше тя. Стоеше дълго пред огледалото и с дебел слой помада и червило поправяше поповяхналата си младост.
Държеше се привидно благопристойно и добродушно навън, но тайно в себе си кроеше планове някой ден да си отмъсти „за накърнената чест”. Когато мислеше за приказките по свой адрес, лицето й посивяваше, очите й се свиваха на цепки, а двата големи косъма на брадавицата отстрани на брадата й потреперваха злобно. „Нямала съм образование, това съм нямала, онова съм нямала!... Като че тяхна Милана е професор. Се едно то е вековна мъка и са иска висшо образование да забиеш иглъ на някого в гъзъ, ега ти! Ще ви дам да се разберете вие, коя е Пачка, ама все полека, изкуфелници дърти, все ще ми паднете някога!”, заканително въртеше глава тя.
Леля Минка подскачаше около нея, подръпваше ту пеша на жилетката, ту оправяше яката й, но като не срещаше отношение, тревожно се вглеждаше с големите лупи на очилата си в навъсеното лице на Пачка. Мрежата от косата й, която носеше непрекъснато, за да пази прическата й когато спи, се бе свлякла и се държеше на врата само на два конеца. Отстрани главата на Пачка приличаше на „насадена” кокошка, издокарана с очила.
- Паче, мамо, какво ти е, ма, чедо? Нящо ми изглеждаш нафуняла, като изскубната от бостан. Лицето ти е едно такова - мораво, като чукундур. Да не си болна, мър майка?
От огледалото "цепките" на "чукундура" гледаха злобно и безответно. Тогава леля Минка истински се паникьоса. Хукна в кухнята и се развика на мъжа си.
- Лако, бре, пустарелнико! Стани да видиш, че детето е нящо болно, та да викнеш доктор!
Лако бе задрямал и леко похъркваше на миндера до печката. Бонбончето, от онези ментови „лукчета”, което Минка му бе дала преди да заспи за успокоение, потракваше между зъбите на ченето му от хъркането. Оголеният му корем бе издут като втасало тесто, върху който блажено се бе изтегнал на топло котарака Сузи.
Лако само примлясна... Примлясна пак, а Сузи за миг отвори едното си око. От устата на Лако се провлече тънка сладникава лига от бонбона, но той отново захърка, притропвайки с ченето "Кр-р-р...Чък, чък, чък, чък, чък.... Кръ-ррр..."
Леля Минка не издържа и още по-силно се развика... Сузи уплашено рипна на пода и хукна през вратата.
- Какво си се разквичала, мари, да ти ебъ вярата Пикльова*?! К`во дете, к`ва болест та гони, та чивяк не патасва да подремне, ма? У-уф... Префирии долнопробни! – размърда се най-сетне Лако в просъница. Вече му се вдигаше "в главъта" от поредните "изцепки" на дъщеря му.
В съседната стая Пачка усети бурята и изохка. Минка се врътна обратно при нея и закаканиза:
- Паче, какво ти е, ма, мама? Боже-е-ей, това дете! Да зема да ти чукна яйченце, ма, мама?... Баничка да ти токна или пиленце да ти пръжна да апнеш, ма, майче? Иж как си са изчалнала... Лако бре, надигни си мазния задник, че детето ша са затрие, бре, дженебетино проклети!
- Нещъ нищо, ма, мамо-о-о... Иж, тате вече са развика на едно нещастно създание - проплака Пачка. - Искам да ида да ма изедът мечките, ма, на кого съм потрябвала такава, та всички ми са подиграват....
После нахлузи влекарите, с които баща й влизаше в обора при кравите, и затътри измъчените си телеса към външния нужник.
Така минаваше в тия дни времето в семейството на Пачка, но в един обикновен ден се случи нещо необикновено.
От седмица баща й лежеше на легло с бронхопневмония. Бяха му предписали пеницилинови инжекции, та всеки ден по два пъти идваше медицинска сестра от поликлиниката да му ги слага. Комшийките тутакси зашушукаха: „Уж медицинска сестра, па идат от полуклиниката да биат на Лако инжекциите. Нящо не е читава таа.”
Но в почивния ден, събота, сестра не дойде. „Брях, ами сега” -  затюхка се Лаковица. Пачка се подсмихна скришом, па тръгна към избата. В ръката си държеше спринцовка, а очите и святкаха злорадо. „Сега ще им покажа коя е Пачка. Ще им затворя устегите и на своите, и на комшиите, и на всички.” После пипнешком взе от купчината в избата един картоф и го заоглежда благоговейно – беше решила да се поупражни предварително, преди да пристъпи към действие. Държейки картофа в едната ръка си представяше закръгленото дупе на „пустарелника”. После с другата, която държеше спринцовката с иглата, замахваше и пробождаше картофа. После пак и пак... Така се бе увлякла, че по едно време се улови как при всеки удар стенеше болезнено "О-о-ох, а-а-ах!..."
Комшийката Мариолка влизаше час по час ту за олио, ту за чаша ориз, слухтейки да разбере какво става у Лаковичини. Минавайки покрай избата, тя долови необикновените стенания и се заслуша в тях. "О-о-ох, а така, чакай и от тук да та прихвана, че мии по-лесно, иначе мии неудобно, о-о-ох". Мариолка застина на място. Лицето й се опъна като "одрана кожа на пармакрък". Очите й сякаш изхвръкнали от орбитите, изглеждаха като да се пукнат от изненада... "А, така-а-а, виж я ти нашата божа кравичка Пачка, к`ви ги върши посред бял ден!", с мръсна сласт си помисли Мариолка. Тя надничаше през полуотворената врата на избата, но в полумрака не можеше да види нищо. Заднишком отстъпи назад и хукна да разправя по махалата.

След малко от избата се показа и самата Пачка, и уверено тръгна към къщи.
- Тате, - извика още от вратата, – смъквай панталоните, че да ти бия инжекцията.
Минка тутакси се появи отнякъде и плахо с мяукащ глас се обади:
- Паче, мамо, ша можеш ли я би, та-а пущина? Боже-е-ей, се на нас да ни доде нящо до главъта!...
Пачето не отвърна нищо. Само я изгледа с победоносен поглед и затърка с назъбено ножче ампулата с разтворителя.
Лако, който до този момент стоеше безучастен, изведнъж осъзна положението. Преди да се обърне по корем, се понадигна, а едри капки пот обляха шията и тръгнаха надолу. Тялото му се разтрепери и  коремът му заподскача на миндера като надута топка. "О-о-ох!", изстена предварително горкият човек. После усети студенината на тампона, напоен със спирт, при което още повече заподскача.
- Тате, какво си са раздрусал като натоварен на неоседлано магаре? Спри и са отпусни! – изкомандва Пачка. - Оти ако направа някоа белиъ, не отговарям.
Беше хванала готовата  спринцовка с цялата си ръка, като че държеше копие. После, преди да замахне, пипна още веднъж мястото за убождането, при което Лако инстинктивно изпружи крак и мускулите му се вцепениха, но тя вече бе нанесла удара. Иглата удари като в камък. Дочу се само едно едва забележимо „хръц” и после ужасяващия вопъл на Пачка
 - Боже-е, счупи са!
Леля Минка, която стоеше на няколко крачки в страни, изпищя и хукна навън, крещейки:
- По-мо-о-ощ, иглъта остана в гъзъ. Иглъта остана в гъзъ... По-мо-ощ, `ора, бре! Викайте линейка, бре! Божке-ей, изгоря ми човечеца!
По съседните дворове настана суматоха... "К`ъв гъз, к`ва иглъ?...", "У Лаковичини май някой е умрял?...”
От всички страни надничаха любопитни. После зави сирена на линейка. Защъкаха хора в бели престилки. Изнесоха Лако, изпружен на носилка в безсъзнание... И всичко утихна.
Останала сама, Пачка съкрушено бе приседнала на миндера, където допреди малко лежеше баща й. В ръцете си тя все още държеше пълната спринцовка с иглата, която си беше цяла-целиничка... Но Пачка, възслонила глава в скута на леля Минка, рееше уплашен и безнадеждан поглед през вратата и не я виждаше...

Иван Радулов, април 2012 г., Панагюрище,
карикатура Ron Leishman
_____________________________
* Пикльови - има такава фамилия в Панагюрище.

Разказа "При директора" четете тук

Разказа "Баш майстора" четете тук 
Разказа "Отец Галитьон" четете тук

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)

Случки с д-р Тушлеков

Д-р Тушлеков (Лека му пръст!), специалист по уши, нос и гърло, бе един от най-колоритните лекари в панагюрската поликлиника дълго време. Остроумен и находчив като повечето чешити, той говореше на чист панагюрски диалект. Всъщност бе един от ярките му носители. Да си припомним няколко случки с него, разказани от Иван Радулов.

Нарувай, тамън нема `а та карам `а викаш "А-а-а!"
Това се случило, докато д-р Тушлеков осъществявал стандартен преглед на доведено при него детенеце:
- Добря ти са а затикнал гръцмола - обърнал се докторът към детето, - па врещиш като козъ за ере. Ма тя, майкя ти, е за лабут, че та е оставила да втасаш, па та е довела. Нарувай, нарувай, като за четиреесе малки турчета, тамън нема `а та карам `а викаш "А-а-а!”.

Я дигни главъта и дзепни!
Д-р Тушлеков се прибирал от работа. На улицата го пресрещнал пациент, спрял го и му се оплакал:
- Докторе, тука нящо ма боли и ми присяда. Не мога да гълтам.
- Що, ракия ли – му отвърнал докторът. - Я дигни главъта и дзепни!
Онзи отворил широко уста. Докторът се понавел, заобиколил го и си заминал, оставяйки нещастника със зяпнала уста насред улицата.

Колчов е гьол!

Отишъл д-р Тушлеков за пръв път на море и възкликнал:
- Ау-у, колчов е гьол! И на Азелете бивола не мое а го улочи...

Още разкази от Иван Радулов четете ТУК и ТУК 

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

Още моабете и лаладжилъци от панагюрския говор вижте тук

Иван Радулов - "При директора" (разказ)

В своя кабинет директорът пусна магнетофона със сатиричното радио-предаване "Дайте ги тия под нашта ютия" и подготви микрофона, за да направи поредното съобщение, което в тези минути със сигурност щеше да бъде чуто.
Седна зад директорското си бюро и започна с апетит да се храни. Ядеше боб чорбата направо от алуминиевото канче, поставено върху постлан вестник. Забравил бе да вземе хляб от училищния стол, та сега вече седнал,  чупеше твърдите бисквити, останали незнайно откога  и припряно дъвчеше. Сърбаше шумно и бързаше да приключи, защото бе извикал един от "калпазаните" в горните класове да го мъмри и накаже. Мислеше да го накаже сурово, а и за назидание на останалите, с което да пресече всякакви опити за превръщане на подведомственото му училище в "бардак". Вече се носеха слухове за късни похождения по квартири и неспазване на вечерния час, гледане на забранени филми в киното, пренебрегване на ученическата униформа и други безобразия.
Най-много го разтревожи вчерашният надпис над вратата на кабинета му. Някой бе написал върху лист от рисувателен блок, с груби печатни букви "Налбантница".
Това той счете за груба подигравка към него и подронване не само на неговия авторитет, но и на цялото училище. Нещо повече. Счете, че това е идеологическа провокация спрямо системата на образование, която е недопустима. Ако се научат от Министерството, такъв вой ще надигнат, че ще бъде свършено с тридесет и пет годишния му педагогически стаж. Не, той нямаше да допусне никога това. Някакъв си хаймана да го прави на чучело и резил пред цялото училище! Ха-ма-ха!
Още не се знаеше със сигурност кой е извършителят, но той щеше да опипа внимателно почвата и да го разкрие. Ще привиква един по един всички, които имат черни точки и ще го намери. Ах, как ще накаже само този никаквец!…
Така увлечен в мислите си, случайно се обърна към вратата и подскочи от изненада и смущение. Изтърва лъжицата си, а очилата, които стояха винаги над челото му, хлопнаха като кепенци върху месестия му нос.
На вратата стоеше средно на ръст момче с хитровати очи и безброй кафеникави лунички по лицето. То пристъпваше от крак на крак и ожесточено мачкаше в ръце ученическата фуражка с пречупена на две козирка. Плахо поздрави, гледайки с недоумение канчето на бюрото и разкъсаната опаковка от бисквити "Детска радост". Изведнъж  го напуши такъв смях, че раменете му се разтрепераха, но то само наведе глава, за да прикирие усмивката си.
Директорът бе смутен още повече. Докато гледаше ученика до вратата, бързо се опитваше да скрие канчето под бюрото. Не успя да го пъхне и отново го извади отгоре, след което прибра бисквитите в чекмеджето и кой знае защо - отново ги извади. От напрежение бутна лъжицата, която издрънча на пода, разпръсквайки полепналите по нея зрънца фасул. Погледна гузно, а лицето му бе придобило морав вид.
Момчето вече не можеше да се удържи и се разсмя явно, канейки се да излезе, когато чу приглушения и доста ядосан глас на директора:
- Ти, ученика-а, защо не чукаш, когато влизаш? Това  да не ти е градската баня, където всеки влиза и излиза, когато си ще, а?  Няма ли да се научите най-после на малко култура и обноски, бе,  гамени с гамени!?  Опитвате се да превърнете училището в махленско сборище. Хм, това да не ви е хан!?
- А-а-а, не е, не е хан, господин директор! - неочаквано прекъсна тирадата му ученикът. - Вчера на вратата бе написано "Налбантница"… Не знам кой го е написал, но май е малко неразбрано. Аз бих написал "Подковачница",  тоест място, където се коват бъдещите кадри на милата ни татковина…Така всеки ще го разбере.
- Какво-о-о?! - изпищя директорът. - Ти подиграваш ли ми се, бе, какавидо непрофръкнала? Ма-а-рш навън, дървен философ такъв и без баща си да не си се мярнал тук, разбра ли?
Момчето пристъпи смутено от крак на крак, после плахо отвърна:
- Ма, той …такова… е умрял, господин директор… и мама също. Как да-а?… - отстъпи назад младежът.
- Не ме интересува! Без тях не те искам! Ма-а-рш!
Момчето изхвръкна навън, уплашено от фигурата на разярения директор, която се насочи застрашително към него. Но на вратата се обърна и присмехулно подметна:
- Ми то, ще е по-удобно Вие да ги посетите, господин директор, оти на тях им е по-трудно излизането.
И хлопвайки силно масивната врата след себе си, за да прикрие напушилия го смях, бързо побягна по коридора.
Струпаните отвън ученици се превиваха от смях и вдигаха такава врява, че имаше опасност стъклата на отворените прозорци да изпопадат. Те бяха станали неволни слушатели на необикновено радио предаване.
Директорът беше забравил микрофона включен.
От директорския кабинет отново се чу приглушено сърбане…

Автор Иван Радулов, 2000 г.
(Разказът е публикуван в книгата "Мигове", заедно с други произведения от автора.)
Разказа "Баш майстора" четете тук 
Разказа "Отец Галитьон" четете тук

Ние, родените в Отечествената Голгота

              На баща ми Иван Стоянов Радулов,
              загинал на 3 ноември 1944 г. в боевете край река Пчиня

Как безшумно се изнизаха годините
на мъртвите ни войни.
Отдавна побеляха костите им
в полетата край Пчиня,
Драва и Страцин.
Потънаха имената им
в изровени, изкривокръстени гробове
и смесиха се с тези на момчетата
на Косово в Анклава.
Остана само споменът
за геройство и вечната им слава.
А ние, родените след тяхната Голгота,
ще търсим паметна утеха
за изпълнения дълг към нас,
за смелостта и подвига,
за неизвървяните пътеки,
за недолюбени сърца,
превърнали се в камък.
Не ни дочакаха, за да им благодарим.

*
Прощавайте, отци.
И ти, прости ми, тате -
за дето малката могилка не открих!
Аз знам, ти си сред безбройните звезди,
оставили чутовна диря,
която пътя ни да озари.
От годините  на погребаната си младост
сърцето ти ще бъде вечно младо.
А аз, аз съм вече дядо...

Стихове Иван Иванов Радулов

"На баща ми" - от Стоян Радулов

Иван Радулов

На баща ми
Тя е песен за Балкана
и за буйното зелено Средногорие...
И за обичта ни...
Откъдето първите реки се стичат -
най-отдавнашните мои спомени -
думите забравени...
                              И обичта ни...
Тя дъхти на горски ягоди,
малини, шипки, боровинки.
Напита е с води от нашето
Хайдушко кладенче,
по-чиста от небето над скалите е,
където тичах с дечурлигата...
А нашите седяха край огньовете
и греяните песни в чашите,
които и Бенковски е надигал,
и другите войводи от Оборище...
                             И обичта ни...
И искам да те чуя
пак да пееш
с пълно гърло сред букаците
най-древните сърцати истини,
с които си израснал ти
и нашите деди
през времето
на всебългарското ни Възраждане,
избрало свободата
пред смъртта на вечното покорно гниене,
което навикът предизвестява
и днес отново тегне над Родината.
                            И обичта ни...
Искам да пробудя спомена
от свойто детство,
да прогоня този страх човешки
и като ослепителна светкавица
от връх Братия да вдигна в погледа си
                       вярата,
че ще ни има
винаги,
завинаги,
както вечна е гората
и зората от Висок на изток.
                           И обичта ни...
Не сме родени слепи
ние, младите.
Ние сме невинни по призвание.
     Все още ми дъхти на ягоди...
     Все още чувам песента сред буките...
     И нося я със мене
     от онова далечно време.
     Чистотата й не е отнета.
                          И обичта ни....

Стихове Стоян Радулов
Още поезия от Стоян четете ТУК, и ТУК, и ТУК

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) - Джаши

Е ли е назначен?
Било по царско време, но по онова царско, през миналия век.
Внукът на виден панагюрски поборник и книжовник се изучил за учител, но назначение не идвало. Минали се месец-два, изтекла половината година, а назначение нямало и нямало.
Една вечер в Циловата  кръчма, между другите приказки, Джаши разбрал за случая. На другия ден събрал от приятели малко пари, взел и от вкъщи някой лев и без да се обажда на някого, заминал за София. Влязъл в един оказион за дрехи и наел фрак, цилиндър, бастун и всякакви други аксесоари. Облякъл се, след което отишъл на пиацата за файтони и наел най-хубавия впряг. Оттам веднага се отправил в Министерство на просвещението. Влязъл в приемната на  дирекцията по кадруването, изгледал високомерно секретарката и без да иска каквото и да е разрешение още от  врата на кабинета се провикнал:
- Господине, е ли е назначен внукът на Карапетров от Панагюрище за учител и ако не е защо? – след което затворил рязко вратата и си тръгнал, без да дочака отговор.
Директорът, който пишел нещо на бюрото си вдигнал глава, но на вратата вече нямало никого. Попитал секретарката „като какъв беше уважаемият господин”, но тя само повдигнала рамене и не казала нищо. Тогава се приближил бързо до прозореца и видял „високопоставеното” лице  да се качва в луксозния файтон.
След два дни в Панагюрище по специален куриер пристигнала депешата за назначаване на учителя, придружена с извиненията за закъснението и станалите недоразумения.
  

Художник Чудомир

Дверите господни
Един ден в компанията на други панагюрски зевзеци Джаши се бе хванал на бас, че ще изяде наведнъж една от най-отровните гъби – зелена мухоморка. Бил го правил и друг път и „видите ли, нищо нямало да му стане”. Изял гъбата пред свидетели, но през нощта го откарали натровен  в болницата. Положението му било почти безнадеждно и човекът си умирал.
Научавайки за това, неговия приятел Георги Немски – друг чешит от Панагюрище, отишъл да го види. Още от вратата, щом погледнал към леглото на Джаши, видял „отворените двери господни”, готови да го приемат, но решил да му вдъхне малко надежда и се провикнал:
- О-о-о, брат`чед, к`во си са повил като родилка, бре, я стига си са правил на умряло куче, ми ста`ай да си вървим. Па и в тия бели чершафе... Кога краставо магаре е лягало в бели чершафе, та и ти?
Джаши едва дишал, но се понадигнал, погледнал присмехулно приятеля си и рекъл:
- Гьорге, па като си толко` загрижен, оти не речеш а са посменим , а? – После притворил очи и преминал през ”дверите” в отвъдното.

Дочул и преразказал Иван Радулов

Още разкази от Иван Радулов четете ТУК и ТУК 

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) 
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

Иван Радулов - "Отец Галитьон" (разказ)

Преди десетина години никой в селото не разбра откъде се появи отец Галитьон. Дойде в началото на лятото, в неделята преди Петровден. Пристигна така неочаквано и фамозно, че успя да изпоплаши бабичките на два пъти. Първият път, когато удари камбаната вместо за литургия, "на умряло", та паникьоса половината село. И вторият път - на самата литургия в църквата. Миряните, повечето жени и деца, палеха свещи един през друг, когато "светите царски двери" на иконостаса се отвориха . Това беше знак, че литургията започва, първата от много време насам. Народът се люшна напред и започна да се кръсти, когато зад плюшените завеси вместо очакваното "Помилуй нам, Господи боже наш…" се дочу ръмжене, примесено със задавено хриптене. Баба Гица клисарката изгърбена от годините като костенурка, държаща встрани димящата кандилница, пъргаво като невестулка се шмугна зад дверите. И отново се чу ръмженето със странни хрипове, но този път придружено от дрънчене на падащи съдове. Едно малко момченце, притиснато  в уплаха до майка си я дръпна за полата и прошепна:
- Мамо, това нящо там, ша изеде ли баба Гица, ма?
Жената се прекръсти, подбелила очи и тъкмо се канеше да го смъмри, когато завесата неочаквано се повдигна. Оттам се подаде огромен издут корем, застлан с патрахил, завършващ в горния си край с разпиляна на всички страни вълма от коса, захлупена с килимявка. Този път народът се лашна назад, а няколко деца се разпищяха. Стреснато от гледката, най-силно се разрева малкото момченце, като току повтаряше:
- Мамо, ма-а… Що е това, ма-а? Аз нали ти казах, че ша изеде баба Гица. Казах ли ти, а?
Свещеникът направи опит да се усмихне, ала в предния край на вълмата изскочиха едри, изрязани като от кромид зъби. С тях и острата вирната брада, той приличаше по-скоро на Лукавия, нежели на божий наместник. Множеството боязливо се юрна още назад, но бе изненадано от ангелогласно пеене и  притихна, кръстейки се.
- Благослове-ен, Бог на-а-аш… Да се свети име Твое и Твое да бъде царството небесно… Прости, Господи Боже, прегрешенията наши и помилуй на-а-ам! Да пребъде волята Твоя и во веки веко-о-ов… Ами-и-ин!
- Ами-и-ин! - отговори поокопитеното паство, кръстейки се.
Да, такава бе първата среща на попа със селяните, които с годините постепенно свикнаха с неугледния му вид, под който бе скрит  добродушен, но и хитър характер.  Въпреки че живееше сам в параклиса до гробищата извън селото, отец Галитьон не бе саможив. Напротив, разговорлив и весел беше, не подминаваше никого без раздумка. Ще поздрави, оногова ще заговори... А най-обичаше да се зевзечи с децата, които се бояха от него. Минавайки покрай някое хлапе, ще го щипне леко по бузката, хитро ще намигне и със сериозен глас ще попита:
- Що та викат, Йордане?
Хлапето ще мига, мига "на парцали" и стреснато ще изпелтечи:
-  Ми-и-и, Дачо… Дачо ма викат, дядо попе.
След малко обаче ще се досети, че попът е споменал името му и засрамено ще хукне, сподирено от весел и добродушен смях.
Пред женурята попът изкусно се правеше, че спазва църковния канон и всички там божии запрещения, ала влезеше ли в кръчмата "развързваше сиджимките" и не признаваше ни Велики пости, ни "Боже Господи!". Уж хрисимо седеше с половницата на масата, без мезе, а отдолу дядо Ноко скришом му подаваше ту парче луканка, ту парче риба. С уста, скрита от брада и космаци, не се виждаше нито кога лопва, нито кога глътва, а ако се появеше костица, незабележимо  я пробутваше в чинията на Гило. Така майсторски прикриваше всичко с широките ръкави на расото си, че и насядалите около него мъчно забелязваха тези хитрини. Мъжете обичаха да са на една маса с него, защото бе забавен с безкрайните си истории за разните "ангеле и дяволе", пък и им се услаждаше така чашката. И сега в отдалечения ъгъл оживяваше поредната случка:
- Излизам, знаеш, посряд нощ да пусна една вода. Навънка една тъмница, само светлите езичета от кандилата се кълчат тук-там по гробовете като самодиви. По едно време, в сумрака, гледам една могила на гроб да се надига. Брях, рекох си, нящо ми са привижда. Поразтърках очи и пак поглеждам натам. Същото… Надига са аваджията… Бая са поуплаших, па са прекръстих и рекох да са прибирам. Да-а-а, ама онова взе да пъшка. Пъшка, значи, така яко, като че ша ражда… Мравуняк ма полази по гърба.
По опулените физиономии на струпаните наоколо мъже, отец Галитьон усети ефекта от разказа си и още по-тайнствено продължи:
- Поослушах са, пак са прекръстих, па набрах кураж и са обаждам. "Що-о-о и-искаш, чадо божие?", с благочестив и нежен гласец питам аз, а онова мълчи, па току шавне. А аз пак: "Що-о-о  и-искаш, чадо божие?". И изведнъж, не щеш ли, онова проговори с човешки глас: "Е-ъ-ъ-ъ, ми-и-и,  к-к-кни-и-ижка…". Чак тогава по гласъ познах, че това е Вачо, на Гана Сайбийкина синъ. Пиян като маркуч и да земе, изчадието адово, да ползва гробищата за нужник. Клекнъло, значи, между два гроба и напиня ли, напиня. "Книжка ли?", рекох си, па като ми причерня, па като зех да мотаа ония ми ти буци пръст… А онова, още лайното му на гъзъ, държи гащите в ръка и скача през гробовете като заек. Аз свиркам по него, а то бяга надоле и с колкото му глас държи, нарува: "Таласъ-ъм… Таласъ-ъм…". Тряба да бе или кайдисало, или изтрезняло съвсем. Из растето излязоа още две-три пичлемета и хукнъа след него. Чак след два дена разбрах, че всичкото това било за "бас".  Хванале се, значи, ергенаците на бас, че който са "изоди" сам, посряд нощ в гробищата, другите ша го черпат една неделя без пари.
Неочаквало такава развръзка, ошарапатено от "кръстеното" вино на Гечо кръчмаря множество, се заля от смях, вдигайки врява възбог. Отец Галитьон с лукав поглед погледна развеселения народ и доволно избърса мазните ръце в долния край на брадата си.
Един ден, навръх Света Неделя, камбаната удари вместо за литургия "на умряло". Бабичките се закръстиха, мислейки си, че попът пак е "натръпнал" и е объркал работата. Ала се оказа, че е объркал пътя и се е преселил в отвъдното… Камбаната биеше за него… Бяха го намерили килнат на колене, с лице към вратата и разперил ръце, прегърнал параклиса, като да го опази от вагабонти.
Отец Галитьон беше си отишъл така неочаквано, както и неочаквано пристигна…
Иван Радулов, 2001 г.
(Разказът е публикуван в книгата "Мигове", заедно с други произведения от автора.)
Прочетете тук и разказът "Баш майстора"