"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет журналистика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет журналистика. Показване на всички публикации

Стоян Власаков - журналистът основател

Стоян Власаков
ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Стоян Власаков (1879-1948) е основател на най-дълголетното печатно издание в Панагюрище - вестник "Оборище", чиито първи брой излиза на 4 октомври 1903 г., и е пионер на българската разследваща журналистика.
Затова, че някои от публикуваните статии в панагюрския вестник не се нравят на местните първенци, Власаков, който по това време е служител в Панагюрското градско управление, е уволнен от работа. Така той заминава за столицата, където се записва студент по философия. Работи при опитния журналист Стефан Бобчев като администратор и коректор на списанията „Българска слава“ и „Юридически преглед“, след това за дълъго е журналист във вестник „Мир“.
На 3 декември 1905 г. Стоян Власаков е един от десетимата, които основават първото дружество на столичните журналисти. Събранието се състояло в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 г. е приет уставът и избрано първото ръководство – това е днешният Съюз на българските журналисти.
В Браила пък създава вестник „Дунав“, който излиза в 90 броя, наситени с патриотичен дух…
След Първата световна война окончателно е сътрудник във вестник „Мир“, където със смело и точно перо списва рубриката „Бележки на деня“, приета радушно от читателите, но „трън в очите“ на властимащите…
През 1933 г. по повод 30-годишната си журналистическа дейност, Стоян Власаков получава обществено признание - удостоен е с грамота от Панагюрското благотворително дружество „Оборище“ и грамота, с която е обявен за негов почетен член.
Създаденият от Стоян Власаков вестник „Оборище“ в Панагюрище продължава пътя си с известни перипетии. Както в началото, така и повече от 110 години, вестник „Оборище” е информационен компас за живота в община Панагюрище. Защото „най-добре служи на своя народ онзи, който служи на истината, и еднакво вижда и сочи доброто и злото в него. Защото едностранчивостта и заблужденията винаги скъпо се плащат - рано или късно.”

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Свързана публикация:
Стоян Власаков - пионер на българската разследваща журналистика

Журналистиката очертава контурите на отсъстващата държавност през Възраждането. А днес?

Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество.

Едва ли ще е преувеличено да се твърди, че модерната българска държава е в голяма степен съградена от българската журналистика. Такава, каквато е, тя е резултат и от усилията на стотици вестници и списания с ангажираните в тях издатели, редактори, сътрудници и упражненото върху четящата публика въздействие. Поради което пак без страх от преувеличение може да се приеме, че и постигнатите резултати, добри и лоши, славни или срамни, са отговорност и на медиите, на пресата.
Павел Бобеков, създател на първия ежедневник
Появата на български периодичен печат в средата на XIX век е онзи импулс, който след „Историята” на Паисий и последвалите просветителски усилия на ранновъзрожденски дейци като Софроний, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов, Райно Попович и мнозина други вещае напредъка и очертава модерната перспектива пред българското общество. Фотиновото списание „Любословие” (1842, 1844-1846) и Богоровите вестници „Българский орел” (1846-1847) и „Цариградски вестник”(1848-1862) , последвани от „Смесна китка” (1852) на Славейков и „Мирозрение” (1850–1851) на Иван Добровски маркират един вече засилен процес на културно сцепление и духовно единение, който след Кримската война ще намери нови хоризонти за развитие и нови гласове в изданията на Раковски („Българска дневница”, 1857, „Дунавский лебед”, 1860-1861, „Бъдущност”, 1864), Драган Цанков („България”, 1859-1863), Славейков (”Гайда”,1863-1867, и „Македония”, 1866-1872), Тодор Бурмов (”Съветник”,1863-1865), а също и в публицистичната дейност на възрожденци като Никола Михайловски, Найден Геров, Тодор Икономов, Димитър Мутев, д-р Стоян Чомаков и останалите дейци от Цариградския кръг. Този интеграционен в същината си просвещенски процес, умело направляван от пресата, ще доведе до успешен финал първото от двете най-големи политически постижения на българското възрожденско общество – Великденската акция от 1860 г., изведена до блестящ завършек с фермана за признаване на Българската екзархия през 1870 г. Вестниците на българските емигрантски кръгове в Букурещ и Браила – „Народност”(1867-1869), „Тъпан” (1869-1875) и „Отечество” (1869-1871), последвани от „Свобода” (1869-1872) и „Независимост” (1873-1874) на Любен Каравелов и Ботевите „Дума на българските емигранти” (1871), „Знаме” (1874-1875) и „Будилник” (1873), както и основаният от Ботев „Нова България” (1876-1877) ще направят възможно и второто върхово национално усилие - Априлското въстание.
На практика цялата възрожденска преса бавно, но неотклонно следвайки своето предначертание, осъществява нещо, за което през 30-те години на XIX век Васил Априлов апелира към своите сънародници: ...Никой да не говори: „Аз съм сопотец или карловец, не ми е грижа за другите места.” Такова изречение е малосмислено. Секий българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град...[Априлов, В. Съчинения. София, 1968, с. 209.]
Видимо напредналото самоосмисляне на българското възрожденско общество през 60-те и 70-те години позволява на Любен Каравелов в „Българи от старо време” вече с иронична дистанция да разкаже как Дядо Либен е бил особен вид патриот, обича своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица.
Двете основни идейни течения в българската възрожденска журналистика, на „еволюционисткия печат” и на „революционния печат” [Боршуков, Г. История на българската журналистика. София, 1976, с. 92.] водят постоянни и много често злостни полемики, но това не е попречило пресата като цяло да движи българското възрожденско общество в една обща посока, да решава обща стратегическа задача – очертаване на националния патримониум в неговите исторически, духовни, културни и географски измерения и извеждането на „сичката България” върху европейската политическа сцена под национален флаг.
На практика българската журналистика от епохата на Възраждането се оказва самонатоварена със „свръхфункции”, тя в някакъв смисъл очертава контурите на отсъстващата държавност.[Константинова, Здр. Държавност преди държавността. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София,(2000), 2002.] Пресата от този период е активна обществена трибуна, постоянна и ефективна медия между общини, училища, църква, читалища, еснафски организации и български емигрантски общности извън Османската империя.
Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество. Повечето тогавашни вестници и списания разполагат със стройна кореспондентска мрежа от нещатни и безкористни сътрудници. Като правило те отразяват събития от места, в които почти нищо не се случва. Животът е монотонен и тече в своята календарна предопределеност, смущаван спорадично от събития с локално значение (попът се напил, даскалът избягал, някой се оженил). Смисълът на много от тези кореспонденции не е в събитийността, а в самото влизане във вестника. То е същественото и то е важното. Поради което много от тези дописки са интересни днес повече заради тяхната битова описателност, а не заради събитийна актуалност. Влизането в писаното слово е вид легитимиране на жителите от малкото селище в голямата национална общност. То означава поява на националната карта, влизане в общото културно и духовно пространство, чиито граници възрожденската преса се стреми да очертае. Много от дописниците започват информациите си с едно общо взето стандартно встъпление: “За всички написахте, за Джулюница, за Сухиндол, а за Лясковец още нищо няма. Айде сега нещо и за Лясковец.” Основното събитие в тези дописки е самото съществуване на Лясковец – той е там отдавна, хората живеят, женят се, умират, но за да стане пълноценно това съществуване, за да бъде актуално, то трябва да бъде регистрирано във вестника.
Така възрожденската периодика от „Любословие” до „Секидневний новинар” на Павел Бобеков (1877), независимо от разномислието и споровете (или и заради тях) оставя у съвременника усещане за известна съдбовна сплотеност и културна съпричастност у всички, които говорят български език. Впрочем една от огромните заслуги на възрожденската преса е тъкмо създаването на българския литературен език.
През целия период на Възраждането излизат общо 106 български вестници и списания. [Боршуков, Г. Цит. съч., с. 403.] Повече от половината са печатани в Цариград, Букурещ и Браила, а останалите в Сърбия, Австрия и Германия. От хоризонта на днешния ден изглежда някак маловажно и несериозно да се степенуват заслугите и приносите на отделни издания или възрожденски дейци в някаква строга йерархия на стойностите. Не би било сериозно да се твърди, че модерномислещият и само привидно архаичен Богоров е по-маловажен или пък по-значим от „контра модерния” Ботев или, че Каравелов с неговата трезва мисъл и жадна за илюзии душа [Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 136.] е постигнал повече от сладкодумно присмехулния Славейков или умозрително разсъдливи автори като Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Марко Балабанов и другите дейци от Цариградския кръг. Всеки от тях, както и още десетки възрожденци, има дял в голямата заслуга на българската журналистика от Възраждането – вграждане на представата за „сичката България” в съзнанието на българското общество. Това е нейното голямо постижение. Нейните дефицити ще станат видими по-късно.

Текст д-р Ясен Бориславов, из трудът му "Българската журналистика - възходи и падения", източник: сп. "Медий и обществени комуникации"

Вижте още

Една от огромните заслуги на възрожденската преса е създаването на българския литературен език.
Нейните дефицити ще станат видими по-късно.


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Стоян Власаков - пионер в българската разследваща журналистика

Основателят на в-к "Оборище" прави 
забележителна кариера в столичния печат

Стоян Власаков е роден през 1879 г. в Панагюрище. Завършва педагогическо училище в Кюстендил. Започва работа като учител в родния си град. По-късно работи като секретар в кметството на Панагюрище. Редовно изпраща дописки до в-к "Мир" с псевдоним Ваклин. Добил известне опит в журналистиката, той решава да започне издаването на собствен вестник. През 1903 г. основава в-к "Оборище". Някой от публикуваните статии във вестника не се нравят на местните първенци и той е уволнен от работа.
Решава да се премести в София и се записва да следва в Софийския университет. Работи като администратор и коректор в списанията "Българска сбирка" и "Юридически преглед". Продължава да пише за в-к "Мир".

На снимка 1 - Стоян Власаков; на снимка 2 - Стоян Власаков заедно със сина си Власаки, дъщеря си Елена, Здравка Завоева, дъщеря на Петър Завоев, Милка и Мария Костови, дъщери на Иван Павлов Костов, по време на екскурзия на Витоша, 1931 г. 

Когато в-к "Мир" става всекидневник, Власаков е назначен като репортер и завеждащ провинциалния отдел на вестника. Бил е препоръчан от С.С.Бобчев.
След основаването на в-к "Балканска трибуна", журналистът става негов щатен сътрудник. Още в първите броеве написва уводна статия за княз Фердинанд. Статията е остра критика за управлението и превишаването на правата на монарха. Публикацията завършва със следното изречение: "Да знаете княз Фердинанде максимата на Мирабо - ще дойде време народът да Ви каже, къщата принадлежи на мене, а Вие трябва да излезете от нея". Власаков се оказва пророк. Години по-късно Фердинанд абдикира. Заради тази статия той е осъден на един месец затвор в Черната джамия.
След убийството на министър-председателя Димитър Петков има съдебен процес. Като обвиняаеми са привлечени директорът на в-к "Балканска трибуна" Иван Икономов и редакторите - Стоян Власаков, Владимир Бобошевски и Матей Геров. Те са арестувани и съдени от военен съд. Власаков е оправдан и освободен. Отново е без работа. Току-що е основан в-к "Нов дневник". Директорът му назначава за постоянни сътрудници Стоян Власаков и Александър Кипров. Скоро вестникът е преименуван на в-к "Реч" и Власаков остава да работи в него. На страниците на вестника, журналистът разкрива оръжейната афера с чилийските пушки. Пушките са били пренасяни с кораб от Чили за Европа. Корабът потъва и пушките с него. След няколко месеца те са извадени, ремонтирани и закупени от българското правителство. Посредници при покупката са барон Боденброг и други високопоставени личности.
Власаков се жени за Екатерина , тя е дъщеря на революционера фотограф Тома Хитров и на първата жена фотограф в България-Елена Чернева-Хитрова. Неговите снимки на Левски, Ботев, Захари Стоянов и др. се знаят от всички българи.
През 1911 г. Стоян Власаков е назначен за зам. началник на канцеларията на Народното събрание. При подготовката на Балканската война правителството го изпраща с мисия в Солун. След обявяването на войната, той постъпва като войник в дивизията на генерал Стефан Тошев. След сключване на Примирието, Народното събрание отваря врати за няколко дни. Власаков се връща, за да поеме поста си.
Изпратен е обратно в частта си, а после преместен в щаба на ген. Георги Вазов. След падането на Одрин, Стоян Шангов е назначен за кмет на града, а Власаков за помощник-кмет. По време на военните действия той непрекъснато изпраща репортажи до в-к "Мир". Те са описание не само на военните действия, но и на живота на войниците. След края на войната се връща към журналистическата си дейност.
През Първата световна война Власаков постъпва в 53 полк като подофицер, в телефонната команда. По-късно става взводен на рота. Участва във всички сражения до превземането на Тулча. В Браила той успява да намери печатна машина с български букви. Намира няколко войника словослагатели и започва да издава всекидневен войнишки вестник "Дунав". Вестникът излиза в 90 броя. Издаването на вестника спира когато дивизията на Власаков се прехвърля в Македония до Охрид. Войната не прекъсва неговата журналистическа дейност.
След войната той продължава работата си във в-к "Мир", където има рубрика - "Бележки на деня". Той се бори непримиримо с корупцията, кражбите, подкупите и данъчните измами. Неговата смелост и непримиримост като журналист е ненадмината. Власаков разкрива много афери в държавното и общинско управление. Често е съден е разкарван по полицейските участъци, но това не го стряска да стои непоколебимо на журналистическия пост и да прави чест на младата българска журналистика. Това са думи на неговия колега Георги Николов.Стоян Власаков е един от основателите на Дружеството на столичните журналисти.
Познавах сина и дъщерята на Стоян Власаков. Последните години от живота си, Власаки и Елена често говореха за съдбата на тяхната къща в софийския квартал Лозенец,наричан някога-журналистически, в района около площад"Журналист". Те нямаха преки наследници. Имаха голямо желание къщата да стане музей. Архивът на семейство Власакови включваше ценни снимки от Тома Хитров, картини от Щъркелов и Морозов, архивни документи на баща им, представляващи историческа ценност. Особено им допадна моето предложение да дарят на къщата на Съюза на българските журналисти и тя да бъде използвана като музей на семейството и клуб на младия журналист. Те ме помолиха да проуча юридическата страна на въпроса. Смъртта на Власаки забави нещата, Елена беше в траур. Тя понесе много тежко загубата на брат си. Един ден тя ме покани на разговор. Беше събрала около 50 изрезки от вестници с вулгарни заглавия. Каза ми, че не може да остави този ценен и красив имот в ръцете на хора с подобен речник. Елена беше завършила романска филология, владееше няколко езика и беше изключително интелигентна жена. Опитах се да я убедя, че не всички журналисти трябва да бъдат оценявани по общ критерии и че трябва да се даде шанс на младите да се променят. Тя беше категорична, че ако тези които пишат са полуграмотни, кои са тези които ги публикуват и защо го правят. Смяташе, че българската журналистика е в криза. Беше взела решение да остави част от архива на музея в Панагюрище, друга част на БАН, а къщата с красива градина на ул. "Добри Войников" в кв. "Лозенец" на своите роднини.
Преди 6-7 години умря Елена Власакова. Наследниците й продадоха къщата и новите й собственици я събориха и вероятно ще строят нова сграда.
Загубихме всички. Архивът е разпилян, къщата я няма, а младите журналисти останаха без един клуб.

Текст Диана Коларова, снимки – архив на авторката, 
източник: Bulgarian Connection

Факсимиле на първия брой на в-к "Оборище"

През 30-те в Панагюрище с вестник „Панагюрски глас”

За мераклии. Продавам кротка крава на мляко!
Богата и повече от столетна е вестникарската традиция в Панагюрище. Взели пример от своя съгражданин Павел Бобеков, който през април 1877 г. започва да издава в Букурещ първия български ежедневен вестник "Секидневний новинар", Анастас Хаджикирилов запова да печата през януари 1891 г. в Панагюрище първото наше специализирано, периодично филателно издание "Тимброфил", а през октомври 1903 г. Стоян Власаков създава опозиционния градски вестник „Оборище”. До края на века в Панагюрище ще се появят още дузина печатни периодични издания, и тенденцията ще продължи включително през настоящото столетие, но сега ще обърнем взор и ще се опитаме да дочуем какво ни е разказвал в. „Панагюрски глас”.


Любопитното е, че това е първото читалищно издание в Панагюрище. Първият му брой излиза на 3 май 1927 година и през тази първа година и последна година на неговото съществуване вестникът се списва главно от Ст. Ив. Чолаков с помощта на някои интелектуалци и образовани панагюрци. Например в 8-мия му брой от втората половина на юни д-р Ив. Мухлев, управител на болницата в града, поднася полезна информация „За летните детски диарии”. Вестникът е близо и до съдебната власт – публикува различни решения на местния съд, които да бъдат изпълнени от конкретни съдии-изпълнители. В разгара на икономически подем в страната след размириците от Балканските и Първата световни войни, и нестабилните години на правителствата на тримата Александровци – Малинов, Стамболийски и Цанков, през 1927 г. Царство България (от 9 години с корона е цар Борис ІІІ) се управлява от премиера Андрей Ляпчев, а в реалния свят „парите трябва да се въртят”. И това изключително личи не само от столичните вестници „Мир” и „Утро”, а и от панагюрския „Глас”.
Едно от водещите му заглавия е „Кооперацията като институт и за образование и възпитание на народа”. „Извикана на живот благодарение несъстоятелността на досегашните форми на производство и нуждата от търсене нови начини, кооперацията пусна дълбоки корени в народното стопанство. Няма населено място в страната ни, където да не съществува една или повече кооперации, било кредитни, производителни или потребителни”, пише в статията Ст. Ив. Чолаков. В цял вестникарски сериал пък той разказва и за „Килимарството в прогимназията”. А сред основните рекламодатели на вестника е Панагюрската популярна банка, която държи предприемчивия панагюрец да знае, че в трезорите си тя разполага с 3 825 000 лева капитал и фондове, и дава кредити срещу годишна лихва от 8,5 % (горе-долу двойно по-малък лихвен процент от съвременния, впрочем). И така, алъш-веришът цъфти, включително по вестникарските страници. „Само за мераклия. Продавам кротка крава на мляко. Без ярма дава 9 кгр. мляко и се дои без теле. Споразумение при Кръстьо Симеонов” – това гласи една от по-малките обяви. „Продава се велосипед стар „Свифт” добре запазен на износна цена в брой и на изплащане при Иван Т. Багрянов – книжар” – четем пък в друга. Т.е. насочен към ежедневните нужди на обикновения човек и посветен на необходимостта да се разпространява полезна информация е бил този „Панагюрски глас”, нищо, че се е появявал на пазара само веднъж в седмицата – във вторник.

Текст Стоян Радулов, по факсимилета на в. „Панагюрски глас”
Бележка: В края на 2013 г. вестникът се появи на онлайн търг за редки издания