Дойчо Бучаклиев - заслужилият почит и уважение театрал

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (Дял ІІ. "Ореоли от виделина".)

Дойчо Стефанов Бучаклиев (1888-1964) е с изключителен 50-годишен принос в развитието на театралното изкуство в Панагюрище. Следвайки ученическата си мечта, през 1910 г. се включва в състава на „Общодостъпен театър“ - Видин, създаден от Петко Атанасов, който е учил актьорско майсторство в Московския художествен театър. С приложение на идеите за жизнена правдивост на К .С. Станиславски и В. И. Немирович - Данченко, са пресъздадени запомнящи се образи на сцената. През 1911-1913 г. Бучаклиев е в трупата на Народния театър, когато там е драматург Пейо К.Яворов.
 По здравословни причини след това Дойчо се завръща в родното Панагюрище. В периода 1913-1915 г. изпълнява главните роли в пиесите „Лес“ и „Доходно място“ от Александър Н. Островски, „Живият труп“ от Лев Н. Толстой, „Ревизор“ от Николай В. Гогол, „Сватбата на Кречински“ от Александър Сухово-Кобилин, „Народен враг“ от Хенрик Ибсен и други.
През 1919-1920 г. е избран за председател на читалище „Виделина“. Като ръководител, режисьор и актьор той съживява театралния живот в Панагюрище след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.
Автор е на либретата на оперетите „Илка“ и „Янош Хусарят“, разработени по разкази от руски автори, музиката към които е дело на  друг панагюрец - Лука Зумпалов.
Дойчо Бучаклиев е деен общественик в града - избиран е за общински съветник, през 1929 г. представя Панагюрище при откриване паметника на Панайот Волов в Шумен и други.
В периода 1931-1934 г., като инспектор в Народния театър в София, има заслуги за гостуването в постановки на читалищния театър в Панагюрище на именити български актьори, сред които Кръстьо Сарафов, Пенка и Матей Икономови.
Дойчо Бучаклиев има публикации в централния и в местния периодичен печат.

Неговата студия „Театралното дело в Панагюрище“, включена в том ІІ на сборника „Панагюрище и Панагюрско в миналото“, издаден през 1956 г., е най-добрата творба, посветена на панагюрското театрално дело през онзи период.

Повече за сборника можете да прочетете тук.

Откъс от книгата можете да видите тук.

Съставители на книгата са Нина и Иван Радулови 

Официално представяне на сборника в салона на Читалище "Виделина" в Панагюрище: 28 септември 2015 г., 18:00 часа

НА ЧУЧУРА / панагюрски говор в разказ от Дида Гемиджиева

Дида Гемиджиева

Като текна онова чернило от чупурките на чушмите, фанахме са за главите. Само животните го пиат. То за готвене не стая, камоли за пиене. Исабихме си прането.
Забатачи са наща женска работа.
От зимници и мутваци, от сайванти и битови стаи измъкнахме кобилици и котли, пласмасови бидоне и шишета, па айде коя на Чучура, коя на Койчовец, коя на Щернята, коя пред Банята или при “Свети Гьорги”.
На опашката за вода!
- Ак ни е! - вика мама - Забурави народа що е опашка. То за ляп ли не бе, то за басмъ, за вега. На сякакви опашки съм са редила. Съгъ не мога. Надам са на теп, дъще, да ма раниш и поиш. Разгологъзи са народа, уеде са, угои са. Нека съгъ младите са редът на опашка за вода. Да разберът, че нема  само ори, мели, яш.
И ето ма мен на Чучура. Добря че луе, а не цъцре, та опашката са не бави много. Ама и жените - много. И сяка бъбре нависоко.
- Вода от Марица колко щеш. Ама като водопровода е стар. Сменя го кмета. Пустосват го едни, други го благославят.
- Арно ни е момчето, нищо че градъ е разкопан. Сяка улица - окоп. Нема кадя да стъпиш. Съпиняме са в павета, камане и бурене по тротоарите.
- То що павета и плочки изчезнаа! Крадът ги с камионе.
- Остави айдуците! За децата е страшно. Да земе мойта малкъта да са сумбуляса вчера предкъщи. Добря че чухме. Орева светосията. Ем и рекохме да кюта с баба й дома, да не припарва вънка. Дженгазъ! Пляса и половина!
- И мойто е фитньъ! Не са запира дома. Дека ли има да са акне? И той е блейкя като твойта.
- Дяца, аздисале дяца! Ами старците? Любопитни патки! Да идат да видат. “Ша ида до комшийката, вика свекървата, за аванчето и сакавицата, вика. Зе ги, па са не сяща да ги върне”. Бамбашкъ жена! Да са исипе точно пред Лековичини. Лежи съгъ и се ганика, се друг да й бере гайлето.
- И мойта е гюнасъ, ама даяни на болка. Каквато е гидул, едва е изтътрузихме от изкопъ. Тя - ни гък, ни ох! Кайрати! Оти е виновна.
- Ейляци са дъртите! Немат наще дертове. Надрънди са и тате да иде да гледа. С бастуна стигнъ до вратнята. Позяпа, позяпа що чинат багерете и крановете, па си седнъ на задника.
- Ей, момиче, що пререждаш? Варди си редъ! Големи гяволе се пишеше от маалъта. Не ма бутай, ма! Ша ти омашъ един!
- Не съ подгигилясвай! Живеете си днеска бейгиби. Ем сте роми, а не мангале и се недоловни. От семейните живеете, държавата и помощи ви дава, а се искате. Стой мирно!
- Ама, како! Бързам. Чакат ма гладни дяца!
- И нас чакат. Вода трява на сички.
- Ама, како, мойте са седем. Едът и пиат като провале.
- Кой та кара да раждаш през година? Я каква си млада. Поживей си!
- Така си живейм - едем, пием, пеем и дяца праим. Да са не затрий семето ни.
Опашката не обелва бъкел.
От истината боли.

Автор Дида Гемиджиева 
___________________________________

Разказът "НА ЧУЧУРА"  е от подготвяния за печат сборник с разкази "По панагюрски" и публикуването му в "Чат-пат" е за първи път. Разказът "ТЕАТРО" от същия сборник четете тук.

Репортаж от представянето на сборника "По панагюрски" пред публика четете тук

Тайните на съкровището от могилата „Мрамор” край Панагюрище

Обща снимка на находките (вляво) и Фалера 3 (на снимката вдясно)

Макар и встрани от големите пътища в древността и Средновековието, Панагюрският край изминава свой ранен исторически път на развитие. В околностите на града се намират редица археологически паметници - следи от древното минало. Десетки надгробни могили свидетелстват за тракийските племена, живели някога по тези земи. В една от тях - могилата "Мрамор" е разкрито погребение на тракийски вожд с богати гробни дарове от епохата на елинизма - IV-III в.пр.Хр. Недалеч от „Мрамор”, в местността Мерул е открито и световно известното Панагюрско златно съкровище.
Откритието на „Мрамор” през 1903 година е случайно. Намерени са сребърни апликации, чийто произход и предназначение са дискусионни. Гарнитурите са делят на две части: едните за щит, а другите за конска амуниция. Датирани са от VІІ до ІV век преди Христа. Тези за щита са изработени от сребро. В центъра им е стояла голяма продълговата апликация с височина 32 см, украсена с човешки и животински фигури, изобразени наивно. И апликациите от гарнитурата за конска амуниция също са от сребро и са датирани към V век преди Христа. Те са десет: две кръгли големи с диаметър 5,5 сантиметра и осем четвъртити плочки. Видът на четвъртитите и досега не позволява със сигурност да се определи какво точно представляват - апликации за конска амуниция или фалери за щит или броня.

Разгледайте сребърните апликации подробно в "Моята България"

Текст Стоян Радулов, снимки от Институт за изследване на изкуствата при БАН