Стихотворението се публикува чрез групата на "Чат-пат" във Фейсбук
Княгинята на Иван Ушев
Райна Поп Гьоргьова – Райна Княгиня
Иван Ушев
Това е творба за свободата и любовта в основите на християнството – доказателство за силата и безсмъртието на Духа... Или как една крехка, 20-годишна девойка, възпитана от баща свещеник, въоръжена само с игла и конец, дава най-пълен смисъл на думата “Свобода!“.
Погледната от определен ъгъл, в нея се разкрива портретът на Княгинята, а петте свещи символизират както петте века робство, така и петте деца на Райна - като обещание за бъдеще...
Композицията е част от проекта "Свободата.нет" на творческата "Група 9", изложбена зала на ГИМ - Панагюрище, май 2013 г.
Куратор Ивайло Пеев, снимки Стоян Радулов
Една привечер на Катя Маринова . . .
Една привечер
Под сенките от облаците хвърлени,
едно петле кълвеше времето.
В каручката си, слънцето обърнато,
на залез сресваше перчема си.
Прозорците - със сенки пълни чаши -
потъваха мастилено във здрача.
Прибираше нощта - пчелата-майка -
във кошера си дневните пазачи.
И бавно запрепуска по конеца -
опънат дъжд - на тишината впряга.
Приличаше картината на вечност,
в която само мъдреци присядат.
Подарявам тази стрелчанска привечер на чат-патците от Панагюрище. С обич!
Катя Маринова
Миниатюри . . . Като синева в зениците на Мария Бегова
Библиотека.
Колко много
непрочетени книги.
***
Усещане за светлина.
Крило на птица.
Синева в зениците.
Мама.
***
На земята не стъпвам.
Летя?
Или
на примка вися...
***
Любов. Тревога.
Предчувствие за огън.
Риск.
Ти.
***
Когато
си вързан на стълба,
той ти е опора.
Понякога.
***
Сред толкова хора
аз и ти.
Толкова много
спомени за мечти.
***
Пясъкът
водата изпи.
Солена пяна –
вълната остави следи.
***
Дъждът целуна морето.
Вода.
Дъждът се удави в морето.
Тишина.
***
Бисер
в шепа държа.
Дъщеря.
***
Нали човекът
птица бил е по-преди.
Все сънува,
че лети.
***
Господ дава –
да ни види ума.
Господ взима –
да ни види отвътре.
Стихове Мария Бегова
Пачка медицинската / разказ от Иван Радулов
Беше кръстена на баба си Панка, но всички в махалата я наричаха Пачка. Така се обръщаше към нея майка й - леля Минка, Бог да я прости - нали им беше едничка. Веднъж, пред комшийката си леля Цоца, Минка беше се похвалила, че „тя наша Пачка нали ще става медицинска сестра”, та от там тръгна всичко...
„Ка` щяло да става медицинска сестра, ма мила! - възмутително беше споделила тогава леля Цоца пред другата си екранка Мариолка. - Ми-и-и, тя има-нема завършено едва четвърто отделение, каква ти сестра, к`ъв ти братчед!? Хм... Сестра на „Гуньо маленкин”! То, по й оди, каквато е хрисима като божа кравичка, да бе станала монахиня. Като да речем сестра Софрония или сестра Аксиния... А то Пачка – медицинската, стой та гледай!”
Самата Пачка не обръщаше много внимание на подмятанията на комшийките. Беше записала да кара някакъв курс за самарянки, които можеха да оказват първа медицинска помощ, и се надяваше да я вземат на работа в Червения кръст за разпределяне на помощи, ако се наложи. "Абе, работа без работа!”- мечтаеше тя. Стоеше дълго пред огледалото и с дебел слой помада и червило поправяше поповяхналата си младост.
Държеше се привидно благопристойно и добродушно навън, но тайно в себе си кроеше планове някой ден да си отмъсти „за накърнената чест”. Когато мислеше за приказките по свой адрес, лицето й посивяваше, очите й се свиваха на цепки, а двата големи косъма на брадавицата отстрани на брадата й потреперваха злобно. „Нямала съм образование, това съм нямала, онова съм нямала!... Като че тяхна Милана е професор. Се едно то е вековна мъка и са иска висшо образование да забиеш иглъ на някого в гъзъ, ега ти! Ще ви дам да се разберете вие, коя е Пачка, ама все полека, изкуфелници дърти, все ще ми паднете някога!”, заканително въртеше глава тя.
Леля Минка подскачаше около нея, подръпваше ту пеша на жилетката, ту оправяше яката й, но като не срещаше отношение, тревожно се вглеждаше с големите лупи на очилата си в навъсеното лице на Пачка. Мрежата от косата й, която носеше непрекъснато, за да пази прическата й когато спи, се бе свлякла и се държеше на врата само на два конеца. Отстрани главата на Пачка приличаше на „насадена” кокошка, издокарана с очила.
- Паче, мамо, какво ти е, ма, чедо? Нящо ми изглеждаш нафуняла, като изскубната от бостан. Лицето ти е едно такова - мораво, като чукундур. Да не си болна, мър майка?
От огледалото "цепките" на "чукундура" гледаха злобно и безответно. Тогава леля Минка истински се паникьоса. Хукна в кухнята и се развика на мъжа си.
- Лако, бре, пустарелнико! Стани да видиш, че детето е нящо болно, та да викнеш доктор!
Лако бе задрямал и леко похъркваше на миндера до печката. Бонбончето, от онези ментови „лукчета”, което Минка му бе дала преди да заспи за успокоение, потракваше между зъбите на ченето му от хъркането. Оголеният му корем бе издут като втасало тесто, върху който блажено се бе изтегнал на топло котарака Сузи.
Лако само примлясна... Примлясна пак, а Сузи за миг отвори едното си око. От устата на Лако се провлече тънка сладникава лига от бонбона, но той отново захърка, притропвайки с ченето "Кр-р-р...Чък, чък, чък, чък, чък.... Кръ-ррр..."
Леля Минка не издържа и още по-силно се развика... Сузи уплашено рипна на пода и хукна през вратата.
- Какво си се разквичала, мари, да ти ебъ вярата Пикльова*?! К`во дете, к`ва болест та гони, та чивяк не патасва да подремне, ма? У-уф... Префирии долнопробни! – размърда се най-сетне Лако в просъница. Вече му се вдигаше "в главъта" от поредните "изцепки" на дъщеря му.
В съседната стая Пачка усети бурята и изохка. Минка се врътна обратно при нея и закаканиза:
- Паче, какво ти е, ма, мама? Боже-е-ей, това дете! Да зема да ти чукна яйченце, ма, мама?... Баничка да ти токна или пиленце да ти пръжна да апнеш, ма, майче? Иж как си са изчалнала... Лако бре, надигни си мазния задник, че детето ша са затрие, бре, дженебетино проклети!
- Нещъ нищо, ма, мамо-о-о... Иж, тате вече са развика на едно нещастно създание - проплака Пачка. - Искам да ида да ма изедът мечките, ма, на кого съм потрябвала такава, та всички ми са подиграват....
После нахлузи влекарите, с които баща й влизаше в обора при кравите, и затътри измъчените си телеса към външния нужник.
Така минаваше в тия дни времето в семейството на Пачка, но в един обикновен ден се случи нещо необикновено.
От седмица баща й лежеше на легло с бронхопневмония. Бяха му предписали пеницилинови инжекции, та всеки ден по два пъти идваше медицинска сестра от поликлиниката да му ги слага. Комшийките тутакси зашушукаха: „Уж медицинска сестра, па идат от полуклиниката да биат на Лако инжекциите. Нящо не е читава таа.”
Но в почивния ден, събота, сестра не дойде. „Брях, ами сега” - затюхка се Лаковица. Пачка се подсмихна скришом, па тръгна към избата. В ръката си държеше спринцовка, а очите и святкаха злорадо. „Сега ще им покажа коя е Пачка. Ще им затворя устегите и на своите, и на комшиите, и на всички.” После пипнешком взе от купчината в избата един картоф и го заоглежда благоговейно – беше решила да се поупражни предварително, преди да пристъпи към действие. Държейки картофа в едната ръка си представяше закръгленото дупе на „пустарелника”. После с другата, която държеше спринцовката с иглата, замахваше и пробождаше картофа. После пак и пак... Така се бе увлякла, че по едно време се улови как при всеки удар стенеше болезнено "О-о-ох, а-а-ах!..."
Комшийката Мариолка влизаше час по час ту за олио, ту за чаша ориз, слухтейки да разбере какво става у Лаковичини. Минавайки покрай избата, тя долови необикновените стенания и се заслуша в тях. "О-о-ох, а така, чакай и от тук да та прихвана, че мии по-лесно, иначе мии неудобно, о-о-ох". Мариолка застина на място. Лицето й се опъна като "одрана кожа на пармакрък". Очите й сякаш изхвръкнали от орбитите, изглеждаха като да се пукнат от изненада... "А, така-а-а, виж я ти нашата божа кравичка Пачка, к`ви ги върши посред бял ден!", с мръсна сласт си помисли Мариолка. Тя надничаше през полуотворената врата на избата, но в полумрака не можеше да види нищо. Заднишком отстъпи назад и хукна да разправя по махалата.
След малко от избата се показа и самата Пачка, и уверено тръгна към къщи.
- Тате, - извика още от вратата, – смъквай панталоните, че да ти бия инжекцията.
Минка тутакси се появи отнякъде и плахо с мяукащ глас се обади:
- Паче, мамо, ша можеш ли я би, та-а пущина? Боже-е-ей, се на нас да ни доде нящо до главъта!...
Пачето не отвърна нищо. Само я изгледа с победоносен поглед и затърка с назъбено ножче ампулата с разтворителя.
Лако, който до този момент стоеше безучастен, изведнъж осъзна положението. Преди да се обърне по корем, се понадигна, а едри капки пот обляха шията и тръгнаха надолу. Тялото му се разтрепери и коремът му заподскача на миндера като надута топка. "О-о-ох!", изстена предварително горкият човек. После усети студенината на тампона, напоен със спирт, при което още повече заподскача.
- Тате, какво си са раздрусал като натоварен на неоседлано магаре? Спри и са отпусни! – изкомандва Пачка. - Оти ако направа някоа белиъ, не отговарям.
Беше хванала готовата спринцовка с цялата си ръка, като че държеше копие. После, преди да замахне, пипна още веднъж мястото за убождането, при което Лако инстинктивно изпружи крак и мускулите му се вцепениха, но тя вече бе нанесла удара. Иглата удари като в камък. Дочу се само едно едва забележимо „хръц” и после ужасяващия вопъл на Пачка
- Боже-е, счупи са!
Леля Минка, която стоеше на няколко крачки в страни, изпищя и хукна навън, крещейки:
- По-мо-о-ощ, иглъта остана в гъзъ. Иглъта остана в гъзъ... По-мо-ощ, `ора, бре! Викайте линейка, бре! Божке-ей, изгоря ми човечеца!
По съседните дворове настана суматоха... "К`ъв гъз, к`ва иглъ?...", "У Лаковичини май някой е умрял?...”
От всички страни надничаха любопитни. После зави сирена на линейка. Защъкаха хора в бели престилки. Изнесоха Лако, изпружен на носилка в безсъзнание... И всичко утихна.
Останала сама, Пачка съкрушено бе приседнала на миндера, където допреди малко лежеше баща й. В ръцете си тя все още държеше пълната спринцовка с иглата, която си беше цяла-целиничка... Но Пачка, възслонила глава в скута на леля Минка, рееше уплашен и безнадеждан поглед през вратата и не я виждаше...
Иван Радулов, април 2012 г., Панагюрище,
карикатура Ron Leishman
_____________________________
* Пикльови - има такава фамилия в Панагюрище.
„Ка` щяло да става медицинска сестра, ма мила! - възмутително беше споделила тогава леля Цоца пред другата си екранка Мариолка. - Ми-и-и, тя има-нема завършено едва четвърто отделение, каква ти сестра, к`ъв ти братчед!? Хм... Сестра на „Гуньо маленкин”! То, по й оди, каквато е хрисима като божа кравичка, да бе станала монахиня. Като да речем сестра Софрония или сестра Аксиния... А то Пачка – медицинската, стой та гледай!”
Самата Пачка не обръщаше много внимание на подмятанията на комшийките. Беше записала да кара някакъв курс за самарянки, които можеха да оказват първа медицинска помощ, и се надяваше да я вземат на работа в Червения кръст за разпределяне на помощи, ако се наложи. "Абе, работа без работа!”- мечтаеше тя. Стоеше дълго пред огледалото и с дебел слой помада и червило поправяше поповяхналата си младост.
Държеше се привидно благопристойно и добродушно навън, но тайно в себе си кроеше планове някой ден да си отмъсти „за накърнената чест”. Когато мислеше за приказките по свой адрес, лицето й посивяваше, очите й се свиваха на цепки, а двата големи косъма на брадавицата отстрани на брадата й потреперваха злобно. „Нямала съм образование, това съм нямала, онова съм нямала!... Като че тяхна Милана е професор. Се едно то е вековна мъка и са иска висшо образование да забиеш иглъ на някого в гъзъ, ега ти! Ще ви дам да се разберете вие, коя е Пачка, ама все полека, изкуфелници дърти, все ще ми паднете някога!”, заканително въртеше глава тя.
Леля Минка подскачаше около нея, подръпваше ту пеша на жилетката, ту оправяше яката й, но като не срещаше отношение, тревожно се вглеждаше с големите лупи на очилата си в навъсеното лице на Пачка. Мрежата от косата й, която носеше непрекъснато, за да пази прическата й когато спи, се бе свлякла и се държеше на врата само на два конеца. Отстрани главата на Пачка приличаше на „насадена” кокошка, издокарана с очила.
- Паче, мамо, какво ти е, ма, чедо? Нящо ми изглеждаш нафуняла, като изскубната от бостан. Лицето ти е едно такова - мораво, като чукундур. Да не си болна, мър майка?
От огледалото "цепките" на "чукундура" гледаха злобно и безответно. Тогава леля Минка истински се паникьоса. Хукна в кухнята и се развика на мъжа си.
- Лако, бре, пустарелнико! Стани да видиш, че детето е нящо болно, та да викнеш доктор!
Лако бе задрямал и леко похъркваше на миндера до печката. Бонбончето, от онези ментови „лукчета”, което Минка му бе дала преди да заспи за успокоение, потракваше между зъбите на ченето му от хъркането. Оголеният му корем бе издут като втасало тесто, върху който блажено се бе изтегнал на топло котарака Сузи.
Лако само примлясна... Примлясна пак, а Сузи за миг отвори едното си око. От устата на Лако се провлече тънка сладникава лига от бонбона, но той отново захърка, притропвайки с ченето "Кр-р-р...Чък, чък, чък, чък, чък.... Кръ-ррр..."
Леля Минка не издържа и още по-силно се развика... Сузи уплашено рипна на пода и хукна през вратата.
- Какво си се разквичала, мари, да ти ебъ вярата Пикльова*?! К`во дете, к`ва болест та гони, та чивяк не патасва да подремне, ма? У-уф... Префирии долнопробни! – размърда се най-сетне Лако в просъница. Вече му се вдигаше "в главъта" от поредните "изцепки" на дъщеря му.
В съседната стая Пачка усети бурята и изохка. Минка се врътна обратно при нея и закаканиза:
- Паче, какво ти е, ма, мама? Боже-е-ей, това дете! Да зема да ти чукна яйченце, ма, мама?... Баничка да ти токна или пиленце да ти пръжна да апнеш, ма, майче? Иж как си са изчалнала... Лако бре, надигни си мазния задник, че детето ша са затрие, бре, дженебетино проклети!
- Нещъ нищо, ма, мамо-о-о... Иж, тате вече са развика на едно нещастно създание - проплака Пачка. - Искам да ида да ма изедът мечките, ма, на кого съм потрябвала такава, та всички ми са подиграват....
После нахлузи влекарите, с които баща й влизаше в обора при кравите, и затътри измъчените си телеса към външния нужник.
Така минаваше в тия дни времето в семейството на Пачка, но в един обикновен ден се случи нещо необикновено.
От седмица баща й лежеше на легло с бронхопневмония. Бяха му предписали пеницилинови инжекции, та всеки ден по два пъти идваше медицинска сестра от поликлиниката да му ги слага. Комшийките тутакси зашушукаха: „Уж медицинска сестра, па идат от полуклиниката да биат на Лако инжекциите. Нящо не е читава таа.”
Но в почивния ден, събота, сестра не дойде. „Брях, ами сега” - затюхка се Лаковица. Пачка се подсмихна скришом, па тръгна към избата. В ръката си държеше спринцовка, а очите и святкаха злорадо. „Сега ще им покажа коя е Пачка. Ще им затворя устегите и на своите, и на комшиите, и на всички.” После пипнешком взе от купчината в избата един картоф и го заоглежда благоговейно – беше решила да се поупражни предварително, преди да пристъпи към действие. Държейки картофа в едната ръка си представяше закръгленото дупе на „пустарелника”. После с другата, която държеше спринцовката с иглата, замахваше и пробождаше картофа. После пак и пак... Така се бе увлякла, че по едно време се улови как при всеки удар стенеше болезнено "О-о-ох, а-а-ах!..."
Комшийката Мариолка влизаше час по час ту за олио, ту за чаша ориз, слухтейки да разбере какво става у Лаковичини. Минавайки покрай избата, тя долови необикновените стенания и се заслуша в тях. "О-о-ох, а така, чакай и от тук да та прихвана, че мии по-лесно, иначе мии неудобно, о-о-ох". Мариолка застина на място. Лицето й се опъна като "одрана кожа на пармакрък". Очите й сякаш изхвръкнали от орбитите, изглеждаха като да се пукнат от изненада... "А, така-а-а, виж я ти нашата божа кравичка Пачка, к`ви ги върши посред бял ден!", с мръсна сласт си помисли Мариолка. Тя надничаше през полуотворената врата на избата, но в полумрака не можеше да види нищо. Заднишком отстъпи назад и хукна да разправя по махалата.
- Тате, - извика още от вратата, – смъквай панталоните, че да ти бия инжекцията.
Минка тутакси се появи отнякъде и плахо с мяукащ глас се обади:
- Паче, мамо, ша можеш ли я би, та-а пущина? Боже-е-ей, се на нас да ни доде нящо до главъта!...
Пачето не отвърна нищо. Само я изгледа с победоносен поглед и затърка с назъбено ножче ампулата с разтворителя.
Лако, който до този момент стоеше безучастен, изведнъж осъзна положението. Преди да се обърне по корем, се понадигна, а едри капки пот обляха шията и тръгнаха надолу. Тялото му се разтрепери и коремът му заподскача на миндера като надута топка. "О-о-ох!", изстена предварително горкият човек. После усети студенината на тампона, напоен със спирт, при което още повече заподскача.
- Тате, какво си са раздрусал като натоварен на неоседлано магаре? Спри и са отпусни! – изкомандва Пачка. - Оти ако направа някоа белиъ, не отговарям.
Беше хванала готовата спринцовка с цялата си ръка, като че държеше копие. После, преди да замахне, пипна още веднъж мястото за убождането, при което Лако инстинктивно изпружи крак и мускулите му се вцепениха, но тя вече бе нанесла удара. Иглата удари като в камък. Дочу се само едно едва забележимо „хръц” и после ужасяващия вопъл на Пачка
- Боже-е, счупи са!
Леля Минка, която стоеше на няколко крачки в страни, изпищя и хукна навън, крещейки:
- По-мо-о-ощ, иглъта остана в гъзъ. Иглъта остана в гъзъ... По-мо-ощ, `ора, бре! Викайте линейка, бре! Божке-ей, изгоря ми човечеца!
По съседните дворове настана суматоха... "К`ъв гъз, к`ва иглъ?...", "У Лаковичини май някой е умрял?...”
От всички страни надничаха любопитни. После зави сирена на линейка. Защъкаха хора в бели престилки. Изнесоха Лако, изпружен на носилка в безсъзнание... И всичко утихна.
Останала сама, Пачка съкрушено бе приседнала на миндера, където допреди малко лежеше баща й. В ръцете си тя все още държеше пълната спринцовка с иглата, която си беше цяла-целиничка... Но Пачка, възслонила глава в скута на леля Минка, рееше уплашен и безнадеждан поглед през вратата и не я виждаше...
Иван Радулов, април 2012 г., Панагюрище,
карикатура Ron Leishman
_____________________________
* Пикльови - има такава фамилия в Панагюрище.
На моя сакрален 2 юни
От времето на Възраждането насам, по волята на съдбата, българите записахме в историческата си памет няколко особени, сакрални дати. Те са дамгосани с кръв, с позор и проклятия, и бездната на отчаянието поглъща цял един народ, и риданията стигат небесните двери. Дати в които крехката надежда за справедливост, за Божия намеса и възмездие, и просветлението на вярата се давят в болката, скръбта и покрусата. Болка, скръб и покруса от невъзвратимостта на загубата. И съзнанието за тази невъзвратимост хвърля в безнадеждност целия народ. Но това са и дати белязани със заветни, светли имена, произнасянето на които днес ни вдига и изправя и бележи челата ни с достойнство.
Можем да кажем, че това са датите на нашата национална скръб. Но също така те са датите и на нашето просветление и клетва. Скръб, просветление и клетва на всички онез, които се имат или ще се имат за българи!
В календара на националния ни пантеон ще останат вечни 19 февруари и 2 юни! Но какво знаем ние за тези безсмъртия? И какви са нашите съкровени, чисти думи с които ще ги завещаем на децата си? ...
ВТОРИ ЮНИ
Председател на комитета “Васил Левски” в общината съм, а нищо не направих да отбележим деня, както подобава. Миналата година положихме по цвете на всичките знаци, белязали паметта ни за хората, дето ни правят народ. Сега – нищо.
Рекох на жената – ще откъсна някое и друго цвете, ще ида да го сложа на паметника на Апостола и на морената до него; изписани са там имената от първия комитет, в 1871-а от него основан.
Цветето – зеленика, цъфнал здравец, няколко макчета като капчици кръв, ситни и почти невидими, жълтурче, лилави гроздчета повесма от фиевина. Срязах две шишета от безалкохолно, сипах водица и таман се готвя да тръгвам – бързам да го сторая преди дванайсе, да изпреваря сирените – заваля. Днес е и “Свети дух”, Спасовден. Заранта камбана би. Дъждът иде като от Господа, че е и розобер. Народът стрелчански е по къра, ще го окъпе хубаво, но за розите и рандемана е добре. Жената замина на черкова, мен ме затисна пороят, а времето не чака. Взех аз чадър, един стар, разпертушинен, излизам – дванайсе без двайсе, дъждът хвана да попревалява. До паметника имам пет минути; там – никой, бронз и гранит лъщят, Апостолът се подпрял на сабята, гледа през мъглицата, цвете пред тях няма – народът е по гюловете от тъмно. Вода заляла наоколо, щрапам, до глезените – да поставя вазичките; току до мене закуцука бившият председател на клуб “Родолюбие” – “Здравей! Какво правиш?” “Да сложа, викам, някое цвете”. “А, бива!”
Отдалечих се от паметниците, попогледнах, попогледнах как стоят цветята, хубаво стоят, кваси ги дъждецът, няма да клюмнат скоро, сега и да минат почиващи покрай тях, ще видят, че сме се сетили какъв е денят днес, па си тръгнах – бързам да се прибера преди сирените. Драпам по нанагорното и вече съм до гората, на завоя, до дома, и – “А-у-у-у-у”, спирам се, дъждецът ръми, ръми; две сирени - преплитат се жално и скръбно оплакват. В двора на балнеохотела един човечец, излязъл до автомобила си, се закова също. Откъм гората пилета пеят, кос и славейче – в дъжд, в росиляк, пей дават те да пеят. Сещам се за Йолковица, виждам го тоя дъжд как плакне лобната скала, виждам мокрото и бледо лице на войводата, обърнато към небето, с незатворени очи. Дали така е пяло славейче и оня ден? Не зная защо, съзирам да стърчи пред обвития в мъгла Къкрински хан като призрак мокро бесилото! Мълком мълвя имена: дядо Ангел, дядо Вълко (Стойнов), дядо Тодор, дядо Продан (Ружин), дядо Петко (Колара), Бенковски, Отец Кирил, Ана Козинарова, Васил Петлешков, Боже, кой ли ще пропусна; Волов, другия Ангел (Кънчев), Катерина от Любница, броя, ..., Кочо, Стамболийски, Иван Загубански, Гина, Минчо Вазов, ..., изказване няма, Отца Паисия, Миткалото, Димчо, Тодор Даскала, Ноно войвода, Поп Груйо, ...
Сирените ту вдигат до небесата безнадежден вопъл, ту се сриват надолу, преплитат се, гонят се, сепнати – сякаш дирят нещо забравено, изгубено от света; заливат отново и отново земята с отчаяние. Така неутешима съм слушал да плаче, да вие майка, загубила чедото си.
Поменавам жертвите и страдлците: Вапцаров, Цвятко Радойнов, Стоян Виденов, Йордан Кискинов, калеко Йордан (Ципорков), Ванчо Пашов, Ралчо Сапунджиев, Борис Делов (Бомбата), Иван Хаджийски, Цвятко Еничаров, Филип Карапенчев, Бачо Киро, батачени, Хаджи Димитър Асенов, Стефан Караджа, Тома Георгиев, Светослав Миларов, Гео, ..., Гаджевите баща и синове, още дядо Ильо, дядо Стойо, ...
Стоя, в краката ми шуполи бозаво поточе, бърза да се шмугне в шахтата, отсреща зеленият рид на Усойната едва се провижда през дъждовната пелена, свил съм чадъра и във врата си усещам капките.
Господи, много са, не мога спомена всички – Дели Дело, поп Бойчо, Сава поп Евстатиев, мъченици Боже, Рад Клисаря, Отец Георги Футеков, Райна, кои още ..., Гоце, Яне, ...., Софрония грешнаго, Захария, Боже, няма да ...
Сирените са се забравили, усукват се една друга, вият, един циганин на средна възраст, сливналия, дошъл да сече гора със синовете му, се задава, не ме заговаря, аз гледам в краката си, той не спира, едната сирена спря, другата още оплаква ...
Угасна и тя. Ушите ми чуха – капки тупкат от листата, поточето бърза да ги поема, пеят и се надпяват птици.
А аз съм гузен.
Михаил Гунчев, 2 юни 2011 г, Стрелча
Прочетете още по темата:
Абонамент за:
Публикации (Atom)