Катя Зографова: Нося Панагюрище в тайника на душата си като талисман

Литературният историк и знаменита панагюрка Катя Зографова бе удостоена в навечерието на 24 май 2019 г. с голямата артистична награда "Творец на Панагюрище". Номинацията за това бе направена от главния редактор на в. "Време" Веселина Велчева, а награда й бе връчена лично от кмета на общината Никола Белишки на официална церемония в Театъра Дом-паметник. Тогава бяха връчени наградите и на най-заслужилите учители от сферата на образованието в града. Междувременно Катя бе посрещната и в дома на актьора Георги Радомиров, където чу откъси от последния му моноспектакъл, посветен на неговия предтеча Орчо войвода - на който Зографова е посветила една от 15-те си книги.

Ето и пълното слово, което Катя Зографова посвети на панагюрци и наградата:

УВАЖАЕМИ Г-Н БЕЛИШКИ, Г-ЖО МАТАНОВА, ДРАГИ УЧИТЕЛИ, СКЪПИ МУЗЕЙНИ РАБОТНИЦИ, БИБЛИОТЕКАРИ, ПИСАТЕЛИ, ХУДОЖНИЦИ, АРТИСТИ, ЖУРНАЛИСТИ,
ПОЧИТАЕМИ АПОСТОЛИ НА ДУХА В ТОЗИ ГРАД НА АПОСТОЛИ-НАЦИОНАЛРЕВОЛЮЦИОНЕРИ!

Това не е първата висока награда, която получавам: преди 10 г. бях удостоена с националната „Блага Димитрова“, през 2014 г. - със Сребърен кръст от Московската организация на Съюза на писателите на Русия – „За утвърждаване честта и достойнството в литературата“, през 2015 г. – със Златна монета "Писменост" на Съвета на европейската научна и културна общност и с Вашата национална „Нешо Бончев“ за литературна критика.
Признавам ви тази вечер - наградата „ТВОРЕЦ НА ПАНАГЮРИЩЕ“ обаче усещам като СВЕТОВНА! Сякаш съм грабнала „Гонкур“ или „Пулицър“?! Вълнението ми е огромно и граничи с най-рядкото чувство на този свят - щастието! Може би защото това е награда-равносметка на дългия ми и съвсем не лек път в литературата, или защото ми я давате вие, моите обични панагюрци, или защото идва в точния момент, когато съм изнурена до предела от литературните си трудове – новоиздадената книга „Световете на Яворов“, 15-та по ред, ударната работа по преиздаването на книгата ми за българките, мащабните усилия по тритомния летопис на Вазовия род...
Винаги съм вярвала, че в САМАТА МИ ПОЯВА НА БЯЛ СВЯТ ИМА ДВА СЪДБОВНИ ЗНАКА, две щастливи поличби – родена съм навръх църковния празник на Св. Св. Кирил и Методий и това се е случило във великия малък град Панагюрище, в митичния Каменград... За него преди 10 г. в книгата „Любовен архив“ писах, че го нося в ТАЙНИКА НА ДУШАТА СИ КАТО ТАЛИСМАН!  Панагюрище със своите герои – поборници и културни деятели, се появява във всяка моя книга – от първата – до последната. Дори когато не иде реч за книги, посветени на панагюрски герои и сюжети като тази за Орчо войвода или за жените в Априлското въстание... Съкровението Панагюрище се появява дори там, където самата аз не съм очаквала. Журналистката Гергина Дворецка в отзива си за „Световете на Яворов“ е уловила цели два панагюрски сюжета, които дори аз не съм забелязала. Те не са преднамерени, търсени нарочно, а са таен, кръвен, органичен психологически код, отдаденост! Макар да не живея в Панагюрище, то е моето истинско духовно Отечество!

Благодаря още веднъж на г-н Белишки и г-жа Матанова, на целия екип на общината! Едва ли можем да се приеме за игра на случайността фактът, че именно при това ръководство аз получих две високи отличия – „Нешо Бончев“ и „Творец на Панагюрище“... Този екип подкрепя духовността, затова нека в навечерието на 24 май му пожелаем успех в целостната дейност, във всички дела за благоденствието на града! Сърдечни благодарности на вестник „Време“ в лицето на Веселина Велчева и нейните колеги, които ме номинираха, на талантливия, неостаряващ актьор и режисьор Георги Радомиров, славната Орчова унука, на Стоян Радулов, Георги Керкеняков и всички колеги, приятели и съграждани, които ме подкрепиха!
Пожелавам ви вдъхновен 24 май, скъпи панагюрци, апостоли на духа! И нека благословът на Светите братя – първоучители и покровители на Европа, да бъде за всички нас!

Катя Зографова
-
Словото е предоставено специално на "Чат-пат"
Снимки от Николай Радулов за в. "Време" - Панагюрище.
Четете още: Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов

Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.

Катя Зографова в копнеж по "бягство" от Архивариума към спасителната Индипасха

СОФИЙСКА ВЕРАНДА

В подножието на небостъргача
виси като измислена –
витраж от минали естетики.

Но тук за тебе
в неусвест разцъфтяха
хелиотропи и магнолии.

Дори една маслина се роди
и после гузно се отрони
в декоративния си инкубатор!

Стоя като градински орнамент,
като джудже градинско
и ...неумело медитирам
върху кованата си пейчица.

Тъгата ми пълзи като орлови нокти
по стръмнините на стената. Знам, тя някой ден
ще изкатери и последния, петнайстия етаж.
О, колко атлетична мъка притежавам!

Затуй пък радостта ми е мъниче -
напразно я обгрижвам, преобилно я поливам -
не надвишава нито сантиметър здравеца,
прикътан във кашпата в ъгъла.

Все пак – поне не мръзне зиме, когато
наровете екзотични са евакуирани
от помъртвялата веранда.

Тогава само гълъбите вън се ежат,
нахално охраняват кухнята 
и кръглооко шпионират 
кафето ми да е с бисквитка.

Това е всъщност градската идилия!
Чаша утринно кафе + заклинание
да не поглеждаш (за нищо на света!) нагоре,
нито - извън спасителния кръг
на кадифената ориенталска течност.

Миг безвремие върху веранда веронезе,
лъх от многоцветни аромати,
бърз поглед към акварелната молитва
от цъфтящи богородички...

И после фас (или насмешлив поглед)
се целят хладнокръвно като снайперисти
(право в сърцето на миража!) от етажите по-горни.
           
Катя Зографова, 29 август 2009
из "Поетични словописи", включени в книгата "Словозографии", София, 2017

ИНДИПАСХА

Според една странджанска легенда сляп вол, оставен жив по милостта на стопанина си и пуснат на воля в горите, един ден се завърнал здрав. Когато тръгнали подире му, открили огромната канара в местността Индипасха, под която се стича „жива вода”.

Превръщам се в умираща урбанистична твар,
затова в час пик на някой черен понеделник
ще спра изкуственото дишане на своите музеи
и най-внезапно ще изчезна от столичния Архивариум.

Търсете ме из непроходимите лонгози на Велека,
венчана с величалните й лесове, танцуваща
със сватбени воали от бръшлянени змии и в транс повтаряща
реликтни горски имена, които пеят: брекина, тис, пистация, калуня,
филирея, червена пираканта, колхидски джел, кавказка боровинка,
германски оман, турско зарасличе, горянче, тетра, лавровишня...

Ще плувам из лилавата магия на цъфналите зеленики,
но ще се пазя от отровните им листи
(Където е медът на красотата, там е и смъртоносното й жило!)
Ще отбягвам и бясното дърво, от което козите в Странджа полудяват,
но местните не се боят, а го кръщават нежно божика и вълча ягода -
алиби за свирепостта на обитателите на дивната земя от резервати.

Сакралната посока ще отгатвам с орфическия тъпан на сърцето си,
в джендеми и скали ще очертавам силуета на тракийското светилище.
Когато полусляпа го съзра, ще смъкна и последната си маска
и ще открия Индипасха, и ще отпия глътка животворна Индипасха!

Катя Зографова, 18 октомври 2016
из "Поетични словописи", включени в книгата "Словозографии", София, 2017

Защо и как се появява юбилейният сборник на Зографова четете тук. 

Зографова рисува "Словозографии", издава ги в юбилеен сборник

С нов и личен сборник от истории, поезия и статии, включително текстове, посветени на самата авторка, и озаглавен сполучливо "Словозографии", ще посрещне Катя Зографова предстоящия на 11 май 2017 г. свой житейски юбилей. 
По този повод "Чат-пат" публикува ексклузивно два знакови откъса от новата книга, с която ще се надяваме да пленим вашето искрено любопитство. И тази книга получи финансиране от Община Панагюрище за 2017 г. по инициативата за подкрепа и подпомагане на творци от града на бунта.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Катя Зографова

Пътят ми е белязан от две съдбовни неслучайности, от две щастливи поличби: родена съм във великия малък град Панагюрище и това се е случило точно на 11 май, църковния празник на Светите братя Кирил и Методий! Орисана съм със словото в сърцето на саможертвено величавото Априлско въстание... Мое убеждение е, че трябва непрестанно да преутвърждаваме - енергично и ярко - благородния дух на нашата "столица на свободата", а не пасивно да разчитаме, че тя с героичната си аура ни възвисява сама по себе си. Затова винаги съм се стремяла словото ми да е словозографно!
Вярвам, че колкото и да е преобразяван, смаляван и дори опошляван във времето българският литературен език, „пръв сред славянските езици не само по време на възникване, но и по необикновената си красота и тържественост” (акад. Дмитрий Лихачов), във високите си нива той си остава омайната и сладка реч на дядо Вазов, велемощното мрачно слово на Яворов, мъдрите „глъбини” на Дора Габе, първозданните „стихии” на Багряна. Моите кумири...
И може би защото книгата ми е юбилейна, в нея ще откриете една повече иронична, отколкото сериозна игра с антологичния модел за всеобемащо представяне на националната книжнина, чийто еталон е мистификацията на Пенчо Славейков „На острова на блажените”. Нещо като опит за словозографисване на храмовото пространство на литературата - с пъстроцветие от есеистични и литературноисторически текстове за градове, световни класици и панагюрския фолклор, които си съседстват със стихове и кратки разкази, за да завърши жанровата смесица с великолепни портрети на авторката и нейните книги от известни литературоведи: проф. Светлозар Игов, проф. Антония  Велкова-Гайдаржиева, доц. Елена Гетова, д-р Добрина Топалова, Мина Карагьозова, д-р Юлия Йорданова, д-р Митко Новков. Сред тях са и съгражданите, които са ми посветили обичливи писания: д-р Боян Ангелов, който пръв възвести „завръщането на една панагюрка”, непрежалимият Георги Гемиджиев, Румен Спасов. И преданият Стоян Радулов, без чиито артистични и делови умения юбилейният ми „Любовен архив” едва ли щеше да получи спомоществователството на достойния панагюрец инж. Лъчезар Цоцорков. Стоян създаде и прекрасен филм по есето ми „Моят Каменград”: „История за трима приятели и за душата на един град”, в който сме "изтипосани" с  художниците Манол Панчовски и Стайо Гарноев. Стоян беше и главният "подстрекател" за превръщането на петте истории, поръчани ми от Бойко Ламбовски за в. "Сега" - в "15 истории на Катя Зографова" в настоящата книга.

Зографова е четена от всички - от бебе до баба :) - внукът и Лазар вече любопитствува

Благодаря и на сина си Козма Зографов за изразителната корица на „Словозографии”, както и за няколкото предишни, направени с талант и майсторство!
Естествено е една книга да очертава профила на самия автор, изграден в жизнетворческия му път, а моят наистина е сложно многосъставен. Вярвам, че композицията на текстовете ми, въпреки привидната си разнопосочност, е единна, озарена и споена вътрешно от словозографния тон, който я владее! Както магията, наречена дух на мястото (осезаемата атмосфера от напластени аромати, цветове, древности и митове) естетически скрепява стиховете за Странджанската Индипасха, софийската веранда, рилската роза и историите за съкровените градове като "Цветущий Каменград" от Пенчо Славейковата "Кървава песен", Пловдив алафранга, Русчук на Елиас Канети, София на литературните музеи или дори … бездомността като духовен избор на вдъхновяващата Мара Белчева.
Словозографно ест!

Катя Зографова
8 април 2017, Лазаровден

Факсимиле на корицата на юбилейната книга на Катя Зографова "Словозографии"

А това е една от 15-те истории на Зографова, включени в книгата.
Някои от тях вече са намирали място в "Чат-пат", както ще се уверите тук.

НЕВЕДОМИ СА ПЪТИЩАТА БОЖИИ! 
И човек стои стъписан от житейските обрати: 2014 беше мъчителна до непоносимост, 2015 дойде с раждането на първородния ми внук Лазар на 9 февруари, на 5 март се роди книгата ми с текстове, писани 30-години, 25 от които в музея, всред неизвестни или потулени архиви... Премиерата на моите „Знаменити§Забравени§Забранени“ навръх Благовец в Националната библиотека беше без преувеличение „звездна“. Наличните бройки от луксозната и скъпа книга свършиха преди още събитието да е започнало. Дойдоха толкова хора, че наглед бездънното фоайе на ІІ етаж не можа да ги побере, а аз се олюлявах под тежестта на цветята. След месец получих националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“ – в трезора със златното панагюрско съкровище, с церемония и мистериален тракийски танц. След още месец с ужас установих, че възприемам всичко случващо се като страничен зрител, без да изпитвам нормалната радост, на моменти дори сякаш „заспивам на лаврите си“?! Разтревожих се сериозно: да не би да съм наплашена, че ще бъда наказана за успехите си? Или преуморена  от битката за доброто си име и това на музея, в който мина животът ми? Или ме е довършила дебеланата с твърдите корици, голямото писане на която инак беше спасително – потънах в работа, прогоних тежките мисли... Тази пролет нетърпимо ме боляха ставите и трябваше да отида на преглед при ревматолога си, добрия писател проф. Златимир Коларов. Още като ме зърна, попита защо съм така омърлушена? Признах му странната си безчувственост към позитивните факти и той мигом ми постави диагнозата, като се усмихна тъжно: „Това се нарича емоционално изчерпване, моето момиче!“ Почти извиках: „И какво да правя, докторе?!. „А, това не знам“, отговори ми професорът – „Всеки сам трябва да си намери спасението!? Замислих се и го открих – СЛОВОЗОГРАФИЯТА КАТО ТЕРАПИЯ. Подхванах нова книга...

Катя Зографова, откъс от книгата "Словозографии", 2017 г.

Пет-шест истории на Катя Зографова

подготвени за в. "Сега" по покана на Бойко Ламбовски

Катя Зографова в Париж през 2014-та, когато се случва "третата" история

ЗОГРАФОВИЯТ РОД
е над 300-годишен. Когато обаче се омъжих за Константин, той се именуваше Кузмов. Мама Мария, сама от виден род -на поп Иван Саракински от Воден (в днешна Гърция), един ден ми разказа с горест, че като бутали старата къща, с нея унищожили и наследството на Динко Зограф, скрито на тавана –  цял иконостас, инструментите, боите, скрина, в който си заключвал архивите, дори „нeстeра“, с който пускал кръв. И внучката на свещеника, клел поборниците в Илиндеското въстание, ме срази с финала: „С парчетата от иконостаса сварихме мармалада“. Като преодолях потреса, заклех се да възстановя родовата фамилия! За мое учудване идеята ми бе възприета, включително и от свекър ми Кузма Кузмов, преименуван така по тертипа на една опростителска следдеветосептемврийска практика. И целокупно се върнахме към Зографите! Единствено аз се задържах по-дългичко Кузмова-Зографова, защото... имах над 200 публикации със старата фамилия. Проф. Никола Георгиев  обобщи този парадокс като „феминизъм по български – получаваш каквото искаш, отказваш се“! Истината е, че обичам фамилията си, дори мисля, че страстта ми да възкресявам фигури на личности е любовно озарение - изравям ценни документи и думи, майсторя нещо като модерни „словозографии“. С името Зографови е свързана и една трагикомична софийска случка. След моя лекция до мен се приближи възрастна дама и заяви, че е леля на мъжа ми и иска да говорим по важен въпрос, била впечатлена от словото ми. Чак когато дойде в музея на Вапцаров, видях, че се движи трудно след операция на бедрената става. Засрамих се, че съм я накарала да се изкачи до четвъртия етаж без асансьор, още повече, когато разбрах, че живее в съседен вход... Така е в големите градове, дори Зографите може с години да се разминават! А това, което ми предложи Елена Зографова, бе да направим родова среща. И наистина, събрахме се, поставихме паметник, потропнахме хорце...

Родовата среща на Зографите пред паметника на Динко Зограф в Брягово

Само след година за изложба в криптата на „Александър Невски“ „Икони от хасковския край“ се намериха две неизвестни икони на нашия предтеча, които го преоткриха в нова светлина. Казвам „нашия“, защото самите роднини на иконописеца, марангоза и лечителия Динко обявиха, че аз съм „по-Зографова от Зографови“, особено след второто, допълнено с новите находки издание на биографията му...

А ПАНАГЮРЦИ – ДОНСКИ КАЗАЦИ!
Нямам къща в родното Панагюрище, но сякаш никога не съм го напускала. Героите ми: Орчо войвода, хаджи Неделя, Райна Княгиня, Цвета Зографска, приятелите и колегите от Историческия музей, ме карат „хвърковато“ да си идвам „у дома“ с различни бойни задачи. Една от тях беше да открия изложба на тримата известни художници Манол Панчовски, Александър Станчев и Стайо Гарноев. Разбира се, словото ми бе жарко и витиевато!

С панагюрската "дружина" поети, художници и издатели в двора на музея.
На първия ред отдясно наляво са Александър Станчев и Манол Панчовски,
над тях е поетът и преводач Джонатан Дън,в средата е Рада
Панчовска, а "оружието" държи Стайо Гарноев

След събитието отидохме да полеем успеха в „Старата къща“, ресторант с автентична архитектура и чуден двор. Стайо беше „тамадата“ и разпореди да изпеем от „Кой уши байряка“ до „Болен ми лежи Миле Попйорданов“... Възпламеняващо беше хоровото изпълнение на „тримата тенори“, както нарекох моите художници, плюс жените и децата им, а направо се самозабравихме на „Боят настана, тупкат сърца ни“! Междувременно от съседна маса към нас се присъедини изумителният оперен певец Никола Скачков. Господи, какво опияняващо гороломно пеене беше! Дори не забелязахме как в малките часове по калдъръмената алея до нас бавно се приближи полицейска кола, от която излязоха двама служители на реда и учтиво заявиха, че пеем страхотно, но за съжаление „Старата къща“ е заобиколена от жилищни блокове, в които има хора, които трябва да стават рано за работа, а въобще не са мигнали. Заради нас. Млъкнахме, попарени насред екстаза. Минути след като колата напусна двора, „панагюрският Павароти“ ни погледна повелително и рече: „А бе, тези ли прости момчета ще ми казват на мен кога да пея и кога да не пея?!“ И отново стройно извисихме гласове, макар вече по-тихо. Никога не съм се чувствала толкова дръзка „нарушителка“ - бунтарка, както сред моите свободолюбиви съграждани. С тях сме неразделни и във филма „Моят Каменград. История за трима приятели и за душата на един град“ на сценариста Стоян Радулов. 
Повече за филма - научете тук. Вижте и трейлър на лентата.
Есето "Моят Каменград" и още за Катя можете да прочетете тук.

ПОЛЕТ ВЪРХУ ЧЕРНОТО КРИЛО НА ЯВОРОВ
През 2014 г. се навършиха 100 г. от трагичното самоубийство на Яворов. Нещо злокобно се случи и в моя живот в „годината на траура“, за която се готвех с фототипно издание на Гео Милевата „Панихида за поета Яворов“ и малката ми студия към нея „Култът Яворов“, обмисляхме изложбата „Път, на който не съзирам края...“ На конкурса за директор на НЛМ, проведен през лятото, моя милост се бе класирала на първо място от 6-те кандидати, но 1 точка се бе оказала фатална, за да не стана титуляр. И тогава се развихри яка интрига, планирана и проведена с „хибридна” тактика – когато съм в Париж, та да „няма връзка“ с мен и практически да не мога да попреча на сценария. Докато обхождах Яворовите места в Латинския квартал, гроба на Мина в Бианкур, в един сайт „знаеха“ цели три часа по-рано какво съм казала, преди въобще да съм дала злощастното си интервю! Думите ми бяха изопачени, скалъпени бяха обвинения за уволнение - „политическа чистка“ на уредничка, която и до днес работи необезпокоявано в музея. Не можех да повярвам в какъв пошъл филм вкарват мен, независимата панагюрка, никога нечленувала в партия! 

Преди да стане директор на НЛМ в София, Катя Зографова 7 години е
уредник на музея "Вапцаров" в София. На снимката държи
"Реликви от наследството на Вапцаров" по повод 100-г. от рождението на поета.

Последва скоростно искане на оставката ми, шумно отправено към Министъра на културата. Опитът за публичното ми екзекутиране означаваше цялостна подмяна на личността, дори смехотворното твърдение, че „Зографова“ е псевдоним! Приличаше на гавра, в която зачеркват живота, книгите, името ти. И точно когато реших, че няма кой да ми подаде ръка, се появиха пет човека, при това най-непредвидимите, които инициираха подписка в моя защита. Към петорката се присъединиха още и още писатели, учени, музейни колеги, наследници на класици, издатели, актьори, режисьори, художници. Някои дори написаха отделни публицистични възвания, които пазя като скъпи реликви. 60 знакови имена на националната ни култура! Зад мен застанаха авторитети, върхови професионалисти, повечето политически необвързани. Почувствах закрила от най-даровитете хора на България. Да не си помислите обаче, че това озапти моите хейтър/к/и? В интернет още може да бъде открита най-превратна интерпретацията на красивия колегиален жест: „Кадри на БСП и ДС подкрепят Зографова за шеф на Литературния музей“. Извадени са 10 от 60-те имена и са обърнати с хастара наопаки: най-големият съвременен преводач на Шекспир, поет, университетски преподавател, е „изобличен“ като агент на ДС, забележителна професорка траколожка е заклеймена като „вдовица на дясната ръка на Тодор Живков“, един от големите ни издатели е „водещ на честванията на Бузлуджа“... Човек омерзено се пита кой и защо стои зад подобни сквернословия, унижаващи най-добрите? Загубих здравия си сън, бях на ръба на психически срив, а трябваше да откривам изложбата за Яворов в Музея за история на София. Преследваше ме кошмарно видение: заставам пред микрофона, а не мога дума да продумам, езикът ми се е вцепенил. Мълча публично, орезилявам се. Дойде денят на официалното откриване, залата на обновения музей започна да се пълни с народ, а моето притеснение ескалираше. Изведнъж усетих, че над сгърчената ми душа слетя сянката на Поета, с когото се бяхме сродили още в детството ми в чирпанския музей, където уредничка беше сестрата на майка ми. „Моят“ Яворов ми подаде огромното си черно крило и ме вдигна на него, възвиси ме! И словото ми бе едно от най-силните, произнасяни някога от мен. И българи, и арменци отрониха по сълза, стари мъже дойдоха да ми целунат ръката...

ЗОГРАФОВА В РОЛЯТА НА ВАПЦАРОВА ЛЮБИМА
Преди 10 ноември изследовах „буржоазните“ творци като Фани и Чавдар Мутафови, Змей Горянин, Йордан Стубел, а като се смени системата, станах уредник в музея на Вапцаров. Винаги „против течението“! Затова пък читателите вярват на своя „хомо архивариус“ и „защитник на онеправданите от историята“, както ме назова една журналистка. 7 години обгрижвах последния дом на Огняроинтелигента на ул. „А. Кънчев“ 37 в София. Посрещна ме тъмнозелена мостра на тоталитарна обител, потънала в битова разруха в годините на „демокрацията“, истински музей на ужасите. Запретнах ръкави и направих проект за преобразяването му в модерен културен център, обаче като завалеше дъжд, тичах обезумяла да подлагам кофи и легени под пробойните от тавана! В критичния момент преди 100-годишнината на поета Министерството на културата отпусна животоспасяващите средства и
направихме генерален ремонт. 3 години не излязох в отпуск, но се чувствах музеен човек на място.

С акад.Румен Скорчев и Майа Вапцарова във Вапцаровия музей, София, 2009 г.

Стори ми се естествено дори предожението да приема свето кръщение в църквата в с. Бараково, където са се венчали Бойка и Никола Вапцарови... Изтрезнях от увлеченията си едва в мига, когато ми попадна репортаж на Веселина Илиева със заглавие „БСП отбеляза 100-годишнината от рождението на Вапцаров“ - за вечерта в  читалище „Съгласие“ в Плевен /с филмова прожекцияна специалния гост режисьорката Майа Вацарова, където прочетох следното потресаващо изречение: „Племенничката на Вапцаров се е сдобила и с 8 неизвестни и непубликувани досега стихотворения на своя чичо. Получила ги е от вече покойния 95-
годишен бай Тодор от Троян, който е бил последният жив познайник на поета от военноморското училище. Сред документите бил и един еделвайс от Пирин, който Вапцаров му е подарил, както и две картички с любимата му планина. Смята се, че едната била адресирана до Катя Зографова – една от предполагаемите любими на поета...“

ГАЛАНТНИЯТ ПОРТУГАЛЕЦ
Лисабон е един от градовете, които обожавам. С гигантски мащаби на морска империя, но тъжен и овехтял като обеднял аристократ. Затова фадото толкова му отива. Звучи навсякъде
из лабиринта на Байро алто, централния квартал, където бяхме тръгнали да търсим любимото кафене на Фернандо Песоа...


На кафе с Фернандо Песоа в Лисабон

Заплеснах се в една от уличките да примамвам великолепна черна котка. Трудна работа! Домашният любимец имаше имперско самочувствие. В момента, когато все пак успяхме да я щракнем, вратата на приказния дом се отвори рязко и на прага застана изпънат като струна, изтупан от глава до пети господин, който ме фиксира властно. Бях сигурна, че ще ми вдигне сдържан скандал за нарушаване на приватното пространство. Вместо това, той се представи: Капитан далечно плаване Родригес и вежливо запита откъде е хубавата госпожа? Отдавна не бил виждал толкова мило създание в Лишбоа, както звучи името на града на португалски. Тук вече се сконфузих, защото галантният разговор протичаше в присъствието на съпруга ми. Бившият капитан забеляза това и допълни: „Уважаеми господине, Вие също сте ми симпатичен, но признавам, че Вашето момиче ми направи неотразимо впечатление. Затова бъдете мои гости днес. Какво искате да видите?“ Побързах да назова кафенето на Песоа и макар че то се оказа в другия край на квартала, старият морски вълк се впусна в ролята на наш гид. Докато се разхождахме и разговаряхме, той узна за обсесията ми от „муй триште фадо“ - най-тъжното фадо, което звучи като вой на оплаквачки в сравнение с класическото. И представете си, когато минавахме покрай една от пъстрите каручки с компактдискове, елегантно ми купи цял комплект дискове с фадо. На Амелия Родригес, както може да се досетите, защото не знаеше, че предпочитам младата Мариза. Капитанът остана в паметта ми като най-галантният мъж, срещан някога из европейските ми пътувания. Може да му съперничи само покойният адмирал Робърт Хауел, с когото и свързана следващата история, която ще нарека...

ИЗНЕНАДИТЕ НА БРИТИШ ЛАЙБРЪРИ

С най-новата си книга в ръце

В Англия бях именно по покана на Робърт и Джоана, които ми бяха подготвили
културна /и кулинарна/ програма, вместо това аз упорито проучвах и посещавах местата, описани от Асен Христофоров в „Скици от Лондон“. Приятелите ни се дивяха какъв е този писател, че да превърна краткото си пребиваване в града на Темза в малка „Христофориада“. Слава Богу, той е живял в университетската част на града, близо до адресите на членовете на кръжеца „Блумсбъри“, та видяхме и паметните плочи по техните жилища, и малкия паметник на Вирджиния Урф, издигнат със средствата на почитателите й. Отскочихме и до Британската библиотека, разбира се. И там първото нещо, което направих, беше да потърся в електронния каталог Асен Христофоров, създал чудесна книга за Лондон, заради която е обвинен за англофил с кодово име „Хиената“. Въобще след 1944 г. възпитаникът на престижното Лондонско висше училище по икономика изпада в немилост и става от университетски преподавател жител на Говедарци, пише „Мацакурци“ /”Вуцидей“/ из живота на коравите рилски шопи. Бях неприятно и приятно изненадана – Христофоровите „скици“ липсваха, затова пък имаше цели 2 мои книги. Семейство Хауел бяха респектирани, аз също. През 2015 излезе 12-та ми и най-успешна книга: „Знаменити § Заравени § Забранени“, в която необикновеният писател и икономист не е пропуснат. Този път съм сигурна, че ще я откриете в каталога на Националната ни библиотека!

Истории на Катя Зографова
________________________
В "Чат-пат" с разрешението на автора Катя Зографова и съгласието на журналиста Бойко Ламбовски са публикувани оригиналите на петте истории, които бяха отпечатани в съкратен вид във в. "Сега". Авторът обаче е изпратила в редакцията шест сюжета, които излизат в "Чат-пат" в пълен вариант. Снимките са от личния архив на Катя Зографова и са подбрани специално за историите в "Чат-пат" от Стоян Радулов.

Вижте още текстове за автора на горните истории:
Катя Зографова - да бъдеш адвокат на онеправданите в историята

__________________________________________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.

ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Емблематичните женски образи на Яна Язова

Откъс от книгата „Знаменити. Забравени. Забранени" на Катя Зографова

Катя Зографова
_____________
Ще започна с историческите фигури, по-точно с „Христовите невести“ в трилогията „Балкани“. В биографичната си книга „Яна Язова: проклятието на дарбата“ Петър Величков обобщава: „Язова винаги е била силна, когато описва кървави или ужасяващи събития, които разразяват бури и поставят на карта живота на хора и народи.“ И прави едно важно уточнение: „Онова, което липсва, тя наваксва чрез напълно измислените си герои – най-вече монахините от Горния метох в Калофер. […] Мисля, че страниците, в които се описва смъртта на игумения Евпраксия, изнасилването и изтребването на останалите монахини, както и опожаряването на Горния метох в Калофер нямат равни на себе си в българската литература.“
Тази констатация може да бъде отнесена въобще до концепцията на писателката за мястото на жените в историята. Факт е, че в романа „Бенковски“ въпросната игумения обсъжда националосвободителните дела с апостолите Волов и Бенковски, при това като техен равноправен опонент. И което е още по-впечатляващо, именно тя е застъпница на заветите на Левски, нарушени от новите „апостоли“, приели само външно неговия образ и подобие. Паметно е прозрението на Евпраксия за Хаджи Димитър и Стефан Караджа: „За да освободят народа, те жертваха себе си! Но още по-лошо е да жертваш народа, за да освободиш себе си!“3 А именно това прави Князът на Язова – Георги Бенковски.
В облика на Евпраксия са заложени митологични характеристики – тя е „исполинка“, „страховита старица“, надарена с „оная грозота, която има сила и величие, когато са мрачни“ – оприличена ту на Медуза, ту на древния Мойсей. Едновременно духовна наставница на монахините и прагматична управителка на цветущите манастирски земи и занаяти, тя закономерно се превръща в предводителка на сюблимното общество от „жени-воини“. В литературата ни няма друго толкова мащабно описание на подобен женски свят – монолитно военизиран и в същото време описан с тънко сетиво за специфични женски обсебености – към цветята у монахиня Таисия, у Феврония към зайчетата, към винопроизводството – у Теофания. И това световъзприемане не изглежда трагикомично, нелепо или сантиментално на прага на смъртта, а е правдиво, дори затрогващо вникване в „слабия пол“, именно в контекста на героичното. Яна Язова не прикрива и чувствените изкушения на младата Макрина, но успява да ни убеди в завръщането да умре редом с черните си посестрими, в епичната им, предизвестено загубена стоическа съпротива на християнската вяра и българската чест. Склонната към плътски прегрешения монахиня почти се е спасила с бягство, предложено от мъж, но внезапно се отказва и се прибира в светата обител, защото е направила своя избор – самоубийство пред турците, вайкащи се, че губят хубавата гяурка. Това самообричане на Макрина ни навява далечната асоциация със самопогребването на самата Яна Язова след 1944 г. Мисля, че самоидентификацията с този психологически профил на красивата грешница, способна на труден, изглеждащ невъзможен, висок екзистенциален избор, прави героинята не просто романтично ефектна, а запомнящо се жива. И тук виждаме писателското проникновение на Язова – тя разкрива жените с техните изконни изкушения, слабости и греховности. И въпреки това ги кара да сияят с ореола на изключителното, равнопоставя ги на мъжете в историята. Нещо повече, докато игуменът на мъжкия манастир въобще се отказва от битката, монахините отстояват своята духовна твърдина с оръжие! Това е нетипично за времето си, както и за реално случилото се по време на Априлското въстание, особено ако сравним визията на Яна Язова за Калоферския метох с участта на Новоселските новомъченици от девическия манастир „Св. Троица“. Но патосът на писателката е същностно основателен – сред неосветените от историята ни сюжети из хрониката на 1876 г. могат да бъдат открити десетки героини, сродни с монахините на Язова, лично аз им посветих книгата си „Жените в Априлското въстание“ (изд. „Изток-Запад“, 2011). Това са изумителните българки, наречени амазонки още от съвременниците си. Но Язова не ги описва като самотни, единични деятелки, а като нежни бойци в едно високоорганизирано, работещо многочленно формирование. И дори когато то е напълно разгромено след въстанието, една от оцелелите – прекрасната Серафима, продължава служението си и загива като войник за освобождението на родината си на връх Шипка.
Концептуална заслуга на авторката е, че не противопоставя по обичайния модел на соца революционната организация и църковната институция в трилогията си. Легендарната Райна Княгиня у Язова също е тълкувана не толкова като съзнателна революционерка, а през облика на книжовница – през четенето, вдъхновяването и заразяването с образа на Жана д’Арк. Това несъмнено е по-истинният образ на Княгинята, в чиято многоликост идеологемата на знаменоската традиционно засенчва не по-малко значимите роли на просветителката и акушерката Райна Футекова-Дипчева. Странно е обаче, че тъкмо авторката, търсачка на тъмното и страшното в човешкото битие – натюрел, заради който е била обвинявана в „някакъв патологичен вкус“ от Владимир Василев, спестява в своята „книга за Княгинята“ факта, че тя е била опозорена като всички останали хубави момичета на Панагюрище. И писателката го е направила съзнателно, защото от всичко личи доброто познаване на свидетелствата на Джанюариас Макгахан, който разкрива болезнения епизод с изнасилването на Княгинята. В контекста на психологическия профил на българката и в частност на пуритански възпитаната панагюрка, изграден с познание и вещина от Язова, това изглежда обяснимо, макар да е в определен смисъл тълкувателски и белетристично незряло. Ако се вгледаме в историята на вдовицата Неранза и нейната обезчестена дъщеричка Нона, ще разберем логиката на това премълчаване. Безмилостната балканджийска етика не позволява омърсената, „развалена“, превърната в „нечиста дрипа“ (изрази на Язова) поради самия акт на изнасилването, де факто невинна жертва, да продължи живота си. И майката собственоръчно поднася отрова на детето си, след което самата тя се обесва, неспособна да преживее и собственото си поругание, и жестоката си повеля. Чуждестранните анкетьори, разследващи зверствата при потушаване на въстанието, свидетелстват, че подобни актове на самопогубване сред българките след морално непреодолимото им безчестие са били често явление. Онези, които не са посягали на живота си, са се чувствали завинаги осквернени и им е било мъчително дори да проговорят за преживяното. Но е факт, че страданията и достойнството, с които „тъмничарката“ Райка от народната песен претегля ориста си на знаменоска, са по-важни в мисленето на българите за нея, от физическото унизяване и осакатяване в турските зандани. И според мен образът би спечелил, ако Яна Язова не е била тъй непреклонна в идеализацията на историческата героиня, оставяйки я изцяло под знака на Орлеанската Дева, без да изследва докрай българския и балканския прототип на разтерзана мъченица.
Когато обаче прави мащабни етнохарактеристики, писателката е не само афористично красноречива, тя се проявява и като забележителен народопсихолог.

Книгата е отпечатана от Издателство "Изток-Запад", София, 2015.
Откъсът се публикува в "Чат-пат" с изричното разрешение на Катя Зографова.

Репортаж и снимки от представянето на книгата вижте тук.

Незабравеният Димитър Подвързачов

Откъс от книгата "Знаменити. Забравени. Забранени" на Катя Зографова

Катя Зографова
_______________

В дебютната си публикация във в-к „Смях и сълзи“ от 1898 г. Димитър Подвързачов чудновато нарича себе си „забравен талант“. Своеобразното „самопроклятие“, кодирано в псевдонима на младия поет във времето на соца се усили като бавнодействаща политическа отрова, превръщайки се в безнадеждното – „забранен талант“! Така стана възможен и подвързачовски трагичният парадокс – когато назоваваме Стара Загора „град на поетите“, да не включваме в романтичния списък на имената (които мигновено изплуват в съзнанието ни) неговото. А забележителният български поет, преводач, фейлетонист, пародист, майстор на парадокса, баснописец, приказчик, е роден там на 6.Х.1881 г. И е едно от най-интересните поетични чада на града, което достойно може (и трябва) да застане до лирически първенци като Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев, Иван Хаджихристов, Веселин Ханчев. Що се отнася до паметта на София за старозагореца, назовал себе си „Хамлет принц Датски“, тя е запечатана на мемориалната плоча на бул. „Христо Ботев“ № 10 върху сецесионна къща (днес задушена от модерна висока сграда), скътала поизличения надпис: „В този дом живяха и твориха през 1915–1916 г. в сърдечно другарство и сътрудничество нежният лирик Димчо Дебелянов и преводачът Димитър Подвързачов.“ Макар непълна по отношение на виртуозния поет и журналист Подвързачов, тази знакова следа е важна за духа на града. А когато говорим за следсмъртната участ на забравения талант, с нарастваща горчивина констатираме, че дори тя не бе пощадена от пазарните закони на времето – днес по-голямата част от Подвързачовия архив е частно притежание. Но въпреки тежката финансова ситуация, тъкмо ние, академичните и музейните хора, не се уморяваме да тълкуваме и представяме творческите постижения на плеяда заличени писатели, защото библиотеките и музеите са средищни места на паметта, призвани да приютяват все по-бездомните и забравени писателски имена, каквито и да са политическите и икономическите обстоятелства. Тук бързам да изразя едно приятелско несъгласие с доц. Вихрен Чернокожев – асоциацията му на музейното с официално-тържествената институциалност в инак прекрасния текст към най-новото издание на Подвързачов. Когато той изрича справедливите основания за оцеляването на „другата българска литература“, където Подвързачовото име е едно от първите, той го противопоставя на конюнктурните явления по следния начин: „Докато силом канонизирани от соц­арта, ред автори отдавна вече са нечитаеми експонати зад витрината на литературния музей...“ Не зная кой е визираният музей канонизатор в тази критическа метафора, но уверявам ви, Литературният музей не е казионна институция дори само защото от нея отдавна отпаднаха „Николай Хрелков“ в Горна баня, както и всъщност неслучилият се музей на Георги Караславов в Драгалевци. Затова пък с гордост можем да заявим, че притежаваме и показваме в изложбата оригиналното издание от 1933 г. на политически заклеймената Подвързачова книга „Как дяволът чете евангелието“ – едничката издадена приживе, ако не броим двете му детски. Тя се вписва в цяла поредица от забранени писателски имена и книги, които постъпваха тъкмо при нас – в малкия, но затова пък по-неохраняван от цензурата НЛМ. Впрочем, би било интересно да се направи справка в кои и колко библиотеки се пази „фашисткото“ четиво, както е квалифицирана Подвързачовата книга, има ли я в родната му Стара Загора и кога точно е постъпила? Или може би е извадена от спецфондовете след дългогодишен „арест“? Знам обаче, че близките му, както и частните колекционери притежават рядкото издание, а и не само него. Тъкмо човешкото очарование на „Бащата“, творческата му и гражданска самобитност на необвързан нито институционално, ни политически, наистина алтернативен творец, имаше и в най-враждебните тоталитарни времена своите заклети, макар тайни почитатели, опазили се от повсеместната „духовна дриплювщина“, ако използваме Подвързачовия израз. И как всъщност да не откриеш и заобичаш уникалния профил на
Забравения талант, Некий Нагел, Гений №3, Хамлет принц Датски? Това е човек, който умее блестящо да се заиграва дори със смъртта, щом ни е оставил своя забележителен „Епитаф“, чийто финал ми се ще да припомня:

Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад,
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на „Смях“ –
умря от меланхолия!

Книгата е отпечатана от Издателство "Изток-Запад", София, 2015.
Откъсът се публикува в "Чат-пат" с изричното разрешение на Катя Зографова.

Репортаж и снимки от представянето на книгата вижте тук.

Катя Зографова: „Никоя идеология не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров”

Ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света.

В къщата-музей на поета в Банско

Никола Вапцаров – един от новаторите в нашата литература, човек със сложна и трагична съдба. Семейството му е сред най-известните в Банско. Баща му е един от войводите в борбите за освобождението на този край, останал до 1912 г. в границите на Османската империя. По-късно е в приятелски отношения с царското семейство. Майката на Вапцаров е завършила Американския колеж у нас и развива широки културни интереси у децата си. Самият Вапцаров е възпитаник на Морското машинно училище във Варна. Надарен с жив ум и литературен талант, той би могъл да има спокоен и осигурен живот. Вместо това избира да бъде работник. И така да сподели тежкия труд, безработицата и бедността на своите герои. Да опише големите противоречия на ХХ век, да открие романтика в машините, да изрази вярата си в един по-справедлив свят. През 30-те години става член на БКП. В годините на Втората световна война, когато България е съюзник на Германия, е сред организаторите на антифашистката съпротива. Осъден е на смърт и е разстрелян на 23 юли 1942 г.
„За Вапцаров има издадени хиляди страници – и биографични, и аналитични за творчеството му – разказва в интервю за Радио България Катя Зографова, преди уредник на музея „Н. Вапцаров” в София, а днес директор на Националния литературен музей. – Преди промените у нас в популярните издания имаше предговор, в който пишеше, че съдбата е била жестока към Вапцаров приживе и щедра след смъртта му. Красиво звучи, но не е вярно, защото какво значи щедра съдба, след като Вапцаров беше превърнат в паметник... После пък, след промените от 1989-а, някои пишман Вапцароведи се опитаха да го принизят и подло да твърдят, че не заслужава да бъде в най-високия ред на литературните ни имена. Българинът е открил Вапцаров, когато са се появили неговите „Моторни песни” през 1940-а година, без тази книга да бъде забелязана от критиката, без да бъде наложена от някаква институция или от левите му съмишленици по идеи. Така че Вапцаров е открит от народа, от своите читатели и рецитатори. И това обяснява факта, че никоя идеология всъщност не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров. Той пише много топло, той е изключително хуманен в своето мислене. Когато четем стиховете му, оттам блика човечност и интимност дори когато говори за най-глобалните проблеми на историята. И точно затова е обичан, защото сякаш беседва с нас като близък приятел. Но е много дълбок, въпреки измамната простота, лекота и достъпност на стиховете си. Неслучайно е един от най-превежданите български автори. Стихотворенията му са излезли в над 40 страни, на повече от 60 езика. ”
Никола Вапцаров е единственият българин, носител на международната Почетна награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. А ЮНЕСКО обяви 2009-а за година на Вапцаров в чест на 100-годишнината от рождението му.
„Вапцаров е модерен европейски и световен поет, все по-актуален, бих казала, за младия читател – споделя Катя Зографова. – Младите хора го харесват по един много специален начин. Те са доста скептични, демотивирани, обезверени. И Вапцаров в първия момент им се струва невероятен наивник, романтик, чиито утопии не са се сбъднали. Животът все още не е станал „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Така че младите отначало леко се усмихват, четейки Вапцаров, но постепенно започват да го харесват. Защото, ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света. А той показва отчуждението между хората, всичките тези съвременни процеси на омерзение, на дехуманизация, сравнява ги с гангрена, с проказа. Но целият му живот и творчество са посветени на това, че трябва да вярваме в човека. Той дава възможност на отцеубиеца в „Песен за човека” да се преобрази, да преживее нравствен катарзис. И понеже е много талантлив автор, успява да ни убеди, че това е възможно.”
  
Източник: bnr.bg/radiobulgaria, снимки Стоян Радулов

"Многоликата българка": Ана Карима

Анна Карима

Родена през 1871 г. в Бердянск, Украйна. Учи в Шумен, Варна и София, където завършва девическа гимназия. През 1888 г. се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов, от когото има две дъщери, всяка с висока култура и дарби.
Отначало работи като учителка в Шумен, Плевен, Одрин. През 1897 г. открива първото у нас женско търговско училище. Не закъснява и първата по-крупна феминистка проява на Карима: през 1899 г. тя основава женско образователно дружество „Съзнание”, което се бори за допускане на жени до Университета. Карима е и една от основателките и първа председателка на създадения през 1901 г. Български женски съюз с печатен орган в. „Женски глас”. Кипяща от енергия, тя основава през 1908 г. нов съюз (на напредничавите жени) „Равноправие” с едноименен орган.
Когато избухва Балканската война, Карима отива на фронта като самарянка. Сред най-големите писателски успехи на Ана Карима, както твърди и Фани Попова-Мутафова, са прекрасните „Разкази на народни мотиви”.  Тези творби, както и цялостното й културно присъствие дават основание на Попова-Мутафова да я нарече „най-живописната фигура сред българските литераторки и общественички”.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006) 

Анна Карима с трите си деца: Евелина, Надежда и Иван през 1917 г.

"Многоликата българка": Елена Николай

Елена Николай

Световната оперна прима Елена Николай  е родена в село Церово, Панагюрско, през 1905 г. Ранната бащина смърт води майка й до необходимост да поеме на 22 годишна възраст, грижата за двете си деца. Решава да замине за Франкфурт, където кара курсове за операционна медсестра.
Елена Николай е приета да следва в престижната Миланска консерватория, първа в списъка. Завършва с отличие, но без средства и е подпомогната от проф .Пинторно, човек с „неизчерпаема доброта на истински жрец на изкуството”. Известният импресарио Канела се впечатлява от великолепния й глас и й отваря „тежките двери” на престижните италиански оперни зали. Елена пее в неаполитанския театър „Сан Карло”,  за 29-годишната си кариера участва в 22  оперни сезона там. След Неапол тя пее на още редица италиански  сцени: „Верди”, „Дузе” и „Корсо” в Болоня, театър „Масимо” в Палермо, „Ла Фениче” във Венеция, „Джузепе Верди” и „Реджо” в Триест, „Реджо” в Торино. Роля след роля през 1942 г. тя се появява въодушевена  и на българска сцена в постановка на операта „Трубадур” в Народната опера. През 1943 г. Елена отново идва в България, като води малката си дъщеря – Мария-Аурора, наричана от нея… Минка.  Елена се е омъжила на 31-годишна възраст и скоро след това е преживяла ужаса да загуби първото си отроче. Съдбата я дарява с второ (Мария-Аурора), към което Елена изпитва през целия си живот чувство за вина, породена от прекалената й творческа заетост и трудното й съчетаване с майчинските задължения.
Царственият глас, скулптирана осанка и изпълнителският талант  на Елена Николай я отвеждат до великолепната ”Арена ди Верона”, където тя дебютира през 1947 г. в операта „Джоконда” на Поанкиели  пред 25 000 души!  И ролите следват една след друга: от 1947 до 1956г. тя е единствената Амнерис във Вердиевата „Аида”. Изследователят на нейния творчески път, проф. Константин Карапетров пише за нея така: ”Пределно разностранен е и стиловият обхват на интерпретаторската й дейност. Българката се изявява в предкласична, класична, романтична, веристична, експресионистична и съвременна музика, показвайки умения да вниква в стилово-жанровите особености на всяка епоха.” (Елена Николай. Второ преработено и допълнено издание., С. 1983).
Следва малко ранен, но категоричен отказ от сцената, преди гласът й да й е изневерил – през 1963 г. Елена Николай прави следваща стъпка…към киното. Снима се във филма на Виторио де Сика „Възходът”, после във филма на Дино де Лаурентис – „Моята съпруга”, в „Прелъстени и изоставени”, в „Докторът на пенсионерите” на Луиджи Дзампа. Впрочем, киното я уморява по-бързо от сцената и до края на дните си – до 1993 г.- тя се оттегля от активна творческа дейност. 

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people.

Още за Елена Николай четете тук

Новини за конкурса за млади оперни певци "Елена Николай" четете тук

Към официалния сайт на конкурса

"Многоликата българка": Анна Каменова

Анна Каменова с писателя Димитър Димов

Белетристката, преводачката, публицистката, пътеписката и общественичката Анна Каменова е наричана още „последната българска аристократка”. Дъщеря на политически деец, после сама „министерша”, тя живее в Русия, Англия, преброжда надлъж и нашир България. Изисканият дом на семейство Стайнови гостоприемно е приемал на своите „златорожки” срещи изявени личности на българския културен живот. А заедно със съпруга си -  акад. Петко Стайнов, осиновяват двете дъщери на роднинско семейство, чиито родители загиват при бомбардировките на семейния им дом.
Анна Каменова оставя чудесни пътеписи, вдъхновени  от лирична дарба. Едни от най-хубавите й пътеписни разкази са „В Черешово” и  „Свещените води на Делиормана”. Освен на разкази и пътеписи, лирика и мемоари, Анна Каменова е автор и на няколко романа, сред които най-известният е „Харитининият грях” (1930). Официалното признание идва по-късно: за романа си „Градът е същият” писателката е удостоена с годишната награда на Министерството на просвещението през 1934 г.
Школувана в „Златорог”, вече в ролята си на литературен критик със своя рубрика (във в. „Свободна реч”), Каменова ни оставя и ценни редове за литературни произведения, изложби, театрални постановки. Забележителна е и дългогодишната й работа в българската секция на ПЕН клуб, разчитаща, особено през времето на „Желязната завеса” на няколкото й чужди езика, тактичността и работливостта й. Една от ключовите й социални кампании е била (уви, неуспешната) инициатива да предложи поетесата  Елисавета Багряна за Нобелова награда.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)