Животът и поезията по Никифоровски - от Господ по-честни!

Димитър Никифоров - argonyk

ХЛЯБ

Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ
В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.

В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.

ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ
Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров - argonyk

С Мария Бегова при представяне на негова книга в панагюрската библиотека

На гости у своя приятел, художника Стайо Гарноев, в Панагюрище

§§§
Крайно време беше "Чат-пат" да обърне отново внимание на някой от стойностните съвременни български поети. А според мен - някои от тях и бъдещи класици, в което съм сигурен...
Роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско, поетът Димитър Никифоров, известен в интернет и с псевдонима си argonyk (Забелязвате ли тук играта и мистификацията с името на кораба "Арго" от мита за аргонавтите, Златното руно и певеца Орфей!? - б.а.), според Маргарита Петкова, "успешно си проправя път в съвременната ни поезия и заема в нея свое собствено място".
Признавам, че съм огромен негов почитател. Смятам, че има изключително лек и категоричен изказ, богат на метафори език и овладян като вода във воденично колело ритъм, говорещ за самобитен, готов талант, за който в българското слово няма тайни. Поезията му се лее като народна песен от време оно, влиза веднъж като блага, веднъж като люта ракия...
Обичам стихотворенията му и заради характера на неговата поетика, пропита и изпълнена с родната земя, с България, която между редовете Никифорови е поселявана само от читави люде - със здрав дух и все още вдигнат към небето поглед. Селският му произход е ключов, разбира се, и затова - благодатен... Когато чета Димитър Никифоров, няма как да избягам от поетичното му родеене с Иван Динков, например - поет от родното село на баба ми, което още повече ме сближава и с двамата. И то, родеене не само в образността, разчитаща в голяма степен на бита ни и на фолклора, ако щете, но и в неочаквано острите, ръбести често до болка внушения, чувства и усети, които поне мен ме лекуват. Лекуват ме от пошлостта на днешния ден, от безлюбието, в което се въртим мърцина, от грозотата на делника, от лошотията на хората...
Като се замисля, никак не е случайно, че Сергей Есенин е любимият му поет - та нали той е смятан от руснаците за най-големия певец на тяхното село, владеещ също до съвършенство класическия стих.
Димитър Никифоров има три поетични книги. Надам се на много още.
„Работя като заварчик вече повече от 30 години. Занаят, който не е никак поетичен, но си го обичам. - Това споделя Никифоров пред Димитър Янков и ARTday.bg. - Не членувам в съюзи, кръгове и сдружения. "Казано по мъжки" е третата ми стихосбирка. Първата, "Бодли в сърцето", излезе през 2013 г. като пилотна книга на издателство ХуЛите, към едноименния литературен сайт, втората - "Последната пробойна", през 2016. Всичко останало (без да обиждам белетристите) е делнична проза и любов към мерената реч. Засега - споделена, защото, както казва обичания от мен поет Иван Динков - Поезията е вдовицата на Живота.“
Изхождайки от това, пожелавам от цялото си сърце на Димитър Никифоров никога да не става вдовец на Поезията!
А що се отнася до властващата всуе графомания, до властващото всуе бездарие, ето какво е отношението му към нахалните явления, изразено наскоро в пост във Фейсбук: "Що бе, аджеба, сте взели поезията, за да ми се пъчите?! Има балет, музика, театър... Като пишете с гъза си, изтанцувайте поне едно "Лебедово езеро" с него, или докато пърдите - поне на Рахманинов го докарайте! Абе... На много бих счупил ръцете до лактите... Ама карай... Поети да сте..."

От мен да знаете: няма грозни думи. А всички думи, написани от Никифоров, са красиви като честността. 

Текст © Стоян Радулов

Из Ретро Панагюрище или как започнаха да ни пазят здравето

Откъс от документалната книга

"Поздравъ отъ Панагюрище", том 1

с автор Стоян Радулов

Серия снимки на сградата на Третостепенната държавна болница в Панагюрище от 1935 г., размери – 14/9 см, част от албум. Държавен архив – Пловдив, фонд 35К, опис 1, а.е. 31, л. 46. На останалите снимки ще виждаме още лекарски кабинет в нея, една от стаите, както и парка към лечебното заведение тогава. Медикът на част от кадрите вероятно е д-р Иван Мухлев, управител на лечебницата по това време

§§§
Чудесни и показателни снимки от 1935 г., от които пред очите ни оживяват сгради и хора. Ето как, значи, са изглеждали Държавната болница и Общинската здравна служба тогава – все неща, които вече не съществуват. Защото на 2 май 1979 г. в Панагюрище е открита новата сграда на Районната болница. Тя е построена за осем години, на площ от 1400 кв.м и осем етажа. Тогава старата болнична сграда за известно време се ползва за болнична аптека, после за склад и накрая е съборена.
На 31 март 2014 г. преобразуваната междувременно в общинска МБАЛ „Събо Николов“ е приватизирана, а собственик на 90 % от капитала става създаденото инвестиционно дружество „Асарел Панагюрище Здраве“ ООД. След модернизация и разширяване болницата в Панагюрище е преименувана на МБАЛ „Уни Хоспитал“ ООД. Сградата е открита след основна реконструкция на 11 юни 2016 г. На 2 май 2017 г. Министерството на здравеопазването официално акредитира новата Многопрофилна болница за активно лечение за срок от пет години.
Но, както се досещаме и от снимките, историята на лечебното дело в Панагюрище е много по-отдавнашна. Ще го потърсим още 50 години преди това.
Първото временно лечебно заведение в Панагюрище било дело на мисията на лейди Странгфорд, която след потушаването на Априлското въстание устроила в Дудековата къща болница с двадесет легла и медицински персонал. Днес тази къща е част от комплекса на Исторически музей – Панагюрище.
Непосредствено след Освобождението в града се завърнал току-що дипломираният д-р Георги Мачев. Той донесъл със себе си свежи идеи за организацията на медицинското обслужване и бил назначен за околийски лекар. С малко прекъсване Мачев останал в Панагюрище до 1885 г.
Създаването на постоянна болница в Панагюрище започнало през 1884 г. по идея на Благотворително дружество „Свети Пантелеймон“ и местната управа. Целта се осъществила чрез събиране на средства от населението. През 1886 г. недовършената постройка заедно с терена били подарени на държавата, което довело до отварянето на панагюрска Държавна болница с 20 легла през 1892 г.
До 1 юли 1922 г. околийският лекар изпълнява длъжността и на болничен лекар. След тази дата Околийската здравна служба и управлението на болницата се разделят, но само до 1932 г., когато пак са обединени. Дълги години болничният персонал се движи около цифрата 6 – 7 човека, а Общината не може да си позволи да разкрие щат за градски лекар. Все пак и това се случва.
От 1897 до 1919 г. длъжността „градски лекар“ са заемали: д-р Кереазопулод, д-р Коюмджиян, д-р С. Неделева, д-р Иван Марков, д-р Велко Королеев, д-р Йордан Митрев, д-р Тодор Харалампиев и д-р Петър Андреев. Ат 1920 до 1944 г. постоянно в Панагюрище работят трима лекари – д-р Александър Лахневич, д-р Иван Мухлев и д-р Петър Дееничин, които в различни времена се разменят на трите медицински длъжности – „околийски лекар“, „болничен лекар“ и „градски лекар“.
В ново време, с решение на Общинския съвет в Панагюрище от септември 2000 г., Общинската болница започва да носи името на Събо Николов (1870 – 1959). Този родолюбив панагюрец е първият български ротарианец – един от многобройните ни емигранти в САЩ, който забогатява и завещава на панагюрската болница фонд в размер на 10 000 долара. Още приживе обаче Събо Николов подпомага лечебницата. При визитите си през 1928 г. и 1934 г. закупува за нея инвентар, парна дезинфекционна машина за извършване на пълна дезинфекция на сградата и бельото, гинекологичен стол и оборудване, друга медицинска апаратура. Днес негов паметник, изграден от Ротари клуб – Панагюрище, се издига в Градския парк, недалеч от спортната зала „Арена Асарел“ и езерото с пеещите фонтани.

В двора на Държавната болница през 50-те г. на ХХ век. 
Личен архив на Генка Лука Чардакова, снимката е споделена в страницата „Ретро Панагюрище“ във Фейсбук. „Долу вдясно, седнала, е баба ми Гена Чардакова – дългогодишен санитар в болницата – разказва собственичката на снимката. – Кръстена съм на нея. Била е голям кръводарител. По нейни думи, както казваше: „Издавала съм един котел кръв!“. Над нея е медицинската сестра Мария Калоянова. Долу в средата е медицинската сестра Ангелина Куйкина (Анжела), а вдясно от нея, без касинката, е домакинът счетоводител на болницата Мария Перфанова. На снимката са още медицинската сестра Пена Мърхова, както и д-р Вакарелов – отличен специалист по вътрешни болести.“ 

Още за изданието и автора - тук. 

Листа и пикник в гората - живопис, интериор и фрагменти

Листа и пикник в гората, акрил върху канава, 40 х 40 см, худ. Стоян Радулов

Интериор 1 с Листа и пикник в гората (илюстрация)

Листа и пикник в гората, фрагмент

Интериор 2 с Листа и пикник в гората (илюстрация)

Листа и пикник в гората, фрагмент

Късна есен

Последен лист се откъртва тревожен,
този сезон става все по-невъзможен.
Капки дъжд барабанят по улуците,
хризантеми се свиват в бели юмручета.

В тишината пее и плаче Дженис Розата,
мравки набързо пролазват по кожата.
И една захвърлена роза в локвите стене –
любов недолюбена, правена в оранжерия.

Късна есен е. Влага. Астматично се диша.
Комините пушат. Бабка прибира мушкатото.
Тежко пристъпвам. Омокря ме кишата.

Но сърцето ми още тупти –
живо! – проклетото.

Стихове Стоян Радулов