Актрисата Лиляна Шопова: "Ще рецитирам и след като умра"

Магнетичната актриса Лиляна Шопова използва думите "обработвам", "овладявам", "омагьосвам" (в този ред) за да опише вълшебството, което предизвиква на сцената с вероятно скучните за мнозина рецитации. "Аз извайвам словото - казва още тя. - Аз раждам словото! Аз съм сама срещу всички. Заставам, разголвам се, говоря за голотата, голотата ваша!" От вик до шепот...

Лиляна Шопова на панагюрска сцена (сн. Стоян Радулов)

Запознах се лично с актрисата Лиляна Шопова малко след като приключи концертът по случай 140-годишнината от учредяването на панагюрското читалище. Но бях чувал много преди това за нея. В няколкото искрени минути, през които имах досег с тази панагюрка, успях да усетя страстта и сластта на една отдадена на сцената и своята публика жена. Тя всъщност още говореше в мерена реч и от устата й се лееше онзи елей, с който помаза есето "Аз съм България" от Блага Димитрова, изпълнявайки го преди това в залата. "Мъжът ми ме пита, преди да тръгна - сподели ми тогава тя, - пак ли ще ходиш да им играеш без пари? А аз му отвърнах, че аз трябва да ви плащам затова, че ме правите актриса. На сцената в Панагюрище се чувствам такава". Да - днес, в Панагюрище, само в Панагюрище, където ще остане в съзнанието ни като незабравимата Райна Княгиня, възкръсваща години наред в спектаклите на открито за честванията на Април 1876-та.

Лиляна Шопова с Александър Тухчиев, Василка Сугарева и Лука Карайлев (сн. архив Сугареви)

Пристаналата на словото, отдала му се всецяло, Лиляна Шопова признава, че срещите с любимата й публика днес й липсват. И това личи от есетата, които пише, особено в последните години. Последната й среща с Голямата публика е била в София, когато тя отпразнувала в една малка зала, сред най-верните си почитатели своята 80-годишнина. Скромен афиш. Скромна програма. За една твърде голяма биография. За една твърде широка душа. За човека, който тя иска да е... И е.
Тя е дъщеря на журналиста и писателя Панчо Шопов, един от най-ревностните бранители на панагюрската културна традиция, и е родена на 30 октомври 1924 г. в София. През 1944 г. постъпва в тогавашната столична двегодишна театрална школа и е една от най-надеждните студентки на Николай Масалитинов - култово име в българския театър. От 1948 г. десет сезона е щатна актриса първо в Народния, а после и в Русенския театри. Но влечението й е другаде - тя иска сама да превърне словото в образи, а образите - в преддверия към съвършенството. И се отдава на художественото слово, става майстор на сценичната реч.
И така Лиляна Шопова се заема първо с "Писмо на една непозната" на Стефан Цвайг, после с "Човекът, който се смее" на Виктор Юго - до днес общо 28 пълнокръвни рецитали и над 10 000 срещи с публиката, при това не само в България. Актрисата подбира автори, които не са само добри творци, но и граждани с висок морал, с категорична гражданска позиция - Зофия Посмиш, Николай Лилиев, Стефан Продев, Георги Марков, Драгомир Петров... В рецитали превръща дори романи - "Отклонение" на Блага Димитрова, "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк. А за "Мъртво море" по едноименния роман на бразилския писател и лауреат на Нобелова награда Жоржи Амаду тя получава личната му благодарност: "Скъпа приятелко Лиляна Шопова, Благодаря за Вашето писмо и искам да Ви съобщя, че се чувствам особено много трогнат от Вашето решение да посветите един рецитал на моя роман "Мъртво море". Това, мисля си, ще бъде направено за пръв път пред българска публика. От тази новина се чувствам щастлив. Със същата поща Ви изпращам една грамофонна плоча на Доривал Кайми, нашият голям композитор, с надеждата, че ще Ви бъде полезен за монтиране на вашия спектакъл. В нея има една песен, композирана по стихове в романа - "Сладко е да се умре в морето". Използвам случая да Ви помоля да поздравите от мое име българския народ. Пожелавам най-голям успех на Вашия рецитал и оставам Ваш почитател и приятел."
Така Лиляна Шопова осъществява своята цел, описана с думите: "... да политна към света и да превърна сълзите в усмивки, злото в доброта и хората в човеци..." Ето защо няма нищо случайно, когато през 1972 г. се озовава в Страдфорд, Англия, в Светая Светих на театъра - Шекспировия център. И усетила с фибрите си духа на гения на всички времена, и показвайки на англичаните, че у нас има театър не по-малко добър, се завръща и с пълна сила поставя "Човекът, който се наричаше Шекспир" по биографичния роман на Конрад Хемерлинг - един от най-запомнящите й се спектакли. Впрочем, тя е единствената българка, допускана до подземните етажи на музея в Страдфорд, където се пазят оригиналите на Шекспир, и която на всичкото отгоре (за ужас на предвзетите английски сноби) забелязва липсата на една негова пиеса, открита по стечение на обстоятелствата по-късно.
Така е голяма привилегията, когато Лиляна Шопова пристига в Панагюрище и ни заразява със своето чувство. Да си пожелаем да ни се случи отново! Защото какво по-разтърсващо от себеотдаването! "Този глагол ИСКАМ е страшен! - казва тя. - Искам да бъда на сцената! Искам да се любя! Искам да танцувам! Искам да викам! Искам да пея!"
Днес тя заявява: "Ще рецитирам и след като умра!"

Стоян Радулов
 

...............................................................................

Аз ще рецитирам и след като умра!

Когато мойто Аз се върне при началото и тялото потъне в пръстта, освободен духът ми ще политне към небитието и ще започне великото пътуване, великото общуване с всичко видимо и невидимо. Той, духът ми, ще докосва залюляно от ефира цвете, нашепвайки му Шекспировите сонети. Ще прегръща смълчаните шишарки, скрити в стройните високи борове и сълзящата смола, която се търкаля по кората. Ще се смесва със сълзите на Цвайговата непозната, а пеперудите на Лилиев с тънките си сребърни крила ще блеснат като изумруди - цяла мрежа светила.
Времето, превърнато в безвремие, за моя дух ще потече като река. Сезоните ще си приличат и в цветове, и в трептения, и всяко живо същество на таз земя ще иска да се слее с нашепваните думи, родени в мъка и в светлина.
О, велико сливане, стремеж неистов да се разтваряш всеки миг във всичко, което влиза и се завъртва в твойта орбита!
А той, духът ми, няма да се умори, не ще поиска да почива. Ще се прехвърля от кръг в кръг, от сфера в сфера, от орбита в орбита, прегърнал вечното движение като съдба, за да лети в пространството по-жизнен, по-трептящ и по-неутолим - като самата красота!
Да, знам, аз ще рецитирам и след като умра!

Лиляна Шопова

* Есето е написано през 2005 г., и е публикувано за първи път в бр. 49/50 (2005 г.) на в. "Време 2001" . Тук "Аз ще рецитирам и след като умра" е публикувано със съкращения.
Прочетете и есето "Вик" от Лиляна Шопова тук.