Асансьорът със скърцане спря на нашия етаж. Отворих вратата с рамо, с чанти в ръце няма друг начин. Успях някак си да се справя и с отключването, оставих покупките в кухнята. Сега към детската. Имах час време преди правенето на вечерята, за да проверя докъде са стигнали учебните дела на моя второкласник.
Момчето, чуло шума от влизането, вече тичаше към мен.
- Мама си дойде!
Хвърли се в прегръдката ми, гушна се, подаде бузките за целувка… След това ме хвана за ръка и весело бърборейки, ме поведе към стаята си. Беше свикнал вече, че най-напред се занимаваме с уроците и домашните, а след това ще се поглезим повечко.
Подаде ми една тетрадка.
- Написах си сам съчинението. Да го провериш… - гледаше ме притеснен, ако имаше много грешки, късах листа и трябваше да преписва.
Приседнах на стола. Ох, колко съм уморена… Но няма как… Започнах да чета:
„Моите мечти”
Така, в заглавието този път няма грешки. И е написал сам съчинението? Интересно, какви ли мечти има моят малишан?
„Аз искам да имам много пари.”
Първоначално се стреснах. Я какъв материалист се извъди. Но после си помислих, че да имаш много пари, не е чак толкова лошо. Да видим за какво ще ги похарчи…
„За да убиколя света.”
Запетайка след „пари”, малка буква „з”, обиколя с „о”. Трябват му пари, за да обиколи света? Дали ще ме вземе с него? Вътрешно се усмихнах на мисълта как ще си пътешестваме двамата. Не иска играчки, дрехи, апартамент или кола… Вятърничав като майка си. Но мога да му спретна една лекцийка малко по-късно, че многото пари се изкарват с престижна професия, а за нея първо трябва здраво да се учи.
„Искам да бъда добър шахматист.”
О, имаме амбиции в спорта, но за да станеш добър и там, също трябва да се потрудиш, детенце, не стига само талант.
„Искам да стана световен шампион.”
Е, те това сега е голямата мечта. А аз ще бъда майката на световния шампион. Тук вече усетих усмивката на устните си.
„Искам да съм жив и здрав.”
Ха, това и аз го искам. Най-много от всичко, сине, искам да си ми жив и здрав.
„И мама и тати да са живи и здрави.”
Гледай ти, детето се е погрижило и за нас. Уредихме се и ние с живот и здраве. Мамино сладко…
„И чиче и баба и двамата дядовци да са живи и здрави.”
Хм, цялата рода е изредил. Щедра душичка имаш, моето момче, браво на теб. Никой не си пропуснал. Само две запетайки… До тук добре, май няма да късам листа… Едно изречение остана.
„А другата баба ако може да се върне.”
„А другата баба ако може да се върне” - прочетох още един път с невярващи очи … Стаята леко се залюля около мен. Другата баба, моята майка, си беше отишла от този свят преди две години. Затаената мъка се размърда и ме стисна за гърлото. Ех, да можеше да се върне наистина…
Усетих как сълзите напират…
- Мамо, мамо? – малкият ме гледаше уплашен. Уж се усмихвах, а какво стана…Дори не се карам, а плача…
Разтворих ръце за прегръдка и той чевръсто се метна на коленете ми. Обхвана ме с малките си ръчички и сгуши глава в мен. Инстинктивно го загалих по косата.
Като бавна, тиха вълна се запромъква плаха радост. Беше я запомнил… Беше я запомнил, макар да я виждахме само за месец през лятото. Беше запомнил топлината и обичта, с които го обгръщаше. Беше запомнил кроткия й благ глас, с който му разказваше приказки. С добро я беше запомнил, щом искаше да се върне.
Но каква е тази мечта, та това е невъзможно… От там никой не се е върнал… Трябва да му обясня още сега. На момента… Промълвих, едва изтегляйки думите:
- Миличко, нали ти разказвах…, че баба вече е на небето…, оттам ни гледа и ни се радва… Но тя не може да се върне…
- Знам, мамо, знам – прекъсна ме светкавично детето.
После ме погледна умолително и изстреля към мен с немалка доза инат:
- А какво ми пречи да си помечтая?...
Павлинка Георгиева
