Дарина Дечева - "Отвисоко за доброто"

Дарина Дечева

Отвисоко за доброто
                 „Понякога съм бяла и добра...”
                                           Петя Дубарова

Има хора бели и добри.
Твърде бели да са нисша раса.
Пò човеци и от Бог дори.
Но не ги търсете из атласи,

нито в тъмни мисли и гори.
Те живеят горе, нависоко,
досами небето. И встрани
суетата ниска, многоока.

Те си нямат къщи. Имат дом –
сбира две сълзи, една надежда,
вяра също толкова. И щом
ниското в душите им се вреже

те угасват. Бели и добри.
Гълта ги небето. Не възкръсват.
Пръскат го на хиляди искри.
Добротата има къси пръсти,

колкото да гали без предлог,
световете чужди да поноси,
да даде око на едноок,
да поплаче с ближен без въпроси.

Но не ги търсете там и тук.
Вижте в себе си – до дън душата.
Видите ли нисък, черен, друг –
лошо е. И не е по гората.

Стихове Дарина Дечева
Вижте ИНТЕРВЮ с Дарина тук, и още поезия от нея ТУК и ТУК

Филм: "Завръщане в миналото. Село Поибрене"

Мария Цинцарова

Към едно от самобитните средногорски села отвежда поредният филм на Телевизия Туризъм (TVT) „Завръщане в миналото. Село Поибрене”. Сюжетът в него стъпва върху мотиви от разказите на Иван Радулов за родното му село – място на красивото детство край река Тополница, но и на потопена под едноименния язовир родна къща; в едно време, от което все още има много живи спомени. Във филма звучат автентични песни от поибренския край, изпълнени от местните самодейци от читалище „Ванчо Пашов”, а собственичката на единствената къща за гости Мария Цинцарова приготвя ароматен панагюрски тутманик. Филм, който оставя вкуса на горчива сливовица, от която се усещат едновременно и горчилката, и насладата на отминалото време...

Гледайте филма 
„Завръщане в миналото. Село Поибрене”
Само по Телевизия Туризъм
Следете и научете повече за програмата на TVT на see.bg

Чат-пат кьоше: Намигване от Форест Гъмп

Рада Панчовска в градината на думите

Рада Панчовска

Пътят

...Вървяхме, натежали от умората, понесли своя път.
Понесли този смайващ свят на своето човешко рамо.
През колко пропасти и скатове, готови да ни спрат.
Вървяхме, от една надежда водени - да стигнем само.

Преваляхме живота с трескавото заслепение на сън.
Насищаше душата ни звученето на призива далечен,
на нашия копнеж блуждаещият, незатихващ звън.
Напредването ни към него сигурно ще трае вечно.

И все пак, днес, на тази слънчева планета, в края
на някаква галактика, една сред толкова (не зная
какво ме кара да съм повече от горда за човека,

едва ли сам в обгръщащата ни вселена - нека
не казвам, че го вярвам, но е близко да ми хрумне),
дали отнякъде към нас вървят очакващите ни разумни?

Просто

Тъкмо да вникна до същността си,
губя нишката, в чудности се заплита.

Няма да ми постигнат премъдростите,
знам си. Нещо, което отмалко е ясно:

Бог или То, или Нищото на всемира
бленуват по красотата. Път ли е, смисъл?

Просто не ми се умира, като не се разбирам.

Градината на думите

На тишината на звездите липсва щипка вкус.
Огромността на тайната я прави безпредметна.
В пустинята от време на какво сме плод.

Единствена достъпна форма на живот ли
е земният. Животът като изключение.
Кое тогава е всеобщото му правило.

Добре, че имаме градината на думите.
В измислената им действителност сме вкъщи.
Обгръща ни с допълваща неяснота.

Стихове Рада Панчовска

(Из поетичната книга "Кратки срещи", Литературен форум, 1993)

Повече за нея и от автора на тези стихове ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Чат-пат кьоше: Съветът на Хораций