"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Такава любов, подарък от мигове
(рецензия)

На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг, 
като утрин диханна – 
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.

Стоян Радулов


Новата книга на Дарина Дечева: "Милост", от която боли

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Оформлението на „Милост“ е дело на панагюрския художник Николай Радулов
_______________________________________

Есенна, но не меланхолична; смислена, но не обмисляна; без цветове, не и безцветна; дълбока, не и давеща… Така видях стиховете на Дарина в новата й стихосбирка „Милост“. Зачетох се и… не прочетох тънката книжка „на един дъх“. Оказа се една малка бяла книжка, която те оставя без дъх.

Опоетизирането на тъгата е любим стихотворен похват в световната поезия. При Дарина тъгата е изведена във вълнуващо правило в живота на този, който не се страхува от леда на самотата, от дълбокото на чувствата, от страстта си да гони Михаля, от светлината на мрака.

И вярваш на тези стихове с не заявени, а споделени истини за едно земно съществуване, изпълнено с преживени видения и изстрадани истини. Стихове интелектуални, не и интелигентски, белязани с интелектуалните поетични образи, родени в сърце – отговорно към себе си, другите и словото. Уважаващо хипотетичния читател, който ще вземе в ръце крехката книжка и ще зарови очи в буквите, а те ще го препратят смело и понякога безпощадно в един наистина нов свят – смислен, сериозен, дълбок.

Издигам в култ тази отговорност на поетите, някои, като Дарина. Тези поети, които взимат листа в ръце само когато са сигурни, че ще наредят буквите и думите в във въздействащо слово. Другото е тенекиено дрънкане на изповедания, които веднага забравяш.

Искаше ми се да цитирам някои откривателски метафори на Дарина. Бяха много обаче. После изревнувах читателите – нека те си ги открият. Запазих за себе си удоволствието да въртя в мисълта си като сладък бонбон няколко „иновативни“ художествени пластики. С възторг открих и една нова според мен сила на Дарина – художествената поанта на всяка творба – като чаровно изобретателен финал – парадокс или обобщение.

Познавам отчасти поезията на Д. Дечева и не се поддадох на предварителни страхове. Привлече ме и визията на изданието – ефирно, чисто. Завидях, че Недялко Йорданов преди мен е чел „Милост“. Но признавам, че толкова много самиздат тече около мен, че нерядко мятам книгите на рафта, преди да съм ги отворила.

Благодаря си, че този път първо отворих стихосбирката на Дарина. Празнично ми стана от хармоничното „смути“, забъркано от парадоксални метафори и предизвикателни образи, хирургична изповедност и топла тишина, тишина, която те призовава да си направиш своя хирургия. След това видях себе си в тази опасна тишина. А какво по-силно от това някой да пише така, че все едно ти си го мислил. Ако имаш ум и смелост, разбира се. Смелостта на поета Дарина Дечева.

Благодаря на Дарина за това предизвикателство. Малко е да кажа, че „Милост“ си заслужава да бъде прочетена, да бъде четена отново и отново. Но отправям и предупреждение: внимание, на моменти от „Милост“ боли.

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, януари 2020 г.

_______________________________________

Храбрият оловен войник

                        на войника в мен и до мен

Мечтая си за малка тишина

и да говоря с нея – като с мама.

Големите отдавна ги крещя –

самичка. В тишините други няма.

Мечтая си да й разкажа как

заякнах. И света цял вече нося.

И как преди мълчах – напук, на крак…

Сега – за да живея. Без въпроси.

Говори ми се. Да, по принцип знам,

но с тишината всеки път е ново.

Да вляза в нея, малка като в храм.

И да изляза храбра – от олово.

Да й разкажа мама как мълчи

и всичките си думи как побира

във две сълзи. За тези две очи

мечтая си.

Докато не умирам.


Голгота

Преживяхме ледени години.

Оттогава всеки ден мълча.

Вече зная – всеки кръст ще мине.

Всичко! Даже краят на света.

Ще настъпи утрото тогава.

И отнякъде ще долети

любовта ни с тихото„Оставам…“.

Но сега това не знаеш ти.

Зная аз. И само в мене има

синева, която ми е нощ,

тишина като звънчета в зима.

И блести по-остро и от нож.

И това ако не е пришествие

на любов към края на света!

Ако кажеш – нека да е бедствие,

но вървя. И чакам. И държа.

И звъня със зимните звънчета,

и изгрявам с всяка синева.

Вече знам, че утрото е в петък.

            И от кръста ми растат крила.

Стихове: Дарина Дечева, из книгата "Милост"

_______________________________________


Дарина Дечева
е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. През 2014 година открива студио за психотерапия „Вътрешната стая“. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител на наградата „Златен пегас“. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), „Педя нощ“ (2010) , „Имало и други полети“(2013) и "Милост" (2019). 

Използваните фотографии в публикацията са дело на Николай Радулов.

За книгата "#53пътиЛЮБОВиДругиВажниНеща" от панагюрския поет Михаил Караиванов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Корицата на книгата.  Фотографии - Моника Димитрова,  рецензент и редактор - Стоян Радулов

Р Е Ц Е Н З И Я

#53 пъти Любов и други важни неща“ е втората поетична книга на младия автор от Панагюрище Михаил Караиванов, след „Зависимост“ (ИК „Оборище“, Панагюрище, 2016).И нейната интересна „необичайност“ започва още от заглавието със символа „#“ за хаштаг, който в новите информационни времена е знак за препратка („таг“ – от американски английски) за търсене в социалните мрежи.Тук той е използван в директния му смисъл – т.е. концентриращ посланието в дума или символен низ, следващи знака.В случая съставената поредица от букви и думи „53 пъти Любов“ се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения и улеснява общуването по темата. За яснота ще уточня, че лингвистът Якоб Айнщайн нарича „метакоментиране“ този начин на употреба на етикети, съставени от думи в самото съобщение. Прочее, това е още един начин животът да преминава от една реалност в друга – битова, художествена, виртуална.
И наистина - кратките, но концентрирани и ясни поетически послания на Михаил понякога напомнят на статуси в социалните мрежи, което само потвърждава тезата, че поезията вече се развива и се влияе от и в друга, виртуална среда. Това ни показва също, че напук на повечето твърдения за наложените от тази нова среда ограничения във взаимоотношенията, напротив - тя всъщност ни предоставя още начини за опосредствено общуване. А нима това не е една от целите изобщо на литературата!?
В този смисъл появата на втората книга на Михаил Караиванов е новото му и голямо съобщение за продължаващия негов път в света на писаното слово, на поезията, въртящ се отново около хаштага на необятната, необяснимата, но желана Любов.
Книгата „#53 пъти Любов и други важни неща“ е изключително добре структурирана композиционно, благодарение на почти едногодишната работа по нея на Михаил като автор и на моя милост като редактор. Успяхме да подредим 60-те творби хармонично в пет тематични дяла, като две от стихотворенията правят директна връзка с първата книга.
Зависимост“ беше история в стихове, изживяна в най-малките детайли и предадена по своеобразен, вълнуващ начин; разказ за любовта със светлите и тъмните й страни, търсещ диалог с читателя – не само чрез книжните страници, но и чрез виртуалните. Още след появата на първите му стихове Михаил Караиванов създава и поддържапоетичната страница във Фейсбук - "Изгубени в думите". Точно заради нея и връзката му с читателитетам той стига и до идеята да поставя поезията си и върху белите страници на книгата. И ако в „Зависимост“ стиховете му сякаш нямаха начало и край – започваха от някъде, от някакъв друг живот и спираха внезапно, пред големия кръстопът на въпросите, то в „#53 пъти Любов и други важни неща“ посоката вече е ясна. Това е вечният човешки стремеж към светлина и щастие, но сякаш неразривно свързано с катарзисното страдание при търсенето, при постигането на любовта, при нейното осъзнаване. Любовта като животворна потребност, любовта като надежда за преодоляване, любовта като вяра в човека. Но това е и поезия на отсъствието, на копнежа по анонимната, по вечната жена, която идва и остава завинаги и за която авторът е сигурен - "жена, с която бъдещето мое идва". Това е антитеза на самотата, това е еманация на чувственото любовно многообразие от почти свръхсъвършеното божествено начало.
За първи път в края на втората книга по отношение на темата Михаил поглежда и отвъд света на интимното, но отново с топлото и човеколюбиво чувство на ранимия млад човек, чиито свят често се оказва и суров. Личната ми препоръка и приятелски съвет към Мишо е да развие тази тенденция – това несъмнено ще обогати поетическия му свят.

Михаил Караиванов, снимка Моника Димитрова

Михаил Караиванов е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Познат е с участието си в местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател". И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Някои от стихвете му се превръщат в текстове за песни на групата. Междувременно след излизането на дебютната му книга, Михаил, заедно с още няколко млади човека, стана най-новото попълнение от Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.

Михаил Караиванов пише в свободен стих. В противовес на широко разпространеното мнение за свободния стих – меко казано „недолюбван“ от повечето „професионални“ поети, писатели и критици у нас, държа да отбележа, че свободното стихосложение категоричноима своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и простотата на обикновената реч. Надутата празничност или изкуствен патос на предварително форматираните стихове изчезват. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Т.е. по-малко формални ограничения - повече простор на поетическото въображение и съдържание. Ще припомня и че в духа на свободния стих са работили вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, Блага Димитрова.
Ако се пренесем в съвременния ни литературен живот, ще открием свободния стих почти изцяло в творбите на Петър Чухов, Георги Господинов, Надежда Радулова, Емануил Видински, Калин Терзийски, Илиян Любомиров. Тъкмо в последната редица можем да поставим и Михаил Караиванов; за това говорят и препратките във втората му книга. Тук ще си позволя да цитирам Владимир Минев: „Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние е да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението, защото свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвиже. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение.“
Ще дам един пример от поезията на Михаил Караиванов – краткото стихотворение "Януари". В него стихът бързо прескача от различни двусрични (с превес на ямба) в трисрични размери, но въпреки това - с ясно отчетлив вътрешен ритъм, което се дължи на особения му звукопис (най-вече при съчетанието на гласните) на заложения асонанс, и дори на римата "изгаря - цигара", с която стихотворението завършва. Т.е. при писането си Михаил се стреми да не оказва съпротива на външния свят в логиката на езика. (А обикновено "високото" изкуство се стреми да прави тъкмо обратното.) Точно тази естественост, тази неподправеност и умението да накара читателя да почувства заедно с него всяка дума, скъсява почти до отсъствие дистанцията между двамата. Така Михаил уверено върви към изграждане на собствена доловима и ясна стилистика. Затова – да поговорим малко и за нея.
Във фигуративно отношение поезията на Караиванов се характеризира с рядкото използване на метафори – този обичайно най-мощен инструмент на поета, и това е особено характерно за настоящата книга. Но пък когато ги има, метафорите са изключително ярки - "...геометрия на изкушението...", "...джунгли от йориглифи...", "...слънцето ни плете сламени шапки от лято...". Ще забележите, че не често присъстват и прилагателните. За сметка на това езикът изобилства от глаголи, които му придават изключителна динамика.
Авторът разчита много на други от тропите, чрез които постига своите внушения – на аналогията ("Fast food"), на сравнението ("В нашата стая"), на метонимията (особено в поетичните миниатюри) и на алюзията ("Зелените фиби", "Астрономия"). За последното говорят и използваните цитати от негови любими произведения в началото на всеки от дяловете в книгата, и всеки - превърнат в мото.
В „#53 пъти Любов и други важни неща“ Михаил развива и самобитен образов, смислов и интонационен модел, постига свой собствен опростен синтактичен и образен паралелизъм. Така че е съвсем естествено при синтактичната структура на поетическия си език той да прибягва до апосиопезата (когато има смисъл, но той не е изказан), до елипсата (очевидни и очертани синтактични липси), и понякога до инверсията (промяна на обичайния словоред). Ако се задълбочим в композиционно отношение, ще окрием, че от стилистичните фигури Караиванов най-много предпочита контраста ("В различни часови пояси", "Математика"), градацията ("Женски имена") и понякога – инверсията ("...хоризонт / небе вода / вода небе / и те по средата...")
Прочее, Михаил Караиванов е майстор на сентенциите, някои от които вгражда като поанти в стихотворенията си, а други оставя да живеят като миниатюри:
"любовта е / дълго пътуване / сами / от него / често / се връщаме";
"...всеки моряк знае че / всяка буря / може да му е последна";
"...дните са преброени / добре е да знаеш / че всичко / хубаво / свършва";
"всеки / неин / вятър / е / моя / посока".
И не на последно място – както ще се убедите сами от текста на книгата, авторът силно разчита на графиката на стихотворенията ("13", "Март", "Юли", "Винаги"), в която вгражда допълнителна образна символика, подсилваща поетическата му инвенция.
Всичко това са не малко и големи достойнства в поезията на Михаил Караиванов. Неговото писане ни показва как давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която традиционно поетът има, свободният стих е начин за развитие на нашата поезия.
Затова се радвам на издаването на „#53 пъти Любов и други важни неща“. Потенциалът е голям и е радостно, че се осъществява в нашите географски предели.
Появата на автор като Михаил Караиванов трябва да бъде посрещната с усмивка на лицата ни, с отворени обятия, да бъде насърчавана и обгрижвана, защото чрез хора като него и творчеството му духът ни общ расте. Аз мога само да съм радостен, че го познавам, че имам възможността да чета стиховете му преди повечето хора и да му благодаря за доверието да бъда до него в началото на пътя му в българското слово.
Пожелавам на Михаил здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката; още първият ни литертурен критик, панагюреца Нешо Бончев е написал: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти“. 
Поздравления и за ръководния екип на Община Панагюрище, който вече няколко години подкрепя реализацията на творчески проекти на местни творци.

Стоян Радулов

Писмото с русокосия момък


Времето не изтрива от паметта спомените 
от преживяното във войната

Рядко минаваше ден, в който раздавачът да не остави в пощенската ни кутия писмо. Най-често писмата бяха за Петя. Първата й работа, като се върнеше от училище, беше да пита: „Писмо имам ли?” Не сядаше да учи, докато не дойдеше пощата. А писма идваха от Москва, Алма-Ата, Павловград, Днепродзерджинск и много други. Пишеха й Ира, Лилия, Наташа, Тяна, Лена, Люда, Юрий… Пристигаха дебели пликове, които съдържаха изгледи от градовете, картички с цветя и снимки на артисти, значки, марки, календарчета.
От тях дъщеря ми научаваше подробности за селищата, където живеят нейните приятелки и приятели, за родителите, братята и сестрите им. Разказваха й къде са прекарали лятото – в Артек, Крим, на море или на село. Случваха се и забавни неща. Един Володя помисли, че моята Петя е момче и й писа: „Здравствуй, дорогой Петр!” Някои от пликовете бяха придружени с пожелания: „Лети с приветом - вернись с ответом!” или „Стоп! А где улыбка?”. Както и да сгрешеха името и адреса й, писмата се получаваха непременно.
По една време нейните приятелки и приятели станаха двадесет и пет. Но това не й стигаше и тя се обърна към редакцията на списание „Пионер” с молба за нови адрес. Така тя се запозна с Олга от сибирския град Томск – една година по-малка от нея, ученичка в шести клас.
В един светъл майски ден Петя получи писмо то Оля, прочете го и като ми го подаде, излезе от стаята.
На белия луксозен плик бе изобразен пощальон – млад русокос хубавец, който с едната си ръка едвам успяваше да удържи юздите на трите коня, а в лявата високо държеше пощенски плик. На листа беше нарисувана същата картина. Оля пишеше:
„Здравей, Петя!
Ти дълго не ми отговори. Аз така и не дочаках твоето писмо и реших да ти пиша. Петя, ти ми отговори, само че честно, може би не искаш да си пишеш с мен?
Е, добре, това ще се изясни в следващото писмо, а сега аз искам да поздравя теб и цялото ви семейство с големия и радостен празник – с Деня на победата! У нас, в Съветския съюз, преди този празник прожектират много военни филми. Гледаш такъв филм и страшно ти става от това как издевателствали фашистите над хората.
А ето какво ми разказа моята майка. Те в болницата провели вечер, посветена на Деня на победата. Медиците поздравявали ветераните от войната. И ето какво споделила една от лекарките – ветеран от войната, от своя фронтови живот. В това време тя се намирала в Германия и веднъж попаднала в немска операционна. „Наоколо чистота, скъпи мебели, всичко блести от белота…”- разказвала тя. В центъра на залата стоят операционни маси, а на тях деца, деца, които били на по около две годинки. Фашистите им източвали кръвта, те считали, че детската кръв е най-полезна за техните ранени. Тук лежали вече трупчета. И тази лекарка видяла очите на още живи дечица. Това били очи, молещи за живот, очи, пълни с молба. След този случай  често сънувала тези деца и събуждайки се, крещяла… Тогава и решила – ако остане жива – непременно да стане лекарка. Сега тази жена е детска лекарка.
…След този разказ всички в залата плакали. И на мене ми се струва, че няма да се намери в целия свят човек, който би се отнесъл равнодушно към този разказ.
Е, това е всичко. Пиши ми, Петя. До виждане.
Твоя приятелка Оля”.
През прозореца навлизаше топлото пролетно слънце. Потърсих моето момиче – то стоеше в спалнята и плачеше. Притворих вратата и излязох. Не намерих с какво да я успокоя.
Аз не можех да заплача. Нито тогава, нито по-късно, когато показах писмото на най-голямата си дъщеря. По бузите й се стичаха сълзи…
…Оттогава приятелството на двете момичета стана още по-близко, по-сърдечно. Свързва ги най-човешкото чувство на обич, мечтите за любов и щастие. А веселият русокос пощальон продължава да препуска и да разнася честитки за Деня на победата – празник на мира и на живота.

Ана Грамчева,
в. „Септемврийско знаме” / 20. VІІІ. 1987 г.
Публикацията е предоставена от Петя Сеферинкина, дъщаря на авторката. 

-
Цял живот посветена на своите ученици, Ана Грамчева усеща в себе си призванието да пише. На листовете й се появява предимно проза - импресии за човека и мястото му сред природата, разкази за историята на града и особено за Априлското въстание. И още - разкази за деца, репортажи, фейлетони. Печели многократно различни конкурси – в сп. „Природа и знание”, в. „Септемврийче”, в. „Труд”, „Вестник за жената” и доста други. Умението й да разказва увлекателно, да търси и да открива съществените „дреболии” на живота и да ги предаде със силата на словото се проявява във всички нейни творби. На литературната критика прави впечатление участието й в сборника „Мъчната буквичка” - издателство „Народна младеж” от 1975 г. Като член на кръжока "Богдан Овесянин" в Панагюрище има участие в сборника „Топчето пукна”, посветен на 100-годишнината от Априлското въстание.
Умира на 12 ноември 2001 г.

Димитър Дънеков,
откъс от книгата "Дойдох, видях!", посветена на литературните клубове в Панагюрище.

Катя Маринова като врабец в червеното на залезната есен

* * *
Една синя, небесна, безбрежна тъга
всеки ден с листопада
по дъждовните клони се стича.
Тя е само тъга,
тя е малка тъга,
тя сега e къдрокосо и смело момиче.
Но когато снегът –
между къдрите път –
от годините преспи натрупа,
тя ще бъде една много бяла тъга,
след която не лае и куче.
Ти тогава ела,
ти тогава не питай,
ти тогава се вгледай в очите.
В тях се крие едно, като в малко гнездо,
босоного и цветно момиче.


* * *
Тишина... тишина... тишина.
И очите на тате.
Той сега е стрък светлина
в небесното лято.
И мълчим.
На ръба на земята мълчим.
Страховито мълчание.
Всяка дума е пилигрим
с тъжен смях, разстояние,
дъжд и вятър,
лекарство за болната зима,
във която
тате хлопна вратата,
облече снега и замина.


В прегръдката на дъждовете

Издраскано от погледа на лятото,
стъклото на прозореца
ще скрие слънцето
в прегръдката на дъждовете.
Врабец ще се изкъпе
в червеното на залеза –
разцъфнало димитровче;
ще се обясни в любов
на облака, опушен във зелено;
ще отнесе със себе си
очакване за скитащи листа
и ще запали
приютилата го есен.
А вятърът, с въздишка блага,
ще посади тъгата
на разчупения облак,
ще я загърне – да забрави птицата
и ще търкулне мокро камъче
по покрива на тишината.
По бръснатите скули на дъжда
ще се погали вечер...

Стихове Катя Маринова

Катя е с потекло от Стрелча, но е родена в Пловдив. Един от плодотворните автори на сайта за онлайн литература "Хулите". Издала е книгите "Броеница", "Душа по стръмното", "И само болката ни оцеля" (първите две в софийското издателство "Захари Стоянов", а третата  във Велико Търново), още  "Пророчица" и "Стриптийз в очите на жена". Името и се появави и в рубриките за нова поезия на сп. "Пламък" (декември, 2012 г.). През 2017 г. излиза книгата й "В очите на Катерина". Нейни творби са публикувани в литературни антологии, сборници, алманаси, както и в периодичния и литературен национален печат. Превеждана е на руски, сръбски и английски език. Екземпляр от книгата й „Пророчица” се намира във фонда на Кралската Лондонска библиотека. Катя може да бъде засечена на Димчовите празници в съседна Копривщица през лятото, някъде в Казанлък, на литературен воаяж в Панагюрище или другаде, където царува словото.  Член на СБП.