Лука Перфанов е в първата вълна следосвобожденски художници на България

ГОЛЕМИТЕ ТВОРЦИ НА ПАНАГЮРИЩЕ

Лука Перфанов е първият по-изявен художник от Панагюрище и то с академично образование. Възпитаник в изобразителното изкуство е на големия Ярослав Вешин - чешки художник, майстор живописец, живял и творил в България и един от създателите на българското изобразително изкуство в края на XIX и началото на ХХ век. Прочее, Перфанов е един от представителите на първата вълна творци в следосвобжеднското изобразително изкуство на България изобшо. Роден е на 2 юни 1882 г. в Панагюрище, когато градът е още във васалната Източна Румелия.
През 1896 г. Лука постъпва в Държавното рисувално училище, а през 1902 г. завършва в класа на Ярослав Вешин. После специализира в Прага и в Берлин. Той е и сред първите членове на дружеството „Съвременно изкуство”.
От 1905 г. работи като учител по рисуване в българската гимназия в Солун, където се включва в дейността на ВМОРО. През 1906 г. е арестуван при Мацановата афера. Това е черен епизод в революционното движение на българите в Македония. Аферата избухва през 1906 г. в Солун във връзка с разкритията на османските власти в града на Вътрешната македоно-одринска революционна организация [3]. Това става, след като в ръцете на властите попада случайно дневник на учителя в Солунската гимназия Андрей Мацанов, в който Мацанов е записал всичко, което знае или иска да знае за по-видните дейци на ВМОРО в Солун и околните градове. Фактите и личните преценки на учителя, записани в този дневник, стават причина за задържане на 36 учители, сред тях и панагюреца Перфанов.

Райна Княгиня със знамето, худ. Лука Перфанов

За да не бъдат арестувани, много избягват извън града. Така с Мацановата афера се нанася удар на учебното дело в Солун, на окръжния, околийския и местния комитет на ВМОРО. Лука Перфанов е осъден на 101 години затвор, но е освободен след идването на младотурците на власт през 1908 г. [1] През октомври 1910 г. по време на обезоръжителната акция е тормозен от властите. [2] Това е и причината художникът и преподавател да се завърне в България. След това Перфанов работи последователно като учител по рисуване в Лом, в Шумен и в София.

Пейзажи от Лука Перфанов

Урежда и няколко самостоятелни изложби. Сред по-известните му творби са картините „Боят при Едикуле“ (1917), „Оборище“, "Портрет на Райна Княгиня", „Пролет“, „Кошничарка“ (1921), „Портрет“ (1921), „Самичка“ (1921), „Почивка на миньор“ (1921), „О, майко моя“ (1933), „Хайде, боже, помози“ (1934), „Овчарка“ (1940). Днес повечето от картините му се намират предимно в частни колекции.
Умира през 1940 г. в София на 58-годишна възраст.

© Стоян Радулов, из книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 2

Портретът на Лука Перфанов, публикуван тук, е от фондовете на Държавна агенция "Архиви". Използвани източници: [1] Македоно-одрински преглед, година ІІ, брой 31, София, 18 март 1907, стр. 489. [2.] в. Дебърски глас, година 2, брой 27, 26 октомври 1910, стр. 4. [3.] Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник, София, 1993, стр. 163.

Група MODICA - "Зависимост" / Official audio

Повече за Михаил Караиванов - авторът на текста на "Зависимост" и двигател на група "Modica", научете тук. "Зависимост" е заглавието и на дебютната му книга с поезия.

Очаквайте появата и представянето на втората авторска поетична книга на Михаил Караиванов - „#53пътиЛЮБОВиДругиВажниНеща“.

За "#53пътиЛЮБОВиДругиВажниНеща" - рецензия

Катя Зографова в копнеж по "бягство" от Архивариума към спасителната Индипасха

СОФИЙСКА ВЕРАНДА

В подножието на небостъргача
виси като измислена –
витраж от минали естетики.

Но тук за тебе
в неусвест разцъфтяха
хелиотропи и магнолии.

Дори една маслина се роди
и после гузно се отрони
в декоративния си инкубатор!

Стоя като градински орнамент,
като джудже градинско
и ...неумело медитирам
върху кованата си пейчица.

Тъгата ми пълзи като орлови нокти
по стръмнините на стената. Знам, тя някой ден
ще изкатери и последния, петнайстия етаж.
О, колко атлетична мъка притежавам!

Затуй пък радостта ми е мъниче -
напразно я обгрижвам, преобилно я поливам -
не надвишава нито сантиметър здравеца,
прикътан във кашпата в ъгъла.

Все пак – поне не мръзне зиме, когато
наровете екзотични са евакуирани
от помъртвялата веранда.

Тогава само гълъбите вън се ежат,
нахално охраняват кухнята 
и кръглооко шпионират 
кафето ми да е с бисквитка.

Това е всъщност градската идилия!
Чаша утринно кафе + заклинание
да не поглеждаш (за нищо на света!) нагоре,
нито - извън спасителния кръг
на кадифената ориенталска течност.

Миг безвремие върху веранда веронезе,
лъх от многоцветни аромати,
бърз поглед към акварелната молитва
от цъфтящи богородички...

И после фас (или насмешлив поглед)
се целят хладнокръвно като снайперисти
(право в сърцето на миража!) от етажите по-горни.
           
Катя Зографова, 29 август 2009
из "Поетични словописи", включени в книгата "Словозографии", София, 2017

ИНДИПАСХА

Според една странджанска легенда сляп вол, оставен жив по милостта на стопанина си и пуснат на воля в горите, един ден се завърнал здрав. Когато тръгнали подире му, открили огромната канара в местността Индипасха, под която се стича „жива вода”.

Превръщам се в умираща урбанистична твар,
затова в час пик на някой черен понеделник
ще спра изкуственото дишане на своите музеи
и най-внезапно ще изчезна от столичния Архивариум.

Търсете ме из непроходимите лонгози на Велека,
венчана с величалните й лесове, танцуваща
със сватбени воали от бръшлянени змии и в транс повтаряща
реликтни горски имена, които пеят: брекина, тис, пистация, калуня,
филирея, червена пираканта, колхидски джел, кавказка боровинка,
германски оман, турско зарасличе, горянче, тетра, лавровишня...

Ще плувам из лилавата магия на цъфналите зеленики,
но ще се пазя от отровните им листи
(Където е медът на красотата, там е и смъртоносното й жило!)
Ще отбягвам и бясното дърво, от което козите в Странджа полудяват,
но местните не се боят, а го кръщават нежно божика и вълча ягода -
алиби за свирепостта на обитателите на дивната земя от резервати.

Сакралната посока ще отгатвам с орфическия тъпан на сърцето си,
в джендеми и скали ще очертавам силуета на тракийското светилище.
Когато полусляпа го съзра, ще смъкна и последната си маска
и ще открия Индипасха, и ще отпия глътка животворна Индипасха!

Катя Зографова, 18 октомври 2016
из "Поетични словописи", включени в книгата "Словозографии", София, 2017

Защо и как се появява юбилейният сборник на Зографова четете тук. 

От Покровското училище назад - до първите просветители. История от старите снимки

Една любопитна снимка на ученици с тяхната учителка Цанка Кукуряшкова, правена някъде след 1930 г. пред сградата на старото "Св. Покровско" училище в Панагюрище, е достатъчна провокация, за да бъде разказана голямата история за началото на образователното дело в Панагюрище.

Но преди това историята на старото кадро.
То изплува в архивните семейни албуми на Павлинка Георгиева, която я споделя в интернет. Оказва се, че в него друга панагюрка - Надежда Петканска, открива своята баба - Надежда Чолакова (Загарьова) (на първия ред най-вдясно) и нейната близначка Парашкева Чолакова (второто момиче от ляво на дясно). Разпознати са и техните братя, също близнаци - Кръстьо и Георги Чолакови.

Кликни върху снимката за по-голям размер

Снимката предизвиква вълна от любопитство в социалните мрежи и лицата на учениците (между набор 1923 и 1930, понеже тогава класовете са били смесени) започват да се сдобиват и с имена. Между тях са Христо Стоименов (четвъртият отдясно наляво, на последния ред). Сред децата е и бъдещият д-р Димитър Дееничин. Момиченцето вдясно от учителката, облечено с бяла рокличка, се казва Евгения Маслева. А през едно момиче от нея на същия ред, вдясно, е Мария Кирчева (Михайлова), майка на бъдещия д-р Михаил Михайлов - известна фигура от съвременния ни политически живот. Снимката е предоставена от Павлинка Георгиева и е правена някъде след 1930 година, вероятно от местен фотограф, тъй като е открита в няколко албума на различни панагюрски семейства - като тези на Пенка Тодорова, на Надежда Петканска, на Христо Стоименов и др.

Но кога започва същинското просветно дело в Панагюрище,
за да се стигне по-късно до въпросната фотография...

През Възраждането панагюрци никак не изневеряват на стародавните просветни традиции.
Още през XVIII век в двора на първата панагюрска църква "Св. Тодор Тирон" е имало килийно училище. Двете стаи, в които се е помещавало училището, са впръсквали сред малките панагючета знания по църковно пеене и четене. Учело се е българско четмо. Панагюрци съзиждали пламъка на националното будителство и с други килийни училища, помещавани в частни къщи и при манастирския метох в Драгулин махала, който бил към Рилската Света обител.
Според потребностите на новото време, килийните училища, които са поддържали българския дух и през най-тъмните години на робството, прерастват и постепенно биват заменени със светски училища. Още през 1806 г., заедно с килийните училища, в Панагюрище функционира първото светско училище - т.нар. "Общо школо", в което учителства образованият за времето си панагюрец Цвятко Хаджигеоргиев. Ползвал е, забележете, свободно турски, гръцки, албански и италиански езици. Мобилизиран е в турската армия по време на Руско-турската война от 1809-1812 г. А през 1818 г. издава в Будапеща първия български печатен календар. До Освобождението през 1878 са издадени 120 календара, 13 от които "вечни" - наречени така, защото имат таблици за намиране на празници и определени дати и за следващи години. Повечето от тях представляват по-малки или по-големи по обем книжки и по съдържание приличат на малки годишни енциклопедии или по-скоро алманаси. В общи черти такъв е и характерът и на календара на друг един панагюрец - Велко Королеев, който съдържа 190 страници, но е издаден през 1853 г. в Цариград. В него той определя 11 май като ден за честване на св Кирил и Методий...
Но да се върнем на просветното дело, неизлизащо от ума на будните панагюрци. Ето, рибният буквар на д-р Петър Берон е въведен като учебник в Панагюрище само година след първото му излизане (1824). Забележителното е, че в Панагюрското училище са имали като учебници освен Бероновия буквар и всички печатни книги на новобългарски език, които са попадали в ръцете на тогавашните учители.
През 1838-39 г. панагюрци откриват мъжкото взаимно училище - ново просветно гнездо, от което изпървом притаени, а сетне възторжени и гласни излизат един след друг певците на националното освобождение, на народната просвета и култура. В нарочно построената сграда, училището се урежда от колоса на нашето възраждане – Неофит Рилски. Наречено е „Главно“ и е кръстено „Св. Троица“. Главен учител в него е Кесари Попвасилев от Казанлък. За няколко години броят на учениците достига 600. Училищната книжнина и свидетелствата се подпечатвет със собствения на училището печат, с надпис “Панагюрище – училищен печат”. В средата на неговата кръгла форма е изобразена училищна сграда, а над нея – пеещ петел.
Но през 1841 г. училището изгаря. Веднага обаче бива направено ново, което някои изследователи считат за първото класно училище в България (класното училище в Елена е основано в 1843 г., а в Копривщица – 1846 г.). Негов ръководител и благодетел е видният панагюрски просветител Сава Радулов. (Повече за него четете тук.) Жаждата за просвета скоро налага необходимостта училището да се разшири в четирикласно. Неговите възпитаници, между които и Марин Дринов, Нешо Бончев, Христо Груев Данов, добре подготвени учители, носят факела на знанията от Панагюрище във всички краища на все още поробената, но кипяща в трепета на предосвободителния устрем Родина.

Марин Дринов

Прочее, Данов, който е роден през 1828 г. в Клисура, първоначално учи в тамошното килийно училище. След това продължава образованието си в класното училище на Сава Радулов в Панагюрище, а по-късно и в Копривщица - при Найден Геров и Йоаким Груев.
В същата 1841 г. в Панагюрище се основава и женско училище – след онова в Плевен, второто в България. Отначало то се помещава в частни къщи, а в 1843 г. за него се построява специална сграда, за която голямо дарение прави видният български общественик Александър Екзарх. Първите учители са свещеници и монахините Ефросиния и Агафия (имало е монахини и от Калоферския  манастир), а първата светска учителка е панагюрката Петка Данова.
Като дарение от д-р Петър Берон в Панагюрище през 1844 г. пристигат още 160 екземпляра на Рибния буквар. Поликарп Чуклев, който е учител по това време в Панагюрище, ги разпределя сред най-будните семейства в града.
През 1847 г. класното училище отново изгаря, а през 1849 г. е възстановено за пореден път. Тогава, в новото начало, към училището започнала да се урежда и нарочна библиотека, която след няколко години притежавала много книги на руски, гръцки, български и други езици.
След Сава Радулов главен учител в Панагюрище е Атанасий Чолаков от Дупница, при който панагюрското училище се прочува из цялата страна. Впрочем, Атансий Чолаков е възпитаник на Неофит Рилски, който през 1837 г. напуснал Габрово и се установил в Копривщица. Там обучавал за преподаватели още хора като Найден Геров и Йоаким Груев.
Старата училищна библиотеката е открита за обществено ползване с голямо тържество през 1860 г. в деня на славянските просветители Кирил и Методий – 11 май стар стил, след пламенна реч за значението на просветата, произнесена от учителя Никола Харитонов. А жаждата за просвета довежда през 1863 г. до основаването в Панагюрище на култулно-просветен кръжок за четене и беседване. На стария печат на читалището в средата, е издълбана тая година, която се счита като начало на читалищния живот тук.
В периода 1864-66 г. в Панагюрското училище учителствува Василий Чолаков. Под влияние на Константин Миладинов той започнал да събира български народни песни, приказки и поговорки, които по-късно издал в "Български народен сборник".

Петър Карапетров - Черновежд

През 1865 г. в Панагюрище официално е основано народното читалище "Виделина" - поредният пазител на българщината. 20-годишният Петър Карапетров - Черновежд (повече за него четете тук), тогава печатар в Цариград, известен книжовник и публицист преди и след Освобождението, написва и приготвя устава на бъдещото читалище. На 27 юли 1865 год. след подписване на устава се съставя и първото читалищно настоятелство под негово председателство. В настоятелството влизат следните членове: Филип Щърбанов – подпредседател, Кръстьо Гешанов – ковчежник, Искрьо Мачев – писар, Иван Джуджев – негов помощник, Рад Иванов – книжар (библиотекар), Иван Маньов – негов помощник. Всички те се провъзгласяват за членове-основатели. Симеон Хаджикирилов, онаследил от баща си богата библиотека от книги, ръкописи, списания и вестници на български, руски и старославянски езици, дава няколко книги на Васил Априлов при идването му в Панагюрище, а по-късно дарява значителна част от тях на новооснованото читалище "Виделина".

Филип Щърбанов и дейци на Съединението в Панагюрище

След Карапетров начело на читалищната дейност идват последователно Филип Щърбанов, Захари Койчев, Искрьо Мачев и т.н. До въстанието Читалището се помещава в Хаджидеяновия дюкян, намиращ се на левия бряг на Марешката река, редом с Драгуловата къща и дюкяни, срещу основно училище "Св. Георги".
Така след буйна книжовна и културна дейност, в навечерието на въстанието от 1876 г. в панагюрските училища учат около 900 деца, а панагюрските просветители са сред първите, пръскащи култура и знания сред народа български.
Естествено е, икономическият и духовен подем на средногорския градец да създадат благодатна почва за развитие на националноосвободителното движение. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Панагюрище революционен комитет. Събранието се провежда в къщата на Иван Духовников, запазена до наши дни в двора на Историческия музей. На 14 април 1876 г. в местността "Оборище" се провежда първото българско Велико народно събрание. А Панагюрище става център на IV революционен окръг и главен град на Априлското въстание. В него апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски организират силен и деен революционен комитет, който успява да вдигне цялото население на въоръжена борба за освобождение.

Д-р Алберт Лонг

При потушаването на Априлското въстание класното училище в Панагюрище е изгорено от турците, но след Освобождението е изградено наново със средства на американския протестантски мисионер д-р Алберт Лонг.

__________________

Логото LOVE.PANAGYURISHTE е върху всички кадри, защото те са част от проекта LOVE.PANAGYURISHTE / СТРАНИЦА ЗА ПАНАГЮРИЩЕ, който се развива във Фейсбук и цели да популяризира сред неговите потребители чрез споделяне на изображения историята на Панагюрище, културата му, туристическите възможности, интересните места и хора с техните истории, забележителностите, различните събития и активности, които се случват в града и пр.

Стоян Радулов

Хождение по буквите / от Валери Петров

Валери Петров, рис. Теодора Дончева - Теч

Любомудри читателю, внемли тук житието
на братята Кирил и Методи, което
апокрифно се носи, но е само то
най-паче истинно, понеже-защото
едва в наше време докрай се разбра тя
какво са прекарали двамата братя.

Започва житието с момента, от който
по воля Божия те изпълнили свойто
решение вопреки папското вето
да создадат Абевето.

- Ний – казал Кирил – сме солунски братя.
Аз съм по-малък, а тоз е мой батя.
От мати-славянка и от баща-Лъв.
Въпросът наш е такъв и такъв…

И рекъл им старшията
на патриаршията:
- Вашето дело
се разбира само.
Пойдите в отдела
“Четмо и писмо”.

И правят поклоните
Божиите хора,
търчат с кадастроните
по коридора,
намират в отдела
секретарка дебела
во лицеобразе не зело мудра
и не сверхцеломудра,
во зерцале зряща ся и слагаща пудра.

Глаголят й ясно
о буквах и прочие,
но срещат опасно
дебелоочие.

- Подир месец – глаголи – обадете се нам.
Ответ не ще мога по-рано да дам,
ибо аз през септемврия
се чипуркам в Месемврия. -

Диво двоицата
се дивят на девицата:
- Но должни сме ний да вървим при хазарите!
- Спокойно! Нас будете тука заварити.

(Какво да се прави -
тогавашни нрави!)

Отиват двамата в Херсон за година,
спят на диван за персон и половина,
през деня просвещават
и климат
през нощите,
они-же изравят
на Климента
мощите,
завръщат се в Цариград, дирят отдела,
намират отдела под нова табела.

- Славни са, Господи, дела твои!
- Да, отделът и тоз път ся раздвои.
Докле бяхте в мисия,
“Четмо и писмо”
преоформи ся
в “Четмо” и “Писмо”,
а за целесъобразност
и икономия
первий е в Патмос,
а вторий в Мехомия.
Писмото ваше
за славянско писмо
е понастоящем
во отдела “Четмо”.

- Но защо во “Четмо”, нали то е писмо!
- Ибо перво чете се, туй е ясно само,
а кога се в “Четмо” до конец дочете,
во “Писмо” ще се прати да подписати те. -

Со гневом и двамата
лицезрят измамата.

(Но какво да се прави -
тогавашни нрави!)

И поеше отново светите хора
от инстанция перва во инстанция втора,
доклеше накрая била назначена
нарочнеше комисия от 20 члена.
И словото взел един зело почтен
редовний член
на Съюза на византийските художници,
секция “Чертожници”:

- Таз
буква “Аз”…
не знам според вас,
но за мен е такваз…
някак сякаш избива
против колектива.
Според мен тя не бива
во очах да бие,
сиреч по ще отива
не “Аз”, а “Ние”.

- А туй “Буки”, туй “Буки”
кому нужно е туки! -
рек друг един уж
върло праведний муж
от Съюза на византийските писатели,
секция “Изпатили”.
- Нежели “Буки” аз мисля: какво
пречи нам сложити друго дрво,
ибо след нашата сечна програма
вече буки в Панония, кажи-сечи, няма.
И смисъл добива и не зле се слива,
вместо “Ние – Буки” да е “Ние – Слива”.

- Това “Ние – Слива”
ест находка щастлива -
чу ся тогаз
третий глас, -
но остава пред нас процедурний вопрос.
И воименно тоз:
Обсуждаючи знаци един подир друг,
каков точно ред будем следвати тук?

- Каков може да буде! – восклицают отвред. -
Каков освен просто азбучний ред!

- Но по что ще познаеме ний отнапред
каков ще буде сий азбучний ред,
като за ред он ще буде приет
едва щом приемем вси букви подред!?…-

Слушайки братята Кирил и Методи
с какви методи
се спорът води,
гледали стреснати
и дори умърлушени.
(Вж. фреските
Борис-Ангелушеви.)

После Методи, премудри чловек,
рек:

- Единствен на замле и на небеси,
патриарх Фотий щя нас да спаси! -
Вопросний Фотий бил техний учител
и силно ги любил и много почитал,
и приел той ихното ходатайнство
макар да било него ден осемнайсто.

- Дадено! – рек им. – Ще стане тая.
Макар че как точно, предсказати не зная. -
И словенското дело поело по масло,
и добрутрото ихно зело порасло,
ибо новата азбука, съвсем леко очистена,
била возприета яко азбучна истина.

- Кой от двоицата е по-големия!
- Методи.
- Методи да получити премия!
- А на малкия как да прославим делата?
- Он буде получити персонална заплата! -
Но сякаш чули сатанинские хули,
отвергнали братята заплати и вули.

- Не щем ний богатства, не щем ний пари! -
возкликнули они, возмутени дори. -
При Святопулка
и Ростислава
да носим поука
и Божия слава,
за това ние страстно
со брат ми горим!

- Добре де, от нас да е,
ще ви пратим
и в Рим. -
Така погрешно
сии тълкувати
туй, че двамата спешно
се стремят да пътувати.
Сиреч славно им смазват
ентусиазмът.

(Но какво да се прави
тогавашни нрави!)

И ха да заминат, но в сущий ден,
грех сотворивши, бил Фотий свален,
во низините низвергнут от холма
и делегатом изпратен в Стокхолма
и оно отношение
към словените мило
во мигновение
се видоизменило:

- Камо грядеши тез двама! При папата?
И ради що! Да си кривити капата?
Ами! В крайний случай пойде ще единия.
Втори отиде ще по друга линия.
Например да пратиме бихме могли
един техник (брат ми) по парни котли.
Вярно, техник он ест малко ударен,
но език притежава високопарен,
и хем тъй
във спора
ще поможе на попа,
хем и той
яко хората
ще похоже в Европа.

…И ей го във влака,
мутра навирил,
пътува глупака
сос мудрия Кирил,
което станало после причина
за скорбная на оний последний кончина
во лето
869-о,
ибо и Кирил, макар Философ,
изполнен с любов
и на муки готов,
сии наши типичности
во град Рим не изтрая
инфарктно-капична ся
и пойде у рая.

(Какво да се прави -
тогавашни нрави)

Но дело словенское паки-пак победило
и не че комисии сии убедило,
а защото, после смертию брата,
Методи
с едного бюрократа
бил принуден да води
спор писмен за разни римски разходи
и тъй като писаше по словенски чловека,
полека-лека
до конца века
собра се книжница (т.е. библиотека),
сначале убога
и даже скромна,
сетне, слава на Бога,
хилядотомна,
тъй че фонда книжовен
составила она
за разцвета духовен
при цар Симеона,
който яко по качество, тако по количество
надмогнал над немското католичество,
така че не смогла римская ерес
вече бясно да тъпче, подобно на нерез,
на смердяща коза и на щръклява крава
писмото словенско и словенската слава.
И нека за туй се, четецо, воздава
Господу слава, Всевишнему слава!

И тука конеца е на житието,
което не е официално прието,
но ази, раб Божи, го писох на псалтиря
не земна слава со него да диря,
а защото ся всякой гневи, като гледа
колко пречки ся сторят пред всяка победа.

- Грях, грях е! – но ще му ся на человека
това да не трае от века до века.

Източник Валери Петров. Избрано. Т. 2. ИК "Захарий Стоянов". София, 2015 

Автор на рисунката Теодора Дончева - Теч
официална страница / още за нея