Катя Зографова: „Никоя идеология не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров”

Ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света.

В къщата-музей на поета в Банско

Никола Вапцаров – един от новаторите в нашата литература, човек със сложна и трагична съдба. Семейството му е сред най-известните в Банско. Баща му е един от войводите в борбите за освобождението на този край, останал до 1912 г. в границите на Османската империя. По-късно е в приятелски отношения с царското семейство. Майката на Вапцаров е завършила Американския колеж у нас и развива широки културни интереси у децата си. Самият Вапцаров е възпитаник на Морското машинно училище във Варна. Надарен с жив ум и литературен талант, той би могъл да има спокоен и осигурен живот. Вместо това избира да бъде работник. И така да сподели тежкия труд, безработицата и бедността на своите герои. Да опише големите противоречия на ХХ век, да открие романтика в машините, да изрази вярата си в един по-справедлив свят. През 30-те години става член на БКП. В годините на Втората световна война, когато България е съюзник на Германия, е сред организаторите на антифашистката съпротива. Осъден е на смърт и е разстрелян на 23 юли 1942 г.
„За Вапцаров има издадени хиляди страници – и биографични, и аналитични за творчеството му – разказва в интервю за Радио България Катя Зографова, преди уредник на музея „Н. Вапцаров” в София, а днес директор на Националния литературен музей. – Преди промените у нас в популярните издания имаше предговор, в който пишеше, че съдбата е била жестока към Вапцаров приживе и щедра след смъртта му. Красиво звучи, но не е вярно, защото какво значи щедра съдба, след като Вапцаров беше превърнат в паметник... После пък, след промените от 1989-а, някои пишман Вапцароведи се опитаха да го принизят и подло да твърдят, че не заслужава да бъде в най-високия ред на литературните ни имена. Българинът е открил Вапцаров, когато са се появили неговите „Моторни песни” през 1940-а година, без тази книга да бъде забелязана от критиката, без да бъде наложена от някаква институция или от левите му съмишленици по идеи. Така че Вапцаров е открит от народа, от своите читатели и рецитатори. И това обяснява факта, че никоя идеология всъщност не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров. Той пише много топло, той е изключително хуманен в своето мислене. Когато четем стиховете му, оттам блика човечност и интимност дори когато говори за най-глобалните проблеми на историята. И точно затова е обичан, защото сякаш беседва с нас като близък приятел. Но е много дълбок, въпреки измамната простота, лекота и достъпност на стиховете си. Неслучайно е един от най-превежданите български автори. Стихотворенията му са излезли в над 40 страни, на повече от 60 езика. ”
Никола Вапцаров е единственият българин, носител на международната Почетна награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. А ЮНЕСКО обяви 2009-а за година на Вапцаров в чест на 100-годишнината от рождението му.
„Вапцаров е модерен европейски и световен поет, все по-актуален, бих казала, за младия читател – споделя Катя Зографова. – Младите хора го харесват по един много специален начин. Те са доста скептични, демотивирани, обезверени. И Вапцаров в първия момент им се струва невероятен наивник, романтик, чиито утопии не са се сбъднали. Животът все още не е станал „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Така че младите отначало леко се усмихват, четейки Вапцаров, но постепенно започват да го харесват. Защото, ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света. А той показва отчуждението между хората, всичките тези съвременни процеси на омерзение, на дехуманизация, сравнява ги с гангрена, с проказа. Но целият му живот и творчество са посветени на това, че трябва да вярваме в човека. Той дава възможност на отцеубиеца в „Песен за човека” да се преобрази, да преживее нравствен катарзис. И понеже е много талантлив автор, успява да ни убеди, че това е възможно.”
  
Източник: bnr.bg/radiobulgaria, снимки Стоян Радулов

Чат-пат цитат от Мария Бегова

Всичко от Мария Бегова в "Чат-пат" четете тук

"Многоликата българка": Ана Карима

Анна Карима

Родена през 1871 г. в Бердянск, Украйна. Учи в Шумен, Варна и София, където завършва девическа гимназия. През 1888 г. се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов, от когото има две дъщери, всяка с висока култура и дарби.
Отначало работи като учителка в Шумен, Плевен, Одрин. През 1897 г. открива първото у нас женско търговско училище. Не закъснява и първата по-крупна феминистка проява на Карима: през 1899 г. тя основава женско образователно дружество „Съзнание”, което се бори за допускане на жени до Университета. Карима е и една от основателките и първа председателка на създадения през 1901 г. Български женски съюз с печатен орган в. „Женски глас”. Кипяща от енергия, тя основава през 1908 г. нов съюз (на напредничавите жени) „Равноправие” с едноименен орган.
Когато избухва Балканската война, Карима отива на фронта като самарянка. Сред най-големите писателски успехи на Ана Карима, както твърди и Фани Попова-Мутафова, са прекрасните „Разкази на народни мотиви”.  Тези творби, както и цялостното й културно присъствие дават основание на Попова-Мутафова да я нарече „най-живописната фигура сред българските литераторки и общественички”.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006) 

Анна Карима с трите си деца: Евелина, Надежда и Иван през 1917 г.

Театър, страст моя: "От много любов" като история

Маргарита Търкаланова и Лука Карайлев

Пътуваме назад към най-силните години на театъра в Панагюрище с част от архивите, събрани от Иван Радулов, баща ми, за неговата книга, посветена на златните години на това изкуство в родното градче.
„От много любов” е една от най-успешните постановки на театралната трупа в града, която буквално пали залата на Читалище „Виделина” през сезон 1967-1968 г. По онова време към театъра в малкия град се е подхождало така, че да не отстъпва на нито един голям спектакъл в столицата. Спазва се целият творчески път по изграждането на една постановка, издават се брошури, правят се професионални снимки с фотографа на Народния театър.

Факсимилета на откъси от брошурата към постановката "От много любов"

 „Първият ми опит да напиша драма беше тъкмо пиесата „От много любов”, пише авторът й Климент Цачев.  - Написах я от инат – исках да докажа на един режисьор, че сюжетът на повестта ми „Отплата” става за драматично произведение. Повестта не написах, но излезе драмата. Тя бе приета неочаквано за мен доста прилично от зрителите, а след това поставяна и в няколко други страни.”
През 60-те Климент Цачев е около 40-годишен, обещаващ и поставян автор. Работи като редактор в Радио София, във в. „Народна младеж“, във в. „Литературен фронт“, в. „Труд“, сп. „Наша родина“, в. „Народна култура“. Завежда отдел „Белетристика“ в сп. „Пламък“ (от 1975 година). През 1955 година работи в Румъния. Специален кореспондент на в. „Народна младеж“ и в. „Литературен фронт“ в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963) и на Театър „София“ (1969-1970). Член на СБП. Автор на десетина поетични книги и на драмите „От много любов“ (1958), „Горчив залък“ (1960), „Завръщане на земята“ (1963), „Последният от отряда“ (1965), „За любовта“ (1966), „Момчетата станаха мъже“ (1966), „Наследството на бащите“ (1967), „Августовско безверие“ (1968), „Благословен живот“ (1971) и пр.
Режисьорът Лука Карайлев се спира на „От много любов” не случайно. 
„Далече от претенциите да бъде съвършена, пиесата на Климент Цачев притежава редица художествени качества, които ни дадоха основание да я включим в нашия репертоар.  „От много любов” поставя един съществен въпрос, който вълнува всички ни и който е в центъра на нашето съвремие – какви трябва да бъдем, към какво да се стремим, какви идеали ни вълнуват, за кого живеем и работим.”
Това пише Луката в брошурата към спектакъла в Панагюрище. В него един от най-обичаните местни актьори Лука Милков пресъздава образа на Боян Караджов, Елена Толева е Ана Караджова, а режисьорът Лука Карайлев влиза в ролята на техния син Владимир. Обичаната от публиката Маргарита Търкаланова пък е в ролята на дъщерята на Караджови - Юлия. Райна Чоролеева играе Катина, Йорданка Ангелова изпълнява ролята на нейната дъщеря – Люба, а Васил Славов – внукът на Юлия – Петър. Художник-проектант на пиесата на читалището в Панагюрище е Богоя Сапунджиев.

Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов
Статията "Театър, страст моя: Звездата на Маргарита" четете тук 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Чат-пат цитат от Иван Динков

Всичко от и за Иван Динков в "Чат-пат" четете тук