155 години от раждането на княз Александър І
135 години от първото му стъпване на българска земя
135 години от първото му стъпване на българска земя
Портрет на княза в "Le Monde Illustre", 17.05.1879 г. |
Наистина не е имало по-подходящ кандидат за българския престол. Двадесет годишният благородник е получил разрешение от чичо си, всемогъщият руски император Александър ІІ, да постъпи в редовете на руската армия. С прославения Девети конен полк на генерал Гурко той преминава Стара планина и участва във всички фази на Руско-Турската война. На 17 април 1879 г. е избран от Първото Велико народно събрание за княз на България, на 26 юни полага клетва в Търново и поема короната. Великите сили не се противопоставили на този избор. Новият владетел е приет с небивал ентусиазъм от населението. Историографът на тези събития Симеон Радев пише: „Князът прелъсти всички. Със своята тържествующа младост, с малко женствена красота, с наивните си любопитни очи, с добрата си усмивка, той олицетворяваше истински зората на България.”
Властта на княз Александър ще продължи 7 години, 4 месеца и 9 дни. Още в началото на своето управление младият и неопитен владетел ще се изправи пред изключителни трудности: несбъдналото се обединение на българските земи, имперските амбиции на Русия, ожесточените политически борби и интриги в младото Княжество. Той ще сподели несполуките на първите балкански владетели. Това, което го отличава, е драматизмът на личната му орис, тясно преплетена със съдбините на България.
Княз Александър произхожда от аристократичен род, с разклонения във всички европейски династии. Той е трето дете на Александър, принц на Хесен и Рейн (1823-1888) и Юлия принцеса фон Батенберг (1825-1895). Роден е на 5 април 1857 г. Благородната семейна среда е оказала силно влияние върху младия Сандро (както всички галено го наричат). Романтичната атмосфера, изпълнена с тъга по отминалото време, силното чувство за семейни традиции и вярност към всяка голяма идея са духовната среда, в която съзрява младият княз. В него се изгражда непоносимост към грубостта и лошите нрави, силната му чувствителност го принуждава понякога да се затваря в себе си и да страда дълбоко. Но когато Сандро е сред своите, той е друг: неподражаемият му хумор и бликаща радост го правят различен. Неговото чувството за дълг е съпричастно с битието на военен. Такъв е и по-големият му брат Лудвиг: до 1914 г. той е пръв лорд на морските сили на Великобритания. На бойното поле при Сливница княз Александър се показва като решителен и готов на победи войник. Уви, той не е такъв на полето на дипломацията...
В новото му отечество той ще е обект на любов и омраза. На края на управлението си за по-голяма част от народа той е любимият герой от Сливница. Това не ще попречи да настъпи фаталният момент на 9 август 1886 г. , когато група военни извършват преврат и го свалят от престола. За което си има причини.
На световната политическа сцена след гибелта на либералния руски император Александър ІІ, покровител и приятел на нашия княз, се явява неговият наследник Александър ІІІ. Но кой е той? Роден през 1845 г. в Санкт Петербург, той е втори син на бъдещия император Александър ІІ. След внезапната смърт на първородния син Николай през 1865г., става престолонаследник . Излязъл на преден план, той възприема идеите на своя наставник, професорът по право в Московския университет Победоносцев, върл противник на реформите и мракобесен консерватор. Още от първите срещи бъдещият император намразва своя по-млад братовчед Александър. За грубия му нрав свидетелства следната сцена, разказана от сестрата на княза Мари Шьонберг фон Батенберг. При едно от посещенията си в двореца Шьонберг, руският престолонаследник се показал любител и познавач на изложения старинен порцелан. Той взел една от скъпоценните чинии и я счупил на две върху коляното си. След това възкликнал доволен: „ Да, порцеланът е истински!”. Тази „татарска” постъпка показва истинският нрав на бъдещия брутален и груб руски император.
С възцаряването на Александър ІІІ се променя външнополитическия курс на Русия към България. След неуспеха да се въведе консервативно управление и актът на Съединението през 1885 г., руският император решава да отстрани българския княз от престола. Руските консули са основният инструмент във вербуването на верни оръдия за руската политика. Русофилски настроените среди считат, че младото княжество от благодарност към своята освободителка трябва безпрекословно да изпълнява нейните искания. Освен това масов бил страхът от пряка руска намеса под формата на военна окупация. Не на последно място голяма роля изиграли подкупите в златни наполеони, които руската дипломация раздавала щедро на своите привърженици. Князът бил сочен като основна пречка за нормализирането на отношенията с Русия. Така се стига до преврата на 9 август 1886 г.
Известни са бурните исторически събития, които го последват. Успешният контрапреврат, организиран от Стефан Стамболов има за цел да съхрани националната независимост. Личността на княз Александър І е символа в тази борба, а неговото завръщане става основен замисъл.
Князът е осъзнавал всички заплахи. В писмо до сестра си от юли 1886 г. той отбелязва, че тронът му прилича на заредена с динамит бомба. Но войнската му чест не допуска , че инструмент за отстраняването му ще бъдат части от любимата му армия.
След унизителното арестуване и отвличане духът му е сломен, той е готов да се предаде. Пред Адолф Кох, дворцовият му пастор, княз Александър изповядва: „ Бях смъртно уморен, след ужасите, прекарани през тези дни. Физическото ми страдание бе непоносимо, но бях дълбоко наранен от неблагодарността на хората, за чието добруване неуморно бях работил, от неблагодарността на армията, която бях водил към победи...”
За момент бляскавото посрещане при завъщането му го успокояват. На 17 август той пристига в Русе. Обнадеждава го фактът, че тук присъства и тамошният руски консул Шатохин. Александър издава прокламация, че отново поема властта. Ала в него бързо настъпва раздвоение. В душата му зазвучават горчивите акорди на страха от суровия руски император и ужасът от военна окупация. Това го принуждава да действа самостоятелно, без знанието на Стамболов. Князът изпраща телеграма до Александър ІІІ, която завършва с верноподаническите думи: „От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел.” Младият историк Янко Гочев в своето забележително изследване „Руската империя срещу България” (І част С.2006 г.), обяснява че Батенберг бил подведен от консула Шатохин. Той лично е съставил примирителният текст на телеграмата, като е убедил княза, че по този начин ще се постигне помирение с Русия. Коварният консул е свършил работата си. Романтичната емоционалност, водеща до неувереност и страх, са причина Батенберг сам да попадне в тази клопка. Понататъшното развитие на нещата са ясни.
След грубия отговор на императора, князът решава да абдикира. Преди своето окончателно отпътуване той съставя регентство в състав: Ст. Стамболов, С. Муткуров и П. Каравелов. На 26 август, часове преди своето заминаване, Александър събира дипломатическото тяло. Речта му, по думите на Симеон Радев, е поетична и пълна с достойнство. Той признава: „През седемте години, през които управлявах тази страна, аз бях всецяло предан на българските интереси, и ако аз не успях, неуспехът ми се дължи може би отчасти на моята младост и на неопитността ми, отчасти на незнанието на тия, които повиках да ми помагат в управлението.” Князът по целия път е изпратен трогателно, с настоятелни молби на населението да остане. Придружен от регентите и министрите, с яхтата „Сава” той доплува до Турно Северин. Тук князът се качва на влака от Букурещ. Симеон Радев с великолепно майсторство описва заминаването: „Повторно изпищя тренът, но продължително тоя път, сякаш с нечовешки вик и скоро се изгуби в тъмната нощ – тъмна като бъдещето, което се откриваше сега за България.”
Европейският печат оживено коментира постъпката на Батенберг. „Neue Freie Presse” определя абдикирането като „голяма грешка”. Вестникът допълва: „До сега младият княз винаги е показвал толкова такт и мъжество, а в този случай той, може би от вълнение е изгубил своята увереност, с която винаги е вървял по тежкия си път или е последвал един лош, а може би нарочно прошепнат съвет”. „Wiener Allgemeine Zeitung” допуска, че князът е бил „излъган от фалшиви съветници, които му представили възможност за помирение само като падне на колене и с това да се дискредитира пред Европа и да изгуби безвъзвратно короната си.”
Новите разкрития от руските архиви, изнесени от Янко Гочев, развенчават мита за опастността от руска окупация. На донесението от софийския консул П. Богданов от 21 август, Александър ІІІ слага следната категорична резолюция: „Никога няма да се съглася да бъде окупирана България!” Великите сили също не биха допуснали една такава близост на Русия до Проливите.
Какво се случва с княза по-нататък? Вярната му сестра Мари пише в спомените си: „Никога не ще забравя тъжните му очи, когато се завърна при нас, посрещан с шумни, възторжени приветствия от своите сънародници, навсякъде, където се появеше. Нещо в него бе прекършено и той никога не стана такъв какъвто беше.” Вероятно Сандро се е разхождал сам из големите светли стаи на красивия фамилен замък Хайлигенберг и от височината на планинския рид се е вглеждал в природните красоти. Душата му е била обвзета от горестна мъка по завинаги изгубената България. И все пак той е искал да задържи за себе си нещо от тази свидна страна. На 17 септември той изпраща писмо до министър- председателя Радославов. След като излага съвсем ясно възгледите си по политическото положение на страната, князът в изгнание изразява едно лично желание: „...Аз съм със всичките си чувства тъй свързан със съдбата на България, щото по никакъв начин не мога да се примиря с мисълта, че завинаги съм изгубил всяко отношение към нея... (и) тъй като не мога вече да бъда български княз, то да мога макар едно българско име да нося. По тази причина пожелах да придам към моето име, името княз Търновский... Считам за политически полезно, ако в един даден момент ще имам възможността да напомня на Европа, че съм българин”. Идва годишнината от Сливнишката битка. Князът получава стотици поздравителни телеграми от България. На телеграмата, изпратена от Захари Стоянов, той отвръща : „Забравете мене, но не забравяйте Сливница”. Вестник „Независима България”, издаван от Димитър Петков, в брой 27 от 20 ноември 1886 отговаря: „Княз Александър трябва да се върне. Да забравим княза Александра, то значи да забравим своята история, окичена от него с толкова блестящи страници”.
И наистина той се завръща. На 14 ноември 1893 г., в деня на годишнината от битката при Пирот, траурен влак тържествено е посрещнат в София. Той носи тленните останки на Александър І , първият български княз, оставил младостта си в България.
Съдбата не е милостива към него. Встъпил в морганатичен брак през 1889 г., той има две деца, кръстени с български имена – Асен (1890- 1965) и Цветана (1893- 1924). За съжаление те не са оставили потомство. Князът умира скоропостижно от перитонит в Грац на 5 ноември 1893 г. Неговият враг Александър ІІІ ще го последва на 1 ноември 1894 г.
Съдбата на княз Александър предрешава бъдещето на България. Клетвопрестъпници, изпълняващи чужда воля, помогнаха той да загуби короната си. За съжаление, това няма да бъде последната насилствена намеса във вървежа на нашата история. И до сега, тези събития не са получили нужната присъда.
Дано никога не се повтарят трагичните злощастия от далечно и от по-близко време. Да се надяваме, че новите поколения ще се поучат и ще оценят делото на благородния Хесенски принц, превърнал се в пламенен българин.
Тони Зарев
Факсимиле на писмото му до премиера Радославов |
Използвана литература:
Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том I. Царуванието на кн.Александра. С.1910.
Александър Головин. Княз АлександърI Българский. Варна.1897.
Александър Батемберг. Дневник. Христо Ботев. С.1992.
Принцеса фон Батенберг. Спомени за едно смутно време. Пейо Яворов. С. 1995.
А.Кох. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. Пет плюс.
Янко Гочев. Руската империя срещу България. I част.С. Анико.2006.
Няма коментари:
Публикуване на коментар