"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Из писмата на Ботев - за да знаем кои сме!

Из писмо до К. Тулешков
... Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самият край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с
Христо Ботев
моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището "Братска любов", но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
X р. Б о т й о в

Из писмо до Ив. Драсов от 1874 г.
...Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина онези хора, които да разбират, че тая добродетел естествено се основава на друга –  на любовта към ближния. У нас е така; останеш без парче хляб, то ти си слуга, а станеш ли слуга, то ти си роб и не ти се дава да работиш нищо человеческо, нищо самостоятелно...
Букурещ, ноември-декември 1868 г.

Из писмо до Ив. Драсов
...Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т. е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Сичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш... Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук? Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега – прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя синките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди сичко тряба да сме човеци, после вече българи и патриоти... – Прощавай, в главата ми се въртят лоши мисли и една друга [се] затрупват... Познай и по писмото ми. В лош час съм сега...
Прегръщам те, целувам те и съм твой
Хр. Ботйов

Приеми портретът ми за спомен на късият ни живот заедно, а на дългото ни братство и приятелство разделени един от други.
Букурещ, 26 юний 1875 г.

Из писмо до Тодор Пеев
Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически — защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...

Писмо на Ботев до семейството му:
Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и тряба да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и тие трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Х р и с т а
17 майя 1876, “Радецки“


Вижте тук повече за Левски - българският Апостол

1 коментар:

  1. Просто нямам думи..Велик дух! А ние сега сме като страхливи мишки само се ядем едни други, не оценяваме това което имаме.. и така и не се научихме да се обичаме...

    ОтговорИзтриване