100 години от рождението на Яна Язова
Яна Язова е смятана за една от най-трагичните личности в българската литература. Звездата й, както казват, изгрява през 30-те години на XX век, но творческият й път е насилствено прекъснат след комунистическия преврат през 1944 година, когато забраняват на Язова да публикува творбите си. Житейският й път е не по-малко драматичен. Започнал в семейство на заможни интелектуалци в Лом, преминал през бурната и скандална за времето си любов между нея и 33 години по-възрастния проф. Александър Балабанов и завършил със смърт при неизяснени обстоятелства през 1974 година.
Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева. Родена е в Лом на 23 май1912 година. Баща ѝ Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. Майка й – Радка Бешикташлиева е потомка на един от известните български търговци в Цариград – Стойчо Бешикташлиев. Язова още като гимназистка през 1930 г. занася на проф. Александър Балабанов една своя тетрадка със стихове. Всъщност той й дава името Яна Язова. През 1931 г. излиза първата й стихосбирка „Язове“, следват още две. Постепенно преминава към прозата с първия си роман „Ана Дюлгерова“ - за невъзможността нещо в България да се промени. Следва романът „Капитан“ (1940 г.) - първият български роман за наркотрафика и проституцията. По-късно нейният издател е съден от Народен съд и убит. След 1944 г. Яна Язова се отказва да се присъедини към писателите, които се втурват по бригади и писане на хвалебствия за новата власт. Омъжва се през 1943 г. за инженер Йорданов, един от ръководителите на радио „София“, живял 16 години във Франция и много заможен, който умира през 50-те години. През 1960 година за пръв път Яна Язова излиза от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа „Левски“ на издателство „Народна култура“. Издателството го включва в плановете си, но директорът на издателството Пелин Велков по-късно й заявява, че няма да издадат романа. Творчеството й добива популярност след промените през 1989 г.
Петър Величков, автор на мемоарната книга “Яна Язова: проклятието на дарбата”.
___________________________________
"Видях я тогава за първи път и последен. Не беше скоро – преди три-четири години. И беше вечерно време, затуй не помня как изглеждаше тя в лицето. И до днес не зная. Само един поглед видях от нея, много топъл, много светъл. Слънцето беше залязло, но въздухът вдигаше златния прах наоколо. На бул. „Скобелев“, пред черковата „Св. Георги“, хамалчетата и децата вдигаха страшна врява. Пролетта клонеше към лято.
– Колко се радвам!… – извика една стройна, но вече възрастна жена.
Това беше Мара Белчева. Никога не я бях виждала, но се сетих веднага.
– Отдавна исках да Ви видя, Яна Язова…
Аз тогава не й повярвах, че й е приятно. Бях загубила доверие в „приятностите“ на много хора, но строгото ми възпитание ме накара да отговоря с още по-голяма любезност. И тя се засмя някак детински и много ме похвали за излезлия ми тогава в „Зора“ разказ за котарака и летните ми истории.
– Може би няма да Ви е приятно да повървите малко с един стар човек? – каза тя и се засмя.
Аз изтръпнах от разкаяние. Та само тая мисъл би трябвало да ме накара да я обичам, да не бягам. Колко скръб и омраза пораждат младостта и старостта! Мнозина знам, които тъй яростно бяха против мене, бяха против моите двайсет години и против началото на моята пролет. Веднага й предложих ръката си и тръгнахме надолу. Приказвахме за времето, за миналото и само за моето бъдеще.
– Би трябвало – каза тя – да се опитате повече в хумористичните работи. Аз настоявам, послушайте ме, а после ще видите…
Тъмно беше, лампите светнаха, ние още вървяхме… вървяхме и говорехме.
– Някои ще Ви кажат – каза тя, – че не са се обичали Пенчо Славейков и проф. Балабанов. Не ги слушайте. Те имаха много различни схващания, но те се уважаваха един друг и всеки знаеше достойнствата на другия. Те се обичаха и уважаваха, както сега не могат вече да се ценят и уважават, и да бъдат приятели двама големи мъже, с толкова различни мисли и с такава различна природа.
Вълнувах се от нейните спомени, от благородството на мислите й. Девет часа, капнали, спряхме пред нейната къща.
– Идвайте при мене, когато можете – стисна ми тя ръката, – ще говорим много, ще Ви покажа интересни работи. Нали ще идвате?
И като ме погали по страната, с развълнуван глас ми каза:
– Като ви гледам, мисля си колко, колко много щеше да Ви се радва Пенчо Славейков…
Тя си отиде, а аз едва не заплаках. Никога не бях усещала, че около сърцето ми е имало толкова много зима. И като се връщах, гледах звездите, усмихвах се и вярвах, че хората от целия свят ми се радват, и ония, които са горе на небето ми се радват. Обещах да отивам често и най-подло не отидох никога. Нашият студен, сух живот ме отвлече от небесните й радости.
И ето, отидох да я видя мъртва в черковата. Порази ме колко малко хора бяха дошли да се простят с нея, с един толкова значителен човек за България. Не си спомнях образа й и в черквата не я познах. Но когато си помислих какво имах от тази жена, на която не си представях образа, какво имам, че тъй ми е свидно, видях, че в огърлицата ми, на която хората бяха нанизали лошите си езици, тя ми бе нанизала едно бисерче.
Петър Иванов, из книгата „Мара Белчева и Яна Язова – родените в Духа (Част I)
