Фотография: Експерименти от Ива Дашева

Представяме ви фотографските експерименти на Ива Дашева - талантливо наше момиче на Албиона. Подбрани са кадри от няколко нейни фото серии, представящи различните търсения на младия фотограф. Едно е сигурно, Ива умее да улавя момента - това личи в събитийните й снимки, които тук леко пренебрегваме за сметка на нейните заигравки с инсталации, с различни нарочни сюжети и дори колажи - тъкмо заради дозата преднамереност в тях. Тези снимки привличат и крият различни пластове смисли - едни, според снимащия, съвсем различни - според гледащите ги. (Стоян Радулов)

Иван Динков: Писателите трябва да извоюват правото да има литература

Иван Динков

ПАМЕТ

2012 г. щеше да е юбилейна за големия български поет Иван Динков. През август щеше да навърши 80. Роден в с. Смилец, по онова време Панагюрска околия, сега Стрелчанска община. И всъщност отдавна е част от литературната аура на панагюрския край - най-светлата й светлина. Автор на множество поетични и есеистични книги. Сред тях се открояват стихосбирките "Епопея на незабравимите", „Славянски псалми”, „Живот по памет”, „Спазми от Отечеството", и романите "Моминството на войниците", "Цветя за махалата" и "Покрай кадифето". Особено силни са книгите му с размисли, фрагменти и спомени - "Докосвания до България", "Почит към литературата" и "Навътре в камъка". Иван Динков е носител на националните литературни награди "Иван Вазов", "П. К. Яворов", "Никола Вапцаров", "Никола Фурнаджиев", "Иван Николов" и "Златният ланец" на в. "Труд”.

Според критиката той бележи връх в родната литература, "връх, който не й дава да се разгащи и развращава, а да обединява хората".

Омъчнен от ракията на лозето в душата му Иван Динков пише, че в поезията му са стъпките от живота му, докато самият той е на друго място. И макар да знае цената на хилядите видове мълчание, той с обрулена обич за България и народа й, в дъга над стиха си с приведено тяло признава, че няма дългове към българската искреност на строфите и винаги ще си остане дете, което още си играе с житата.

С цялото си творчество поетът доказва, че нашият живот е само превод на един познат оригинал и че всеки път при срещите си с него ние вземаме пръст от гроба на поезията, за да привикнем с нея... някога.

В своята фундаментална книга"Почит към литературата" той казва, че "големите литературни произведения остават вечно живи или възкръсват след време, защото въпреки всички анализи, на които ги подлага всяко следващо поколение, запазват дълбоко в себе си една неразложима ядка". И още, че "досегашната българска литература само е извоювала правото да има писатели", че "бъдещите писатели трябва да извоюват правото да има литература."

Днес ви предлагаме неговата творба-ядка "Девятки" с надеждата, че воюваме за правото да има качествена съвременна българска литература, която да достига до своите читатели.

Стоян Радулов

...че още няма нищо по-велико

от робските игри на свободата...

Девятки

Из мрежата - или след бурята -

умира рибата - и залез

прелива лодките - катурнати

по гръб из кървавия залив.

Картината е без метафори

и без тълковен речник - шумно

по мрежите се трупат гларуси -

крилати цигани - на тумби.

И никаква следа от кораби

из врящото море - отново

животът се заражда в локвите -

като писателското слово.

Прииждат и челата си оставят

на пясъчния морски бряг - вълните:

безчерепна вода - без гръм и слава, -

от своето безумие разбита.

На всички идиоти им подвикват;

извикайте високо на водата,

че още няма нищо по-велико

от робските игри на свободата.

Вълните отминават озлобени -

да търсят из морето вечен череп.

И бреговете падат на колене,

прекръстени от непозната ерес.

Иконата за Божи гроб - разсъхнати

каручки под бездънни небеса;

и чергила - запалени от сънища

под сребърни тепсии от роса.

Катърчетата пърхат и из тъмното

откриват пътя с траурни очи.

Какво е по зори - преди разсъмване -

животът, който винаги горчи?

Стихът върви на крачка след главините

с един трагичен и голям Иван

или с една представа за родината,

напръскана по веждите с катран.

По припеците есенните круши

печалбите от лятото броят.

Кадънките внимателно ги слушат,

безсилни цифрите да променят.

Едно врабче е сигурно потребно -

по първолашки да им обясни,

че всички сметки се оказват дребни,

когато се изваждат дни от дни.

Нощта размърдва стария си задник

и тръгва през високите бърда

към раните на есенния заник

с черковна кофа светена вода.

Лична карта
Така - пред себе си: Иван съм - българин,
на два етажа съм - с таван и зимници;
под бряста - в спомена - тълпа от дългове:
с торба - за Цветница, с чувал - за Сирница.
Това - по описа, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да вдигна гирите
над всички уреди, над всички уроди.

Така - за себе си: поет съм български,
по дух - без жителство, в развод с иконите;
написах някога: "Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане."
Това - по градуса, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да хвърля гирите
по всички уреди, по всички уроди.

Назад - през седмици, през кратки възрасти,
живеят картички - добри, ухилени;
по тях - там някакви, издигат възгласи,
а всъщност - дъвчат си, навярно пилешко.
Съвсем болезнено: насън - по пощата,
изпращам славеи на таласъмите -
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване...

На мама
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара "Отче наш..."
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб - но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие -
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита -
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно -
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!

Стихове Иван Динков

2 юни: Писма от Околчица към Родината

Към Родината
Заглъхнал в безответната вселена,
плачът ти продължава да трепти.
Кому се молиш, майко вдъхновена,
сред ужаса на свойте самоти?

Кому предаваш тая скръб велика
на своята безтрепетна душа,
и аз ли пръв, отгатнал й езика,
съзнавам, че пред тебе днес греша.

Безцветен син на обезверен жребий,
с надежди мене ли облъхваш ти?
В гърди ми бий едно сърце по тебе,
безсилно твойта скръб да освести.

И възроден, аз може би последен
поднасям своя чист и беден дар:
едно сърце, което слагам бледен
пред твоя свят и непознат олтар.
Стихове Николай Лилиев

Писмо
Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?
Тук животът е глупав. Ежедневно си крета.
Вече зная и аз за какво се умира.
Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.
Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица - дъжд. И разгонени псета.
На Околчица - срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници...
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове... Гласове... Знамена... Шарения.
Обещания светли и ...помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
Във дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете...
Втори юни си струваше всичко, поете!
Стихове Яна Кременска

Околчица
Небето, откъдето идваме,
а ти не вярваш -
звезди танцуват със съдбата ни.
Така о земното се милват.
И ти огряна...
на сцената - ескизи за дъгата.

Човекът - този тромав пощальон
не сеща нищо
сред безистена от плющящи мисли.
И ги лепи връз пясъчни каньони...
Каква себичност!
Критерии за безвизовите истини.

Земята ни - мобилен сън е...
И ти записваш.
Везните ти даряват пълномощия.
А знаеш ли короната от тръни?
Защото кисел е,
плодът разкръстен върху мощите.

Етерна е кристалната решетка.
И вжари,
в багри с огледалната си обич.
А Любовта в златистата си гледка
лъчи олтари...
Всемирът се докосва до Околчица.
Стихове Иван Станчев

Извадки от писмата на Ботев вижте тук, за да знаем кои сме

Фотописи по Валентина Радинска

Из писмата на Ботев - за да знаем кои сме!

Из писмо до К. Тулешков
... Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самият край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с

Христо Ботев

моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището "Братска любов", но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
X р. Б о т й о в

Из писмо до Ив. Драсов от 1874 г.
...Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина онези хора, които да разбират, че тая добродетел естествено се основава на друга –  на любовта към ближния. У нас е така; останеш без парче хляб, то ти си слуга, а станеш ли слуга, то ти си роб и не ти се дава да работиш нищо человеческо, нищо самостоятелно...
Букурещ, ноември-декември 1868 г.

Из писмо до Ив. Драсов
...Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т. е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Сичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш... Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук? Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега – прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя синките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди сичко тряба да сме човеци, после вече българи и патриоти... – Прощавай, в главата ми се въртят лоши мисли и една друга [се] затрупват... Познай и по писмото ми. В лош час съм сега...
Прегръщам те, целувам те и съм твой
Хр. Ботйов

Приеми портретът ми за спомен на късият ни живот заедно, а на дългото ни братство и приятелство разделени един от други.
Букурещ, 26 юний 1875 г.

Из писмо до Тодор Пеев
Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически — защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...

Писмо на Ботев до семейството му:
Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и тряба да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и тие трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Х р и с т а
17 майя 1876, “Радецки“

Вижте тук повече за Левски - българският Апостол