Една закъсняла среща с поета Пенко Керемидчиев

В края на януари получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев – „Недосънувани блянове”, изд. “Богианна”, Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. „СД-Раум”, Панагюрище, 2013 г.

Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.

Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)

Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:

Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)

Или:

Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)

И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)

Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.

Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:

Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)

Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:

Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)

Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)

И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.

Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.

В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…

© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________

С душата си те галя

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.

Стихове © Пенко Керемидчиев

Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно

Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова

Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.

Павел Бобеков, ок. 1875 г.

Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...

Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.

____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.

Книгата може да бъде открита в книжарниците в Панагюрище, както и в системата на "Български книжици"
Друг откъс от първия том на изданието четете тук.
Светлописната летопис на Панагюрище - за книгата на Радулов от Катя Зографова.
Късометражен филм за старо Панагюрище гледайте тук.

Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!

Как Ретро Панагюрище събира стари кадри, картички и истории

Ретро Панагюрище влезе и в БНР

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов

Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.

Развиделява се... за Дима Дюлгярова и за нас

Фотография от серията "Сенки", © Стоян Радулов

И В МЕН ПОКЪЛВА СМИСЪЛЪТ

Развиделява се. И в мен покълва смисълът...

Дъхът ми – облак пара сред снежинките –
рисува мислите в мъгли от истини.
Денят се плисва в миглите и изгрев приказен
потъва в топлината на зениците.

В шума от стъпки на кошути средногорски
долавям пулса си, прескочил ритъма.
Люлеят утрото в хамак от тръни полски
южняшки ветрове и в мен покълва смисълът.   

И вече ден е. Светлината се е плиснала...

Мъглите вдигнаха поли – номадски фусти,
горите тръснаха от клоните си бялото.
Стоя насред света и стискам нежно в пръсти
живота, мен избрал да съм му тялото.

Понесли сини бързеи, реките
горчиви спомени отмиват в коритата си,
кръщават ме, разплискват се в очите ми
и сбъдват любовта ми на отблясъци.

Смрачава се. Вечерница коси прибира...

Търкулнал се във ниското зад хребета,
светликът на земята с шал на кръпки 
загръща шарения свят, приспива времето
и бавно отзвучава с тихи стъпки.

Луната блясва – резен меден пъпеш,
родопски гайди, глъхнещи на стъмване,
и сняг от звезден прах поръсва къщите
за сън и за разкош преди разсъмване.

...И в кош от гъши пух светът заспива.

Стхове Дима Дюлгярова

С надеждата на сляпата любов си говори Пепа Маркова

Фрагмент

Надеждата на сляпата любов
Тя, Любовта е сляпа... И се лута,
подмамена в отъпкана трева,
излъгана, че няма да боли
и дрехата й ще остане цяла,
и ходилата няма да гноят,
и в дланите й няма да са рани,
под ноктите й няма да е кал,
и няма да е рошава и бедна,
и тялото й ще лети витално,
а не стопено в лава от сълзи...
Но Тя е сляпа... И се лъже лесно,
защото пътя търси със ръце –
опипва празнината със надежда,
че някак ще открие свойта цялост
във сигурно отворено сърце.
И ще се ражда с всеки следващ порив
прегърната, за да не чувства страх.
Очите си отново ще отвори,
застанала на правилния праг.

Пепа Маркова - картина и стихове

Още изкуство, картини и стихове от Пепа Маркова ще откриете, като последвате етикета под настоящата публикация.