"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Овесянин е наричан "моята надежда" от Димитър Полянов

Признавам си, че преди да попадна в кръжока, наречен на неговото име, не бях чувал да се
говори за поет, известен като Богдан Овесянин. Причината е проста – не е имало откъде. В учебниците по литература (с изключение на тези, предназначени за бъдещите филолози) за него не се споменаваше нищичко, а творчеството му не е било тиражирано чак дотолкова, че да се среща на път и под път.
Такава е историята – любимците си въздига на пиедестал, а останалите обрича на забвение. И всичко това тя върши не според качествата или делата на отделните личности, нито пък заради заслугите им към самата нея. Не бива обаче да й се сърдим. Тя си има своята логика, а обемът на човешката памет е твърде ограничен, за да се намери светло място за всекиго. Особено пък за този, който по никакъв начин не й се натрапва. Справедливо или не, ще трябва да се примирим - в аналите на големите битки по правило остават имената на генералите, а не на войниците, въпреки че без тях не е спечелено нито едно сражение. А пък и хората са различни. Водени от вътрешните си пориви, някои са осмисляли живота си чрез въздигане на светилища, а други, за да се увековечат, са ги опожарявали. И като е така - ще може ли да отговори някой днес кой е бил този, който е построил храма на Артемида? Едва ли. Но името на Херострат се помни. Къде е справедливостта?
В този ред на мисли считам, че името на Богдан Овесянин не бива нито да се свързва, нито да се измерва според това колко често е споменавано след смъртта му, макар че приживе то е било поставяно неизменно до тези на Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев и на малко по-възрастния Димитър Полянов, който го е наричал „моята надежда”.
Убеден съм, че и самият Овесянин едва ли е преследвал безсмъртието си на всяка цена. Достатъчно е да се вгледаме в житейския му път, за да проумеем, че става дума за един скромен, но достоен труженик на българското литературно строителство, а което е и още по-важно, макар и по-незабелязвано – на полето на българското просвещение.
Богдан Овесянин е роден на 11 октомври 1908 г. в Панагюрище и е записан в общинските регистри като Тодор Кръстев Натов. Родителите му са учители, което донякъде предопределя посоката и на личния му житейски път. Учи се в Панагюрище, Казанлък и Самоков, докато през 1927 г. се записва във факултета по Славянска филология към Софийския университет. Завършва го през 1933 г., след което поема по пътя на родителите си – учителства в София, Разлог, Свиленград и Копривщица. През последните четири години на живота си работи като директор на новосформираната гимназия в тогавашното село Стрелча.
Не е трудно да се предположи, че точно тези четири години – от 1944-та до 1948-а са били най-драматичните в трудовия му път. Ако се вярва на спомените на Иван Динков (а аз самият нямам основания да не им вярвам), който е бил ученик в същото училище по същото време, стрелчанската гимназия е била доста трудна за овладяване. Пак според Динков тя е била единствената в страната със 100 %-ов състав от ремсисти. Ремсисти, но какви! Обзети от обяснимия за времето си революционен плам, момчетата са влизали в класните си стаи с пищови, запасани на кръста. А как се укротява такава кръв? Богдан Овесянин явно е знаел как, защото в паметта на своите ученици, някои от които са живи и до днес, той е останал като „прекрасен човек и народен учител”.
Кога е пламнала любовта му към книгата не се знае. Знае се обаче, че първите му поетични опити датират от ранните му юношески години, когато са забелязани и насърчени от неговата учителка по литература Василка Сугарева. Още през 1921-ва, тоест, когато е бил едва тринадесетгодишен, той и още трима - четирима от неговите приятели започват да издават вестник. Написан на машина! Да им се неначуди човек, но… на какво ли не е способен момчешкият ентусиазъм, когато открие възможностите си? Този чудноват вестник е бил наречен „Знание”, което може да предполага съдържанието му, и е разпространяван от ръка на ръка между съучениците на невръстните автори-редактори.
Само пет години по-късно се появява и първата публикация – в списание „Наковалня”, а почти веднага след това и много, много други – в цяла поредица от вестници и списания - “Литературни новини”, “Литературен подем”, “Жупел”, “Стожер”, “Нов Живот”, “Студентска трибуна”, “Народна просвета”, „Звезда”, “Художествено творчество”…
Ако трябва да се изброят заглавията на периодични издания, помествали някога произведения на Богдан Овесянин и другите му „превъплъщения” - Федя Кръстев, Адажио Чубрак, Виктория Планинска, Елха Никитина, най-вероятно ще трябва да се споменат още толкова. Не ми се ще обаче в никакъв случай да бъдат пропуснати детските - “Барабанче”, “Светулка”, “Детски свят”,
“Славейче”, че и още няколко, в които са публикувани множество стихове и приказки за деца, подписвани от Овесянко.
Овесянко!
Мисля, че псевдонимът сам по себе си излъчва любовта на поета към незнайните му малки читатели. По някаква странна приумица на съдбата Богдан Овесянин почива точно на рождената си дата – 11 октомври 1948 година. Едва 40-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на творческите си сили. Погребан е в Стрелча, там, където са преминали последните му години.
Много е вероятно през главата на поета да е минавала и мисълта за издаване на самостоятелна авторска книга, но даже и да е имал такива намерения, ранната смърт не му е позволила да изживее подобна радост. Творчеството му обаче не е забравено и книгите му, макар и късно, започват да се появяват една след друга.
Когато в началото стана дума за позавехналата памет на историята, пропуснах да направя едно уточнение - казаното там не се отнася за панагюрския регион. Паметта на поета тук продължава да се тачи и недвусмисленото доказателство за това са цветята, които продължават да се появяват под бронзовия барелеф, монтиран в началото на улицата, носеща името му. А признанието, което вероятно би стоплило поетичната му душа, ако тя наистина гледа някъде отгоре, е, че не един, а два литературни кръжока са наречени на неговото име – първият в Панагюрище – още през 1951-ва, а вторият – в Стрелча, малко по-късно. За неговото творчество е издадена и една монография, написана от стрелчанина Яко Бойчев.
В годините след 1944-та Богдан Овесянин е определен от деятелите на новата власт като пролетарски поет. Личното ми мнение е, че това съвсем не е така. Не че имам нещо против пролетарските поети – как бих могъл да се изправя против изключителния поетичен талант на Христо Смирненски, например? Но как бих могъл да поставя в същата редица и Овесянко, когато от неговите стихове не лъха нито на барут, нито на класова идеология. А неговата пролет по нищо не напомня на онази „Пролет моя, моя бяла пролет”.
В днешните, съвсем различни по дух времена, се случва и друго – някои от детските стихове са вмъкнати в сборник „Християнче”, който се самоопределя от авторите си като религиозно издание. Трябва ли тогава да считаме, че освен пролетарски, Богдан Овесянин е бил и църковен поет? Не, разбира се. Той си е той! А и поезията, и прозата му са простички, общочовешки и общобългарски. От тях налъхват ароматите на свежите гори и разораните почви, чуват се трелите на птиците и ромонът на планинските потоци, виждат се искрящо синьото небе и пасторално-селските картини от родния му край. В тях никъде не се говори за вражда, докато любовта му към майка България блика в изобилие и точно заради това тези произведения ще останат ценни завинаги. Ето две от тях:

КОЛЕДНА НОЩ
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли,
над дядовата родна къща
сняг едър трупа и вали.
Макар от роден край далече,
макар и в чуждите земи,
аз виждам как на Бъдни вечер
там никой тая нощ не спи.
В огнището стар бъдник тлее
и плиска ясна светлина,
по детските лица се лее
като усмивка радостта.
Ще тръгнат малките ми братя
да коледуват тая нощ;
дружината навън ги чака
и песен пей за Рождество.
О, песен весела и жива,
теб пее цялата земя,
но мама светото кандило
поглежда с майчина тъга.
И мисли си – къде ли скитам,
когато едър сняг вали –
и рони мъката си скрита:
– Исусе, моя син пази!
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли.
Аз виждам дядовата къща:
там никой тая нощ не спи.
Ала дълбоките пъртини
не спират младите момци,
там пеят коледни дружини:
– Исус се тая нощ роди!

ГОСТЕНЧЕ
Вънка мракът блика
от катран по-чер.
Татко ми извика:
– Донеси фенер!
Радост разпознавам
в ясния му глас.
- Хей, аз зная, зная
кой е гост у нас!
Бързо полетявам
в селския ни двор
и оттам направо
в топлия обор.
Кравата ни лиже
мъничко теле.
- Добър вечер, Сивке,
имаш си дете!
Гали я фенерът
с весели лъчи.
Чудна радост грее
в погледа й тих.
Майка е – тя моли
всички от сърце
с обич да посрещнем
нейното дете.
А то, малко, нежно,
щом като ни чу
весело поглежда
и ни казва: му-у!

Тези две творби, разбира се, са твърде недостатъчни, за да се добие цялостна представа за автора им, но аз съм сигурен, че панагюрският читател отдавна е наясно – Богдан Овесянин е талантлив и верен син на своя град. И точно заради това – достоен за патрон на литературния му кръжок.

Текст Димитър Стефанов, из антологичната хроника "Дойдох. Видях!..."


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Няма коментари:

Публикуване на коментар