"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Марин Кушлов: Робът може да е по-щастлив от подтисника си. Мен Господ ме пази!

Колко е трудно да бъдат уловени безбройните нюанси на човека и онова чудо - душата му. Там някъде се ражда магията на безкрайността, наречена изкуство


Моля, читателю, да ми простиш, че ще бъда пристрастен и непълен, впрочем, какъвто съм бил винаги, описвайки "релефите" на заслужаващите това човеци. Имам и сериозен довод за това: към личностите от света на изкуството не бива да се остава безпристрастен. А обгръщането им тотално в думи е винаги абсолютно невъзможно. Само страстта обаче позволява трептенето, чрез което душите могат да се доближат една до друга, да станат близки, следователно да се разберат. Все се надявам, че такава страст ще свърже и теб с моите герои, чрез техните "релефи", па макар и да приличат само на щрихи.
Марин Кушлов е твърде различен от множеството хора, които познавам. Неговата ведрост, грейнала на постоянната му усмивка, изглежда обезпокояващо неадекватна на времето. (А може би точно обратното - зависи от гледната точка.) И точно за това е така обезоръжаваща. Ведрината е рядко срещано качество. И Марин е единственият познат на мен човек, който мога да нарека с чиста съвест "ведър". Още повече защото твърди, че е... истински щастлив. Понеже разглежда щастието като състояние на духа, а не като моментно настроение.

НЕЗАВЪРШЕНА СЛОВОРЕЗБА
Формалните поводи за "релефа" на Марин са два. Първо, това, че е един от малкото дърворезбари в Панагюрище, който обаче не се ограничава в една област на изкуството, понеже още пее и свири. И второ, защото наскоро показа в самостоятелна изложба в СОУ "Нешо Бончев" част от последните си творби от дърво. Прочее, не за първи път Марин Кушлов ни показва смесица от дърворезби и дървопластики - с традиционен характер и абстракции. Това е като че ли запазена негова марка, припоняйки си първата му панагюрска изложба преди около десетина години.
Всъщност, неговият "портретен релеф" бе заплануван отдавна, още със стартирането на рубриката навремето във в. "Време". Понеже кой би бил по-подходящ за целите й, ако не човек, които прави релефи от дърво. Обаче е трудно да бъдат уловени безбройните нюанси на човека и онова чудо - душата му. Там някъде се ражда магията на безкрайността, наречена изкуство. Видението, с което търсим утрото, мъдростта с малката радост от това, че не виждаме къде ще бъдем и как всичко да разкажем.
Марин твърди, че е щастлив, истински щастлив. (Разговорът с него водим преди 10 години за целите на тогавашната вестникарска рубрика. Сега ви го поднасям с лека редакция.) Понеже за него щастието е състояние на духа, както и свободата. "Робът може да е по-свободен от подтисника си", казва той, уповавайки се на свободата на духа. Ето защо не чувства страха и не си задава страшни въпроси. Той черпи енергията си от Слънцето - "Нали съм слънчева зодия." И още: "Имам чувството, че нещо ме закриля. В критични ситуации се убеждавам, че е така. Казвали са ми, че Господ ме пази и че имам силна аура". (Само като скоба: чудя се, когато беше в Тибет, дали тамошните хора са усетили тази негова аура, дали са я харесали?) От равновесието, в което той несъмнено се намира, намерил вече себе си, може да го изкарат само глупостта и нахалството. "Не приемам извратеността на българина, неговото извратено мислене - омаскаряването, оплюването, завистта." Според него "е страшно, че вече се свиква с това и че дори  вече не прави впечатление на никого". Вълнува се от "красотата въобще, от красотата на средата" и твърди, че красотата няма нищо общо с фалша. Ето защо не се смята за сноб, а суетата му е чужда. Към недостатъците си причислява високата взискателност, откъдето идат и множеството му съмнения. Нарича себе си "силно разколебан патриот". "Вече не знам кой е патриот - днес те са глупци, нещастници, наивници - сякаш няма нужда от такива хора. Днес честният човек е беден - и в това се изразява огромната социална несправедливост. Всичко върви назад и не смятам, че съм песимист, а съм реалист. Та бита ни е много изостанал. Винаги сме били въшкарски народ." Ето защо, ако има възможност, той би живял на друго място - някоя планина в чужбина. Понеже винаги е обичал планините, макар планинарството да не е сред основните му занимания. Някъде в разговора възниква и въпросът за неговата визия за бъдещето му. "Да, имам визия за бъдещето си. То е свързано със семейството ми и със създаването на условия за добруването му. За мен най-голямата ценност е семейството."
Вероятно биха могли да се напишат още много и по-различни неща за Марин Кушлов. Вероятностите обаче са тема на бъдещето, до голяма степен неизвестно, макар и предопределено. А не всичко е в миналото. Ето защо, както винаги, оставям тази словорезба незавършена...

РАМКА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕ
В поредицата от задължителности за подобен род текстове не може да не се спомене т.нар. "биографична справка". Марин Красимиров Кушлов е роден на 10 август 1960 г. в Панагюрище.
Зодия Лъв. Той вярва в астрологизирането на живота, най-малкото заради заложените творчески дадености на представителите на този зодиакален знак. Завършва география в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1988 г. По време на следването си пее шест години в Университетския хор за старинна музика с ръководител Таня Христова, която преди това е дирижирала световноизвестния ортодоксален хор за източно-православна музика "Йоан Кукузел". Заедно с него Марин е изнесъл редица концерти из църкви и зали в България, Украйна, Белгия, Германия, Гърция, Словакия и др. Това е плод на трайният му интерес към музиката. Баща му Красимир е бил популярен учител по музика в града. Още от 4-ти клас Марин постъпва в Школата по изкуствата, където четири години изучава цигулка. След това интересът му се прехвърля към китарата, пианото, но някак спорадично. Свири и в първата фанфарна музика в града - в СОУ "НешоБончев". А след като се прибира окончателно в Панагюрище, в края на 80-те, започват и активните му занимания с настоящия духов оркестър "Делчо Радивчев".
В София окончателно се оформят и интересите му към дърворезбата. Там той се запознава с академичния резбар Петър Кушлев, един от последните майстори в България, които работят т.нар. дебърска резба*, характерна със своята трипластовост и изключително сложна изработка. Именитият художник дърворезбар е работил по редица резиденции в България, както и в българската църква в Ню Йорк. В неговото ателие Марин една година се запознава с тънкостите в това вековечно изкуство. Там той се сравнява с именития майстор, усвоява по-добре техниката и най-вече добива яснота за своето място в изкуството. Там той стига до извода, че "важни са идеите, а не толкова академизма в работата", защото е по-важно свободомислието, отколкото сляпото спазване на предварително утвърдена методика. А дърворезбата сякаш е друг свят. Досега обаче не му се е случвало да продава, за да си спести унижението от пазарлъка. Единствените пари, получил за умението си, идват от рамките за гоблени, които прави по поръчка. От тук обаче идва и една негова неувереност – щом резбата не се купува, значи може и да не е хубава. Но, както виждате от прекрасните снимки на Спаска Костуркова, направени по време на последната му изложба, това съвсем не е така. Може да се уверите в обратното и като посетите православния параклис "Св. Иван Рилски" на Панагюрски колонии", където Кушлов е автор на иконостаса и лозницата над него - на тази си работа той посвещава цялото лято на 2000 г. и заедно с художниците реставратори Росица Радева, Димчо Радев и Пламен Иванов дават своята дан в света на духа.
Завръщайки се в Панагюрище, Марин започва да даскалува. Минал е почти през всички родни училища с основен и горен курс на обучение. И така до днес. Общият светоглед го събира с жена му Мария, с която създават хубаво, сплотено семейство. Мария е завършила художествената гимназия в Пловдив.

Текст Стоян Радулов
Снимки Спаска Костуркова
______________
* Дебърската резба е характерна за майсторите от гр. Дебър (днешна Македония), обособили своеобразна школа и стил в резбата. В нея по оригинален начин с достиженията на европейския ренесанс се преплита уникалният светоглед на балканския славянин, изразен в сложни фигурални композиции с фолклорни мотиви, изработвани наведнъж на три нива. Творбите с дебърска резба са твърде сложни за изработка, изискват огромно майсторство и невероятно богата фантазия.

1 коментар: