Цигулки / Из дивите песни на Гунчев

Отдавна, в “петдесетте” на миналия век, има-няма преди около шейсет години, (имаше сняг и студ до стрехите), в старата къща, на Горната чаршия в Панагюрище, в семейството ни живееха четирима мъже, две цигулки и една жена. Най-големият мъж, обичаше да казва: “От всички музикални инструменти както докосва сърцето и плаче цигулката – никой не може!” А мама плачеше понякога. После татко продаде цигулките и семейството ни се сдоби с двоица студенти. Останахме у дома двама мъже и една жена. А мама плачеше понякога ... Така татко “изневери” на цигулката и не след дълго го чух да казва същите думи за кавала. А мама плачеше понякога ... Сега няма и сняг.
26 декемврий 2013 г.

♥♥♥

Грозд връз грозда – в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.

През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка –
цигулка с профил на жена, мелодия като въздишка –
от бедна светлина и мрак замесена.

Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.

Рискувай, цигулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен …
ще ги скъсаш!

Михаил Гунчев,  “Диви песни”