Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите

За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков

Керемидчиев - заслушан в песента на щурчето

Докога ли?
Мъко моя, здравей!
Всъщност с теб сме щастливи.
С тебе зреем, растем,
С теб размятаме гриви.
Като стадо коне
С теб препускаме в прерия дива.
Докога ли?
Виж! В простора проблясва въже –
Тебе целят, нецелуната грива!

О, как се лутах да намеря
към тебе, Боже, път и брод,
в душата да изгоня вяра,
да чувствам всеки срещнат брат
и с него да деля постеля,
да има стряха, хляб, вода.
За двама, Боже, да печеля,
за трима да простра софра.

Малкият бездомник

Едно момче из кофа за боклук
измъкна ябълка и я загриза.
Миришеше на гнило и на лук,
но гладно бе – дланта си чак облиза.
Смрачаваше, а нямаше си дом,
нито грижовна майка да го чака.
И тая нощ небето мълчешком
ще го приспи под чергата на мрака.
От мъката сърцето му посърна.
Помилва го веднъж една бреза,
То спря, усмихна се… и я прегърна.
Тя шума бе постлала за легло.
Пошепна нещо, с клонче го погали…
Дали не свърши детското тегло?
Полегна кротко, мракът го пожали.

Лятна омая

А тая нощ е приказка омайна
И ти си, мила, нейният рефрен!
Нощта ще бъде святата ни тайна,
с която ще посрещнем светъл нов ден.
Поспри! Не бързай! Щурците още свирят…
Концерта да изслушаме докрай.
Отгде ли толкоз силица намират,
че не под дъжд, а сякаш пеят в рай.
И в песните, захласнати до лудост,
забравят, че и зима ще завее.
Все свирят, свирят и даряват радост,
че радостен е този, който пее.
О, тая нощ е приказка омайна
и ти си, мила, нейна нежна тайна.

Стихове ©  Пенко Керемидчиев
_____________________________
Ритъмът и римите на Пенко - мелодични и дисонансни като живота

Кой не очаква с трепет рождения си ден, та да получи подаръци? Кой не обича подаръците? Но ето – за 91-ия си рожден ден поетът Пенко Керемидчиев дарява на нас, неговите читатели, своята нова стихосбирка, дарява сърцето си, защото е такъв човек – обича да дава, не да получава. В дългия си и нелек живот той успя да запази топлия пламък на любовта – към Родината, към семейството, към песента, към всички хора.
Въпреки страданията, през които е преминал, той не позна омразата, дето днес тъй гнети душите ни, не застана в позата на обвинител – поза, така присъща на множеството съвременници. Будната му съвест не подмина в осемте му стихосбирки тежненията на Родината и на света, на обикновения човек, на делфините и на тополите, на бездомното куче и на премазания от човешки крак щурец. Сърцето му е винаги съпричастно с всички страдащи. Сърцето му е безкрайно благодарно за всеки добър жест. Свободата и красотата, Родината, майката и песента са сакралните центрове на неговата поезия. Гласът му е искрен и ведър и което изповядва болката от раните, и когато възпява природата, и когато плаче за чуждата болка. Песента му ни показва как трябва да се обичаме, за да бъдем щастливи на тази прекрасна земя, припомня ни, че свободата е и дълг и ние всички сме длъжници на другите и на земята. Тази стихосбирка е изповед на едно голямо човешко сърце. Днешната мода приема любовта към Родината като анахронизъм. Така се раждат безродни души, които правят живота ни ад. Вечното понятие любов единствено може да ни спаси. Това разбира поетът.
Понякога песенно мелодични, понякога дисонансни като живота, ритъмът и римите натрапчиво ни повтарят свещените ценности на нашия свят - Красотата, Свободата и Любовта, които съвремието е загърбило и забравило. А точно те те карат да разбереш, че си човек. Къде са днес съчувствието, милосърдието, прошката? Какъв е животът ни в този агресивен, вълчи, безчувствен свят? И колко малко ни е нужно, за да сме щастливи?

© Красимира Василева - М`Бай,
из предговора към най-новата поетична книга "Песента на щурчето" на Пенко Керемидчиев, издадена през 2018 година с финансовата подкрепа на Общена Панагюрище по Проект за стимулиране на местни творци - "Панагюрище - духовност и творчество в едно".
_____________________________
Пенко Керемидчиев отново среща публиката си

Пенко Керемидчиев

На 22 февруари 2019 г. в Музикалната зала на Читалище "Виделина" се състоя вечер-творчески портрет на поета Пенко Керемидчиев. Събитието е част от Културния календар на Община Панагюрище за месец февруари. Организатор е Клубът за литература, изкуство и общество "Виделина".

Пенко Илиев Керемидчиев е роден на 11 януари 1927 година в град Панагюрище. Завършил е българска филология в СУ "Климент Охридски". Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски.
Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания. Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и "Песента на щурчето" (2018).

За една закъсняла среща на Габриела Цанева с Пенко Керемидчиев - тук.
Още от и за Пенко Керимидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Една закъсняла среща с поета Пенко Керемидчиев

В края на януари получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев – „Недосънувани блянове”, изд. “Богианна”, Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. „СД-Раум”, Панагюрище, 2013 г.

Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.

Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)

Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:

Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)

Или:

Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)

И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)

Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.

Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:

Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)

Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:

Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)

Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)

И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.

Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.

В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…

© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________

С душата си те галя

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.

Стихове © Пенко Керемидчиев

Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно

Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова

Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.

Павел Бобеков, ок. 1875 г.

Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...

Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.

____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.

Книгата може да бъде открита в книжарниците в Панагюрище, както и в системата на "Български книжици"
Друг откъс от първия том на изданието четете тук.
Светлописната летопис на Панагюрище - за книгата на Радулов от Катя Зографова.
Късометражен филм за старо Панагюрище гледайте тук.

Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!

Как Ретро Панагюрище събира стари кадри, картички и истории

Ретро Панагюрище влезе и в БНР

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух

В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов

Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.