Лиляна Шопова - гравюра от записани спомени

Може би това е истинското щастие,

да осъзнаеш в един единствен миг,

че не си живял напразно...

Лиляна Шопова

Лиляна Шопова се утвърждава като актриса-вълшебница на словото в българските сценични изкуства, въздействаща със силата на своите драматизъм и сложен психологизъм, които влага в работата си и с които нагнетява всяка своя поява пред публика. За 60-годиншния си творчески път Лиляна Шопова има над 10 000 срещи с хора от сцените на читалища, театри, клубове и къде ли още не. Какво постижение!
Но... "Сигурна съм, че никога няма да бъда избрана, никога няма да бъда наградена от управляващите, били те червени или сини, защото аз просто не съществувам за тях като творец. Но си помечтах, ако това се случи, поемайки символа на наградата, на кого бих искала да благодаря.
На съпруга ми, доктор Досев, разбира се, който през целия ни полувековен живот не ме признаваше за талант (нито си Рашел, нито си Сара) и по този начин ме спаси от опасността да се вманияча и да се възприемам като нещо необикновено. От друга страна, не признавайки ме, той засилваше амбицията в мен и с всеки нов рецитал исках да убедя него, другите и най-вече себе си, че МОГА!!!
Благодаря на публиката, която през всичките тези години не се умори да ме обича, да ми вярва, пълнеше салоните ми и така ми помогна да стигна до своето десетхилядно представление!
Благодаря на Бога за желязното здраве, с което ме дари, за да мога да кръстосвам на шир и длъж моята родина и да "прескачам" понякога и в някои други градове в Европа, без да се уморявам... Защото аз съм... благословена!"
Това е записала самата Лиляна Шопова в архива си на 28 май 2009 г., докато е гледала поредната церемония по раздаването на наградите "Аскеер" в Театъра на Българската армия...
Каква ирония! Каква съдба!
Лиляна Шопова е представила „Триумфалната арка“ от Ремарк на френски език в Париж и е рецитирала сонетите на Шекспир на английски език в Лондон. За авторския рецитал по неговото произведение „Мъртво море“, бразилецът Жоржи Амаду поздравява актрисата и споделя възхищението си от изпълненията й.
В творческата биография на Лиляна Шопова ще се запомнят текстовете на световни класици като Стефан Цвайг, Виктор Юго, Ерих Мария Ремарк, Конрад Хемерлинг и други. От българските автори тя предпочита Стефан Продев, Николай Лилиев, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Николай Райнов. Откъси от произведенията на някои от тези автори Лиляна Шопова изпълнява нееднократно и на панагюрска сцена, където, прочее, през 2007-ма година празнува и своя 50-годишен творчески юбилей.
Родена на 30 октомври 1924 г. в София, но с потекло от Панагюрище, театралният път на актрисата Лиляна Шопова е дълголетен и факлоносещ - началото му е през 1948 г. в Народен театър „Иван Вазов“ - София, както пишат Нина и Иван Радулови във "Вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (2015). Следват роли в трупата на театър „Сава Огнянов“ в Русе в периода 1953-1958 г., а после и множество завладяващи спектакли на художественото слово, в които тя специализира, в периода 1958-2008 г., та и след това.

Запомнящи са нейните моноспектакли на художественото слово, сред които творбата „Писмо до една непозната“ от Стефан Цвайг (1958), откъси от романа „Човекът, който се смее“ (1961) на Виктор Юго, по романа „Триумфалната рака“ от Ерих Мария Ремарк (1970) и много други.
Работейки по спектакъла „Човекът, който се наричаше Шекспир“ по едноименния роман на Конрад Хемерлинг (1973), пътува нарочно до Англия, за да се докосне отблизо до духа на гения Уилям Шекспир. Един от най-разтърсващите й спектакли е по романа „Мъртво море“ на Жоржи Амаду (1977). От българските автори Лиляна Шопова особено цени Николай Лилиев („Лунна пътека“, 1965), Блага Димитрова („Отклонение“, 1978), Стефан Продев („Разказът на палача“, 1972, „Двете дами“, 1979, „Двете дами“ - на френски език, 1983, „Катедралата Нотр Дам дьо Пари проговаря“, 2008) и други.

Като Райна Княгиня на една от театрализираните възстановки на Епопеята в Панагюрище

И още един важен щрих. В съзнанието на панагюрската публика актрисата Лиляна Шопова остава и като незабравимата  Райна Княгиня - един от най-обаятелните символи на Априлската епопея `1876, възкресяван години наред в мащабните театрализирани спектакли на открито пред читалище „Виделина - 1876“. Години по-късно тя с умиление споделя, че по време на действието едва е удържала огромното знаме на свободата със заветните думи „Свобода или смърт“, въпреки че то е било ушито от тюл…

Стоян и Нина Радулови, снимки Личен архив на актрисата

През последните години Лиляна Шопова пише есета, някои от които сме публикували в "Чат-пат", а през 2010 г. издаде и книгата „Сама със словото“, отпечатана от издателство „Богианна“ - София, от която тук ви представяме няколко откъса:

____________________________

Спомен за (не)познатата Лиляна Шопова

Владетелка в Театъра на художественото слово

Споменът за Непознатата (когато наистина не я познавах!) неизменно свързва Лили Шопова с физическата красота и красотата на художественото слово, слива ги в едно, защото в онази далечна година, когато за първи път я видях на малката сцена на читалищния театър в Попово, тези две понятия някак, без някой да ми го е казвал, без да са ми обръщали специално внимание и без дори да съм ходила в училище, си вървяха неразделно едно с друго. Чудя се, колцина ли са тези, които свързваха името на Лиляна Шопова с художественото слово (както това направих аз и продължавам да правя и до днес) - сигурно всички, които я познават. Защото през годините тя и художественото слово са се слели толкова органично, че едното неизбежно налага асоциация с другото...
За мен, лично, от не знам вече колко пролети насам, цъфналите клонки на дърветата неизменно напомнят за нея и ме връщат към любим детски спомен: била съм може би 5-6-годишна и вече заразена от рецитаторското изкуство на баба ми, която не само играеше в пиеси, но и рецитираше навсякъде и по всякакъв повод. Една вечер тя ми каза, че ще ме води на "Писмо на една непозната". Аз не разпитвах - знаех си, че баба ще ме заведе на нещо много хубаво и, както беше прието на улицата, пред дома ни, всички деца, които играехме там, се затичахме към театъра, за да видим "Актрисата". Не помня точно как беше облечена, но беше ужасно красива: с огромни очи, бяла кожа и много висока!
Такава беше Лиляна Шопова, когато я видях за първи път.
После някой каза, че обичала цъфнали клонки, и през оставащия един час до началото на представлението аз обиколих тичешком цялата наша улица, за да намеря достатъчно ниско цъфнало дърво и да й направя "букет" от цъфнали клончета. Сигурно накрая съм й ги поднесла доста окапали и оклюмали - не помня - защото силно стисках в ръка клонките, докато я гледах омаяна и възхитена.
Години минаха оттогава. Много често през тези години си спомних за Лили - без да я виждам - и в спомените ми тя си оставаше такава - висока, стройна, с дълга черна рокля и блеснал смугъл поглед. Не съм си мислила, че някой ден отново ще се срещнем и образът, който бях запазила в себе си, така и не се промени, не хвана патина. Докато един ден... телефонът в Радио "Свободна Европа" (където през 2004-2006 година водих две свои радиопредавания) звънна и един младежки, весел и закачлив глас каза: "Добър ден, обажда ви се актрисата Лиляна Шопова, вие сигурно не ме познавате, но аз..."
По-нататък не чух точно какво ми каза. Не можех да повярвам на ушите си! Още същата седмица я поканих като гост на предаването ми "Добри познати". Няколко месеца по-късно, когато тя бе поставила поредния си рецитал (по стихове на Н. Лилиев) я поканих отново. Година по-късно я поканих в предаване по програма "Хоризонт" на БНР. При всяко гостуване Лили не изваждаше дори и мъничко листче с някое написано изречение - ей така, да се подсети за нещо! Не! Влизаше бодро в студиото, сядаше усмихната срещу мен, отпускаше спокойно ръце върху масата и се умълчаваше, заслушана в музиката. После, когато дойдеше момент да изпълни откъс от моноспектакъла си, тя просто ставаше сериозна и замислена... и започваше. Никога не направи засечка, никога не пропусна, забрави или промени фраза! Никога не изневери на голямата си любов - Словото - нито То изневери на нея!...
Срещахме се (и все още продължаваме) настървено, сякаш за да наваксаме годините, в които не се бяхме виждали. И всеки път, стакатото на женски токчета по коридора към моята стая в БТА, аз знам, че никой друг не подтичва с такава радост и енергия към среща с приятел, както прави това тя, Лили, въпреки 85-те си години. Невероятна беше и невероятна си остана!
През 40-те години на приятелството ми с Непознатата, тя ставаше все по-позната и по-близка, но нищо у нея не се промени!
Просто днес вече не е толкова висока.

Златна Костова, преводач, журналист, директор на Международна дейност в БТА

* * *
Лиляна - звучи в нежно-лилаво -
това е детето в теб.

Лиляна - звучи и в бяло -
това е нимфата в теб.
Бялата роба на Небесната жрица намяташ
и осветяваш пътя човешки...

Лиляна! Кънти и в алено, но и в изумрудено синьо!
Пулсира в дланите твои,
способни да ваят, даряват и галят...

Богат е твоят житейски спектър.
Сърцето ти с обич изпълнено, цялото!
Затуй си мисля, че няма да има
зима за теб, а звездно мигновение...
Когато речеш да прекрачиш отвъд!

Кина Страшимирова

Моята Молитва
Господи,
запази ми паметта,
пощади ми младостта,
не ме лишавай от старостта
и ме брани до сетния ми
дъх от зависимостта.

Лиляна Шопова, София, 1996 г.

Като феникс
Сцената е клада. Минути преди да се изкачиш върху нея, вече усещаш как пламъкът лиже краката, ръцете, лицето ти. Как искаш тогава да хукнеш, да литнеш, да потънеш дълбоко в земята, за да изчезнеш. Късно е. Здраво впито до болка в тебе завързано е въжето.
Светлината в салона угасва. На сцената блясват прожектори. Авторът хваща ръката ти. Творбата започва да тупа в сърцето. И тръгваш като в просъница - бледа, изплашена, пълна с ужасни видения от неизвестността, която те чака. И се изправяш върху горящите въглени горда, усмихната, силна пред тези, които те гледат, които те чакат, които те искат. Те силно желаят пред тях, пред очите им да се запалиш и да изгориш като факел. Кое е това неизвестно на никого нещо, което те вика и тегли, и тласка към кладата!? Нима суетата и славата, властта над душите на другите. Или слабостта да бъдеш и ти като тях, като тези, които излизат на сцената, или на екрана, или по площадите?! Не!!! Казвам хиляди пъти не, не, не!!!
Навярно това е потребност да даваш на хората обич и нежност, и сила. А може би устрем да изведеш тия хора до ясните, чисти простори, или пък е жаждата да се пречистиш чрез мъчително изгаряне и се превърнеш в бялосивкава прах, за да възкръснеш както птицата феникс възкръсва от пепелището, да отидеш отново при хората, раздавайки с две ръце доброта.
И така от изгрева на твоя живот, през мъката и радостта, чак до смъртта. До незабележимото тихо стопяване, до преминаването отвъд, там в неизвестното, в безкрайността...

Лиляна Шопова, София, 2010 г.

____________________________

...Не бих искал думите ми за творческия път на талантливата актриса Лиляна Шопова да прозвучат отделно от думите за човека Лиляна Шопова. Най-малкото защото тя е едно от истинските потвърждения за сливане на творческата индивидуалност и личностен морал. Животът й го показва по недвусмислен начин. Тя - влюбената в красотата и очарованието на артистизма, е изпитвала неведнъж горчивата чаша на обидата. Ала актрисата е търсила и търси не само вдъхновение, но и спасение за душата си в творбите на вечни и безсмъртни писатели, станали за нея и за хиляди нейни почитатели учители по доблест и достолепие...
..."Сама със словото" се нарежда до най-доброто от мемоаристиката, написана през последните години от именити наши актьори и дейци на изкуството. Тази книга показва ерудиция и гражданска позиция, достойнство и нравствен стоицизъм. На дистанция от силните на деня и близо до обикновените хора - такъв е пътят на Лиляна Шопова през годините и през словото, което е синоним на вечността."

Боян Ангелов, редактор и издател, из послеслова към книгата на "Сама със словото"
____________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.

ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it

Георги Гемиджиев - в антология на българската поезия

Георги Гемиджиев, рисунка Ст. Гарноев

Провинция
Провинцийо,
ти раждаш свобода
и временни, но огнелики столици.
На бунта с нажежената следа
писа некороновани истории.

Ти -
майко за рождение и смърт,
ти -
мъка, отчаяние и вяра!
Целувам панагюрската ти пръст,
засеяна с кости на бунтари.

Живееш в мене с огнена черта
на стреме,
екнало като камбана.
И литваш като вятър по света
с пламъците на едно въстание.

Априлий мой,
на тебе ли дължа
аз дръзката си обич към България?
Април е пак.
И никаква межда
не ме дели от твоя свят пожарен.

И славата ти като въглен жив
аз нося в родословния си корен.
И в паметта на мойта кръв тежи
априлската ми свята непокорност.

За идеала
Ти такъв остани си -
недокоснат и бял,
мое цвете лъчисто,
мой красив идеал.

Бе в простреляно знаме
и поставян на трон,
през красиви измами
оцеля от погром,
устоя зад решетки,
оживя посред кръв
и сред златните сметки
на предателска стръв.

Не затрупа с богатство
моя беден народ.
Но човешкото братство
беше твой небосвод.

Ще те пазя до края,
ако дръзне вандал
в монумент да те вае
от съвременна кал.
Ще те пазя в душата,
недокоснат и бял.
Теб - безбожно разпятие,
мой красив идеал!

Средна гора
Широкопола, широколиста, с широко сърце
и потайна, и светла като клетва хайдушка,
пазиш гордия дъх на обарутена цев
и опален куршум на комитска пушка.

Ти вековно стоиш под това висине
и вековно отглеждаш стада и овчари,
но роди и Април с хвърковати коне
и запали душите ни с бунт и пожари.

Моя Средна гора, идвам с чисти ръце,
коленича пред храма хайдушки,
до сърцето си нося обарутена цев
и опален куршум от комитска пушка.

Предреквием
Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст ще стане тленното ми тяло.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.

Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.

Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.

Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителският поглед в некролога.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още сутрин слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?

Сякаш
Отминава ноември.
Късен есенен вятър.
Сякаш
глухо безвремие
населява душата.

Много есени мои
отмиляха без време.
Сякаш
винен запой
същността ми отнема.
Не съм пленник на гордост,
не мечтая за слава.
През ръмжащо
покорство
моят ден преминава.

И кого да отмина,
и кого да забравя?
Сякаш
в лепкава глина
паметта ми остава.

И защо есента е
сън от минало лято?
Сякаш
всичко това е
тъжен миг в кръговрата.
               Сякаш.

* * *
Колко тегне една сълза?
Страшно много, ако е искрена,
непосилно, ако е мъжка.

Колко тегне една забрадка?
Страшно много, ако е черна,
непосилно, ако е майчина.

Колко тегне шепа пръст?
Страшно много, ако е свята,
непосилно, ако е родна!

Колко тегне една смърт?
Старшо много, ако е в битка,
непосилно - за свободата.

Стихове Георги Гемиджиев
(Из стихосбирката "Лирика", ИК "Кънчев и сие", София, 2006)
___________________________________

Стихове за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика

Удивително!
Удивително висока, добра и категорична е поезията на Георги Гемиджиев - този скромен на вид и държание панагюрец, който умееше да гледа изпод буйните си вежди с прозорливи и мъдри очи, но явно - и да разбира същността на нещата, на хората, на събитията, на човешката съдба и нейните проявления - доброта, героизъм, човещина...
Сега, не след като съм прочел големите му изследователски трудове, а тъкмо след като за пореден път отворих малката, скромна на вид негова стихосбирка "Лирика", разбирам, че зад пронизващо черните му очи се е криел удивителен, трескав ум (за съжаление не го познавах толкова добре, колкото е трябвало), който е обличал в почти съвършени (и като форма, и като послание) стихове всеки трепет на своята дълбока душа, на своето голямо сърце. В тази книга има изненадващи откровения, зашеметяващи послания, изключителна поезия, достойна за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика.
Ето защо и за огромно съжаление "Лирика" е не само първата, но и остава единствената поетична книга на Георги Гемиджиев. В нея Георги е събрал грижливо кътани през годините и изключително стойностни свои стихотворения. Даже си задавам въпроса дали сам е съзнавал каква точно поезия е създавал или се е самозаблуждавал и подценявал, имайки предвид прословутата му скромност.
В "Лирика" той не е известният панагюрец и филолог, журналист, историк, изследовател, общественик. В нея Георги е свободно, средногорско дете, в нея е възторжен юноша, в нея е до болка верен на себе си идеалист, в нея е влюбен, обичен мъж, в нея е признателен син на родината, на предците... Показва ни се нов, различен, красив и сияещ; и смутен, но и усмихнат; и свъсен, но и намигащ...
В поезията си, убеден съм, видно е, той е владетел на един изящен български език, при това с напълно завършен поетичен похват - а такива са малцина; владетел е на един  изключително фин, но завидно мощен, типично мъжки поетичен стил, чрез който не само отправя своите човеколюбиви и красиви внушения, но те заставя да ги осмислиш и онемееш от яснотата им.
"Георги е изключителен поет и аз съжалявам, че той не обърна повече внимание на стиховете си", сподели съпругата му Дидка Гемиджиева при една от срещите на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище. Цитирам я по памет.
Жалко. Жалко наистина, че книгата "Лирика" остава самотница в поетическите търсения (или бягства), в селенията на лирическия дух на Георги Гемиджиев. Представяте ли си - необятни селения, побрани само в една единствена и то тъничка книжка. Както при Ботев, при Дебелянов, при Далчев... "Убеждавам се — големите поети не пишат много..." Това е цитат от Дамян Дамянов, защото е прав!...А колко биха й отивали на българската поезия още няколко броеници от Гемиджиевите лирически кехлибари! Пък и ако не друго - щяхме да сме доволни да четем още наистина хубава, добра, искрена, естествена поезия. Без превземки и заврънтулки. Ей такава - проста, съвършена, чистосърдечна.

Стоян Радулов

Азбучна молитва

предисловие към „Учителното евангелие“
от Константин Преславски, 893–894 г.

Аз се Богу моля с тези думи:
Боже Светотворец, що създаде
Видим свят и дивен свят невидим!
Господ-Дух прати ми ти в сърцето,
Да ме лъхне с пламенното слово,
Ето в правий път да тръгнат всички,
Живи в твойта заповед пречиста!
Знам, законът твой е жив светилник
И в пътеки светлина нетленна
Към евангелския дух възжаждан.
Литна днес и племето славянско
Милостта на кръста твой да търси...
Но на мене, който моли помощ,
Отче, Сине и пресвети Душе,
Просещ - твойто слово дай ми.
Ръце вдигам да получа мъдрост,
Сила, що обилно от небето
Ти даряваш на вси твари живи.
Опази ме ти от горда злоба
Фараонска, изцели ме, дай ми
Херувимска сила шестокрила,
Царю на царете! Да опиша
Чудесата твои вдъхновено,
Шествувайки пак по пътя славен,
Що учителите двама, вечно
Юнни, начертаха... Да направя
Явно твойто слово за народа!
На Светата троица прослава:
всяка възраст ней хвала въздава!
И народът мой Отца и Сина,
и Светия дух възвеличава -
днес, вовек веков и до амина.

Новобългарският поетичен вариант е на 
Емануил Попдимитров, София, 1933 г.

„Азбучна молитва“, „Учително евангелие“ - част от страница, Константин Преславски, Руски препис, XII в., Държавен исторически музей, Москва

Повече за Константин Преславски - тук
Повече за Емануил Попдимитров - тук

Бог Отец, Бог Синът му, Свети Дух и до тях - барабар Петкова с мъжете

Маргарита Петкова

Нахъсана и адски съвременна любовна лирика, източник на вдъхновение за много популярни хитове... Известна със стиховете си, станали основа за любими песни ("Иване, Иване", "Бермудски триъгълник", "Болката отляво"...), Маргарита Петкова е поетеса със забележителен талант, игриво перо и невероятна ирония. При това я обогатява многократно след изключителния си дебют с "Дива къпина".
"Всеки неин стих звучи като предвестие" славослови я друг колос на съвременната ни поезия - Любомир Левчев. "Тази Маргарита, тази изящна душа, истинска във всичко, като че ли е измислена от някой Гьоте, за да я противопостави на дяволското здравомислие", казва още той. Богдана Карадочева пък, изпяла десетки песни по нейни стихове, смята, че "нейната поезия е страхотна - земна, градска и сантиментална, с рефлекси и драми".
И наистина, Маргарита Петкова има уникален стил. През вратите на нейната поезия шумно нахлува делникът - с неговите проблеми и неговия език. Така се раждат земни, нерядко скандални, запомнящи се и много истински стихове за любовта. Толкова истински, че си личи: всичко това действително е изживяно - в "Бермудския триъгълник" на любовта. (Както, прочее, се казва една нейна по-късна антологична, поетична книга.) А в потвърждение на всичко това самата Маргарита Петкова казва: "Аз съм жена, дарена с много любов. Благодаря на Господ за всички тези мъже, които са ме обичали!"
________________________
С Маргарита Петкова се запознаваме случайно и тя не помни тази първа наша среща. Нашият общ приятел - поетът Иван Станчев, ме заведе в една студена зимна вечер на 1997-ма във Военния клуб в София, където имаше някакъв концерт-промоция на млади певци. В самия му край красива жена със страхотни сини очи дотътри стол на сцената, седна аристократично, метна крак връз крак и с френско "р" започна да рецитира за "голямото плюскане за нейна сметка", за "поредния посред чумата пир", когато "всеки кръгъл и ръбест идиот предъвква нейното име и го клейми"... Залата потъна в онова особено мълчание и абсолютната тишина на обсебването, когато и мушица да бръмне, ще я чуеш. Всеки поглед бе предназначен за жената на сцената - фучащата й поезия бе обзела всички:
И ще тресне внезапна метафора
по преялите с мен търбуси:
щом кръвта ми е комка, а тялото - нафора,
и след този кръст ще възкръсна!
(Из "Тайната вечеря") 
...Но в суетнята - фатално забравихте,
че аз съм Дама спатия.
Тесни и къси са ви ръкавите -
няма как в тях да ме скриете.
Като любимка на всички влъхви
ще ви го кажа на срички:
- Повече нямам време за блъфове.
Всичко на масата! ВСИЧ-КО!!!
(Из  "Блинд")
И концертът, и певците отидоха... "по дяволите" (образно казано, в стил Петкова). Всеки си тръгна с една Маргарита и с нея си легна...
А ние - тайфата и тя - от дума на дума и от градинката пред "Кристал", та - в "Максим" (ресторантът-мазе-камерна сцена на Военния театър). Там Маргарита през цялата вечер общуваше не само с нас, но и с всички в ресторанта - с поезия - на водка, разбира се.
В такива моменти човек разбира какво е да си поет по рождение и римата да е естественият ти изказ. А тя говореше дори на прозаични теми в рими. Оказа се, че Маргарита си е такава, особено пред много хора и когато... разговорът потръгне.
Такава бе и тя на няколко пъти в Панагюрище, когато представяше собствените си книги или някой поет (макар Левчев да не е просто "някой") от кръга на издателство "Захари Стоянов".
А личността й... Какво за нея?... Просто четете поезията й, защото всичко е там, и я обичайте - нея - жената, мъжкараната, любовницата, поетът, приятелката... цялата.
Всичко може да бъде изписано за Маргарита Петкова, само не, че не е истинска - във всеки момент, до кръв и кости. А че е нова (и още е), съвременна, непокорна, парадоксална, остра, докато всъщност е нежна - това е сигурно.
Първата й книга е споменатата вече и емблематична "Дива къпина" (1983).
"Като дива къпина съм - предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене - умея до кръв да ранявам."
(Из едноименното стихотворение.)

С Дончо Цончев (горе); с Вежди Рашидов, Сергей Игнатов, Антон Дончев и Орхан Памук (по-долу)

С Богдана Карадочева след поредната среща с читатели. Богдана често присъства...

Макар и свръхоригинална обаче, Маргарита първоначално е рядко публикувана - всичко на всичко два-три пъти в официалните литературни списания "Пламък" и "Литературна мисъл" от времето на 80-те. Обаче е тотално обичана в столичните арт-среди и сред редиците на нашите съвременни писатели - почти няма някой, който да не й е приятел. Тя не фигурира и в т.нар. "Енциклопедия на новата българската литература", издадена в началото на 90-те, макар вече да е публикувала книгите "Ненаписани стихотворения", "Писмени показания", "Решавам аз", "Окото на урагана" (за която е носител на наградата на СБП за най-добра стихосбирка през 1996, както и на националната награда "Христо Ботев" за изключителен принос в поезията).
В началото на новото хилядолетие също рядко я търсят за интервюта; днес вече не е така, защото няма как талантът й и човеколюбието й, най-вече, да бъдат пренебрегнати.
Що се отнася до "тънката нишка", свързваща я трайно с Панагюрище - можем само да благодарим на топлите човешки отношения, които обикновено се зараждат между приятели.

С част от панагюрското литературно братство

Пък, ако има годеж и сватба - тази връзка е неразрушима. Струва ми се, тъкмо Маргарита е една от причините вироглавият Станчев да се вземе с хубавата Катерина... Една от книгите й, предхождащи сборника с най-доброто от нея и озаглавен "Бермудски триъгълник", е "Б.а. (бележки на автора)" (2000). На нея тя направи националната си промоция в Панагюрище. В книгата е включено и стихотворението "Панегирик" (можете да го прочетете тук), което май (както носят слуховете) е посветено на панагюрска любов, разгоряла се тогава, когато "една подбалканска провинция/ стана столица на Вселената." Впрочем, май на същата любов е посветено и "Оборище" (публикувано пак там). Минават години, а тази "панагюрска следа" в битието Петково не изстива. И през 2013-та прави ново обяснение в любов на панагюрци.
Преди това обаче, понеже "поезията е жертва пред олтара на човешката душа", както се изразява един съвременен мъдрец, Фондация "Съкровищата на Панагирик" я удостои с наградата "Златната амфора". Това се случи в НДК в средата на ноември 2009-та на официалното представяне на поетичната й книга "Всичко", включваща избрани творби и издадена от ИК "Захари Стоянов". Наградата бе връчена от председателя на фондацията Иван Станчев с мотива "за приноса й в обогатяването на българската литературна съкровищница, изкуствата и ...вдъхновение". "Златната амфора е символ на побратимяване, а Маргарита Петкова - жрица на побратимяването, приятелството и любовта", допълни Станчев. Тя получи от него още, както той се изрази, "дарове от тракийските басилевси, от Панагюрище - града на Богородица и вси светии, и от... Савската царица".
На представянето в НДК присъстваха титани на българската поезия като Георги Константинов, Ефтим Ефтимов и Валентина Радинска, но и представители на по-младото поколение български поетеси като Камелия Кондова и Мая Далгъчева. Маргарита Петкова бе поздравена от бардове с китари, както и от близките си приятели Хайгашот Агасян, Стефан Димитров, Богдана Карадочева, дори от фолкзвездата Ивана, дошла да изрази лично възхищението си към таланта й. Вечерта бе водена от издателя на Маргарита - Иван Гранитски, а стихове от книгата поднесоха, разбира се, самата тя, както и актьорът Вели Чаушев.
 

С Добромир Банев

Оттогава са минали няколко години, популярността й значително е нараснала, но най-важното е, че книгите с поезията й са се умножили, както и срещите с нейните читатели. Маргарита Петкова е единствената жена – носител на престижната „Дебелянова награда”, присъдена й от община Копривщица, родното място на поета. Даже си позволява и експерименти - колаборира се с други поети, прави с тях общи творби, общи книги... Какъвто е успешният случай с Добромир Банев, започнал от среднощна размяна на постове и стихове във фейсбук.
Вече няма човек в България, който да не знае, че тя е автор на текста на прословутата песен на Богдана Карадочева "Иване", както и на спечелилата преди години първа награда на фестивала "Бургас и морето" песен "Балкански синдром", изпълнявана от Тони Димитрова. Но преди десетина години това съвсем не беше така. Всъщност, Маргарита има поне 30 стихотворения, посветени на Ивановците и поне два пъти по толкова песни по нейни текстове.
Затова Петкова често е сравнявана с култовите поетеси Миряна Башева (която след като прекратява официално с поезията, става редактор на отдел "После" във в. "Сега") и Валентина Радинска (бивш член на НСРТ от първото му издание), но е права когато пише:
Мъжка работа, казваха, е да гониш Парнас,
то не е като манджи и плетки...
Аз обаче с летящ старт пришпорих Пегас -
барабар Петкова с Мъжете.
За последния свой ден не мисля със страх -
знам си мястото на небето:
Бог Отец, Бог Синът му, Свети дух и до тях
барабар Петкова с мъжете.
(Из "Едно налице, две наопаки")
Така сама се нарежда на друго ниво, осъзнала силата си на поет и на жена. И Иван Гранитски сам с удоволствие я споменава сред поетите, а не сред поетесите на България, както съм го чувал да казва - отново веднъж в Панагюрище. Вероятно заради това е и пренебрегвана от болшинството спецове в критиката и отбягвана от литсписанията. Макар да е доказала, че не прави чупки в кръста - нито със себе си, нито с поезията си. За поезията й почти няма рецензии, да не говорим пък за някакво друго, по-сериозно изследване.
Такива - подобни на мене - жени
най-често изгарят на клада.
Заключват ги зад манастирски стени.
Убиват ги с камъни по площадите.
(Из "Небаладично")
Е, още не е пребивана (в буквалния смисъл) заради творенията си, но жените поетеси не я харесват. "Мъжкарана", разправят. Докато тя си остава едно от малкото мъжки момичета не само с приноса си в новата ни литература, но и в живота - грижи се за три деца и... безброй мъже.
И който я познава, я обича.
Задължително,
без уговорки.

Стоян Радулов

Антология                                                 

* * *
...Събудих се в очите ти. За първи път в очите ти осъмнах.
По въздуха разбрах, че си се върнал.
Само не викай така от щастие - ще се събудиш!...

* * *
Аз не съм Христовата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите ­
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък ­ заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена...
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христовата невеста ­
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене ­
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак ­ за Христовата невеста.

Платено съобщение

За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога - пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам "мили",
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван - от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
Внимавайте като преглъщате.

Из "Неприлична поема"
...Дълго в очите ти падам
и ни запраща нощта
в деветия кръг на ада -
първият на любовта...

Девет седмици и половина
Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
а не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.

Стихове Маргарита Петкова

***
...Защо без тебе, ей, някоя Маргарито,
кой мъж и кога нещо е правил голямо?... 

Дончо Цончев, из "Удавникът"

Вижте тук искри от гостуването на Маргарита Петкова в Панагюрище през 2012-та

Фотописи: Тотка Лунгарска по пътя към младата трева

Тотка Лунгарска (Тони) е родена в Панагюрище през 1961 г. и се оказва страстна любителка на изкуството. Пише стихове от 12-годишна. Публикува предимно в местния периодичен печат, редовен автор на "Чат-пат".
Първата й самостоятелна стихосбирка "Пеперудени целувки" се появява през 2014 г. Поетесата Дарина Дечева нарича поезията на Тотка „стихове-импресии”. „Признавам, аз не мога да пиша импресии, но страшно много обичам да ги чета”, допълва тя. Но поетичните бисери на Тотка са не само красиви картинни импресии. В много от тях се усещат аромати, вкусове, конкретни състояния и случки, които пренасят читателя в друг, и същевременно познат, но далеч по-красив и желан свят, населен от самодиви, приказни същества и проектираното авторово аз, копнеещо да споделя този свят с другите.
Тотка е член на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище от създаването му през 2000 г. „Участието ми в дейността на Клуба е удоволствие и чест за мен – споделя по повода тя. – А най-приятни са ми миговете преди издаването на единствения по рода си вестник “Чат-пат”. Толкова весела и толкова непринудена атмосфера!... Вярно, че го издаваме чат-пат, но затова пък - винаги на ниво...”.

Стоян Радулов