Фотописи: Майстора, Маргарита и Миряна Башева

Памет: Князът между короната и изгнанието

155 години от раждането на княз Александър І
135 години от първото му стъпване на българска земя

Портрет на княза в "Le Monde Illustre", 17.05.1879 г.

На 1 юли 1877 г. немският принц Александър Йозеф фон Батенберг преминава с лодка Дунав и стъпва за първи път на българска земя. Тази разходка насмалко не приключва трагично: на връщане пътниците едва не се удавили. Дали това не е било предупреждение от съдбата към бъдещия княз на нова България?
Наистина не е имало по-подходящ кандидат за българския престол. Двадесет годишният благородник е получил разрешение от чичо си, всемогъщият руски император Александър ІІ, да постъпи в редовете на руската армия. С прославения  Девети конен полк на генерал Гурко той преминава Стара планина и участва във всички фази на Руско-Турската война.  На 17 април 1879 г. е избран от Първото Велико народно събрание за княз на България, на 26 юни полага клетва в Търново и поема короната. Великите сили не се противопоставили на този избор. Новият владетел е приет с небивал ентусиазъм от населението. Историографът на тези събития Симеон Радев пише: „Князът прелъсти всички. Със своята тържествующа младост, с малко женствена красота, с наивните си любопитни очи, с добрата си усмивка, той олицетворяваше истински зората на България.”
Властта на княз Александър ще продължи 7 години, 4 месеца и 9 дни. Още в началото на своето управление младият и неопитен владетел ще се изправи пред изключителни трудности: несбъдналото се обединение на българските земи, имперските амбиции на Русия, ожесточените политически борби и интриги в младото Княжество. Той ще сподели несполуките на първите балкански владетели. Това, което го отличава, е драматизмът на личната му орис, тясно преплетена със съдбините на България.
Княз Александър произхожда от аристократичен род, с разклонения във всички европейски династии. Той е трето дете на Александър, принц на Хесен и Рейн (1823-1888) и Юлия принцеса фон Батенберг (1825-1895). Роден е на 5 април 1857 г. Благородната семейна среда е оказала силно влияние върху младия Сандро (както всички галено го наричат). Романтичната атмосфера, изпълнена с тъга по отминалото време, силното чувство за семейни традиции и вярност към всяка голяма идея са духовната среда, в която съзрява младият княз. В него се изгражда непоносимост към грубостта и лошите нрави, силната му чувствителност го принуждава понякога да се затваря в себе си и да страда дълбоко. Но когато Сандро е сред своите, той е друг: неподражаемият му хумор и бликаща радост го правят различен. Неговото чувството  за дълг е съпричастно с битието на военен. Такъв е и по-големият му брат Лудвиг: до 1914 г. той е пръв лорд на морските сили на Великобритания. На бойното поле при Сливница княз Александър се показва като решителен и готов на победи войник. Уви, той не е такъв на полето на дипломацията...
В новото му отечество той ще е обект на любов и омраза. На края на управлението си за по-голяма част от народа той е любимият герой от Сливница. Това не ще попречи да настъпи фаталният момент на 9 август 1886 г. , когато група военни извършват преврат и го свалят от престола. За което си има причини.
На световната политическа сцена след гибелта на либералния руски император Александър ІІ, покровител и приятел на нашия княз, се явява неговият наследник Александър ІІІ. Но кой е той? Роден през 1845 г. в Санкт Петербург, той е втори син на бъдещия император Александър ІІ. След внезапната смърт на първородния син Николай през 1865г., става престолонаследник . Излязъл на преден план, той възприема идеите на своя наставник, професорът по право в Московския университет Победоносцев, върл противник на реформите и мракобесен консерватор. Още от първите срещи бъдещият император намразва своя по-млад братовчед Александър. За грубия му нрав свидетелства следната сцена, разказана от сестрата на княза Мари Шьонберг фон Батенберг. При едно от посещенията си в двореца Шьонберг, руският престолонаследник се показал любител и познавач на изложения старинен порцелан. Той взел една от скъпоценните чинии и я счупил на две върху коляното си. След това възкликнал доволен: „ Да, порцеланът е истински!”. Тази „татарска” постъпка показва истинският нрав на бъдещия брутален и груб руски император.
С възцаряването на Александър ІІІ се променя външнополитическия курс на Русия към България. След неуспеха да се въведе консервативно управление и актът на Съединението през 1885 г., руският император решава да отстрани българския княз от престола. Руските консули са основният инструмент във вербуването на верни оръдия за руската политика. Русофилски настроените среди считат, че младото княжество от благодарност към своята освободителка трябва безпрекословно да изпълнява нейните искания. Освен това масов бил страхът от пряка руска намеса под формата на военна окупация. Не на последно място голяма роля изиграли подкупите в златни наполеони, които руската дипломация раздавала щедро на своите привърженици. Князът бил сочен като основна пречка за нормализирането на отношенията с Русия. Така се стига до преврата на 9 август 1886 г.
Известни са бурните исторически събития, които го последват. Успешният контрапреврат, организиран от Стефан Стамболов има за цел да съхрани националната независимост. Личността на княз Александър І е символа в тази борба, а неговото завръщане става основен замисъл.
Князът е осъзнавал всички заплахи. В писмо до сестра си от юли 1886 г. той отбелязва, че тронът му прилича на заредена с динамит бомба. Но войнската му чест не допуска , че инструмент за отстраняването му ще бъдат части от любимата му армия.
След унизителното арестуване и отвличане духът му е сломен, той е готов да се предаде. Пред Адолф Кох, дворцовият му пастор, княз Александър изповядва: „ Бях смъртно уморен, след ужасите, прекарани през тези дни. Физическото ми страдание бе непоносимо, но бях дълбоко наранен от неблагодарността на хората, за чието добруване неуморно бях работил, от неблагодарността на армията, която бях водил към победи...”
За момент бляскавото посрещане при завъщането му го успокояват. На 17 август той пристига в Русе. Обнадеждава го фактът, че тук присъства и тамошният руски консул  Шатохин. Александър издава прокламация, че отново поема властта. Ала в него бързо настъпва раздвоение. В душата му зазвучават горчивите акорди на страха от суровия руски император и ужасът от военна окупация. Това го принуждава да действа самостоятелно, без знанието на Стамболов. Князът изпраща телеграма до Александър ІІІ, която завършва с верноподаническите думи: „От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел.”  Младият историк Янко Гочев в своето забележително изследване „Руската империя срещу България” (І част С.2006 г.), обяснява че Батенберг  бил подведен от консула Шатохин. Той лично е съставил примирителният текст на телеграмата, като е убедил княза, че по този начин ще се постигне помирение с Русия. Коварният консул е свършил работата си. Романтичната емоционалност, водеща до неувереност и страх, са причина Батенберг сам да попадне в тази клопка. Понататъшното развитие на нещата са ясни.
След грубия отговор на императора, князът решава да абдикира. Преди своето окончателно отпътуване той съставя регентство в състав: Ст. Стамболов, С. Муткуров и П. Каравелов. На 26 август, часове преди своето заминаване, Александър събира дипломатическото тяло. Речта му, по думите на Симеон Радев, е поетична и пълна с достойнство. Той признава: „През седемте години, през които управлявах тази страна, аз бях всецяло предан на българските интереси, и ако аз не успях, неуспехът ми се дължи може би отчасти на моята младост и на неопитността ми, отчасти на незнанието на тия, които повиках да ми помагат в управлението.”  Князът по целия път е изпратен трогателно, с настоятелни молби на населението да остане. Придружен от регентите и министрите, с яхтата „Сава”  той доплува до Турно Северин. Тук князът се качва на влака от Букурещ. Симеон Радев с великолепно майсторство описва заминаването: „Повторно изпищя тренът, но продължително тоя път, сякаш с нечовешки вик и скоро се изгуби в тъмната нощ – тъмна като бъдещето, което се откриваше сега за България.”
Европейският печат оживено коментира постъпката на Батенберг. „Neue Freie Presse” определя абдикирането като „голяма грешка”.  Вестникът допълва: „До сега младият княз винаги е показвал толкова такт и мъжество, а в този случай той, може би от вълнение е изгубил своята увереност, с която винаги е вървял по тежкия си път или е последвал един лош, а може би нарочно прошепнат съвет”. „Wiener Allgemeine Zeitung”  допуска, че князът е бил „излъган от фалшиви съветници, които му представили възможност за помирение само като падне на колене и с това да се дискредитира пред Европа и да изгуби безвъзвратно короната си.”
Новите разкрития от руските архиви, изнесени от Янко Гочев, развенчават мита за опастността от руска окупация. На донесението от софийския консул П. Богданов от 21 август, Александър ІІІ слага следната категорична резолюция: „Никога няма да се съглася да бъде окупирана България!” Великите сили също не биха допуснали една такава близост на Русия до Проливите.
Какво се случва с княза по-нататък? Вярната му сестра Мари пише в спомените си: „Никога не ще забравя тъжните му очи, когато се завърна при нас, посрещан с шумни, възторжени приветствия от своите сънародници, навсякъде, където се появеше. Нещо в него бе прекършено и той никога не стана такъв какъвто беше.”  Вероятно Сандро се е разхождал сам из големите светли стаи на красивия фамилен замък Хайлигенберг и от височината на планинския рид се е вглеждал в природните красоти. Душата му е била обвзета от горестна мъка по завинаги изгубената България. И все пак той е искал да задържи за себе си нещо от тази свидна страна. На 17 септември той изпраща писмо до министър- председателя Радославов. След като излага съвсем ясно възгледите си по политическото положение на страната, князът в изгнание изразява едно лично желание: „...Аз съм със всичките си чувства тъй свързан със съдбата на България, щото по никакъв начин не мога да се примиря с мисълта, че завинаги съм изгубил всяко отношение към нея... (и) тъй като не мога вече да бъда български княз, то да мога макар едно българско име да нося. По тази причина пожелах да придам към моето име, името княз Търновский... Считам за политически полезно, ако в един даден момент ще имам възможността да напомня на Европа, че съм българин”. Идва годишнината от Сливнишката битка. Князът получава стотици поздравителни телеграми от България. На телеграмата, изпратена от Захари Стоянов, той отвръща : „Забравете мене, но не забравяйте Сливница”.  Вестник „Независима България”, издаван от Димитър Петков, в брой 27 от 20 ноември 1886 отговаря: „Княз Александър трябва да се върне. Да забравим княза Александра, то значи да забравим своята история, окичена от него с толкова блестящи страници”.
И наистина той се завръща. На 14 ноември 1893 г., в деня на годишнината от битката при Пирот, траурен влак тържествено е посрещнат в София. Той носи тленните останки на Александър І , първият български княз, оставил младостта си в България.
Съдбата не е милостива към него. Встъпил в морганатичен брак през 1889 г., той има две деца, кръстени с български имена – Асен (1890- 1965) и Цветана (1893- 1924). За съжаление те не са оставили потомство. Князът умира скоропостижно от перитонит в Грац на 5 ноември 1893 г. Неговият враг Александър ІІІ ще го последва на 1 ноември 1894 г.
Съдбата на княз Александър предрешава бъдещето на България. Клетвопрестъпници, изпълняващи чужда воля, помогнаха той да загуби короната си. За съжаление, това няма да бъде последната насилствена намеса във вървежа на нашата история. И до сега, тези събития не са получили нужната присъда.
Дано никога не се повтарят трагичните злощастия от далечно и от по-близко време. Да се надяваме, че новите поколения ще се поучат и ще оценят делото на благородния Хесенски принц, превърнал се в пламенен българин. 
Тони Зарев

Факсимиле на писмото му до премиера Радославов

________________________________
Използвана литература:
Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том I. Царуванието на кн.Александра. С.1910.
Александър Головин. Княз АлександърI Българский. Варна.1897.
Александър Батемберг. Дневник. Христо Ботев. С.1992.
Принцеса фон Батенберг. Спомени за едно смутно време. Пейо Яворов. С. 1995.
А.Кох. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. Пет плюс.
Янко Гочев. Руската империя срещу България. I част.С. Анико.2006.

За Велко Королеев и неговия "Месецослов" от същия автор четете тук

Фотография: Експерименти от Ива Дашева

Представяме ви фотографските експерименти на Ива Дашева - талантливо наше момиче на Албиона. Подбрани са кадри от няколко нейни фото серии, представящи различните търсения на младия фотограф. Едно е сигурно, Ива умее да улавя момента - това личи в събитийните й снимки, които тук леко пренебрегваме за сметка на нейните заигравки с инсталации, с различни нарочни сюжети и дори колажи - тъкмо заради дозата преднамереност в тях. Тези снимки привличат и крият различни пластове смисли - едни, според снимащия, съвсем различни - според гледащите ги. (Стоян Радулов)

Иван Динков: Писателите трябва да извоюват правото да има литература

Иван Динков

ПАМЕТ

2012 г. щеше да е юбилейна за големия български поет Иван Динков. През август щеше да навърши 80. Роден в с. Смилец, по онова време Панагюрска околия, сега Стрелчанска община. И всъщност отдавна е част от литературната аура на панагюрския край - най-светлата й светлина. Автор на множество поетични и есеистични книги. Сред тях се открояват стихосбирките "Епопея на незабравимите", „Славянски псалми”, „Живот по памет”, „Спазми от Отечеството", и романите "Моминството на войниците", "Цветя за махалата" и "Покрай кадифето". Особено силни са книгите му с размисли, фрагменти и спомени - "Докосвания до България", "Почит към литературата" и "Навътре в камъка". Иван Динков е носител на националните литературни награди "Иван Вазов", "П. К. Яворов", "Никола Вапцаров", "Никола Фурнаджиев", "Иван Николов" и "Златният ланец" на в. "Труд”.

Според критиката той бележи връх в родната литература, "връх, който не й дава да се разгащи и развращава, а да обединява хората".

Омъчнен от ракията на лозето в душата му Иван Динков пише, че в поезията му са стъпките от живота му, докато самият той е на друго място. И макар да знае цената на хилядите видове мълчание, той с обрулена обич за България и народа й, в дъга над стиха си с приведено тяло признава, че няма дългове към българската искреност на строфите и винаги ще си остане дете, което още си играе с житата.

С цялото си творчество поетът доказва, че нашият живот е само превод на един познат оригинал и че всеки път при срещите си с него ние вземаме пръст от гроба на поезията, за да привикнем с нея... някога.

В своята фундаментална книга"Почит към литературата" той казва, че "големите литературни произведения остават вечно живи или възкръсват след време, защото въпреки всички анализи, на които ги подлага всяко следващо поколение, запазват дълбоко в себе си една неразложима ядка". И още, че "досегашната българска литература само е извоювала правото да има писатели", че "бъдещите писатели трябва да извоюват правото да има литература."

Днес ви предлагаме неговата творба-ядка "Девятки" с надеждата, че воюваме за правото да има качествена съвременна българска литература, която да достига до своите читатели.

Стоян Радулов

...че още няма нищо по-велико

от робските игри на свободата...

Девятки

Из мрежата - или след бурята -

умира рибата - и залез

прелива лодките - катурнати

по гръб из кървавия залив.

Картината е без метафори

и без тълковен речник - шумно

по мрежите се трупат гларуси -

крилати цигани - на тумби.

И никаква следа от кораби

из врящото море - отново

животът се заражда в локвите -

като писателското слово.

Прииждат и челата си оставят

на пясъчния морски бряг - вълните:

безчерепна вода - без гръм и слава, -

от своето безумие разбита.

На всички идиоти им подвикват;

извикайте високо на водата,

че още няма нищо по-велико

от робските игри на свободата.

Вълните отминават озлобени -

да търсят из морето вечен череп.

И бреговете падат на колене,

прекръстени от непозната ерес.

Иконата за Божи гроб - разсъхнати

каручки под бездънни небеса;

и чергила - запалени от сънища

под сребърни тепсии от роса.

Катърчетата пърхат и из тъмното

откриват пътя с траурни очи.

Какво е по зори - преди разсъмване -

животът, който винаги горчи?

Стихът върви на крачка след главините

с един трагичен и голям Иван

или с една представа за родината,

напръскана по веждите с катран.

По припеците есенните круши

печалбите от лятото броят.

Кадънките внимателно ги слушат,

безсилни цифрите да променят.

Едно врабче е сигурно потребно -

по първолашки да им обясни,

че всички сметки се оказват дребни,

когато се изваждат дни от дни.

Нощта размърдва стария си задник

и тръгва през високите бърда

към раните на есенния заник

с черковна кофа светена вода.

Лична карта
Така - пред себе си: Иван съм - българин,
на два етажа съм - с таван и зимници;
под бряста - в спомена - тълпа от дългове:
с торба - за Цветница, с чувал - за Сирница.
Това - по описа, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да вдигна гирите
над всички уреди, над всички уроди.

Така - за себе си: поет съм български,
по дух - без жителство, в развод с иконите;
написах някога: "Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане."
Това - по градуса, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да хвърля гирите
по всички уреди, по всички уроди.

Назад - през седмици, през кратки възрасти,
живеят картички - добри, ухилени;
по тях - там някакви, издигат възгласи,
а всъщност - дъвчат си, навярно пилешко.
Съвсем болезнено: насън - по пощата,
изпращам славеи на таласъмите -
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване...

На мама
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара "Отче наш..."
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб - но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие -
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита -
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно -
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!

Стихове Иван Динков

2 юни: Писма от Околчица към Родината

Към Родината
Заглъхнал в безответната вселена,
плачът ти продължава да трепти.
Кому се молиш, майко вдъхновена,
сред ужаса на свойте самоти?

Кому предаваш тая скръб велика
на своята безтрепетна душа,
и аз ли пръв, отгатнал й езика,
съзнавам, че пред тебе днес греша.

Безцветен син на обезверен жребий,
с надежди мене ли облъхваш ти?
В гърди ми бий едно сърце по тебе,
безсилно твойта скръб да освести.

И възроден, аз може би последен
поднасям своя чист и беден дар:
едно сърце, което слагам бледен
пред твоя свят и непознат олтар.
Стихове Николай Лилиев

Писмо
Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?
Тук животът е глупав. Ежедневно си крета.
Вече зная и аз за какво се умира.
Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.
Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица - дъжд. И разгонени псета.
На Околчица - срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници...
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове... Гласове... Знамена... Шарения.
Обещания светли и ...помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
Във дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете...
Втори юни си струваше всичко, поете!
Стихове Яна Кременска

Околчица
Небето, откъдето идваме,
а ти не вярваш -
звезди танцуват със съдбата ни.
Така о земното се милват.
И ти огряна...
на сцената - ескизи за дъгата.

Човекът - този тромав пощальон
не сеща нищо
сред безистена от плющящи мисли.
И ги лепи връз пясъчни каньони...
Каква себичност!
Критерии за безвизовите истини.

Земята ни - мобилен сън е...
И ти записваш.
Везните ти даряват пълномощия.
А знаеш ли короната от тръни?
Защото кисел е,
плодът разкръстен върху мощите.

Етерна е кристалната решетка.
И вжари,
в багри с огледалната си обич.
А Любовта в златистата си гледка
лъчи олтари...
Всемирът се докосва до Околчица.
Стихове Иван Станчев

Извадки от писмата на Ботев вижте тук, за да знаем кои сме