"Многоликата българка": Елисавета Консулова-Вазова

Елисавета Консулова-Вазова

Елисавета Консулова е родена в Пловдив през 1881 г. Тя е една от най-известните български живопистци. Открива през 1919 г. първата изложба на жена-художничка у нас. Става съпруга на д-р Борис Вазов (брат на класика Иван Вазов) и му ражда три дъщери.
След като завършва Рисувалното училище в София, Елисавета, заедно с двете си дъщери,  заминава за Мюнхен (1909-1910), където специализира в Академията на дружеството на жените-художнички при проф. Книр. По творческия си път тя създава портрети на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Добри Христов, Борис Вазов и множество детски портрети, издържани в естетиката на импресионизма, която й донася името „майка на цветята” (проф. Константин Гълъбов).
Елисавета Консулова организира и редактира сп. „Беседа” (1934-1940), преименувано на „Дом и свят” (1940-1943), учредителка е на дружеството за домашна култура „Български дом”,  което прави редица изложби в периода 1936-1945 г., една от начинателките е на движение „Родно изкуство” у нас. Консулова е и един от първите деятели на Българския куклен театър.
Един от съществените  културни приноси на Елисавета Консулова  е и дейността й като художествен критик и преводач. Тя превежда от английски и немски над 20 романа, като преводаческата й  дейност започва още в ранната 1905 г.
По време на Балканската война Елисавета е самарянка в Ямбол и Лозенград, доброволка в холерния лагер в Чаталджа.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С., Изток-Запад. 2006)

Жената е вечна в творбите на Манол Панчовски

Художник Манол Панчовски

Възхищавам се на съвършените линии, извиващи се като неведоми пътеки Господни. Мирише на жажда... Удивлявам се на цветовете и на света, които ми представят. Мирише на интимност... Недоумявам как формите добиват красива конкретност в мисълта на Твореца. Мирише на любов... И по спомените на един художник Той сякаш моделира света такъв, какъвто трябва да бъде - изящен, добър и призоваващ да го обземеш. Мирише на надежда.
... Докато разглеждам част от последните творби на моя приятел и художник от Панагюрище Манол Панчовски...
... Много хора обичат да казват, че жената е по-слабият пол. Други са на обратното мнение. Не се наемам да споря. Знам обаче едно със сигурност - в картините на Манол жената е вечна. И обитава собствена Вселена, в която Манол е винаги добре дошъл.

Текст Стоян Радулов по творби на Манол Панчовски

За философията на самотата или “Защо ме оставихте сам, бе?” / Лаладжилъци от Михаил Гунчев

Худ. Никола Златев - "Пейзаж", 40 х 50 см, масло върху дърво, 1947 г.

Стягат се да тръгват къде “Три полени”, (между “Влък” и “Богдан”), татко, най-големият ми батко и най-голямото му момче, имаше четири-пет годинки, “на малинки”. Приготовления впечатляващи: магарето Кирчо – достолепен другар, удостоен с име и самар, дисаги, в дисагите по една висока емайлирана съдина, (да се не смачка сетне малината), в едната съдинка – хлебец, сиренце, сланинка, в другата – домат, краставица, чушчица, все необходими благинки и угоди, отстрани на самара увесено бъкле с водица, денк с палатка, постелка, завивка, да не пропусна тояжката, бая длъжка – ще задава направлението на ушите Кирчови, кога странстват пътешествениците из горските потайности. А, и по нож на кръста, под ръка да е, за сигурност – не се знае, може и Меца Малинарка да срещнат, пък тя си е чевръста!
Пристигнали, по живо-по здраво, разтоварили транспортния другар, брали каквото брали – балкан широк, малина много, свечерило, опнали палатката, стъкнали огнец, сядат да вечерят. Месечината се бави, нощна птица улулица се киска с глас на вещица, издълбоко ечат води, Кирчо пръхти спънат наблизо, пламъчета последни се гушат, плахо полягат, кобен час – тъмнина като вълк пълзи. Вечерята сладка, ама сънят дваж по-сладък – как положили глави мъжагите, тъй и захъркали.
По едно време, разказва ми татко, сещам, нещо ме разтърсва, дърпа ме, друса, сбутва ме и се вика, та се цепи: Защо ме оставихте сам, бе?
И заключава: Какво нещо – между двама ни е детенцето, пък се усетило самò!
Да, съгласявам се. Какъв по-прост, по-нагледен урок по философия на съобществото!? Не физическото, а душевното отсъствие поражда чувството за самота!

Разказа Михаил Гунчев,
21.08.2012 г., Стрелча

Трагичната съдба на Райна Княгиня и 4-те й деца след Освобождението

Следващите редове са извадени от написани през май 2011 г. бележки във Фейсбук на Йордан Василев - писател, критик, бивш главен редактор на в. “Демокрация” и съпруг на поетесата Блага Димитрова. "Чат-пат" публикува този текст по повод годишнините на Райна Попгергьова Футекова - Райна Княгиня (18 януари 1856 г., Панагрище - 29 юли 1917 г., София). 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.
  

Гледах снощи по телевизията тържествата за Априлското въстание. Всичко добре. Райна Княгиня ушила знамето и го развяла. И дотук. А после? Поразрових се и стигнах до тъжни, да не кажа ужасни факти и заключения за нашенската немара и неуважение към достойни хора и техните потомци. Ето какво намерих по архиви, спомени и т. н.:

Странни истории от българското минало
Името на Райна Княгиня е легенда, чуваме го още в училище – тя е развяла знамето при обявяването на Априлското въстание, възседнала върху кон. А не знаем какво е станало с нея след това. Но сега – отначало – Райна поп Георгиева Футекова от Панагюрище е била на 20 години, когато поема риска да бъде с революционерите. Тя заедно с пет други момичета ушива знамето, Бенковски я покачва на бял кон, за да го развее в първия ден на въстанието, прекарва ужасните месеци след поражението във влажно мазе на затвор в Пловдив, след унизително разкарване с вързани ръце, полугола, изнемощяла, замеряна с яйца, тухли и камъни по главната улица в южния ни град през лятото на 1876 година. Големият английски журналист Мак Гахан я сравнява с Жана д,Арк. Била е с горд, независим дух, дори опърничава. Като ученичка има отличен успех и ниско поведение – все непослушна.
Освободена е от турския арест след намесата на американския консул Скайлер, а след това я поема консулът на Русия в Пловдив, българинът Найден Геров. Изпраща я да учи в Русия. Тя избира – според нейния си опак нрав странна специалност – акушерство. Причините – най-кратко следване и най-бързо ще се върне в Родината. Без да подозира, че тогава мечтата й ще бъде вече изпълнена – ще пристигне в свободна България. И без да знае, че теглилата й тепърва започват.
Трябва да напомня, че Райна Княгиня не е от случаен род. Нейният брат Захари Футеков е автор на ценни речници – немско-български, на чуждите думи. И те са преиздавани многократно.
Връща се в Родината, но кой е чул тогава думата “акушерство”? Има си за тази работа хора – бабите, нали и до днес денят на родилната помощ се нарича “бабинден”.
Залавя се Райна с учителство в Търново. Как може да се върне в родното Панагюрище, когато там я възпримат като леко момиче, казано на днешен език – направо курва. При еснафския морал на ХІХ век така се гледа на жена, яхнала кон и развяла знаме…
Докато учи в Русия получава няколко писма от учителя Васил Дипчев. Отговаря му и тя. След Освобождението се виждат през ваканцията в Панагюрище. Той вече е кмет. През юли 1882 година се оженват, тя напуска учителството и се превръща в къщовница на своя грубичък съпруг, който е приел съдбата да вземе такава “пропаднала” жена, при това навършила цели 26 години – за тогавашните нрави – стара мома. Не чува съветите на близки да се разведе, а ражда пет момчета. Едното умира.
А другите? Добре, че не е била жива да види техните трагедии.
Остава вдовица през 1898 година с четири малки деца на ръце, болна – последици от влагата в затвора, туберкулоза. Преселва се в София, тук има чужди дипломати, които не признават нашенските баби при раждане. Почва да акушерства – бедна, направо мизерстваща, куцука с бастун и фенерче през тогавашното село Орландовци – да помага на родилки. Името на този днешен квартал на София иде от някакъв каменоделец Орландо, италианец, заселил се там и майсторил надгробни паметници.
Райна Княгиня, която сега е легенда за нас, си оставала бедна, нямала средства, за да изучи своите сираци и ги изпраща на държавна издръжка – във военни училища. Не е могла да си въобрази на какво бъдеще ги обрича.
Първият син – Иван Дипчев участва в Балканската и в Първата световна война, стига до чин генерал и се пенсионира през 1936 година. Но комунистическата власт го изпраща в концлагер, а след това и го изправя на старини на съд за въображаеми престъпления отпреди 30 години. Помня това - процесът бе в Троян, а аз бях там изселен и учех в гимназията. Присъда няма, но офицерът не може да понесе унижението и угасва в болница. Гробът му не се знае.
По-сносна е съдбата на втория син – Георги Дипчев. Той завършва морско училище, като машинист на торпедоносеца “Дръзки” участва в потопяването на турския кръстосвач “Хамидие”, после се заселва в Бургас и умира там от рак.
Трагедия е погубването на третия син – Владимир Дипчев, както и съдбата на цялото му семейство. Офицер, герой от Балканската война с три ордена за храброст, напуска войската след съкращението й според Ньойския договор, става чиновник и директор на кинематографията. След идването на комунистическата власт през 1944 година изчезва, убит незнайно къде като бивш офицер. И гробът на този син на легендарната Райна Княгиня не се знае. Но пък потомците му са изпратени по време на комунизма в концлагер.
Четвъртият син на знаменоската – Асен Дипчев – също е офицер, полковник. Макар отдавна да е напуснал армията, по време на комунистическото управление е изпратен в концлагер.
Слава Богу, Райна Княгиня не е могла да види всичко това, защото заболява тежко, загубва представа за реалността (полудява) и умира през 1917 година, преди да се случат трагедиите с потомците й. Тленните й останки намират покой през 1976 година, когато са пренесени от София в родното Панагюрище и са препогребани там в двора на бащината й къща.
Нейният внук ми даде смъртния акт, издаден тогава от софийската община, аз го преснимах и му го върнах. Тъй че сведенията са достоверни, освен от архиви, всичко бе потвърдено от внука на Райна Княгиня.

Автор Йордан Василев

Фоторепортаж от представянето на "Пеперудени целувки" - първата поетична книга на Тотка Лунгарска

Представители на братството "Чат-пат" и Лит. клуб "Виделина" заедно с Тотка Лунгарска

Препълнената репетиционна зала на Читалище "Виделина" в Панагюрище

В началото на вечерта Тотка посрещна лично и се ръкува с всеки от дошлите поотделно

Поетесата Дарина Дечева поздравява Тотка Лунгарска

Редакторът на "Чат-пат" Стоян Радулов поздравява Тотка Лунгарска

Приятелката на Тотка Лунгарска - Райка Йорданова, е развълнувана и разплакана

Десетките букети не скриха, а подчертаха радостта от щастливото събитие за Тотка Лунгарска

Близо час Тотка Лунгарска приемаше поздрави и раздаваше автографи

Тотка Лунгарска дава интервю на Геновева Дикова

Репортаж от събитието четете тук