Катя Маринова: Сладко е минало да си сръбнеш

Катя Маринова

Търсила съм се, винаги съм се търсила, за да се обознача така, щото синовете ми да имат мост, по който не само да преминат, а и по който да се завръщат, когато се търсят. В това ми ти търсене написах текст, който е и послание, и завера:

* * *
                 На Илиян и Радостин

Сладко е минало да си сръбнеш
от нащърбената паница.
Да си завиеш косите
със забрадката бяла,
да си втъкнеш за китка щурците.
Да похортуваш с празните менци –
все гиздосии и помнещи
как ги е баба наливала,
как ги е дядо напивал, напивал ги е…
Да си придърпаш и облаче,
току насред пладнето жежко,
да запредеш в бялото му огърлие
с тънкото време, време насрещно,
време на помен и свещи
всичката си душа – вяра,
дето все е в дувара приклещена.
Да изтъчеш черджица пъстра –
със станът прегърбен да се надпяват,
а гюлът, току за моми цъфнал,
да им е лика прилика – премяна!
Да си приседнеш със себето,
да го лекуваш, да си му вярата,
а то – досущ живи войводици
да се възкрачи връз стремето
и да си търси, намира
изгубени дири във времето,
насред които, насред буренаци
да ме открият в омайниче
моите силни момчета - юнаци.

Сладко е да си приседнеш на двора,
чушмата да ти бърбори, бърбори,
а ти - пътник без корен, отронен
да й наливаш звездите отгоре.

Стихове Катя Маринова