„Ка` щяло да става медицинска сестра, ма мила! - възмутително беше споделила тогава леля Цоца пред другата си екранка Мариолка. - Ми-и-и, тя има-нема завършено едва четвърто отделение, каква ти сестра, к`ъв ти братчед!? Хм... Сестра на „Гуньо маленкин”! То, по й оди, каквато е хрисима като божа кравичка, да бе станала монахиня. Като да речем сестра Софрония или сестра Аксиния... А то Пачка – медицинската, стой та гледай!”
Самата Пачка не обръщаше много внимание на подмятанията на комшийките. Беше записала да кара някакъв курс за самарянки, които можеха да оказват първа медицинска помощ, и се надяваше да я вземат на работа в Червения кръст за разпределяне на помощи, ако се наложи. "Абе, работа без работа!”- мечтаеше тя. Стоеше дълго пред огледалото и с дебел слой помада и червило поправяше поповяхналата си младост.
Държеше се привидно благопристойно и добродушно навън, но тайно в себе си кроеше планове някой ден да си отмъсти „за накърнената чест”. Когато мислеше за приказките по свой адрес, лицето й посивяваше, очите й се свиваха на цепки, а двата големи косъма на брадавицата отстрани на брадата й потреперваха злобно. „Нямала съм образование, това съм нямала, онова съм нямала!... Като че тяхна Милана е професор. Се едно то е вековна мъка и са иска висшо образование да забиеш иглъ на някого в гъзъ, ега ти! Ще ви дам да се разберете вие, коя е Пачка, ама все полека, изкуфелници дърти, все ще ми паднете някога!”, заканително въртеше глава тя.
Леля Минка подскачаше около нея, подръпваше ту пеша на жилетката, ту оправяше яката й, но като не срещаше отношение, тревожно се вглеждаше с големите лупи на очилата си в навъсеното лице на Пачка. Мрежата от косата й, която носеше непрекъснато, за да пази прическата й когато спи, се бе свлякла и се държеше на врата само на два конеца. Отстрани главата на Пачка приличаше на „насадена” кокошка, издокарана с очила.
- Паче, мамо, какво ти е, ма, чедо? Нящо ми изглеждаш нафуняла, като изскубната от бостан. Лицето ти е едно такова - мораво, като чукундур. Да не си болна, мър майка?
От огледалото "цепките" на "чукундура" гледаха злобно и безответно. Тогава леля Минка истински се паникьоса. Хукна в кухнята и се развика на мъжа си.
- Лако, бре, пустарелнико! Стани да видиш, че детето е нящо болно, та да викнеш доктор!
Лако бе задрямал и леко похъркваше на миндера до печката. Бонбончето, от онези ментови „лукчета”, което Минка му бе дала преди да заспи за успокоение, потракваше между зъбите на ченето му от хъркането. Оголеният му корем бе издут като втасало тесто, върху който блажено се бе изтегнал на топло котарака Сузи.
Лако само примлясна... Примлясна пак, а Сузи за миг отвори едното си око. От устата на Лако се провлече тънка сладникава лига от бонбона, но той отново захърка, притропвайки с ченето "Кр-р-р...Чък, чък, чък, чък, чък.... Кръ-ррр..."
Леля Минка не издържа и още по-силно се развика... Сузи уплашено рипна на пода и хукна през вратата.
- Какво си се разквичала, мари, да ти ебъ вярата Пикльова*?! К`во дете, к`ва болест та гони, та чивяк не патасва да подремне, ма? У-уф... Префирии долнопробни! – размърда се най-сетне Лако в просъница. Вече му се вдигаше "в главъта" от поредните "изцепки" на дъщеря му.
В съседната стая Пачка усети бурята и изохка. Минка се врътна обратно при нея и закаканиза:
- Паче, какво ти е, ма, мама? Боже-е-ей, това дете! Да зема да ти чукна яйченце, ма, мама?... Баничка да ти токна или пиленце да ти пръжна да апнеш, ма, майче? Иж как си са изчалнала... Лако бре, надигни си мазния задник, че детето ша са затрие, бре, дженебетино проклети!
- Нещъ нищо, ма, мамо-о-о... Иж, тате вече са развика на едно нещастно създание - проплака Пачка. - Искам да ида да ма изедът мечките, ма, на кого съм потрябвала такава, та всички ми са подиграват....
После нахлузи влекарите, с които баща й влизаше в обора при кравите, и затътри измъчените си телеса към външния нужник.
Така минаваше в тия дни времето в семейството на Пачка, но в един обикновен ден се случи нещо необикновено.
От седмица баща й лежеше на легло с бронхопневмония. Бяха му предписали пеницилинови инжекции, та всеки ден по два пъти идваше медицинска сестра от поликлиниката да му ги слага. Комшийките тутакси зашушукаха: „Уж медицинска сестра, па идат от полуклиниката да биат на Лако инжекциите. Нящо не е читава таа.”
Но в почивния ден, събота, сестра не дойде. „Брях, ами сега” - затюхка се Лаковица. Пачка се подсмихна скришом, па тръгна към избата. В ръката си държеше спринцовка, а очите и святкаха злорадо. „Сега ще им покажа коя е Пачка. Ще им затворя устегите и на своите, и на комшиите, и на всички.” После пипнешком взе от купчината в избата един картоф и го заоглежда благоговейно – беше решила да се поупражни предварително, преди да пристъпи към действие. Държейки картофа в едната ръка си представяше закръгленото дупе на „пустарелника”. После с другата, която държеше спринцовката с иглата, замахваше и пробождаше картофа. После пак и пак... Така се бе увлякла, че по едно време се улови как при всеки удар стенеше болезнено "О-о-ох, а-а-ах!..."
Комшийката Мариолка влизаше час по час ту за олио, ту за чаша ориз, слухтейки да разбере какво става у Лаковичини. Минавайки покрай избата, тя долови необикновените стенания и се заслуша в тях. "О-о-ох, а така, чакай и от тук да та прихвана, че мии по-лесно, иначе мии неудобно, о-о-ох". Мариолка застина на място. Лицето й се опъна като "одрана кожа на пармакрък". Очите й сякаш изхвръкнали от орбитите, изглеждаха като да се пукнат от изненада... "А, така-а-а, виж я ти нашата божа кравичка Пачка, к`ви ги върши посред бял ден!", с мръсна сласт си помисли Мариолка. Тя надничаше през полуотворената врата на избата, но в полумрака не можеше да види нищо. Заднишком отстъпи назад и хукна да разправя по махалата.
- Тате, - извика още от вратата, – смъквай панталоните, че да ти бия инжекцията.
Минка тутакси се появи отнякъде и плахо с мяукащ глас се обади:
- Паче, мамо, ша можеш ли я би, та-а пущина? Боже-е-ей, се на нас да ни доде нящо до главъта!...
Пачето не отвърна нищо. Само я изгледа с победоносен поглед и затърка с назъбено ножче ампулата с разтворителя.
Лако, който до този момент стоеше безучастен, изведнъж осъзна положението. Преди да се обърне по корем, се понадигна, а едри капки пот обляха шията и тръгнаха надолу. Тялото му се разтрепери и коремът му заподскача на миндера като надута топка. "О-о-ох!", изстена предварително горкият човек. После усети студенината на тампона, напоен със спирт, при което още повече заподскача.
- Тате, какво си са раздрусал като натоварен на неоседлано магаре? Спри и са отпусни! – изкомандва Пачка. - Оти ако направа някоа белиъ, не отговарям.
Беше хванала готовата спринцовка с цялата си ръка, като че държеше копие. После, преди да замахне, пипна още веднъж мястото за убождането, при което Лако инстинктивно изпружи крак и мускулите му се вцепениха, но тя вече бе нанесла удара. Иглата удари като в камък. Дочу се само едно едва забележимо „хръц” и после ужасяващия вопъл на Пачка
- Боже-е, счупи са!
Леля Минка, която стоеше на няколко крачки в страни, изпищя и хукна навън, крещейки:
- По-мо-о-ощ, иглъта остана в гъзъ. Иглъта остана в гъзъ... По-мо-ощ, `ора, бре! Викайте линейка, бре! Божке-ей, изгоря ми човечеца!
По съседните дворове настана суматоха... "К`ъв гъз, к`ва иглъ?...", "У Лаковичини май някой е умрял?...”
От всички страни надничаха любопитни. После зави сирена на линейка. Защъкаха хора в бели престилки. Изнесоха Лако, изпружен на носилка в безсъзнание... И всичко утихна.
Останала сама, Пачка съкрушено бе приседнала на миндера, където допреди малко лежеше баща й. В ръцете си тя все още държеше пълната спринцовка с иглата, която си беше цяла-целиничка... Но Пачка, възслонила глава в скута на леля Минка, рееше уплашен и безнадеждан поглед през вратата и не я виждаше...
Иван Радулов, април 2012 г., Панагюрище,
карикатура Ron Leishman
_____________________________
* Пикльови - има такава фамилия в Панагюрище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар