Език свещен на моите деди

Иван Вазов

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Иван Вазов, Пловдив, 1883

Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! (Б.а.)

Иван Динков, или Време над линия

"Така - за себе си: поет съм български, по дух - без жителство, в развод с иконите; написах някога: „Тъй както с въглена, така и с думата не става комкане." 

ИВАН ДИНКОВ (1932-2005)

От Ива Йолова
_________________
Препрочитам стиховете на Иван Динков и ми е трудно да избера с кой цитат да започна този късен портрет. Когато ни напусна, поетът бе на 73, тази година би навършил 81. Но какво са възрастта и времето за вечността! Страшно е премълчаването, тишината около един уникален талант, приключил земния си път.

Иван Динков

 Метафорите при Динков са така изненадващи, хвърлят те в най-дълбокото. „Слово, заекващо от напрежение, разкъсващо се от възмущения“, пише за него литературоведът Владимир Янев. Друг критик беше казал пък, че той пише всяко свое стихотворение „като предсмъртно завещание“. Самият Иван Динков ми бе доверил в интервю: „Поетите стрелят по живота. Той е голямата и вечната им мишена. Естествено, от тази стрелба загиват самите поети. Животът остава - ироничен, нетърпелив да погуби следващото поетично поколение.“
Каква е равносметката от неговия двубой с живота? Признавал е, че от детството помни само „социалните притеснения“. Родното му село е Смилец, Панагюрско. Чисто български край, ген, поддържащ и подхранващ  патриотизма на поета и в най-мрачните диагнози за родните нрави и ширини. Баща му бил налбантин, „с чука и клинците, абсолютен пролетарий“. Майка му останала сираче от малка. „У нея се бе калцирал характерът да очаква повече лошо...“, написа Динков с благодарност, че това „се пренесло“ и в собствения му характер. Скептичното начало, според него, е причината „да оцелеем като народ, а не да се разтворим в света“.
От малък Иван се навъртал около налбантницата, където се събирали хора от околността. Докато бащата подковавал добитъка им, синът попивал разказите. „Там съм научил толкова много истории за живота и толкова много образи и характери съм видял, че ми се струва, след като прописах и проза - ще ги използвам, докато съм жив.“
В Смилец завършил и началното училище, и прогимназията.  После продължил в Стрелча в гимназия, създадена от Богдан Овесянин („прекрасна личност и поет“). На чиновете се оказали бивши партизани, ятаци, участници в Отечествената война. Част от тях си носели още оръжието. Някои ходели дори през снеговете боси. Храната си - праз лук, картофи и сланина, набавяли от село. Стрелчанската гимназия била на първо място по „ремсов състав - 100 процента“, и по участие в бригадирското движение. На всички тях младежки секретар станал Иван. „Разбутано време“, го нарича по-късно поетът. Овесянин подтикнал Иван по пътя на литературата. Съучениците му знаели само мантрата: „Смърт на фашизма. Свобода на народа.“ На никого не му било до поезия.
В София Динков пристигнал в края на 1949-а с едно дървено куфарче „по подобие на фронтовото на Дебелянов“, неговия поетичен кумир. В джоба си носел писмо до Христо Радевски (по това време главен секретар на писателския съюз), написано от Овесянин. „Куфарчето беше претъпкано с „велики стихотворения“, спомня си със самоирония в своята мемоарна книга „Време под линия“ (2001 г.) поетът. Имало и глава кромид лук. „Щом го има тоя лук и на Тайната вечеря, рекла майка му на изпращане, трябва да го има и в твоето куфарче.“
„Ти какво, гений ли си решил да ставаш - казал му Радевски, след като прочел 2-3 от „великите стихотворения“. - В българската литература гениалността не се харчи!“
„Много сплетни, много омрази има в тая литература - казваше по-късно Динков. - През нея само с талант е почти невъзможно да се върви. Трябва и характер. Способен да отказва привилегиите на времето, хулите и лъжите, да ги изпраща в първите дерета като леш...“
В Софийския университет следва право, което според него му носи „много обществена култура и познания“. От аудиториите на Алма матер тогава, а и често от тая юридическа специалност се открояват 30-40 момчета, които се наложили като поети. „Гладни, жадни,непризнати, незнайни те станали приятели. Т.нар. по-късно „априлско поколение“, определение, от което мнозина след това се отказват - Константин Павлов, Любомир Левчев, Димитър Стефанов, Андрей Германов, Марко Ганчев...  „Както живеехме, така и пишехме. Извличахме словото си не от прочетеното, а от живота.“
„Все тая честност, честност, честност / И все така - известен с неизвестност / И все така - с потискащата мисъл: /да завещая чашата си чиста. / Защо умирам? И защо отново /смърт­та приема образа на слово?..., пише в „Изповед“ поетът.
Една от първите софийски квартири, в която хвърлил котва, била на „Иван Рилски“ 30, където „зъзнели от студ и гладували“ много от младите поети - Димо Боляров, Михаил Берберов, Петър Алипиев... „Бяхме млади и страшно красиви, имаше и любов на мансардата“, пише Динков. Един ден решили да завещаят телата си на Медицинската академия, за да се спасят поне за кратко от глада. Известно е обаче, че с практичните дела поетите са скарани. Изкъпали се в близката баня „Мадара“, изтрили телата си със стари вестници поради липса на хавлии и хайде - на преглед в болницата. Но когато разбрали, че трябва да подадат заявления до общините, за да няма после разправии с близките им, Георги Узунски възкликнал: „Ами, мама...“ И  нищо не излязло от далаверата.

Със съпругата си - актрисата Белла Цонева, и с малката Белла

Главна спирка в денонощните им скиталчества била стаичката на Добри Жотев в редакцията на в. „Народна младеж“. Жотев, бивш партизанин, пребиван в затвора, талантлив и изключително честен човек, е лансирал не един талант по онова мътно време. С негова благословия излизат и първите стихотворения на Иван в печата през 1955-а.
Дебютната стихосбирка на Динков „Лична карта“ се появява през 1960 година. Това не бил първият ръкопис, който е давал в издателство „Народна младеж“, признава по-късно той. Предложил най-напред друг със заглавие „Нови псалми“, но въпреки доброто отношение на редактора Никола Фурнаджиев към него книгата не била отпечатана. 13 пъти разглеждали ръкописа на художествени съвети и в крайна сметка го отхвърлили.
В „Лична карта“ са събрани ученически и студентски поетични работи на Иван, за подбора помогнал Фурнаджиев. „Сега съм му колкото благодарен, толкова и не“, признава по-късно Динков, който не долюбва дебютната си книга. Смята, че тя е „прекалено мрачна и драматична.
Срещу стихотворението му „Тирада“ / ...Насън се питам: „Как живееш?“ / И отговарям: „Криво-ляво.“ / Насън се хуля: „Женско семе! / Хлопни вратата и избягай! /  Фурнаджиев написал:  „Не впрягай кошута с вълк!!!“ Може би това е поезията, отговорил Иван, а по-старият колега го предупредил: „Да, ама добро няма да видиш.“ Времето потвърди думите му, казва Динков.
Втората му стихосбирка „Епопея на незабравимите“ се появява през 1963-та. Но пак с „операции“ по нея. Излиза отново през 1969-а с доста промени и с предговор, в който Динков се отказва от написаното дотогава. Има и трето издание - през 1973-та...
Някому ще се види днес странно или предвзето „раздвоението“ на поета - не харесвал първата си стихосбирка, следващата издава в два варианта, обявява, че се отказва от написаното преди... Ние, неговите почитатели, можем да спорим посмъртно с автора и с крайната му самовзискателност. Но може би един слабо огласен факт от онова време казва много повече. Между двете издания на неговата „Епопея“, през 1967-а  е отпечатана  „На юг от живота“, пак с марката на „Народна младеж“, но веднага след това целият тираж е изгорен. Стихотворенията в нея са напълно извън канона на партийната цензура. Трудна е съдбата и на дебюта му в прозата. Повестта „Трохи от хляба“, излязла в сп. „Септември“ през 1970 г., е посрещната на нож от критиката, дори е оценена като „покушение срещу народностната линия в литературата“. „На юг от живота“ все пак вижда бял свят през 1977 г. под името „Антикварни стихотворения“, а „Трохи от хляб“ излиза като книга през 1983 г. с повече страници под заглавие „Моминството на войниците“.     
Първото работно място на Иван Динков е сп. „Младеж“,  назначават го за редактор с ходатайство на оперната прима Катя Попова, загинала по-късно в самолетна катастрофа. Изданието прилича на организационен бюлетин, доста „тромаво“, но пък заплатите „не са тромави“ и стигат за кръчмите, коментира след време поетът. От „Младеж“ той директно попада в партийното издателство, в което изкарва няколко десетилетия. Един от абсурдите на онова време е, че поет с книги, пращани на аутодафето на соц­цензурата, е най-дългогодишният редактор в бастиона на пропагандната литература. Във „Време под линия“ Динков пише, че „това внушително и вечно напрегнато издателство“ му е дало възможност да се докосне до някои премълчавани моменти от живота на партията и на държавата. В годините след 10 ноември поетът събра в книга прелюбопитни спомени от срещите си с важни в партийната йерархия и световната политика вождове като Хрушчов, Чаушеску, Янош Кадар, Хонекер, Милован Джилас, Луис Корвалан...
Динков се оказа и единственият писател в Председателството на БСП в първите години след 10 ноември, когато да бъдеш „ляв“, бе  равносилно на едноок, дори сляп сред окати. „Интелектуалците по принцип са леви - отговори ми той на въпрос за тая негова липса на „самосъхранение“. - Скверна дума за социалистическата идея не съм изричал и едва ли някога ще се отрони от сърцето ми.“

Отляво надясно: Кольо Георгиев, Иван Радоев, Иван Динков

Имам и личен грях към Иван Динков, че неволно съм нахлула в ранимия му вътрешен мир. В средата на 70-те, току-що назначена във в. „Народна младеж“, бях помолена от моя позната от партийното издателство да гледам на кафе на поета. По онова време пиенето на турско кафе и гадаенето на съдбата по утайката в чашата беше едно от „интелектуалните“ ни битови забавления, а мен ме бяха нарочили за „познавачка“. Фантазирах върху изписаните образи, избягвах лични предсказания.
Дори веднъж поради липса на кафе ми се наложи да „гледам“ на цяла компания приятели „на чинии“ - според остатъците от кебапчета,  гювечета или телешки медальони... И се явих пред Иван Динков в ролята на „врачка“. Не го познавах лично. Бях чела прекрасните му стихове и знаех, че трябва да говоря метафорично. Развихрих въображението си, не си спомням измамните си прогнози, но накрая Динков благодари, замаян от „дарбата ми“. Оттогава имахме добро познанство. По-често го срещах след 90-те години и преди смъртта му. Не един път е бил член на журито на литературен конкурс във вестника, в който работех тогава
Тогава, в средата на своите 60 години, един от най-мълчаливите ни поети показа неуморна продуктивност. През 1991 г. се появи стихосбирката му „Славянски псалми“. Две години по-късно (1993) „Факел“ пусна неговите „Поетични самоубийства“. През 1996-а Динков написа „все нови неща за живота и смъртта“ в „Урна“, през следващата 1997-а издаде стихосбирката „Дневник“ , през 1998-а сборника с есета „Почит към литературата“, 1999-а - лиричния том „Спазми от отечеството“, 2001-ва - мемоарите „Време под линия“... А в началото на новия век посегна към още един жанр - драматургията. Написа две пиеси - „Царски двор“ и „Комисия за погребения“, по думите му „толкова сбъркани, та май няма да се намери достоен режисьор у нас“.
През януари 2002-ра тежка катастрофа на магистрала „Тракия“ остави Иван Динков месеци на легло. После той прохождаше бавно и когато успяваше да се измъкне от болежки и болници, донасяше в редакцията нови рими. „Все още съм жив“, подхвърляше лаконично Иван. „Някакво чувство / точно под лоба / смесва изкусно / люлката с гроба“, писа той  в своя „Дневник“ през 1997-а. Може би същото „чувство, точно под лоба“ смесваше в неговата поезия естетичното с грозното, емоциите с мрачната ирония, патетиката с тягостния бит, поривите на родолюбието с демоните на отрицанието... „Ако има най-чиста реалност, тя е в парадоксите“, твърдеше той.
Един от девизите му беше: „Гражданският морал е третото око на писателя.“ Обичаше метафорите дори във всекидневието. Можеше, както си говори с теб „накрак“, да тръсне нещо дълбоко философско, така че да отекне ехото „за после“. Като това: „Големите поети пътуват боси към сърцето на народа си.“ Или „мръвки от мравки хранят амбициите“. Или...
Негов е и образът, че „всяко писателско поколение вижда следващото като охлюви, пълзящи по соколови пера. Но животът в крайна сметка изпраща по дяволите всички различия.“ С какво съвременните поколения превишават по-старите? - питаше риторично той. - Със знание.“ И добавяше: „Предишните поколения превишават съвременните със съзнание.“
Новогодишната нощ на 2005-а Динков посрещна в болница, лекарите бяха открили туморни разсейки в мозъка. Със съпругата му Белла Цонева, жената, на която чуждият на всякаква романтика поет бе посветил цяла стихосбирка, дори изпили по чаша шампанско. В края на януари Иван Динков издъхна. „Тук са стъпките от живота ми. Аз съм на друго място“, бе написал той на титулната страница на „Спазми от отечеството“. Стъпките ти още оставят дълбоки следи в душите, поете! Почивай в мир там, на другото място!

(в. Преса, печатно издание, брой 317 (668 от 20 ноември 2013)

Румен Спасов: Родени късно, ние нямаме други избори, освен да знаем себе си

Родени късно

                 "Прекланям се пред мъчениците,
                  не обичам героите…"
                                                  Атанас Далчев

Родихме се късно.

Седемдесет и шеста беше история.
И петстотин…
и хиляда осемстотин…
и хиляда деветстотин,
а българското робство все не свършваше.

Не свършва…

Родихме се късно.

С най-театрални жестове,
с най-силни думи,
с най-тежки книги
бяха се заклели
в кръвта,
в герои,
в идеали,
а също тъй в патриотизма,
в трагедиите на дедите ни… тогава млади.

Родихме се късно.

Оставаше ни
не да се кълнем,
а да кълнем и псуваме
от толкова предъвквана история -
щом искаме да бъдем оригинални…
като ония пишещи, нарекли се априлски,
обрекли Старото на премълчаване,
увлечени в себичен активизъм,
телесно горди (о, илюзии!),
че младите ще преуспеят в странство,
по мисии я в Лондон, я във Скопие,

заливащи с престъпно безучастие,
примесено с обикновена глупост,
пределите на новата голяма
родина европейска и световна...
побългарили даже Водолея.

Не е ли време, о, родени къснo...

(понеже първородно не е дадено
да можем да сменим ни корена, ни темата)…

Не е ли време, казвам,

да се усмихнем като Шута Шекспиров,
а също с Дон Кихот, Захария и Гоголя
и с още техни волноистинни читатели,
споделящи балканските ни пътища,
спасяващи със искреност душите
от глупавото, безпросветно нищо.…

Не е ли време, казвам,
по-малко да говорим, пишем
и суетим край вечните огньове,
та да остане време да разчитаме
и да живеем със достойнство свободата?

Нали дедите ни…тогава млади,
това и точно тъй поискаха. И искат!...

И нека, прочее,
да си садим градините,
каквито няма ни в Израил, ни в Палестина,
ни другаде, в коя да е пустиня,
препълнена с оръжия последни,
с пари, жени и гледки ненагледни…
Но без тракийско злато и без дух,
макар със енто поколение компютри.

Но нека, прочее,
да преоткрием името на розата,
а също на трендафила и ментата –
тютюна по-встрани да пооставим
и всякаквите там опиянения…

А също да ценим и плодовете,
имотите и всичкото имане,
и ценното, което струва повече…
тъй, както знаеха… тогава младите.

И чистото да дишаме, да пазим,
в реките бистри смело да нагазваме,
тъй както боси идем, за да си отидем
пак необути след естествената временност.

И да се молим, както някога, на птиците,
които пак се връщат утринно след зимата.

Април е име на събуждане и живост.
И повече от писани истории...

И повече от идолоподобни паметници,
които всеки неграмотен би задигнал,
защото тук отколе за неукия
по ценна и от здраве е прехраната
и все накрая друг му е виновен...

Родени късно…
Няма други избори,
освен да знаем себе си... И мъката,
с която първородно са орисани
окаяните, знаещи за рая.

Но нека да възкръсваме след края!   
           
Стихове Румен Спасов, 2006 г.

Лиляна Шопова - гравюра от записани спомени

Може би това е истинското щастие,

да осъзнаеш в един единствен миг,

че не си живял напразно...

Лиляна Шопова

Лиляна Шопова се утвърждава като актриса-вълшебница на словото в българските сценични изкуства, въздействаща със силата на своите драматизъм и сложен психологизъм, които влага в работата си и с които нагнетява всяка своя поява пред публика. За 60-годиншния си творчески път Лиляна Шопова има над 10 000 срещи с хора от сцените на читалища, театри, клубове и къде ли още не. Какво постижение!
Но... "Сигурна съм, че никога няма да бъда избрана, никога няма да бъда наградена от управляващите, били те червени или сини, защото аз просто не съществувам за тях като творец. Но си помечтах, ако това се случи, поемайки символа на наградата, на кого бих искала да благодаря.
На съпруга ми, доктор Досев, разбира се, който през целия ни полувековен живот не ме признаваше за талант (нито си Рашел, нито си Сара) и по този начин ме спаси от опасността да се вманияча и да се възприемам като нещо необикновено. От друга страна, не признавайки ме, той засилваше амбицията в мен и с всеки нов рецитал исках да убедя него, другите и най-вече себе си, че МОГА!!!
Благодаря на публиката, която през всичките тези години не се умори да ме обича, да ми вярва, пълнеше салоните ми и така ми помогна да стигна до своето десетхилядно представление!
Благодаря на Бога за желязното здраве, с което ме дари, за да мога да кръстосвам на шир и длъж моята родина и да "прескачам" понякога и в някои други градове в Европа, без да се уморявам... Защото аз съм... благословена!"
Това е записала самата Лиляна Шопова в архива си на 28 май 2009 г., докато е гледала поредната церемония по раздаването на наградите "Аскеер" в Театъра на Българската армия...
Каква ирония! Каква съдба!
Лиляна Шопова е представила „Триумфалната арка“ от Ремарк на френски език в Париж и е рецитирала сонетите на Шекспир на английски език в Лондон. За авторския рецитал по неговото произведение „Мъртво море“, бразилецът Жоржи Амаду поздравява актрисата и споделя възхищението си от изпълненията й.
В творческата биография на Лиляна Шопова ще се запомнят текстовете на световни класици като Стефан Цвайг, Виктор Юго, Ерих Мария Ремарк, Конрад Хемерлинг и други. От българските автори тя предпочита Стефан Продев, Николай Лилиев, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Николай Райнов. Откъси от произведенията на някои от тези автори Лиляна Шопова изпълнява нееднократно и на панагюрска сцена, където, прочее, през 2007-ма година празнува и своя 50-годишен творчески юбилей.
Родена на 30 октомври 1924 г. в София, но с потекло от Панагюрище, театралният път на актрисата Лиляна Шопова е дълголетен и факлоносещ - началото му е през 1948 г. в Народен театър „Иван Вазов“ - София, както пишат Нина и Иван Радулови във "Вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (2015). Следват роли в трупата на театър „Сава Огнянов“ в Русе в периода 1953-1958 г., а после и множество завладяващи спектакли на художественото слово, в които тя специализира, в периода 1958-2008 г., та и след това.

Запомнящи са нейните моноспектакли на художественото слово, сред които творбата „Писмо до една непозната“ от Стефан Цвайг (1958), откъси от романа „Човекът, който се смее“ (1961) на Виктор Юго, по романа „Триумфалната рака“ от Ерих Мария Ремарк (1970) и много други.
Работейки по спектакъла „Човекът, който се наричаше Шекспир“ по едноименния роман на Конрад Хемерлинг (1973), пътува нарочно до Англия, за да се докосне отблизо до духа на гения Уилям Шекспир. Един от най-разтърсващите й спектакли е по романа „Мъртво море“ на Жоржи Амаду (1977). От българските автори Лиляна Шопова особено цени Николай Лилиев („Лунна пътека“, 1965), Блага Димитрова („Отклонение“, 1978), Стефан Продев („Разказът на палача“, 1972, „Двете дами“, 1979, „Двете дами“ - на френски език, 1983, „Катедралата Нотр Дам дьо Пари проговаря“, 2008) и други.

Като Райна Княгиня на една от театрализираните възстановки на Епопеята в Панагюрище

И още един важен щрих. В съзнанието на панагюрската публика актрисата Лиляна Шопова остава и като незабравимата  Райна Княгиня - един от най-обаятелните символи на Априлската епопея `1876, възкресяван години наред в мащабните театрализирани спектакли на открито пред читалище „Виделина - 1876“. Години по-късно тя с умиление споделя, че по време на действието едва е удържала огромното знаме на свободата със заветните думи „Свобода или смърт“, въпреки че то е било ушито от тюл…

Стоян и Нина Радулови, снимки Личен архив на актрисата

През последните години Лиляна Шопова пише есета, някои от които сме публикували в "Чат-пат", а през 2010 г. издаде и книгата „Сама със словото“, отпечатана от издателство „Богианна“ - София, от която тук ви представяме няколко откъса:

____________________________

Спомен за (не)познатата Лиляна Шопова

Владетелка в Театъра на художественото слово

Споменът за Непознатата (когато наистина не я познавах!) неизменно свързва Лили Шопова с физическата красота и красотата на художественото слово, слива ги в едно, защото в онази далечна година, когато за първи път я видях на малката сцена на читалищния театър в Попово, тези две понятия някак, без някой да ми го е казвал, без да са ми обръщали специално внимание и без дори да съм ходила в училище, си вървяха неразделно едно с друго. Чудя се, колцина ли са тези, които свързваха името на Лиляна Шопова с художественото слово (както това направих аз и продължавам да правя и до днес) - сигурно всички, които я познават. Защото през годините тя и художественото слово са се слели толкова органично, че едното неизбежно налага асоциация с другото...
За мен, лично, от не знам вече колко пролети насам, цъфналите клонки на дърветата неизменно напомнят за нея и ме връщат към любим детски спомен: била съм може би 5-6-годишна и вече заразена от рецитаторското изкуство на баба ми, която не само играеше в пиеси, но и рецитираше навсякъде и по всякакъв повод. Една вечер тя ми каза, че ще ме води на "Писмо на една непозната". Аз не разпитвах - знаех си, че баба ще ме заведе на нещо много хубаво и, както беше прието на улицата, пред дома ни, всички деца, които играехме там, се затичахме към театъра, за да видим "Актрисата". Не помня точно как беше облечена, но беше ужасно красива: с огромни очи, бяла кожа и много висока!
Такава беше Лиляна Шопова, когато я видях за първи път.
После някой каза, че обичала цъфнали клонки, и през оставащия един час до началото на представлението аз обиколих тичешком цялата наша улица, за да намеря достатъчно ниско цъфнало дърво и да й направя "букет" от цъфнали клончета. Сигурно накрая съм й ги поднесла доста окапали и оклюмали - не помня - защото силно стисках в ръка клонките, докато я гледах омаяна и възхитена.
Години минаха оттогава. Много често през тези години си спомних за Лили - без да я виждам - и в спомените ми тя си оставаше такава - висока, стройна, с дълга черна рокля и блеснал смугъл поглед. Не съм си мислила, че някой ден отново ще се срещнем и образът, който бях запазила в себе си, така и не се промени, не хвана патина. Докато един ден... телефонът в Радио "Свободна Европа" (където през 2004-2006 година водих две свои радиопредавания) звънна и един младежки, весел и закачлив глас каза: "Добър ден, обажда ви се актрисата Лиляна Шопова, вие сигурно не ме познавате, но аз..."
По-нататък не чух точно какво ми каза. Не можех да повярвам на ушите си! Още същата седмица я поканих като гост на предаването ми "Добри познати". Няколко месеца по-късно, когато тя бе поставила поредния си рецитал (по стихове на Н. Лилиев) я поканих отново. Година по-късно я поканих в предаване по програма "Хоризонт" на БНР. При всяко гостуване Лили не изваждаше дори и мъничко листче с някое написано изречение - ей така, да се подсети за нещо! Не! Влизаше бодро в студиото, сядаше усмихната срещу мен, отпускаше спокойно ръце върху масата и се умълчаваше, заслушана в музиката. После, когато дойдеше момент да изпълни откъс от моноспектакъла си, тя просто ставаше сериозна и замислена... и започваше. Никога не направи засечка, никога не пропусна, забрави или промени фраза! Никога не изневери на голямата си любов - Словото - нито То изневери на нея!...
Срещахме се (и все още продължаваме) настървено, сякаш за да наваксаме годините, в които не се бяхме виждали. И всеки път, стакатото на женски токчета по коридора към моята стая в БТА, аз знам, че никой друг не подтичва с такава радост и енергия към среща с приятел, както прави това тя, Лили, въпреки 85-те си години. Невероятна беше и невероятна си остана!
През 40-те години на приятелството ми с Непознатата, тя ставаше все по-позната и по-близка, но нищо у нея не се промени!
Просто днес вече не е толкова висока.

Златна Костова, преводач, журналист, директор на Международна дейност в БТА

* * *
Лиляна - звучи в нежно-лилаво -
това е детето в теб.

Лиляна - звучи и в бяло -
това е нимфата в теб.
Бялата роба на Небесната жрица намяташ
и осветяваш пътя човешки...

Лиляна! Кънти и в алено, но и в изумрудено синьо!
Пулсира в дланите твои,
способни да ваят, даряват и галят...

Богат е твоят житейски спектър.
Сърцето ти с обич изпълнено, цялото!
Затуй си мисля, че няма да има
зима за теб, а звездно мигновение...
Когато речеш да прекрачиш отвъд!

Кина Страшимирова

Моята Молитва
Господи,
запази ми паметта,
пощади ми младостта,
не ме лишавай от старостта
и ме брани до сетния ми
дъх от зависимостта.

Лиляна Шопова, София, 1996 г.

Като феникс
Сцената е клада. Минути преди да се изкачиш върху нея, вече усещаш как пламъкът лиже краката, ръцете, лицето ти. Как искаш тогава да хукнеш, да литнеш, да потънеш дълбоко в земята, за да изчезнеш. Късно е. Здраво впито до болка в тебе завързано е въжето.
Светлината в салона угасва. На сцената блясват прожектори. Авторът хваща ръката ти. Творбата започва да тупа в сърцето. И тръгваш като в просъница - бледа, изплашена, пълна с ужасни видения от неизвестността, която те чака. И се изправяш върху горящите въглени горда, усмихната, силна пред тези, които те гледат, които те чакат, които те искат. Те силно желаят пред тях, пред очите им да се запалиш и да изгориш като факел. Кое е това неизвестно на никого нещо, което те вика и тегли, и тласка към кладата!? Нима суетата и славата, властта над душите на другите. Или слабостта да бъдеш и ти като тях, като тези, които излизат на сцената, или на екрана, или по площадите?! Не!!! Казвам хиляди пъти не, не, не!!!
Навярно това е потребност да даваш на хората обич и нежност, и сила. А може би устрем да изведеш тия хора до ясните, чисти простори, или пък е жаждата да се пречистиш чрез мъчително изгаряне и се превърнеш в бялосивкава прах, за да възкръснеш както птицата феникс възкръсва от пепелището, да отидеш отново при хората, раздавайки с две ръце доброта.
И така от изгрева на твоя живот, през мъката и радостта, чак до смъртта. До незабележимото тихо стопяване, до преминаването отвъд, там в неизвестното, в безкрайността...

Лиляна Шопова, София, 2010 г.

____________________________

...Не бих искал думите ми за творческия път на талантливата актриса Лиляна Шопова да прозвучат отделно от думите за човека Лиляна Шопова. Най-малкото защото тя е едно от истинските потвърждения за сливане на творческата индивидуалност и личностен морал. Животът й го показва по недвусмислен начин. Тя - влюбената в красотата и очарованието на артистизма, е изпитвала неведнъж горчивата чаша на обидата. Ала актрисата е търсила и търси не само вдъхновение, но и спасение за душата си в творбите на вечни и безсмъртни писатели, станали за нея и за хиляди нейни почитатели учители по доблест и достолепие...
..."Сама със словото" се нарежда до най-доброто от мемоаристиката, написана през последните години от именити наши актьори и дейци на изкуството. Тази книга показва ерудиция и гражданска позиция, достойнство и нравствен стоицизъм. На дистанция от силните на деня и близо до обикновените хора - такъв е пътят на Лиляна Шопова през годините и през словото, което е синоним на вечността."

Боян Ангелов, редактор и издател, из послеслова към книгата на "Сама със словото"
____________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.

ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it

Георги Гемиджиев - в антология на българската поезия

Георги Гемиджиев, рисунка Ст. Гарноев

Провинция
Провинцийо,
ти раждаш свобода
и временни, но огнелики столици.
На бунта с нажежената следа
писа некороновани истории.

Ти -
майко за рождение и смърт,
ти -
мъка, отчаяние и вяра!
Целувам панагюрската ти пръст,
засеяна с кости на бунтари.

Живееш в мене с огнена черта
на стреме,
екнало като камбана.
И литваш като вятър по света
с пламъците на едно въстание.

Априлий мой,
на тебе ли дължа
аз дръзката си обич към България?
Април е пак.
И никаква межда
не ме дели от твоя свят пожарен.

И славата ти като въглен жив
аз нося в родословния си корен.
И в паметта на мойта кръв тежи
априлската ми свята непокорност.

За идеала
Ти такъв остани си -
недокоснат и бял,
мое цвете лъчисто,
мой красив идеал.

Бе в простреляно знаме
и поставян на трон,
през красиви измами
оцеля от погром,
устоя зад решетки,
оживя посред кръв
и сред златните сметки
на предателска стръв.

Не затрупа с богатство
моя беден народ.
Но човешкото братство
беше твой небосвод.

Ще те пазя до края,
ако дръзне вандал
в монумент да те вае
от съвременна кал.
Ще те пазя в душата,
недокоснат и бял.
Теб - безбожно разпятие,
мой красив идеал!

Средна гора
Широкопола, широколиста, с широко сърце
и потайна, и светла като клетва хайдушка,
пазиш гордия дъх на обарутена цев
и опален куршум на комитска пушка.

Ти вековно стоиш под това висине
и вековно отглеждаш стада и овчари,
но роди и Април с хвърковати коне
и запали душите ни с бунт и пожари.

Моя Средна гора, идвам с чисти ръце,
коленича пред храма хайдушки,
до сърцето си нося обарутена цев
и опален куршум от комитска пушка.

Предреквием
Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст ще стане тленното ми тяло.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.

Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.

Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.

Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителският поглед в некролога.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още сутрин слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?

Сякаш
Отминава ноември.
Късен есенен вятър.
Сякаш
глухо безвремие
населява душата.

Много есени мои
отмиляха без време.
Сякаш
винен запой
същността ми отнема.
Не съм пленник на гордост,
не мечтая за слава.
През ръмжащо
покорство
моят ден преминава.

И кого да отмина,
и кого да забравя?
Сякаш
в лепкава глина
паметта ми остава.

И защо есента е
сън от минало лято?
Сякаш
всичко това е
тъжен миг в кръговрата.
               Сякаш.

* * *
Колко тегне една сълза?
Страшно много, ако е искрена,
непосилно, ако е мъжка.

Колко тегне една забрадка?
Страшно много, ако е черна,
непосилно, ако е майчина.

Колко тегне шепа пръст?
Страшно много, ако е свята,
непосилно, ако е родна!

Колко тегне една смърт?
Старшо много, ако е в битка,
непосилно - за свободата.

Стихове Георги Гемиджиев
(Из стихосбирката "Лирика", ИК "Кънчев и сие", София, 2006)
___________________________________

Стихове за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика

Удивително!
Удивително висока, добра и категорична е поезията на Георги Гемиджиев - този скромен на вид и държание панагюрец, който умееше да гледа изпод буйните си вежди с прозорливи и мъдри очи, но явно - и да разбира същността на нещата, на хората, на събитията, на човешката съдба и нейните проявления - доброта, героизъм, човещина...
Сега, не след като съм прочел големите му изследователски трудове, а тъкмо след като за пореден път отворих малката, скромна на вид негова стихосбирка "Лирика", разбирам, че зад пронизващо черните му очи се е криел удивителен, трескав ум (за съжаление не го познавах толкова добре, колкото е трябвало), който е обличал в почти съвършени (и като форма, и като послание) стихове всеки трепет на своята дълбока душа, на своето голямо сърце. В тази книга има изненадващи откровения, зашеметяващи послания, изключителна поезия, достойна за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика.
Ето защо и за огромно съжаление "Лирика" е не само първата, но и остава единствената поетична книга на Георги Гемиджиев. В нея Георги е събрал грижливо кътани през годините и изключително стойностни свои стихотворения. Даже си задавам въпроса дали сам е съзнавал каква точно поезия е създавал или се е самозаблуждавал и подценявал, имайки предвид прословутата му скромност.
В "Лирика" той не е известният панагюрец и филолог, журналист, историк, изследовател, общественик. В нея Георги е свободно, средногорско дете, в нея е възторжен юноша, в нея е до болка верен на себе си идеалист, в нея е влюбен, обичен мъж, в нея е признателен син на родината, на предците... Показва ни се нов, различен, красив и сияещ; и смутен, но и усмихнат; и свъсен, но и намигащ...
В поезията си, убеден съм, видно е, той е владетел на един изящен български език, при това с напълно завършен поетичен похват - а такива са малцина; владетел е на един  изключително фин, но завидно мощен, типично мъжки поетичен стил, чрез който не само отправя своите човеколюбиви и красиви внушения, но те заставя да ги осмислиш и онемееш от яснотата им.
"Георги е изключителен поет и аз съжалявам, че той не обърна повече внимание на стиховете си", сподели съпругата му Дидка Гемиджиева при една от срещите на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище. Цитирам я по памет.
Жалко. Жалко наистина, че книгата "Лирика" остава самотница в поетическите търсения (или бягства), в селенията на лирическия дух на Георги Гемиджиев. Представяте ли си - необятни селения, побрани само в една единствена и то тъничка книжка. Както при Ботев, при Дебелянов, при Далчев... "Убеждавам се — големите поети не пишат много..." Това е цитат от Дамян Дамянов, защото е прав!...А колко биха й отивали на българската поезия още няколко броеници от Гемиджиевите лирически кехлибари! Пък и ако не друго - щяхме да сме доволни да четем още наистина хубава, добра, искрена, естествена поезия. Без превземки и заврънтулки. Ей такава - проста, съвършена, чистосърдечна.

Стоян Радулов